Джон Лескроарт
Нищо друго, освен истината (3)

3

Същата сутрин Скот Рандъл домакинстваше на неофициална беседа с неколцина начинаещи прависти в миниатюрния си кабинет на третия етаж на Съдебната палата. Дори и най-пламенните му почитатели сред въпросните служители биха признали, че Скот е едва ли не идеалното олицетворение на елегантно облечената, присъща на потомците на „Хората Х“^[1] нахакана надменност. Но никой от тях не смяташе това за отрицателно качество. Всъщност тази черта бе позволила на едва трийсет и три годишния Скот да се издигне до обвинител по убийствата в състава на Областната прокуратура — пост, до който всички те се домогваха.

Тази сутрин Скот си бе набелязал тема и се бе развихрил.

— Я чуйте — заговори той на новаците, — пред вас стои човек, постигнал присъди за първите си три дела за убийства, а няма нужда да ви казвам колко трудно е това в нашето милозливо градче. — Скот Рандъл не се отличаваше с лъжлива скромност. — Но знаете ли какво допринесоха тези три присъди за кариерата ми? И какво ще сторят подобни дела за вашата? — Въпросът бе реторичен и той продължи стремглаво: — Нула, кръгло нищо, nada^[2]. И знаете ли защо? Защото никой не го е грижа за хората, замесени в тях. Вижте — вдигна пръст. — Първо, банда рокери се скарва заради едно от мацетата си; второ — още един пръст, — пласьор на наркотици, убит от наркоман, когото се опитал да измами; трето, скитник наръгал друг скитник, който му задигнал количката за стоки. Читателите не си падат по подобни истории, повярвайте ми.

Един от младежите се обади:

— И какво правите тогава?

— Ще ви отговоря с един пример. Сигурно всички сте подочули нещо за убийството на Брий Бомонт. — Той се пресегна за една кафява папка най-отгоре на бюрото си, извади от нея няколко големи гланцирани фотографии и ги вдигна. — Вляво — веществено доказателство номер едно — Скот строго се придържаше към професионалния език, дори в частни разговори — е снимка на покойната. Брий Бомонт, красавица, участник в доходния нефтен бизнес. Освен това омъжена, с две деца и… — той замълча, за да подсили ефекта, — според слуховете има връзка с Деймън Кери.

Бяха крили този коз от медиите и Скот се наслади на реакцията.

— Вероятният ни бъдещ губернатор, точно така.

Скот вдигна снимката в дясната си ръка.

— Веществено доказателство номер две е тялото на Брий Бомонт, намерено във вътрешната градина под нейния надстроен на покрива апартамент, където се е озовало след продължително падане. Както сте прочели във вестниците, в косите над челото на Брий са открити парчета от стъклена чаша. Не намериха стъкло нито наоколо, нито в жилището й. Така че някой я е цапардосал по главата и я е хвърлил отгоре. Била е бременна от месец и половина.

Скот вдигна едната си вежда. Беше привлякъл вниманието им.

— Ето това е случай за добра атестация, трамплин за успешна кариера. Не бива да изпускате такива дела, а почнат ли да ви се изплъзват, трябва да проявите инициативност.

Предишният младеж се обади повторно:

— Как така да се изплъзват?

— Оттогава минаха три седмици, а нашите приятели в полицейското управление още нямат заподозрян. Мине ли толкова време, шансовете сочат, че никога няма и да имат. Ето как.

Една от правистките се намеси:

— Но те сигурно търсят? Не е ли просто въпрос на време?

Скот се съгласи, че понякога е така.

— Но по този случай първият инспектор Карл Грифин работеше сам и загина от куршум — очевидно без всякаква връзка с това разследване — само няколко дни след убийството на Брий. Новите момчета Батавия и Коулман не са открили нищо, но това като че ли не ги притеснява. А докато те не ни представят заподозрян, ние стоим без работа.

Скот ги остави за известно време да смелят фактите.

— И тъй, ако сте на мое място и искате този случай, имам предвид наистина да го искате, какво ще направите?

Правистите бяха дошли при него, точно за да поглъщат жадно подобни сведения.

— Ще ви кажа какво направих аз. Отидох при госпожа Прат — областния прокурор на Сан Франциско Шарън Прат — и й казах, обещах й, че ако ми отпусне мой собствен следовател, ще представя случая пред разширения състав от съдебни заседатели за предявяване на обвинение.

Младата жена се обади отново:

— Как?

