Джон Лескроарт
Нищо друго, освен истината (17)

17

Пулгаският Храм на водата е разположен в тиха и живописна местност сред ниски полегати хълмове на около трийсетина километра от Сан Франциско. Над бистро езеро се извисяват в полукръг високи бели йонийски колони и образуват изящна постройка, която увековечава спомена за завършването на едно от най-известните (или най-неизвестните) технически постижения в историята на Калифорния — проекта „Хеч Хечи“. Това чудо на архитектурата и градоустройството каптира изобилните води и топящи се снегове от планинската верига Сиера Невада при националния парк „Йосемити“ и ги отвежда на около триста километра, предимно под земята, до една падина, някогашно светилище на индианците.

Това някога свято място сега е водохранилището „Кристалните извори“ — източникът за питейна вода на Сан Франциско и всъщност една от главните причини естествено пустинният Сан Франциско да се превърне в една от големите столици, а не да си остане старомоден туристически обект с прекрасни гледки и отвратително време.

Осеяният със скулптури парк край храма е любимо място за пикник и в този ясен, топъл следобед той представляваше типична за циганското лято гледка: разстлани по тревата одеяла с храна и напитки, лодки в прозрачните води на езерото, деца, кучета, двойки, шепа колоездачи и четящи самотници. От време на време патрулна шерифска кола от окръг Сан Матео обикаляше паркинга, но е местността нямаше редовна охрана. Никога не е имало нужда от такава.

Паркингът бе почти препълнен и невзрачната „Чеви Камаро“, която зави откъм главния път, трябваше да спре в северния му край на почти триста метра от храма.

От предните врати слязоха двама мъже на средна възраст, а от задните — две жени. Всички случайни очевидци биха се съгласили, че са прекалено топло облечени за този ден — жените с шалове на главата, мъжете с ниско нахлупени шапки, — но слизайки от колата, те не привлякоха ничие внимание. Без да разменят и дума, те се струпаха до багажника, после двамата мъже и едната жена поеха към храма с голяма кошница за пикник. Другата жена се върна в колата, настани се на шофьорската седалка и отвори прозореца.

От мястото, където паркираха, тримата носачи не чуваха нищо, освен чуруликането на птиците и обичайните шумове от пикника, но щом се приближиха, постепенно започнаха да долавят глух тътен, който полека-лека стана съвсем ясен.

— Някой от вас скачал ли е тук като дете? — попита първият мъж. Не очакваше да му отговорят, бърбореше от напрежение и никой от двамата му придружители не отрони и дума. Така или иначе, разказът му бе заглушен от водата, шуртяща през входните тръби в храма, но той не спря да говори: — Когато растях, да ви кажа, това бе начинът да докажеш мъжествеността си. Познавах едно момче, което си счупи крака и едва не се удави, но аз се спуснах на половината път към езерото.

Той имаше предвид някогашния популярен сред юношите на полуострова на Сан Франциско обичай за спускане. Години наред мъжкарчетата със замъглено от тестостерона съзнание идваха тук с други момчета или с приятелките си най-вече по здрач, прескачаха ниската стена на храма и се хвърляха от четири и половина метра в разпенената, леденостудена вода, прииждаща с хиляди литри в секунда в кръгъл, покрит с плочки басейн. Потокът подхващаше хлапетата — или пък ги притискаше и не ги пускаше повече, — издигаше ги и ги изхвърляше през петнайсетметровия подводен тунел в канала, водещ към резервоара.

В наши дни заради редките удавяния щатът бе покрил басейна с широка стоманена решетка и скачането в него вече не съществуваше като възможност.

Щом тримата заговорници стигнаха до ниския — зид, жената — тя безспорно бе водачът им — се озърна назад да се увери, че колата им се е изтеглила и ги чака запалена, за да ги измъкне оттук. На площадката заедно с тях имаше млада двойка — момчето бе прегърнало момичето с една ръка и двамата изглеждаха хипнотизирани от стремителния поток на водата и едва ли щяха да помръднат оттам поне още пет минута.

