Джон Лескроарт
Нищо друго, освен истината (30)

30

Франи седеше върху масата в адвокатската стая на затвора и клатеше крака. Приличаше на ученичка, а впечатлението се подсилваше от обстоятелството, че бе вързала косата си на две опашки. Гледката на затворническия й комбинезон все още шокираше Харди. Но след двете й вчерашни посещения в отдел „Убийства“ му бе по-лесно да приеме затворническото облекло. „Скоро — каза си — всичко това ще остане зад гърба ни. Днес е последният й пълен ден тук.“ Молеше се да е така.

Преди всичко обаче стоеше въпросът за бележката на Рон.

А както и с всичко останало, и тук нещата не вървяха гладко.

— Какво искаш да кажеш? — попита той. — Не си уверена, че ще се справиш добре с това? Да разкажеш за Рон?

Лицето й придоби упоритото изражение, което Харди не обичаше да вижда. Насили се да говори със спокоен тон:

— Франи, чуй ме. По времето, когато нещата пак стигнат до съдебните заседатели, вече няма да има значение. Дотогава той ще е изчезнал, ако вече не го е направил.

— Не. — Тя поклати глава. — Не мисля. Той не иска да мести децата, да започва отначало на друго място. Ще чака. Точно както сам заяви.

— Но и в двата случая Рон те освободи от дадената дума. — Харди не искаше да я притиска прекалено, мъчейки се да я убеди, но усещаше, че се налага да спечели съгласието й. Ако се стигне дотам, утре Франи ще бъде принудена да разкрие тайната на Рон.

Тази мисъл изобщо не й допадаше. Но тя кимна.

— Омерзително ми е да угаждам на онзи мръсник Скот Рандъл. Освен това от всичките ти думи личи, че Рон вече съвсем не е най-заподозрения.

— Не е, и аз така мисля — призна Харди. — Обаче, докато някой друг не им падне сам в ръчичките, те ще се преструват, че е той.

— Но все пак аз ще решавам, нали?

— Какво имаш предвид?

— Че ти си на път да разкриеш убиеца. Ейб също. Може би е въпрос на ден-два… — Беше спряла да си клати краката. Седеше със скръстени ръце и сведени очи. — Искам да кажа, че ако продължа да мълча, Рон може би ще има още мъничко време да си поеме дъх.

Харди седеше нехайно на един от дървените столове, наредени около масата. Успя само да запази позата си. Усети как кръвта запулсира в слепоочията му, наложи си да говори с безизразен глас:

— Рон не иска от теб да го правиш, Франи. И не разбирам защо ти искаш да го направиш.

Тя вдигна изтерзаните си очи.

— Не става дума за искане, Дизмъс. Изобщо не искам да върша подобно нещо. Но зная какво са изтърпели Макс и Касандра, а още щом отворя уста, с техния свят е свършено, не разбираш ли? Ако съм в състояние да осигуря на теб и на Ейб повече време, за да ги спасите…

Но Харди разтърси глава.

— Няма да стане така, Франи. Дори и да не проговориш във вторник, твоето приятелче господин Рандъл ще възбуди съдебно преследване срещу Рон — ето какво ще стане.

— Защо? Все още няма никакви улики, нали? Както нямаше и миналата седмица!

Харди се съгласи.

— Почти. Но това няма значение. Стигат, колкото за пред съдебните заседатели. Дори самото бягство на Рон е достатъчно, фалшивите кредитни карти, лъжливите самоличности, съзнанието за вина. А щом го подведат под отговорност, с него и децата е свършено. Ще го въвлекат в правораздавателната система и от двама им превес ще има системата. Независимо как ще постъпиш ти. Ето я добрата новина, Франи. Не зависи от теб.

— Значи твърдиш, че трябва да кажа.

— Твърдя, че няма да постигнеш нищо, ако не кажеш. — Внезапно кипна. — Господи, Франи! Нали така ще се измъкнеш оттук! Какво искаш?