Скот ги озари с усмивка.

— Радвам се, че ми зададохте този въпрос, Кимбърли. А ето и отговора: разширеният състав от съдебни заседатели е ваш приятел. Знаете как работят съдебните заседатели в него — в залата не се допускат адвокати на защитата, нито съдия. Представяте случая на двайсет обикновени граждани и показвате изключителна загриженост за спазване на законността. Ако имате поне малко мозък, си получавате обвинението.

— Но ако полицията няма заподозрян, кого викате като свидетел? — запита Кимбърли.

— Всеки, за когото се сетя, включително Кери, ръководителят на кампанията му Ал Валънс, Джим Пиърс — вицепрезидента на „Калоко Ойл“ — някогашния наставник на Брий. Освен това проучвам личните й връзки… и помнете, че каквито и да са мотивите, убийството обикновено е лична работа. И тъй, призовавам съпруга на Брий, приятелите на Рон и приятелите на приятелите му, преподавателите й, колегите, хората от лабораторията й. Обзалагам се, че все някъде ще налучкам пробив.

— Значи това е търсене на доказателства — отбеляза първият младеж. — Но на нас винаги са ни повтаряли, че не бива да…

Скот го прекъсна безцеремонно:

— Забравете простотиите, на които са ви учили в правния факултет. Пред вас е Истинският живот в цялото си превъзходство. Има правници, които печелят пред разширения състав — те правят кариера. Всички останали свършват сред купчини хартия и едва свързват двата края. Изборът е ваш. И тъй, аз ще се заема с убийството на Брий Бомонт и името ми ще загърми. Разширеният състав от съдебни заседатели ще ми стане ракета-носител. Ще го яхна и няма да ловя затворници. — Очите на Скот заблестяха. — Другата седмица по същото време, помнете ми думата, това дело ще излезе начело. И то е мое.

 

 

Скот бе връчил призовката на свидетелката си — някоя си госпожа Франи Харди — в дома й предишния петък. В призовката се казваше тя да позвъни, ако указаното време за полагане на свидетелски показания й създава неприятности или затруднения. Случеше ли се така, Скот щеше да промени часа — вече го бе направил за няколко свидетели. Ако госпожа Харди бе позвънила, той щеше да й каже колко отдавна я чака да заеме свидетелското място и какви въпроси смята да й зададе.

Скот не разполагаше със сведения свидетелката да е познавала Брий Бомонт. Получи името й от Рон, съпруга на Брий, който твърдеше, че двамата с госпожа Харди пили заедно кафе през предобеда, когато умряла Брий. Така че тя се превръщаше в главното алиби на Рон и следователно Скот искаше да разговаря с нея. Но нямаше да превръща разговора им в инквизиторски разпит. Франи Харди не бе заподозряна. Ако му се бе обадила, за да обсъди каквото и да било с него, той щеше да я успокои.

Но тя не се обади.

Така че днес сутринта, когато госпожа Харди пристигна със закъснение в помещението на разширения състав на съдебните заседатели, десет минути след началото на заседанието, започнало в девет и половина, Скот вече бе започнал разпита на Джеймс Пиърс, първи вицепрезидент и завеждащ връзките с обществеността на „Калоко“. Той бе работил в тясно сътрудничество с Брий, преди тя да напусне компанията, и я познаваше още откакто я бяха наели в „Калоко“. Скот смяташе, че ако е имала някакви зловещи тайни, Пиърс щеше да знае къде се крият те.

По ирония на съдбата първоначално Скот възнамеряваше да изслуша госпожа Харди преди Пиърс, сметнал, че нейният разпит ще бъде доста по-кратък от неговия — не му се искаше да я бави цял ден. Но тъй като тя не пристигна навреме, а Пиърс вече бе там, толкова по-зле за нея — сама си го изпроси.

Така че сега Скот щеше да остави госпожа Харди да се поизпоти. Не, бе й казал той през почивката между показанията на Пиърс, не знаел кога ще й дойде редът. Не, не можело да дойде друг път. Приведе любимия си израз: това не било светска забава, а разследване на убийство.

— Наясно съм с разследванията на убийства — каза му тя. — И моят съпруг е адвокат.

— Тогава разбирате колко е сериозно.

Госпожа Харди не изглеждаше убедена.

— Наясно съм колко сериозно се отнасяте всички вие към тези неща — уточни тя меко. — Вижте, господин Рандъл, просто се опитвам да изясня колко ще продължи. Трябва да прибера децата от училище. Ако не успея да си тръгна преди един, ще ми се наложи да позвъня по телефона.