Самотен мъж над петдесетте по шорти и туристически обувки изкачваше ниските стъпала към храма, а зад него семейство от четирима души ставаха от одеялото и като че ли се канеха да дойдат насам.

Мъжът с късите панталон и туристическите обувки улови погледа й и тя прекалено бързо — и глупаво — отмести очи. Грешка, грешка, грейка. Продължаваше да я гледа. Беше привлякла вниманието му — непростим грях. Той като че ли забеляза кошницата за пикник на земята до краката й. Намръщи чело, навярно при неправдоподобното наличие на кошницата там, а може би заради донейде странното трио с шалове и нахлупени шапки, със сака и дебели панталони.

Тя хвърли още един мигновен поглед на семейството зад гърба си. Да, и те идваха насам, към храма.

Видя, че колата им вече е на място и ги чака. Не можеше да се бави повече, дори я да станеше опасно. Бяха обмислили и подобна случайност. Бяха подготвени.

Рязко кимна на двамата си партньори, сочейки им самотния турист на средна възраст. На заговорническите си сбирки бяха решили, ако съдбата ги постави в подобно положение, изцяло да се възползват от него. Това щеше още повече да изтъкне деянието им. Общественият отзвук винаги бе къде по-задоволителен, ако има ранени или убити. Такава възможност превръщаше играта в далеч по-значима. А и тръпката ставаше по-голяма.

Единият от мъжете вдигна кошницата за пикник върху ръба на парапета, а другият нехайно пое откъм гърба на човека, който в момента видимо смаян наблюдаваше гледката в краката си — сгромолясващата се вода и грохота — цялото завладяващо зрелище. Но тук той повторно вдигна очи и видя кошницата за пикник на още по-необичайно място. Понечи да вдигне ръка, да заговори така, че тя да го чуе:

— Ей, какво?…

Настъпи моментът да се раздвижат. Още едно кимване и двамата мъже пристъпиха към действие. Партньорът й, онзи, който някога бе скачал в храма, за да докаже мъжествеността си, обгърна самотния турист с ръце и го метна през ръба като чувал с брашно. В същия миг другият й спътник отвори капака на кошницата, извади една от двайсетлитровите кофи и я изля върху решетката, а тя стори същото с другата.

И после хукнаха, зарязвайки кофите, а влюбените юноши се видяха в чудо дали да помагат на възрастния турист или да подгонят злосторниците.

А те, тичайки с все сила, се шмугнаха край приближилото семейство, наблъскаха се в чакащото ги „Камаро“ и излетяха от паркинга, свирейки с гумите.

Харди чу за инцидента по радиото на път за кантората си след разговора с Глицки. В извънредния репортаж се предупреждаваха гражданите на Сан Франциско да не използват водата от водопроводите, докато не се определи какво е всъщност веществото, изсипано в „Кристалните извори“.

— … макар възстановените етикети върху кофите при пулгаския Храм на водата да навеждат властите на подозрението, че това е бензиновата добавка МТБЕ…

Харди рязко протегна ръка и усили звука. Едва тази седмица научи за това вещество, а сега то внезапно изникваше навсякъде. Говорителят продължаваше:

— Групировка, самоопределяща се като „Съюз за чиста планета“, е изпратила факс до нашата програма и до други новинарски програми, поемайки отговорността за отравянето.

Деймън Кери, кандидатът за губернатор, чиято предизборна платформа предвижда забраната на МТБЕ като бензинова добавка в Калифорния, днес е в Сан Франциско. На току-що приключилата пресконференция в хотел „Св. Франциск“ той отговори на критиките за един вид съучастничество е това нападение. Ето какво каза той по повод тази последна ескалация в тъй наречената „война за бензиновите добавки“…

Харди вече бе на входа към паркинга под своята сграда, но изчака навън на улицата, защото не искаше да изтърве и дума от предаването. От колонките му зазвуча сърдит глас:

— Хората, които са се опитали да отровят водохранилището на Сан Франциско, са терористи. Те казват, че целта на отравянето е да изобличат измамата на петролните компании, които твърдят, че МТБЕ в питейната вода не представлява сериозна опасност за здравето. Казват, че това долно деяние ще придаде съдбоносен характер на позицията им. Аз обаче казвам, че са извършили безсъвестен и престъпен акт. Всички, свързани с моята кампания, не питаят нищо друго, освен презрение към тези лица и техните действия.

