Джон Лескроарт
Нищо друго, освен истината (34)

34

За трети път, откакто Глицки и Батавия бяха пристигнали в апартамента на Торн, трамваят задрънча навън и за миг на лейтенанта му се стори, че има истинско земетресение. Пък и кондукторът не си поплюваше с прословутите камбанки.

Зън, зън, зън, зън, зън!

Работното място на Торн представляваше бюро в дневната, до прозореца към улицата. Глицки бе преровил купчина компютърни разпечатки и оттласна въртящия се стол назад, готов да хукне към вратата, ако вещите около него започнат да падат.

— Не е за вярване, че хората плащат, за да живеят в подобни условия.

На кушетката зад него Хорхе Батавия търпеливо вземаше поредната принтирана страница от куфар, който бе сложил на масичката. Огледа я бързо и я остави на купчината вече прегледани документи до себе си.

— Това е „ню ейдж“ терапия — обади се той. — Трябва на всеки петнайсет минути да се питаш дали къщата ти няма да се събори. — Сержантът отстрани още една страница. — Ако по четири пъти на час ти се струва, че ей сега ще умреш, използваш всяка минута докрай. Така обогатяваш жизнения си опит.

Разтърсването спря едновременно с последния силен звън.

— Хубава теория. — Глицки отново придърпа стола си и се зае със своята купчина хартия.

На писалището имаше и компютър, но лейтенантът не посмя дори да го включи. Смяташе, че има голяма вероятност апаратът да крие някаква клопка, затова позвъни в Палатата и нареди някой от компютърните специалисти да дойде да му извади шнуровете, а после да го отнесе за оглед.

Не е катода нямаше какво да търси. Торн бе изпълнил чудовищно количество хартия и Глицки и Батавия се ровеха в разпечатките му вече почти час.

Батавия и Коулман се бяха отбили в отдела, след като Глицки се върна с току-що подписаното разрешително. Помоли Хорхе да го придружи при претърсване на жилището на Торн, а Коулман замина да разпита Джим Пиърс какво е правил през съботната нощ.

Докато Глицки и Харди си мислеха, че кръгът около Деймън Кери се затваря — вероятно чрез някой от агентите на Бакстър Торн, — Коулман и Батавия бяха придвижили Пиърс по в началото на своя списък от евентуални заподозрени. И то най-вече защото един преглед на бизнес календара, който им бе предоставил, беше разкрил второ съмнително алиби — пролука от два часа след погребението на Брий, когато бе обядвал сам в претъпкана китайска закусвалня. Точно тогава някой бе убил Грифин и вероятността това да е бил Пиърс ставаше стопроцентова. И възбуди любопитство у следователите.

Но Глицки си имаше свой зъб на Торн. Както бе изтъкнал Харди, дори и от най-беглата връзка с неделното отравяне на Пулгаския водоем на господин Торн щеше да му се стъжни животът. Ако пък намереха каквато и да било следа, отвеждаща към Брий Бомонт, щеше да стане още по-лошо.

Двамата с Батавия вече бяха прегледали кухнята, кошчетата за боклук и кофите. В спалнята нямаше нищо, както в чекмеджетата на скрина и на нощното шкафче, така и залепено под тях, нито пъхнато между дюшека и пружината.

Глицки отиде при писалището с компютъра, докато Батавия преглеждаше дрешника в спалнята, където намери обувки, окачени дрехи и куфар, пълен с рекламни материали. Занесе го в дневната, но засега не бяха открили абсолютно нищо: нито ръкописни чернови, нито откъси от изобличителните вестникарски комюникета, нито окончателни копия, нито коректури, нито разпечатани или преснети обяви.

Останалите документи бяха също толкова отчайващи. Сметките и чековете му не разкриваха нищо необикновено — телефон, ток, наем, плащания с кредитна карта. Ако наемаше извършители, не държеше списъците им тук. Нямаше никакви случайни улики. Очевидно не притежаваше пистолет.

Когато около Коледа успееше да освободи един-двама инспектори, Глицки възнамеряваше да претърси по същия начин офиса на ФМК, макар да смяташе, че най-голямата му надежда се крие в неочакван обиск в апартамента на Торн.

Но може би грешеше.

След няколко минути чу Батавия да шава зад гърба му.