— Това е нелош изход — отговори й той с преднамерена двусмисленост.

Значи не й изглежда прекалено сериозно, така ли? Е, ще види тя.

 

 

Нещата се развиха така, че нейният ред дойде точно преди пладне. Тъкмо бе решила да се обади по телефона, и Скот я призова да даде показания. Тя сметна, че едва ли ще трае дълго. Разполагаше с достатъчно време. Нямаше нужда да звъни.

След като положи клетва, че ще казва истината, цялата истина и нищо друго, освен истината, Скот я накара да удостовери самоличността си и незабавно започна по същество:

— Госпожо Харди, познавахте ли починалата Брий Бомонт?

— Не. Никога не съм я виждала.

— Но се познавахте със съпруга й Рон, нали?

— Точно така. — Госпожа Харди седеше на маса отпред, с лице към двайсетте съдебни заседатели. Вдигна поглед към тях и обясни: — Рон се грижи по цял ден за децата, така че се виждахме най-вече в училище и по други детски мероприятия.

— И откога го познавате?

— Не си спомням точно. Две-три години. — И пак се обърна към заседателите: — Той е нещо като неплатена майка. Все го подкачахме за това.

— Ние?

— Останалите майки от училището.

Скот само опипваше почвата, разпитвайки за каквото дойде. Тук, пред разширения състав, въпросът за уместността не стоеше на първо място.

— Той показваше ли негодувание срещу тази роля?

— Какво имате предвид?

— Имам предвид да играе ролята на „господин мама“? Да е споменавал, че се чувства засегнат, задето жена му работи, а той не?

Госпожа Харди се замисли за миг над въпроса.

— Не, не смятам, че това го притесняваше.

— А вие приемахте ли го за странно?

— Кое? Че се грижи за децата или, че не негодува срещу това?

— Знам ли? И двете.

Тя отново се замисли.

— Не повече от всички останали. — Госпожа Харди озари заседателите с усмивка. — Според мен нашите любими малчугани понякога на всички ни идват до гуша. — А после пак се обърна към Скот, този път по-сериозно: — Но що се отнася до Рон, на него като че ли му допадаше. Жена му си гледаше нейната работа, а той своята. Рон е добър баща.

— Тя изкарваше парите, а той не.

— Така е, господин Рандъл. През деветдесетте се случват такива неща.

— И това не го тормозеше? Да бъде съпруг и да не печели никакви пари?

— Точно това казах току-що. Като че ли не се притесняваше. — В гласа й прозвуча остра нотка: — Не разбирам накъде биете.

— Опитвам се да изясня кой е убил госпожа Бомонт.

— Е, не е Рон. Двамата бяхме заедно, когато тя е загинала. Пиехме кафе в „Старбъкс“ на „Двайсет и осма“ и „Гиъри“, близо до училище „Меривейл“. — Последното, изглежда, й напомни нещо и тя вдигна очи към стенния часовник, присви устни.

Скот Рандъл продължи непреклонно:

— И как се стигна дотам?

— Докъде?

— Да пиете кафе.

— Изобщо не разбирам въпроса ви. Просто решихме да пием по чаша кафе. В това няма нищо престъпно.

— Не съм казал подобно нещо.

— Е, стори ми се, че го намеквате. Срещнахме се в училище, където оставихме децата, и Рон каза, че му се пие кафе, а аз отвърнах, че ми звучи примамливо. Така че отидохме заедно.

Тя отново погледна към стенния часовник.

— Вижте, извинете ме, но нали вече привършваме? Скоро ще трябва да прибирам децата.

— Когато приключим — отвърна Скот. — След като приключим.

 

 

Скот не се имаше за жесток човек, но женските сълзи на свидетелската скамейка бяха почти толкова без значение, колкото температурата или осветлението в залата. Понякога се налага да имаш работа с тях и толкова. Но така или иначе, у теб те не предизвикват каквито и да било чувства.

Франи Харди, разплакана на свидетелското място, ни най-малко не размекна сърцето му. Честно казано, тя бе много симпатична, облечена с вкус, с поразителни зелени очи и яркочервена коса, и ако се бе озовал с нея където и да било другаде, а не в съдебната зала, навярно щяха да му хрумнат други мисли. Но не и в този миг. Сама си бе навлякла неприятностите и сега си плащаше.

