Джон Лескроарт
Нищо друго, освен истината (9)

9

В крайна сметка Харди грохна след Съдебната палата и затвора — от последното си обезсърчаващо и безрезултатно посещение при Франи. След това се беше отбил в кантората си да разбере дали Фримън е постигнал някакъв напредък и чакайки го да се върне от съда, бе подремнал. Когато се събуди след двучасовия сън на дивана в кабинета си, нищо не се бе променило.

Не можеше повече да бездейства. Трябваше да предизвика поне някакво събитие.

Глицки му обеща, че ще изпрати патрулна кола в „Меривейл“, за да опитат да получат някакви указания за евентуалното местонахождение на Рон Бомонт, но това нямаше да е достатъчно. Щяха да го включат в категорията на обичайните задачи — Харди се съмняваше дали Глицки изобщо ще изпрати инспектори от отдела си. Всяко униформено ченге можеше да получи сведенията и да ги предаде на по-старшите. „Е — реши Харди, — защо да чакам, след като мога да го направя и сам?“

 

 

Директорката на „Меривейл“ Тереза Уилсън бе делова, симпатична жена на около четирийсет и пет. Стана, когато Харди влезе в кабинета й. Ръкостискането й би изглеждало внушително, ако идваше от някой футболен защитник, а усмивката изпод ниско остриганата й къносана грива бе едновременно искрена и професионална и също толкова впечатляваща. Освен това не се скри зад бюрото си, а го посрещна до вратата и го заведе в малък кът, образуван от тапицирани столове.

— Господин Харди, надявам се посещението ви тук да не се дължи на лоши вести за жена ви? Заповядайте, седнете.

Същината на обяснението отне по-малко от минута. Възникнало било недоразумение около алибито на Рон Бомонт за сутринта, когато е загинала жена му, по някакъв начин Франи се е озовала в центъра му.

— Но това е ужасно! Надявам се, че върху нея не пада никакво подозрение!

— Засега поне няма такива признаци.

Госпожа Уилсън четеше репликите му между редовете.

— И колко ще продължи? Кога ще пуснат Франи от затвора?

Харди сви рамене, за да омаловажи драматизма на случилото се:

— В най-добрия случай ще я държат само няколко дни. Тя смята, че Рон Бомонт е заминал на палатка или нещо подобно с децата си и щом се върне и разбере какво я е сполетяло, ще се намеси и ще оправи тази бъркотия.

— Но вие не мислите така, нали?

— Не.

— Какво мислите вие?

— Не зная дали Рон е убил жена си, но според мен от полицейското разследване е усетил, че става напечено, и е решил да вземе децата си и да избяга.

— Но аз смятах… — Тя замълча.

Харди прочете мислите й.

— Благодарение на Франи алибито му е било непоклатимо, но времето на смъртта е разкрило допълнителни възможности. Решил е, че ще го арестуват. Поне такова е моето мнение. — Той се отпусна на облегалката. — Ето защо дойдох при вас.

Тя го погледна въпросително.

— Съзнавам, че навярно нямате право да давате каквито и да било сведения за учениците си, но се надявах, че сте в състояние да ме уверите, че греша.

— По какъв начин?

— Ами, да речем, ако през последните няколко дни децата на Бомонт са идвали на училище, ако Рон се е извинил някак… — Харди й се усмихна уморено. — Изглежда се е изнесъл от къщи, по всяка вероятност във вторник следобед. Ще ми се да разбера дали сте се чували с него оттогава.

Както и очакваше, тя се раздвояваше между неговия въпрос и задълженията си на директор.

— Рон Бомонт е прекрасен човек, господин Харди. Непрекъснато ни предлагаше услугите си. Наистина. Не мисля, че е замесен по какъвто и да било начин.

Но дилемата на Харди бе от друг характер. Трябваше да й придаде повече неотложност.

— Моля ви, госпожо Уилсън, нека сме наясно — не искам от вас да ми казвате къде е той, ако знаете. Освен това, ако предпазвате децата, добре, разбирам. Навярно им е тежко, каквото и да става. Но ако не сте чули нищо, според мен вероятността Рон да се укрива нараства или пък… — внезапно хрумнала му нова възможност — или му се е случило нещо. — Замълча, опрял лакти на коленете си с разперени длани. — Моля ви — повтори той, — ако не го намеря, Франи ще остане в затвора.

След мъчителна пауза госпожа Уилсън се изправи, отиде до бюрото си, пресегна се, грабна една папка, отвори я и извади лист хартия. Подвоуми се още един миг. После се върна при Харди и му подаде листа.

— Всъщност нямам право да обсъждам каквито и да е подробности от живота на децата без съгласието на родителите им, както вие, вярвам, сам разбирате.

Документът представляваше списък от около двайсетина имена под заглавието „Отсъствия“ и датата. До четири от имената имаше звездички и две от тях бяха на Бомонтови. А в кръгли скоби бе вписана цифрата 3, което Харди сметна за брой на отсъствията. В долния край на страницата под линия се обясняваше, че звездичката означава неизвинено отсъствие.

Госпожа Уилсън не знаела нищо. Децата изчезнали безследно.