Извънредният бюлетин бе прехвърлен на дисководещия на станцията, който повторно предупреди гражданите за опасността, ако пият от водата, изреди още подробности за самото нападение, за човека, блъснат в Храма, който в момента бе в критично състояние със счупен гръбнак, а също и откъслечни описания на терористите.

Харди изслуша всичко в някакъв транс, после погледна часовника си, включи на скорост и потегли към Сътър Стрийт. Каквато и работа да имаше в кантората си, тя можеше да почака. Намираше се само на десетина пресечки от хотел „Св. Франциск“ и натам се бе упътил.

 

 

Ал Валънс стоеше на пост във фоайето. Беше нисък, енергичен, добре облечен и с яко телосложение. Харди влезе през въртящата се врата, постоя отстрани и се огледа за миг в прочутото кръгло фоайе, ориентирайки се в разположението.

Валънс се усмихваше, мръщеше, потупваше нечии рамене, кимаше мъдро — според случая. Наоколо все още кръжаха репортери, любопитни и обичайната навалица от несведущи туристи. Камерите и осветителското оборудване бяха опаковани и отнесени.

— Ей — каза нисичкият човек на групичка репортери, — чухте как го потвърди господин Кери, а сега ще чуете как ще го потвърди и Ал Валънс. Ние нямаме нищо общо с това. То е ужасно. Тези хора са идиоти.

Валънс хвърли тревожен поглед нагоре към стълбите, където се намираше барът „Компас Роуз“, разположен на обширно пространство за сядане оттатък фоайето на хотела. Харди и Франи се бяха срещали тук стотици пъти. Дизмъс веднага се досети къде се крие Кери.

Разбира се, около него все още имаше охрана — четирима униформени охранители от хотела, цивилен бодигард и един мъж със смокинг, в когото Харди разпозна метрдотела на заведението. Самият Кери се намираше зад ограждение от кадифен шнур. Седеше приведен на ниско канапе, съвсем сам. От време на време се пресягаше за чашата вода, оставена до заледена кана на масичката пред него.

Името и лицето на Деймън Кери бяха познати в Сан Франциско през последните двайсетина години. Навремето бе започнал кариерата си като градски съветник. Като такъв той работи два изключително успешни мандата, които опровергаха първоначалното впечатление, че е разглезено богаташко хлапе, на което татенцето е купило поста, както се купува играчка. Кери открай време бе привърженик на „Грийнпийс“, от ония, които ратуват за спасяване на китовете и прочие, и прочие — в Сан Франциско това винаги вървеше ръка за ръка с политиката, — но всъщност действително отделяше време за почистване на замърсени с нефт заливи и плажове, за сервиране в кухни за бедните, за вършене на подобни неща.

След като се премести в съвета на Сакраменто, той не прекрати активността си — особено за защитата на околната среда, — а поддръжниците му от Сан Франциско не го изоставиха нито за миг. Той бе тяхното момче, либерално до мозъка на костите си, искрено и избираемо, но дотогава все в местен мащаб. Според калифорнийските закони нямаше право на трети мандат и щеше да е принуден да напусне поста си, а това — повече, отколкото всякакви лични амбиции за по-висок пост, — го изтласка напред в изборната надпревара, благодарение печелившата карта на МТБЕ, и го изкара пред очите на целия щат. А освен това, разбира се, се включи и Ал Валънс.