— Е, такъв ни бил късметът. — Лейтенантът се извърна и видя как сержантът прибира в куфара огромната купчина брошури, писма и други материали. — До един са по-отдавнашни. Седмици, дори месеци. Няма нищо за Пулгас.

Затвори куфара и се изправи.

— Ще продължа огледа.

Глицки чу как в бравата на външната врата се завъртя ключ. Оттласна стола и се изправи, когато в антрето се появи нисък, добре облечен мъж. Носеше шапка с малко перо, ръкавици, палто от туид. Зад него стоеше домоуправителят, който бе отключил на Ейб, а след това очевидно бе позвънил на Торн на работното му място.

На влизане в гостната докараният мъж се взря в Глицки с безжизнено изражение, извърна лице към Батавия. Гласът му прозвуча напълно безстрастно:

— Какво означава това нечувано нахълтване?

— Вие сте господин Торн, предполагам? — Разрешителното се намираше в джоба на Глицки. Той го извади и го подаде на дошлия, който хвърли надменен поглед на документа и не го прочете. Лейтенантът вдигна рамене и с няколко думи се представи и обясни най-общо положението. — Боя се — заключи той, — че ще бъда принуден да ви помоля да напуснете жилището, докато трае обискът.

Торн дори не трепна.

— Не, сър. Отказвам. Повиках адвоката си, той ще пристигне всеки момент и ще сложи край на това. — Съблече палтото си, окачи го на закачалката в антрето, възнамерявайки да остане.

— Няма да може, сър. — Всички козове бяха в ръцете на Глицки и той го знаеше. — Този обиск е законен и се извършва във връзка с разследване за убийство…

— Бакстър! — намеси се домоуправителят, пристъпващ от крак на крак на все още отворената врата. — Ако тук всичко е наред, аз…

— Разбира се, Даниъл. — Торн му благодари любезно и човекът излезе от антрето, затваряйки вратата. Но заподозреният не загуби нишката на разговора. Върна се при Глицки и тихо попита: — Какво убийство?

— На Джеймс Алън Еспиноза от Пескадеро.

— Никога не съм го чувал.

— Станал е жертва на онзиденшното нападение на „Съюза за чиста планета“ в пулгаския Храм на водата.

— Пак ли същото! — Този път Торн си позволи да говори с потискан гняв в гласа. Изви очи към небето.

— Същото ли? — попита Глицки.

Торн не обърна внимание на въпроса му.

— И смятате, че аз имам нещо общо с него ли? На какво основание?

— Напълно оправдано, господин Торн — отвърна Глицки. — Разрешителното е подписано от съдия. Друго не ви е необходимо да знаете. И няма да ви оставя в апартамента, докато не приключим с обиска. От мен да мине, ще донесем стол и ще ви позволим да останете в антрето. Заедно с адвоката ви, когато той пристигне. Но никой няма да пипа нищо тук, докато не приключим. Разбрахте ли ме?

Двамата стояха на около половин метър един от друг. Отново задрънча трамваят, докато Батавия взе два стола от кухнята и ги отнесе през дневната в антрето. После откачи палтото на Торн, както му бе наредил Глицки.

— Ей, ама какво, за Бога!… — Домакинът за пръв път повиши глас.

Глицки скочи от стола като изстрелян и нареди с авторитетен, та чак дрезгав глас:

— Останете на мястото си. Хорхе, погрижи се да изпълнява. А междувременно вземи портмонето му и провери документите му.

— Няма да…

— Ще, ще, и още как — отвърна Батавия.

Глицки пое палтото от сержанта и го вдигна към лицето си. Бе надушил силна миризма, докато Торн го събличаше и закачаше. Когато лейтенантът и Хорхе влязоха в апартамента, там не миришеше така, а внезапно с влизането на Торн замириса на бензин.

Докато пребъркваше джобовете един по един, ръката му напипа нещо, което приличаше на талисманче. Извади го внимателно и нещата тутакси се подредиха. Ако не друго, то бе точно копие, но Глицки можеше да се закълне, че е оригинал — едно от ръчно изработените слончета от венецианско стъкло, което за последен път бе видял да се клатушка по полицата над камината в дневната на Харди.