— Какво искам ли? — викна му тя в отговор. — Да се прибера в дома си, който вече не съществува. — Ядосано разтърси глава, за да възпре напиращите сълзи. — И да съм в състояние да прегърна децата ни.

Харди закопня да протегне ръце към нея, да й каже, че всичко е наред, че при тях двамата нещата вървят добре. Но не беше сигурен, че е така. Не му убягна, че той самият не бе споменат сред онези, които тя иска да прегърне.

— Можеш да го направиш, Франи — изрече спокойно. — У Ерин. Можем всички да отидем там. За възстановяване. — И колебливо допълни: — На къщата и на нас самите.

— Не — поклати глава тя.

Стомахът му се сви на топка, но трябваше да попита:

— Какво не?

— Така говориш, но не съм сигурна, че наистина го искаш. Както и онова, което то означава.

— И какво е то?

Тук Франи замълча, пое дълбоко дъх, изпусна го.

— Отново да сме всичко един за друг.

— Но ние сме…

Тя вдигна ръка да го спре.

— Дизмъс, спомни си как беше отначало. Спомняш ли си? И тогава работеше пак така усилено. Водеше разследванията и процесите си и се грижеше за кариерата си. Но най-важното бяхме ти и аз, помниш ли? И ти всеки ден се прибираше колкото се може по-рано, а аз стоях на верандата с Беката и Винсънт и заедно те чакахме. И те се затичваха да те посрещнат, прегръщаха краката ти, щастливи, че татко отново си е у дома. Ти също бе щастлив, че отново сте заедно. Помниш ли? А после ти и аз се прибирахме да ги нахраним, да ги сложим да спят, а после да си говорим и да се смеем и в края на краищата да се любим много по-често, отколкото обратното. Така ли беше? Не си го измислям, нали?

— Да — отвърна тихо той. — Да, така беше.

— И какво се случи?

По това време той вече бе седнал нормално на стола, приведен напред. С лакти на коленете и събрани длани. С превити рамене.

— Не зная, Франи. Всички сме много заети. Определено никой не го е грижа кога се прибирам. Вече дори не ми казвате здрасти, като вляза. Толкова си затънала в „детските работи“, че винаги си грохнала, а ако не става дума за децата, не ти е интересно. Вече не излизаме никъде. Имаме ли изобщо общ живот? — Вдигна поглед към нея. — Приемам предизвикателството ти, Франи. Е, да, вината е най-вече моя за всичко, което казваш. Но тази улица е с две платна.

— И твърдиш, че наистина искаш да се върнеш към всичко това?

Той размисли за миг.

— Не, във всеки случай не към живота ни, какъвто беше допреди седмица. А към нещо по-хубаво, по-близко до някогашния. Но все така с теб и децата.

След продължително мълчание Франи се смъкна от масата и отиде до вратата, където чакаше пазачът. За миг Харди се уплаши, че тя просто ще помоли да я отведат. Но жена му се обърна с лице към него.

— Най-добре ще е — заяви тя — да не ми се налага да говоря.

И почука на пазача.

 

 

Глицки го нямаше в кабинета му. И изобщо в „Убийства“ нямаше никой, което бе малко странно в десет часа сутринта в понеделник. Харди се настани на едно от следователските бюра и отвори куфарчето си.

Смяташе, че тази сутрин много добре се е справил с бележките на Грифин, а сега ще извади своите и ще отдели малко време да прехвърли записките си за откритията на Канета. Спря, още преди да е започнал.

Осъзна.

Мари Демпси. Канета му бе казал за откритието си, че тя е била секретарка на онзи застрахователен агент Тилтън. Че тя всъщност е напуснала в резултат на решението, взето от застрахователя да задържи изплащането на застраховка „Живот“ за Брий, докато не бъде доказано, че Рон не е замесен в смъртта й.

И тъй, ето я тази жена, останала без работа в застрахователната компания, да звъни два — не беше ли три — пъти на Рон Бомонт в течение само на два дни. Тя не му звънеше, за да го преведе през процедурата на иска за изплащане. Струваше му се, че са минали седмици, макар всъщност да бяха само няколко дни, а вниманието на Харди бе съсредоточено върху Франи, докато бе слушал обажданията в надстройката, но си спомняше, че остана с впечатлението, че Мари звъни по личен повод, а не по работа.