Кери беше от вечно, и то без всякакви усилия, младеещите и на Харди му се щеше да го възненавиди за това. Беше към средата на четирийсетте, но изглеждаше на по-малко. Нито една бръчка не помрачаваше руменото му, цветущо лице. Изглеждаше отлично в тъмносиния си костюм — нито дребен, нито прекалено внушителен. Седнал така на канапето, той напомняше някое от съседските момчета, вече пораснало и преуспяло. С открито лице, привлекателен, без да е писан красавец. С ясносини очи, волеви нос, един мило нащърбен зъб. Дори само от външността му, от жизнеността, която излъчваше, на човек му се приискваше да го хареса.

Но сцената тук горе, в бара, бе статична. Цялото действие се разгръщаше във фоайето под тях. Харди си помисли, че би могъл да се възползва.

Приближи самоуверено, кимна непринудено на бодигарда, придаде на гласа си ведра нотка и подобаваща височина:

— Това ли е Деймън Кери?

Най-близкият от хотелските пазачи си свърши работата и му препречи пътя.

— Ей, никакви интервюта. Вече приключиха. Язък, изтървали сте ги.

Харди не възнамеряваше да заплашва или да блъфира. Отстъпи малко встрани и вдигна ръка, сякаш се извиняваше:

— Аз не съм репортер. — Обърна се с лице към Кери зад кадифения шнур и още малко повиши глас: — Адвокат съм на Рон Бомонт. Съпругът на Брий Бомонт.

— И да сте английската кралица, все ми е тая. Казах — никакви интервюта и вие няма…

Но Кери скочи на крака.

— Не, не, всичко е наред. — Усмивка на политик, разперена ръка. — Всичко е наред — повтори той на охранителите. — Ще поговоря с този човек. — А после се обърна към Харди иззад шнура: — Здравейте. Аз съм Деймън Кери. Какво мога да направя за вас?

— Не съм съвсем наясно. Опитвам се да измъкна клиента си, преди да са решили да го арестуват. Щом чух, че сте тук, реших да си опитам късмета и да видя дали ще поговорите с мен. Днес навярно ми е щастлив ден.

Кери хвърли поглед през рамото на Харди, вероятно с надеждата Валънс да дойде и да го изведе оттук. Но той бе зает и очите на Кери пак се върнаха към Харди.

— За какво искате да говорим? — попита го с лека усмивка.

Харди се изкуши хапливо да му съобщи, че го е гледал по телевизията и иска да знае кой го подстригва. Имаше един-единствен въпрос, поради който да се намира тук, и Кери би трябвало да знае какъв е. Махна над шнура, който ги разделяше, към канапето, от което Кери току-що бе станал.

— Искате ли пак да седнем?

Успокоявайки за трети път пазителите си, че всичко е наред, кандидатът отмести шнура и пусна Харди при себе си, после го последва до канапето и двамата седнаха. Кери си придаде заинтересован вид и около минута двамата обсъждаха познатия въпрос за малкото име на Харди — че Дизмъс бил добрият разбойник на Голгота и светецът покровител на убийците.

— Но аз дойдох тук — заключи Харди, — защото може би вие ще ми дадете по-добра представа за Брий. Говори се, че сте били близък с нея и се питам дали някога е споменавала за свои врагове, или че се бои за живота си?

Кери се пресегна за чашата с вода и бързо отпи.

— Честно казано, не. Смъртта й сама по себе си ме потресе, но щом чух, че някой я е убил… — Поклати глава. — Стори ми се невъзможно. Едва ли някой би могъл да я мрази, особено като човек. Тя бе най-милото същество на света.

— Значи според вас това е свързано с… какво? С тази бензинова добавка ли?

Кери отново поклати глава.

— Не зная. Може да е обир. Оказала се е на неподходящо място в неподходящия момент. — Умълча се за миг. Когато заговори отново, Харди остана с впечатление за по-голяма прямота. — Наистина не мога да си представя, макар че след днешния случай понякога ми се струва, че вече не съм в състояние да си обясня каквото и да било. Какъв трябва да е човек, за да отрови питейната вода? Каква изкривена логика движи тези хора? Щом са могли да сторят това… — Гласът му заглъхна. — А съпругът й? Вашият клиент? Той няма ли някакви предположения? Май четох, че изчезнал?

— Знае само, че не го е извършил той. Пък и аз самият мисля така. А вие?