Тя не хлипаше. Скот бе убеден, че сълзите й са от яд. Все едно му беше.

— Длъжен сте да ми позволите да се обадя по телефона.

— Не, госпожо. Тук ще стоите.

— Казахте ми, че по това време ще сме свършили.

Скот вдигна рамене.

— Казах ви, че може би ще сме приключили. Не беше невъзможно. Смятах, че ще свършим, но вие отказвате да отговаряте на въпросите ми. Това забавя процедурата.

Преди половин час вече трябваше да е на път, за да прибере децата си. Бе прекарала два часа на свидетелската скамейка.

— Нека повторим още веднъж, моля!

— Няма да кажа нищо, докато не ме пуснете да се обадя по телефона.

Това се превръщаше в решителна битка на волята, а Скот имаше надмощие. В тази зала той определяше правилата и госпожа Харди трябваше да играе по тях.

Скот отдавна бе изоставил непринудения подход. Стоеше в единия край на масата, та да е в състояние да гледа ту госпожа Харди, ту заседателите.

— Госпожо Харди, поставяте ме в неловко положение. Както стоят нещата в момента, ако не отговорите на въпросите ми, ще съм принуден да се обърна към някой от районните съдии и да изискам издаването на призовка за неуважение към съда. Като нищо ще отидете в затвора, разбирате ли? Ако се случи така, ако се стигне дотам, тогава ще трябва да се обадите на адвоката си. Но няма да ви пусна оттук, докато давате свидетелски показания. Ако ми сътрудничите, ще свършим за десетина минути, но иначе може да ни отнеме целия следобед. А сега — притисна я Скот, — да опитаме още веднъж. Според показанията вие сте знаела — Рон Бомонт ви е признал, — че отношенията с жена му са в трудна фаза, така ли е?

— Да, така ми каза.

— А обясни ли ви естеството на тези трудности?

— Донякъде.

— Загатвал ли ви е господин Бомонт с нещо, че е нещастен или ядосан на госпожа Бомонт?

Франи поклати глава.

— Не, не бих казала. Но всъщност нямам представа какво е изпитвал. Не разговаряхме за отношенията им.

— Но все пак ви е споменал, че има проблеми?

— Да, нещо такова.

Скот Рандъл обърна няколко страници в жълтия си служебен бележник. Погледна към заседателите, а после отново към свидетелката.

— Госпожо Харди, намирате ли господин Бомонт за привлекателен?

Тя стисна устни.

— Никога не съм мислила по този въпрос.

Скот открито даде израз на недоверието си пред съдебните заседатели.

— Никога не сте мислили, значи? Очевидно сте имали взаимоотношения с него, близки при това, нали? И не сте забелязали дали е привлекателен, или не?

— Възможно е да съм обърнала внимание, но не съм мислила за това. Бяхме просто приятели.

— И все пак е избрал вас и само вас да сподели семейните си проблеми.

— Нямам представа. Възможно е да е споделял и с други хора. Не зная дали е казал единствено на мен.

— Имахте ли любовна връзка, госпожо Харди? За това ли става дума?

Франи Харди силно прехапа долната си устна. Произнесе неразбрано:

— Вече ви казах, че бяхме просто приятели.

Скот Рандъл запази самообладание.

— Така е, точно така ми казахте. Но между приятели често възникват любовни връзки. Да не би съпругата му да е научила за вас двамата? Щеше да ви създава неприятности, така ли?

— Няма да ви удостоя с отговор.

— Е, най-добре е да удостоите поне един въпрос с отговор, и то по-бързичко. Хлътнали сте и с двата крака, не съзнавате ли?

Франи уморено поклащаше глава. Как се стигна дотук толкова бързо? Затвори очи и се насили гласът й да звучи спокойно, смислено:

— Вижте, господин Рандъл, какво искате да ви кажа? Закъснявам да си прибера децата от училище, ето за какво мисля. Нямам никаква любовна връзка с Рон Бомонт и никога не съм имала. Никога не съм виждала жена му. Не смятам, че проблемите във взаимоотношенията им са довели до нейната смърт.

— Нека се спрем на това, госпожо Харди. Признахте, че е имало проблеми. Просто ни кажете какви са били те.

Франи нямаше представа, но Скот Рандъл и заседателите вече бяха чули Рон Бомонт да казва, че двамата с Брий се разбирали прекрасно, че нямали проблеми помежду си. Скот сметна, че моментът е подходящ да го спомене пред Франи. Тя седеше неподвижна, с безизразно лице.