— Не смятате, че нещо е сполетяло и тях с господин Бомонт, нали? Може би убиецът на съпругата му?… — По лицето й се изписа стреснато изражение при току-що изплувалата немислима вероятност. — Все пак не допускате, че в крайна сметка го е направил той, нали?

— Наистина се надявам да не е той, госпожо Уилсън. Нека не си го и помисляме, а?

 

 

Харди чакаше на тротоара пред „Меривейл“, когато звънецът би за края на училищните занятия. Винсънт се озова в колата едва ли не преди Харди да го забележи. Червенокос като майка си и луничав, той бе типично американско хлапе на десет години.

— Къде е мама сега? Защо си дошъл ти?

Убеден беше, че синът му не се стремеше въпросът да прозвучи като обвинение, но фактът си е факт. По-добре бе да приключи с него, тъй като имаше чувството, че нещата ще се влошат, щом пристигне дъщеря му. Напоследък Ребека бе придобила впечатляващия навик да го притиска докрай и да държи на своето.

Докато караше към училището, беше решил да съобщи новината с присъщата си точност:

— Майка ви е в затвора.

В семейството му това звучеше привично, тъй като самият Харди често посещаваше клиенти, озовали се зад решетките, и тези думи не изглеждаха необичайни за децата му. Самият израз едва ли щеше да ги травмира. Поне така се надяваше.

И щом ги изпробва върху Винсънт, той като че ли ги прие без особени затруднения.

— За какво? — все още спокойно попита момчето.

Харди му поднесе благородната версия:

— Искаха от нея да издаде една тайна, а тя е обещала да мълчи и сега…

— Къде е мама? — Ребека отвори задната врата, за да метне раницата и кутията с обяда в колата. — Тя обеща, че ще помогне да изрисуваме щанда на класа ни за Вси светии — обеща — и трябваше да е днес и…

— Бек, постой! Поспри!

— Тя е в затвора — изписка Винсънт в настъпилото мълчание. Той, изглежда, се забавляваше с тази новина и определено се радваше да я съобщи пръв. Най-после да каже на сестра си нещо, което тя не знае!

Макар че в първия момент съобщението не произведе впечатление.

— Ама тя обеща първо на мен. Две други майки чакаха ли, чакаха, а тя дори не се обади и значи приятелите ми и майките им дойдоха, а пък аз съвсем се обърках…

Харди щракна с пръсти пред носа й:

— Млъкни! Веднага!

Дъщеря му го стрелна начумерено с очи.

— Чу ли какво каза брат ти току-що?

Тя се извърна към Винсънт — по-лесната плячка:

— Какво? — сопна му се. — Все едно. — Превъзходството на четвъртокласника.

Харди сметна за по-разумно да потегли, за да не се изкуши и да натупа децата си точно пред училището, където всички щяха да го видят.

Прозвуча онзи „няма пък“ тон, с който Бек дразнеше брат си:

— Не ми пука. Обаче те чух.

— А, така ли? И какво казах, зъбло?

— Винсънт!

— Каза, че е в затвора, глупако.

Тук последва вопъл:

— Тааат-коо! Чу ли я? Беката ми вика, че съм глупак.

— Той първи ми каза зъбла.

— Телената усмивка!

На задната седалка хвърлиха нещо, улучиха нещо. Винсънт пищеше и се мяташе.

— Ей, ей, ей! — Харди осъзна, че лицето му пламти. Отново спря как да е до бордюра, извърна се назад и викна с все сила:

— Прекратете тази глупашка караница! Веднага престанете! — И отново размаха пръст, този път към Винсънт: — И не ми казвай, че не бива да употребявам думата „глупашка“. Това на нищо не прилича! Вие двамата понякога помисляте ли и за нещо друго, освен за себе си? Казах, че майка ви е в затвора, а вие си крещите един на друг за няма нищо, заради едната любов към писъците си.

— Ти крещиш. — Беката прекрасно владееше изкуството на фарисейското негодувание. Правото бе на нейна страна и толкова по-зле за останалата част от човечеството.

— Ти не каза „в затвора“ — зави Винсънт с нарастваща истерия. Заплака още по-силно: — Ти каза, че е отишла до затвора, а не че е в затвора.

Дотук с план №1.

Ребека изглежда най-после чу.

— Мама е в затвора! Какво значи в затвора? Как е възможно мама да е в затвора?

Винсънт:

— Кога ще излезе? Какво е направила! Кога ще я видим пак?

Вече плачеха и двамата.

— Татко — попита Беки с мъка в гласа, — как си допуснал да се случи?

Най-сетне, най-накрая, след като се прибраха у дома, той, Ерин и Ед успяха да убедят децата, че при Франи всичко ще се оправи. Една от онези забавни грешки в правната система, за които толкова пъти им е разказвал татко, нали? Този път чисто и просто е станала с тяхното семейство.

Мама се опъва заради един неин приятел и чичо Ейб е там, нали работи отсреща, и се грижи за нея. Е, да, навярно ще отсъства няколко дни, но нали е добре, в много хубава килия — същинска „почивна станция“. За мама това ще е нещо като почивка, а Беката и Винсънт през почивните дни ще останат при баба и дядо Ед. Ще бъде страхотно, цяло приключение. Няма за какво да се тревожат.