Кери хвърли поглед на охранявания си периметър, после пак на Харди:

— Предполагам, че не биха го заподозрели, ако няма улики, нали?

— Непрекъснато стават такива неща. Познавате ли Рон?

— Не. Не сме се запознавали лично.

Харди се намръщи.

— Какво има?

— Нищо. Допусках, че сте ходили у тях на приеми.

— Не. Брий ми беше консултант и приятел — дори много добър приятел, — но не смесваше работата и семейството. Не познавам дори децата й. Все пак вие разбирате, че не отправям никакви обвинения към съпруга й. Сигурно и той е съсипан от станалото.

Харди се приведе напред, опрял лакти на коленете си.

— Той наистина не я е убил.

Настойчивостта му като че ли стресна Кери.

— Добре, добре.

— Но все пак някой я е убил, господин Кери. Моля ви, необходима ми е поне някаква представа каква е била тя навън, а не със съпруга и семейството си. Казвате, че не е имала врагове, че е нямало по-мил човек от нея, но зная, че „Калоко“ например не са били във възторг от напускането й. А може би и някой друг. Някой я е убил. Трябва да разбера кой е той. В състояние ли сте да ми помогнете?

Кери реагира изненадващо. Изобщо не се озърна дали няма да му се притекат на помощ. Вместо това погледът му за миг се обърна навътре, после се облегна на канапето, а Харди си помисли: „Мили Боже, и този ли!“

Не отговори веднага — очевидно Харди го бе сварил неподготвен, задавайки му неочаквани въпроси. Кери навярно бе очаквал въпроси за мотивите и вероятностите, каквито самият Харди имаше намерение да зададе.

Но беше ясно, че каквото и да каже Кери, искаше да бъде разбран правилно. Най-сетне отново се приведе напред, вкопчил длани пред себе си, но този път по-непринудено, далеч по-спокойно. За пръв път погледна Харди в очите.

— Била е грозното патенце.

Това като че ли противоречеше на всичко, чуто от Харди досега — за красотата на Брий, за обаянието, ума й, убедителността й. Изражението му навярно издаде объркването му, защото Кери побърза да обясни:

— Имам предвид, че ако искате да знаете каква беше, трябва да почнете от това.

— От кое по-точно?

Кери си пое дъх, поразмисли за миг.

— Обстоятелството, че докато е растяла, е била задръстенячка — умница в една възраст, когато не искаш да си интелигентен, ако си момиче. А тя е била истинска умница — с очила и шантава прическа, без всякакъв шик и с онова чувство на обърканост — един вид „Какво всъщност става наоколо ми…“ — сподавено завърши той.

— Нима я познавате от дете? — попита Харди.

Озари го една наистина искрена усмивка.

— Не, не, нямах това предвид. Срещнах я — запознах се с нея — само преди няколко месеца, но двамата се опознахме много добре. — Настъпи мълчание и Харди предпочете да не го нарушава. Кери говореше, а той тъкмо това искаше. Щеше да продължи. И след като въздъхна, Кери наистина продължи: — Както и да е, оттам започва всичко. Не е била много харесвана. Не е имала приятели, нито светски контакти. Само учене и химия.

— Но е била много хубава. Сигурно се е срещала с момчета. В университета.

— Не — отвърна Кери. — Момчетата не я смятали за хубава, колкото и странно да ви се струва. Каза ми, че не е имала нито едно гадже. Ходела на училищните забави с брат си, толкова било лошо положението й. — Искаше Харди да го разбере: — Помните ли онези филми, когато действително невзрачни момичета накрая си свалят очилата и се превръщат в най-големите красавици в града? Е, същото е станало и с Брий, само дето нейният филм свършил, когато вече била надхвърлила двайсетте и дотолкова била свикнала да е невзрачна и пренебрегвана от мъжете, че просто не можела да се види от друг ъгъл. А освен това умът й все така я превръщал в чудовищна заплаха за много от тях.