 

 

Сержант Коулман не успяваше да се добере до Джим Пиърс, чието търпение съвсем се бе изчерпало. Коулмановото също. Накараха го да чака почти половин час, а след като най-после го поканиха в кабинета на вицепрезидента, секретарката на Пиърс му заяви, че следващата среща е след десет минути.

Пиърс седеше зад бюрото си. Разсеян. Никакво ръкуване. Документи чакат за подпис, трябва да се вземат решения. Вдигна очи към Коулман. Инспекторът, каза му, можел да говори, но най-добре да говорел по-бързо. Тези непрекъснати нахлувания минавали всички граници на допустимото и вече приличали на чиновнически тормоз. Ако продължавало така, последствията щели да бъдат неизбежни.

Демонстрацията на мускули оказа въздействие върху младичкия инспектор. Ъгловият кабинет беше просторен, разкошен, застрашителен. Прозорци и гледки, намиращи се достатъчно високо, за да надмогнат мъглата. Коулман се въртеше на свръхмодерния дървен стол — всъщност приличащ повече на табуретка с ръчки, отколкото на предмет, върху или в който човек би си избрал да седне.

На сержанта му мина през ума, че в действителност това може би е специален стол, поставен пред бюрото на Пиърс за нежелани посетители, та те да не се чувстват твърде удобно. И да е сигурно, че скоро ще поискат да си тръгнат.

Инспекторите по убийствата не са особено почтителни хора. Повечето от тях с очите си са виждали всичко, и то поне по два пъти, а Коулман не правеше изключение. Но докато седеше в кабинета на Пиърс, стори му се почти невъзможно да си представи как на човека, който царува тук, ще му се наложи да прибегне до убийство. Всъщност на сержанта не му се вярваше да е така, но искаше поне да уточни фактите, та ако не друго, то да не му се налага отново да се настани на същото място.

— Разбрах, че досега сте ни сътрудничили, сър, и сме ви благодарни за сътрудничеството…

— Е, хубав начин да проявите благодарността си, няма що. Нима все още има нещо, за което да не сте ме питали?

— Опитахме се да се свържем с вас вчера, сър, в събота вечерта.

— Зная. — Пиърс взе писалка, подписа нещо, върна писалката на мястото й, духна подписа и сложи документа настрана. И незабавно се зае да чете следващия. Без да вдига поглед. — Жена ми ми каза, че сте наминали. Отново. Този път май за полицай?

— Да, за сержант Канета.

— Името ми е познато. Откъде ли?…

— На няколко мероприятия е бил охрана на „Калоко“.

Пиърс най-сетне престана да шава.

— Точно така. Него ли са убили?

— Да, сър.

Новината, изглежда, развълнува Пиърс. Той въздъхна дълбоко, сви устни, а по челото му се появиха бръчки.

— Съжалявам, инспекторе. Простете ми грубостта. В момента съм под напрежение, но така е всеки ден и това не ме оправдава. Разбирам какво ви е, когато ваш колега е… — Изпъна гръб. — Добре. Продължавайте. Какво искате да научите?

— Къде сте били в събота през нощта?

Независимо от поднесеното извинение, раздразнението му избиваше на повърхността.

— Мога ли да ви попитам защо това е толкова важно? Какво ви каза жена ми?

Коулман не отговори.

И Пиърс схвана, макар това да не го зарадва особено. Въздъхна повторно.

— Бях си у дома до ранната сутрин, навярно до зазоряване. После отидох на яхтата си в яхтклуба.

— Но през нощта сте били вкъщи?

— Да, нали току-що ви казах.

— Сам ли?

Пиърс кимна.

— Какво чудно има, инспекторе? Жена ми отиде на прием, на който не исках да присъствам.

— Жена ви отби ли се при вас, когато се прибра?

Вицепрезидентът се изсмя късо.

— Какво ви каза тя? — И добави печално: — Съмнявам се. Прекарах нощта в кабинета си. — Сержантът срещна погледа на Пиърс. — Скарахме се за приема, на който не исках да отида. Чух я, като се прибра, но ми се щеше да разбера дали ще дойде да ми се извини. А след като не дойде… ами, ядосах се.

— И спахте в кабинета си?

— Не кой знае колко. Бях много ядосан и цяла нощ не можах да мигна. Гледах телевизия.