— Госпожо Харди!

— Обещах му, че ще си остане между нас, че няма да кажа на никого. Дадох му дума.

Скот подуши благоприятна възможност.

— Госпожо Харди, нека бъдем реалисти. Никой вече не вярва в светостта на обещанията. Този факт може да се окаже съдбовен в едно разследване за убийство. Сигурна ли сте, че не сте споменавали за думите на господин Бомонт пред съпруга или пред приятелките си?

Тя се взираше в него, мъчейки се да сподави яда си. В очите й отново напираха сълзи. Една се изтърколи от дясното й око.

— Обещах — повтори тя. — Дадох му дума.

Скот извърна поглед към заседателите. Изчака един миг и въздъхна.

— Така да бъде, госпожо Харди — каза той. — Не ми оставяте друг избор.

 

 

Към четири и половина районният съдия Мариан Брон вече бе уморена от тежкия си ден като председател на състав по необикновено потискащ процес за убийство. Членове на един цигански род убедили няколко заможни възрастни граждани, че са им приятели. Принудили ги да им припишат имотите си и ги отровили с „вълшебната сол“ — с напръстниче^[3]. Вълшебната сол предизвикала гръмки смехове — подсъдимите се кискали, докато я наръсвали. Мариан Брон бе свикнала с хора, извършили гнусни престъпления, но изнесеният факт я вбеси.

Днешният ден бе особено отчайващ, защото десетина и повече доста яки на вид роднини на подсъдимите бяха показали мускули, появявайки се в съдебната зала тъкмо навреме, за да сплашат главната свидетелка на щата, също член на рода, която не устояла на угризенията на съвестта си и на която бяха обещали имунитет срещу съдебно преследване в замяна на свидетелските й показания. Но главорезите в залата успяха да й въздействат — жената внезапно забрави да е свидетелствала, че който и да било от обвиняемите е ръсил сол където и да било. Сега вече бе възможно безжалостните убийци да се озоват на свобода.

Когато съдебният пристав дойде в кабинета й да съобщи, че Скот Рандъл иска призовка за обида в края на един и бездруго отвратителен ден, тя грабна съдийската си тога и бълвайки огън и жупел, раздразнено закрачи по коридора към залата на разширения състав от съдебни заседатели.

 

 

— Не, госпожо. Както вече ви е обяснил господин Рандъл, нямате друг избор, освен ако не се позовете на Петата поправка. Но вие ми казахте, че свидетелските ви показания няма да ви навредят, така че тази възможност се изключва. Трябва да му кажете какво знаете.

Франи Харди поклати глава. Цялата тази история траеше толкова дълго, че търпението й бе на изчерпване.

— Не мога да повярвам, че това се случва в Съединените щати. — Погледът й се плъзна по лицата на съдебните заседатели, после по Скот Рандъл и накрая се спря върху Мариан Брон. — Какво ви става бе, хора? Не ви ли е срам? Не водите ли поне някакъв истински живот? Не съм направила нищо лошо.

Речите в тази насока се оказаха тактическа грешка. Съдия Брон нямаше намерение да оставя някаква си нищо и никаква свидетелка да поставя под въпрос реалността на живота и работата й. И рязко отсече:

— Преди всичко в тази зала ще се обръщате към мен с ваша светлост. Второ, що се отнася до правенето на нещо лошо, вие отказвате да сътрудничите на разследване за убийство. Харесва ли ви, или не, но това е престъпление. А сега за последен път, млада госпожо — или отговаряте на въпроса, или отивате в затвора.

— Не съм ви млада госпожа. — И след кратко мълчание: — Госпожо.

Брон удари по масата.

— Добре тогава, ще заповядам да ви задържат в областния затвор, докато не решите да отговаряте на въпросите на господин Рандъл. — Съдия Брон се извърна настрана: — Пристав…

Но в този миг Франи скочи на крака и викна високо със зачервено лице:

— Обвинявате ме в неуважение към съда ли? Аз ви обвинявам в неуважение. Господ да е на помощ на съдебната система, ако я ръководят кретени като вас!

Брон обърна стоманения си поглед към нея.

— Току-що получихте четири дни, преди още тези съдебни заседатели да са започнали истински работата си. Ако ви се иска още затвор, млада госпожо, продължавайте да говорите. Приставът.

Охраната пристъпи напред.