„А освен това — помисли си Харди, — е била женена, което значи, че не се е пласирала. Или напротив?“

Но Кери, явно все още в плен на спомените си за нея, продължи:

— Проблемът е там, че — и това навярно изглежда чудновато или непоследователно, защото тя бе толкова умна, — че представата й за самата себе си според мен действително е забавила порастването й, превръщането й във възрастен човек… Опитвам се да намеря точната дума. Беше просто много наивна, изолирана, бих казал. Изобщо не бе наясно с каквото и да било в живота, с изключение на науката си, което се е превърнало в нейна работа. Имам предвид, докато не… — Тук Кери наистина се затрудни.

— Докато не сте се появили вие? — подсказа Харди.

Кери вдигна рамене — признаваше.

— Започнало е, преди да се срещнем. Беше подготвена за това.

— За кое?

— За промяната, за прелома. Е, всъщност въпросът не е там.

— Добре. А къде е? — Харди мимоходом долови суетене в помещението, изблик на весел смях от шумни двойки, събиращи масите една до друга. Следобедното питие след покупките в един свят, различен от техния с Франи. Отново насочи вниманието си към кандидата за губернатор, с когото като че ли бе постигнал непосредственост в общуването. То му се струваше едва ли не фантасмагорично, но щеше да го поддържа, ако е възможно. — В какво тогава се е състоял големият прелом?

— Всъщност отнасяше се за целия й живот. — Той се втренчи в Харди с дълбокомислено изражение. — Може да ви прозвучи самонадеяно… — Отново замълча, а Харди изчака. — Не че е пораснала внезапно, а по-скоро е осъзнала, че вече е голяма. Че е красив лебед. Че може да лети.

— Добре. — Харди изобщо не разбираше каквото и да е, но щеше да си го изяснява по-късно. — Но този прелом е станал публично, нали, на някакво радиопредаване? И е свързан с вас?

Кери сви рамене.

— Не зная доколко е свързан с мен. Но дискусията ни като че ли набеляза някаква промяна. Тя осъзна, че целите ни са еднакви, а са ни издигнали две различни сили. Всъщност издигнали са нея. Озлоби се срещу работодателите си и не мога да кажа, че я обвинявам.

— Срещу Джим Пиърс ли? — Беше само предположение, но ако се съди по реакцията на Кери, правилно.

Кандидатът за губернатор кимна.

— Той е човекът, който пръв е оценил възможностите й — имам предвид в политически план. Той я подготвил за говорител, но както ви казах, тя беше наивна. Повярвала на становището му, защото повярвала в него. Бил петролен магнат, но и той се интересувал от света, също като нея. Ха! Но същевременно представлявал и идеалът й за баща. Обикнал я още когато била грозно патенце и това имало голямо емоционално значение.

— Обичал ли? Току-що казахте, че я е обичал.

— Нямам представа. Всъщност я скапвал от работа, възнаграждавал я щедро, задето правела каквото искал той, галел я по главичката, когато постигала сполуки, и й заръчвал да не се безпокои, ако чуе или си помисли нещо друго. Тя искала да го радва и изобщо не се оглеждала наоколо си. — Кери се подвоуми. — Струва ми се, че аз бях просто катализаторът. В края на краищата, и без мен щеше да стане така. Тя бе съзряла за това. Беше станала възрастен човек.

— И е започнала да се среща с вас.

При тези думи Кери внезапно осъзна къде се намира, какво всъщност прави, а то бе да разговаря с адвокат за убийство. Общественият му образ — винаги открит и обаятелен — особено разстройваше Харди, изглеждаше му като завеса, спусната помежду им.

— Не по начина, по който предполагате, господин Харди. В края на краищата, тя бе омъжена.

— Но вие не сте женен.

Кери го удостои с кандидатската си усмивка, сети се да погледне часовника си, реши, че подкреплението няма да му се притече на помощ, а той ще отиде при тях.