— Помните ли програмата?

— О, не зная. Май някакъв спорт. Безсъдържателни глупости. Всичко, което даваха. От време на време задрямвах.

— Случайно да знаете коя телевизионна компания ви обслужва? — попита Коулман.

— Не — отговори Пиърс. — Нямам представа, съжалявам. Вие знаете ли вашата?

— Имате ли нещо против да проверя?

— Не зная, аз… — В това време лицето на Пиърс леко се разведри, не че усмивката му озари помещението. — О, разбирам. Да, естествено. Всичко, което ви е необходимо.

Коулман с облекчение се измъкна от адския стол.

— Благодаря, че ми отделихте време, сър. Надявам се да не ви безпокоим повече.

Пиърс доста дълго остана неподвижен, после поклати недоверчиво глава.

— Преди да си тръгнете, инспекторе, може би ще сте в състояние да ми отговорите на един въпрос.

— Стига да мога.

— Добре. Имали каквато и да било причина да убивам сержант Канета? Тъй като, доколкото разбрах, там е работата. Да, работил е като охрана за „Калоко“. Къде? Каква е била работата му по-точно? И после какво? Та аз дори не го познавам. Съмнявам се, че бих могъл да го различа сред някое множество. — Замълча, простря ръце, призовавайки за проява на здрав разум. — Просто не разбирам. Свързан ли е с мен по някакъв друг начин?

Коулман го изслуша. Наистина не можеше да го вини, че е ядосан и разстроен, но нямаше да издаде и дума от онова, което шефът му бе заръчал да пази в тайна.

— Рутинно разследване — отговори сержантът. — Нищо повече. Благодаря, че ми отделихте време.

 

 

— Случайно съвпадение — твърдеше Бакстър Торн пред Глицки. — Такива слончета се намират навсякъде. Можете да си купите в който и да е хубав магазин за подаръци. Този ми е талисман. Нося го със себе си от години.

Нов въпрос, нов простичък отговор.

— Както вече ви казах, Дизмъс Харди, струва ми се, е името на господина, който дойде в кабинета ми тази сутрин и ми отправи няколко заплахи. — Глицки все още не бе позволил на Торн да влезе в апартамента както се полага. Той седеше на един от столовете в антрето, а лейтенантът се бе надвесил над него. — Като изключим това, едва ли зная нещо друго за него. — Торн си остана напълно невъзмутим, продължаваше да отговаря на следващите въпроси на Глицки с влудяващо спокоен глас: — Пълнех си резервоара, лейтенанте, и се боя, че извърших непростимия грях да го препълня. Разлях бензин по палтото си.

Глицки вече бе склонен високо да оцени изврътливостта на това копеле, когато телефонът иззвъня. Батавия вдигна слушалката, послуша известно време и я подаде на Глицки:

— За теб е. Винс.

Лейтенантът нареди на Торн да остане на мястото си и отиде до бюрото.

— Най-после Пиърс излезе съвсем чист — започна Коулман и продължи да разказва какво е научил в „Калоко“: че Пиърс пак има сносно, макар и не идеално алиби. После сниши гласа си до шепот: — Така чуваш ли ме?

— Едва-едва.

— Достатъчно е. Тук има хора.

— Добре.

— И значи, пиша си аз доклада за Пиърс на бюрото и кой, мислиш, се отбива? Тъкмо си тръгна около пет. Ранцети.

Глицки се намръщи. Джери Ранцети работеше в службата за управление и контрол — отдел, който обикновено се нарича „Кадри“. Щом Ранцети е наминал към „Убийства“, значи е по следите на някое лошо ченге, а тази новина не се нравеше на Глицки. Екипът на „Убийства“ бе малък — трийсет мъже и една жена — и Ейб усещаше, че лично би поръчителствал за почтеността на всеки от тях.

— Предполагам, че не е било светска визита.

— Е, престори се, че е така. Пък аз се престорих, че му вярвам. И изведнъж вика: „О, да, може и да има нещо, може пък да съм подочул нещичко, може и да му кажа едно-друго.“

— Може би — отговори Глицки. — За кого става дума?

Коулман замълча, а гласът му, когато заговори отново, едва се долавяше:

— Затова ти позвъних, Ейб. За кого души ли? За теб.