Пресегна се към телефона на бюрото и набра „Информация“.

— Говори Петиция. В кой град, моля?

— Да. В Сан Франциско. Ако обичате, телефонния номер на Мари Демпси.

— Бихте ли го повторили буква по буква, господине?

Той го повтори, а търпението му бе на изчерпване.

Демпси в края на краищата не беше като Албъкърк, що се отнася до правописа. Но Петиция най-после записа.

— Не намирам никаква Мари Демпси, господине. Знаете ли на коя улица живее?

— Не. Ами ако опитате просто с инициалите?

— С „М.“ ли?

Харди изскърца със зъби.

— Да, точно така.

— Открих десет, не, единайсет М. Демпси.

— Добре — отвърна той. — Ще запиша всичките.

— Съжалявам, господине. Имам право да диктувам само два номера наведнъж.

— Моля ви, Петиция, много е важно. Може би от това зависи животът на много хора. Не се шегувам. Не можете ли все пак да ми ги дадете?

— Съжалявам, господине. Наистина нямам право да давам подобни сведения. Бихте ли искали да говорите с някого от началниците?

— Вашият началник има ли право да ми издиктува и единайсетте номера?

— Не, господине. Едва ли. Ако имате достъп до телефонен справочник, там ще са изредени всичките.

— Да, ами, виждате ли, нямам подръка телефонен указател и тъкмо затова ви позвъних.

— Е — весело и ведро се отзова Петиция, — нека ви продиктувам първия номер. Той е…

Харди бързо го записа, а после се оказа, че слуша записан на лента глас, който му съобщаваше, че след като получи номера, телефонната компания би могла да му го набере направо за такса в размер на трийсет и пет цента. Да пусне една монета, ако…

Той тръшна слушалката. Глицки стоеше на вратата и сочеше телефона.

— Това е градска собственост — заяви лейтенантът. — Ако я строшиш, ще си я платиш.

— Да ти се намира телефонен указател? — попита го Харди.

— Съмнявам се. Когато ти потрябва, по-лесно ще намериш ченге, отколкото указател. Знаеш ли колко убийства имаме за почивните дни на Вси светии?

— Като броим и Канета ли?

— Да, и него.

— Три?

— Повече.

— Двеста и шейсет?

— Седем. Обикновено на седмица са средно по едно и половина. Не ми останаха инспектори.

Харди кимна, озъртайки се.

— А това обяснява и загадъчното ти изчезване от кабинета ти цяла сутрин. Помислих, че може би си се изморил и си решил да си дадеш малко почивка.

— Не — лаконично отвърна Глицки. — Първото да, но причината е друга.

 

 

В кабинета си обаче Глицки все пак намери телефонен указател отпреди три години и в него фигурираха единайсет М. Демпси. Срещу първото име стоеше същият номер, който му бе продиктувала Петиция, и Харди прие това като добро знамение.

Той преписваше, а Глицки говореше, претупвайки купчината новопостъпили документи.

— Та ако Кери се е обадил на кмета, както заяви, аз поне не съм чул, макар че, както вече си забелязал, не се навъртах около телефона.

Харди вдигна очи.

— Той няма да се обади на кмета. Така само би засилил шумотевицата около себе си. А той чисто и просто иска това — а като казвам „това“, имам предвид „теб“ — да се разкара.

— Смяташ ли, че снощи го оставих с впечатлението, че ще се разкарам? Че ме е стреснал?

— Ако си му създал такова впечатление, то наистина е било недоловимо. Какво има?

Глицки се взираше в страница от факс. Подържа я известно време.

— Господин Кери, господин Кери — подаде я на Харди. — От „АТТ Безжична“ за сутринта на двайсет и девети септември. Ето разговор, започнал в седем и десет и продължил двайсет и две минути. Някой му се е обадил.