— Е, да. Никога не съм се женил. Досега не съм срещнал подходящо момиче. — Плесна се по коленете и стана. — Беше ми много приятно да говоря с вас, но трябва да се върна при ръководителя на кампанията си и по следите на днешното отравяне на водата. — Намръщи се. — Ужасно, направо ужасно. — А после усмивката се върна на лицето му, пак разпери ръка. — И да не забравите да гласувате. Внимавайте.

И се запъти към свитата си от охранители, а Харди пак седна на канапето, наблюдавайки как групичката се събира около Кери, докато се спуска към централното фоайе.

Щом изчезнаха от очите му, Харди се пресегна и със салфетката за коктейли, предвидливо осигурена от хотелския персонал, вдигна водната чаша, от която бе пил Кери. Изля останалата вода в каната и пъхна чашата в джоба на найлоновото си яке. „Ти внимавай“, помисли си.

Но крайно доволен от себе си заради чашата с пръстовите отпечатъци, той внезапно осъзна, че е забравил основния въпрос, който искаше да зададе в лагера на Кери. Скочи от канапето и догони кандидата и антуража му, точно когато те стигнаха до Ал Валънс, току-що приключил с някакъв репортер.

— Извинете ме, господин Кери.

Охраната понечи да задържи Харди на мястото му, но Кери отново им каза, че всичко е наред. Той бе кандидат за губернатор, предстояха избори и се налагаше да разговаря с хората.

— Имам още един въпрос, този път към господин Валънс, ако нямате нищо против. Ще отнеме само минута.

Кери пусна наглед искрена усмивка.

— Добре, Коломбо, разбира се. Разчитайте винаги на една минута. Ал, това е господин Харди. Той е адвокат на Рон Бомонт.

Валънс хвърли бърз поглед по средата между Харди и Кери, после протегна ръка.

— Радвам се да се запознаем. Какъв е въпросът ви?

— Чудех се защо сте се обаждали на Рон Бомонт миналата седмица — питали сте нещо за папките на Брий?

Усмивката на Валънс потрепна за секунда.

— Едва ли съм бил аз — отвърна. Погледна Кери: — Да сме се обаждали на Рон?

— Не, доколкото си спомням.

— Не сте ли се обаждали на Рон Бомонт и не сте ли му оставяли съобщение миналата сряда или четвъртък — там някъде?

Валънс се престори, че размишлява, повторно погледна Кери, после поклати глава.

— Струва ми се, че имате грешка. Той не е ли напуснал града? Чух, че бил заминал.

Харди се разкая най-искрено:

— Простете. Навярно са ме осведомили неправилно. — И добави с широка усмивка: — Господин Кери, още веднъж ви благодаря.

Кери му махна с ръка:

— Не се притеснявайте. Можете да ми се обадите по всяко време.

 

 

— По дяволите — гласът на Валънс звучеше неестествено пронизително по телефона. — Тоя знае нещо. Тоя Харди. Кой е той? За какво става дума?

Бакстър Торн му отговори с най-спокойната си интонация:

— Ал, винаги е най-добре да кажеш истината. Особено пред Деймън. Кажи му, че си забравил. Бил си погълнат от отправените му днес обвинения в тероризъм. Главата ти е била замаяна и за миг си забравил. Всъщност си спомняш, че си звънял на Рон — ето ти нещо прекрасно, — за няколко възпоменателни думи за Брий, които е искал да включи в речта си, ако… не, когато Деймън бъде избран. В речта при встъпване в длъжност, ако Рон не възразява, ако няма да е прекалено мъчително за него. Затова си позвънил.

— Но откъде тоя Харди знае…

Торн имаше прелестна логика:

— Оставил си съобщение. Сигурно го е чул.

— Но как?

— Е, сигурно е бил там тогава, нали? В жилището на Брий.

— И е търсил доклада ли?

— Не зная. Възможно е. Несъмнено е търсел нещо. Но ти ми каза, че е адвокат на Рон, нали? Възможно е да няма нищо общо с нашия проблем. Не се тревожи. Ще проуча. Гледай си кампанията.

— Добре, добре. Но се безпокоя.

— Не се притеснявай, Ал. Нищо сериозно. А ако е нещо сериозно, аз ще имам грижата.