— В деня, когато се е успал ли?

— Така твърди той.

— Може пък да е имал предвид, че е спал чак до седем, а ние просто да сме сметнали, че говори за по-късен час.

— Така ще да е — саркастично отвърна Глицки. Отново се зае да разпръсва документи по бюрото си. — Да си записал някъде номера на Брий?

Оказа се, че Харди случайно го има в куфарчето си. На Кери се бяха обадили от същия номер.

— Току-виж в крайна сметка не гласувам за него — изрече Глицки.

Харди се облегна и скръсти ръце.

— Значи първата им работа сутринта е била да се спречкат…

Глицки изопна рамене и щракна с пръсти, истински развълнуван.

— Той е бащата. Казала му е, че е бременна. Щяла е да го изнудва.

„Добре“, помисли си Харди. Няма да се наложи да нарушава клетвата си за мълчание, дадена на Джеф Елиът. Глицки сам бе стигнал до този извод.

— Разумно предположение — кротко се обади адвокатът.

— Изчакал е да се увери, че Рон е отвел децата на училище, поразходил се е…

Но Харди поклати глава.

— Защо не? — попита лейтенантът.

— Не. Не собственоръчно. Обадил се е на Торн. А Торн — на някого от хората си.

Глицки погледна факса.

— Във всеки случай не от собствения си клетъчен телефон.

— По дяволите — изрече Харди. — Защо винаги е заплетено?

— Това е едно от основните правила. Но защо смяташ, че ако Кери се бе обадил на Торн, щеше да е по-просто?

— Копелето е много ловко, Ейб. — И му разказа за дипляните, отпечатани преди отравянето с МТБЕ, за обясненията на Торн по случая.

Глицки се наслаждаваше на разказа му. Целият в слух, седеше облегнат на стола си със събрани пред устните длани. Щом Харди свърши, той заговори:

— Значи тези терористи, които са се опитали да хвърлят вината върху Торн, по някакъв начин са допуснали, че колежката на Джеф Елиът ще се отбие случайно в неделя следобед и ще намери листовките в коридора? — Глицки едва не се усмихна. — И това ако не са локуми, наречи ме циник.

— И ние си помислихме същото. Джеф и аз. — Харди се придвижи напред, опря ръце на бюрото помежду им и заговори настойчиво: — Ейб, ако свържеш Торн с шайката, изляла МТБЕ, ще спечелиш.

— Така де. Бе как не ми дойде на ума!

— Бас държа, че ти е дошло. Но виж как ще е най-добре. Торн е авторът на тези листовки, навярно ги е написал в апартамента си. Така че издействай заповед и накарай някого да претърси жилището му. Ако намериш някакви книжа или компютърен файл, ще изясниш поне едно от убийствата, а може би две или три.

Глицки наведе глава на една страна, цял слух.

— Слушам те. Какво ще рече две или три?

— Говорил е с Грифин в сутринта на убийството. Грифиновото.

— Кой? Торн ли?

Кимване.

— Сигурен ли си?

Харди му обясни как е разчел бележките на Грифин, че срещата с Торн е била един от последните записи на пети октомври, в осем и половина сутринта.

— Било е същия ден, Ейб, не се съмнявай. И ето нещо, което ще ти хареса: Елиът смята, че Торн чрез СКО по някакъв начин субсидира благородния кандидат за губернатор Деймън Кери.

— Как?

— Никой не знае, но ако наистина има такова нещо, то свързва калташките номера с Деймън Кери, който толкова ни се хареса снощи, а още повече тази сутрин.

Глицки все още седеше облегнат и размишляваше.

— Торн е изтрил компютърните си файлове, Диз. Ако не веднага, то със сигурност сега, след разговора си с теб и Елиът.

— Добре. Но все пак в кофите за боклук може и да се намери разпечатка.

— Зная, зная. — Глицки се приведе напред и взе да размества книжата по бюрото си. Изрече почти на себе си: — Обаче нямам свободни следователи.

Най-после отвори бюрото си и извади лист, в който Харди разпозна непопълнена бланка за заповеди. Взе химикалка от средното чекмедже на писалището си.

— Добре — промълви, докато пишеше. — Разполагаме с листовките. Със записките на Грифин от последния му ден. Така. Я ми помогни малко. Какво още търсим?

Харди помисли за миг.

— Уликата, свързваща го с Кери. Валънс. Разписки, разпечатки от телефонните разговори на Торн, каквото и да е.

— Ще са ми нужни много сериозни веществени доказателства, за да проникна по-близо до Кери. Необходимо ми е повече от един телефонен разговор, за който той е забравил.

— Може би да вземеш ДНК от него и да я сравниш с бебето на Брий?

— Ако не го изберат, ще са нужни месец и половина, а ако го изберат — няма да стане никога. Пък дори и той да е бащата, никой не е дал показания за присъствието му в жилището на Брий през онази сутрин. — Белегът върху устните на Ейб изпъкна. Поклати безизходно глава: — Дори и за обикновен простосмъртен, да не говорим за нашия обичан политик, изобщо няма повод за обвинение.

— Дори и за подвеждане под отговорност — съгласи се Харди.

— Добре тогава — обади се стратегът у Глицки. — Заемаме се с Торн и изстискваме всичко от тази възможност. Ти си говорил с него. Сещаш ли се за още нещо, свързано с него?

— Моята къща.

Лейтенантът пресрещна погледа на Харди и мрачно поклати глава. За успокоение на приятеля си се престори, че вписва и това.

— Ще проверя в отдела по пожарите. Друго?

Харди почовърка мозъка си, но така и не измисли нищо.

— Нищо, Ейб. — Въздъхна. — О, само дето открих къде Карл Грифин си е давал прането.

— Майтап ли си правиш? — намръщи се Глицки. — През целия си живот Карл не е стъпвал в химическо чистене.

След като Глицки отиде да се опита да издейства подпис за заповедта си, Харди преписа останалите телефонни номера срещу имената „М. Демпси“, после се облегна замислено. На излизане Глицки бе затворил вратата и в тясната кабинка Харди имаше възможност да поработи, без да се разсейва, а определено се нуждаеше от съсредоточаване.

Като че ли всеки получен отговор повдигаше нов въпрос. Колко хубаво, помисли си, че Глицки бе открил сутрешния продължителен разговор на Брий с Кери в деня на смъртта й. Но нещо в тази информация не му даваше мира, ето и сега. Върху копията му от Грифиновите бележки бе отбелязан часът „9:02“. Или това бе негово предположение и то го бе отвело право при разпечатките от телефонните разговори на Кери и към лъжата му.

Обаче обаждането не е било в девет и две. Било е в седем и десет.

Тогава какво означава „902“?

А ето и химическо чистене „Херитидж“, пералнята на Грифин. Харди придърпа телефона върху бюрото на Глицки и се свърза с жена, която говореше английски толкова зле, че той се задоволи само с адреса, както се надяваше, на ателието, благодари й любезно и затвори. Тази сутрин нямаше повече сили за несвързани разговори чрез това чудо на съвременните комуникации — телефона. Трябваше да намери време, да се отбие малко по-късно в пералнята — кога? кога? — и да провери с какво се занимават там и защо Грифин я е вписал в бележките си.

Пълна каша.

Погледна часовника си. Вече минаваше единайсет.

А днес бе последният ден за приключване, Франи му каза, че най-добре да не й се налага да признава, а единственият начин да го постигне бе, ако Харди осигури някои отговори преди повторния й разпит утре пред съдебните заседатели.

Внезапно, ей така, от само себе си, с освободения си и възприемчив ум той изведнъж разбра какво точно бе имала предвид Франи с последната си загадъчна, предизвикателна забележка. Харди й бе казал, че ще я слуша. Че ще вършат всичко заедно. Че ще се опита да обръща повече внимание на нейната работа, на грижите й. А тя го изслуша и се запъти към вратата, казвайки му: добре, само това е истински важно за мен.

Решавай или се откажи.