Джон Лескроарт
Нищо друго, освен истината (25)

25

Харди се намираше на детелината на Мюр, в самото сърце на „Гарнизона“. Много пъти досега бе карал през градската гора и тя се бе запечатала в паметта му ведра и прекрасна — двупосочен път с надвиснали над него клонаци, виещи се от обширното евкалиптово море.

Но днес, в късния следобед, сякаш иззад всеки клон дебнеше заплаха. Заради гъстата мъгла имаше видимост на не повече от петнайсет метра. Креташе с двайсетина километра в час, вперил присвити очи в нищото. Покрай платното нямаше бордюри и осветление и на два пъти усети, че гумите му излизат от асфалта.

Най-сетне зърна няколко паркирани коли и още повече намали скоростта. Заради мъглата местопрестъплението се очертаваше със застиналата отчетливост на офорт — контурите на три патрулни коли, два фургона, дори няколко новинарски бусчета, инспекторските коли без отличителни белези. Спря зад тях, вдигна ципа на якето си и се опита да различи Глицки в кръжащата групичка призрачни фигури.

Лейтенантът стоеше до задната врата на един от фургоните и докато приближаваше, Харди позна придружаващия го — Джон Страут, върлинестият, говорещ провлечено следовател по смъртните случаи на града и окръга. Глицки го забеляза, едва когато приближи.

— Джон, познаваш Дизмъс Харди.

— Разбира се. — Страут бе работил с Харди и бе свидетел по няколко от делата му. Странно изглеждаше обстоятелството, че Харди, сега адвокат защитник, се намира на местопрестъплението на този етап от разследването, но Страут се бе нагледал на какво ли не и почти нищо не можеше да го изненада.

— Как си, Диз? — Протегна ръка и Харди я пое.

— Немного добре — призна си Харди. — Имах тежък ден.

Страут, както обикновено, бе лаконичен:

— Ще ми се да можех да кажа същото за тукашната ни жертва. Неговият ден е траял само няколко часа. Струва ми се, че ако имах избор, бих предпочел да е тежък, а не кратък.

— Да — раздвижи се Глицки. — Тази сутрин къщата на Харди се подпали.

— И то не сама — остро добави Харди.

Страут долови, че между двамата става нещо.

— Има ли някаква връзка между нея и това тук?

Глицки хвърли поглед на Харди да си затваря устата и заяви, че не било изключено, имало известна вероятност, но са били пътя дотук, за да се заемат най-напред с Фил Канета. Не искал да прави прибързани заключения.

Харди схвана внушението на Глицки — връзката между убийството на Канета и на Брий, да не говорим за пожара в къщата на адвоката — няма да се превръща в предмет на обществени дискусии. Поне засега. На пръв поглед дори не ставаше ясно, че Глицки открито, официално прави паралел между това убийство и онова на Грифин.

— А какво става тук? — попита Харди.

Страут свали крак от бронята на фургона, погледна през улицата, каза: „Май вече привършват“ и се запъти натам. Харди и Глицки го последваха.

И четирите врати на колата бяха отворени. Страут заобиколи откъм вратата на шофьора, но Глицки докосна ръката на Харди и двамата останаха на асфалта, откъм другата врата. При всички случаи вътрешността на колата се виждаше достатъчно ясно и бе също толкова ясно, че лейтенантът иска разговорът им да си остане на четири очи.

Но още първият поглед към Канета донесе нова лоша вест. Беше облечен както миналата вечер при Фримън — последния път, когато Харди го видя. Вече нямаше как да се преструва, че отношенията му с Канета нямат връзка с разследването на Глицки, а това, на свой ред, щеше да доведе до по-нататъшни разкрития — до едно крайно неприятни.

Тялото му се бе свлякло на облегалката, леко наклонено наляво. Страут заговори с професионалния си провлечен изговор, който бе усвоил, когато докладваше неоспорими факти от свидетелската скамейка. Днес обаче безпристрастният му тон се стори на Харди обезпокоителен.

— Ако вдигнете дясната ръка, ще видите — и им показа, — че вкочаняването вече е почти отзвучало, че вторият куршум…

— Вторият куршум ли? — тихичко попита Харди.

Глицки кимна мрачно.

— Не е застрелян тук. Първият е попаднал в гръдния му кош. Стоял е с лице към стрелящия.

Харди чуваше думите на Страут, въпреки разговора им:

— … вероятно е надробил някои от ребрата и е разкъсал сърцето на парчета…

Тук адвокатът престана да слуша и се обърна към Ейб:

— Искаш да кажеш, че е пренесен в колата и докаран тук ли?

— И набутан така, че да изглежда уж е карал сам. Това не са просто предположения. Точно така е станало.

— Но защо някой би…

— Защото точно така изглеждаше и Грифин и тогава този номер мина. Извит настрана — не бих го нарекъл сполучливо хрумване.

— Това ги свързва — съгласи се Харди.

Кимване.

— И не е само това — според мен Канета е застрелян с пистолета на Грифин.

Страут продължаваше:

— … смъртта е настъпила, тъй като е доста омекнал, преди десет часа, може и повече.

— И кой го е намерил?

— Двама бягащи за здраве.

— А Страут казва, че…

— Току-що чу. Късно през нощта или рано сутринта. Вторият изстрел е даден в затворена кола и при тази гъста мъгла навън никой не е чул нищо.

Преди Харди да успее да зададе въпроса си, Глицки сам се разприказва:

— Зная какво ще кажеш, но си го спести. Напълно е възможно да е Рон. Ще стигнем и до това. — Вдигна ръка, за да възпре отговора на приятеля си. — Но тъй като обичам всичко да е изпипано, наредих на Коулман и Батавия да установят алибито на всичките ти герои: Пиърс, Валънс, дори и на Кери. Става дума за часовете между два и четири сутринта, но познай какво ще ти кажа?

— Не всички са си били в леглата.

Устните на Глицки се извиха нагоре, но това не бе усмивка.

— Подобни прозрения са причината да сме приятели до ден-днешен. Може и да са били, но не успяхме да се свържем с нито един от тях. Пиърс го нямало вкъщи. Жена му каза, че от рано сутринта бил на яхтата си. Установихме и дневния ред на Кери, но той не го спазва — той и Валънс не са присъствали на първата си закуска. Предполагам, че два дни преди изборите е с по-гъвкаво разписание. Валънс…

Харди трябваше да се намеси:

— Валънс е бил у Кери до полунощ. После Кери е напуснал дома си.

— Откъде знаеш?

— От Джеф Елиът.

— И къде е отишъл?

— Един Господ знае. Но живее на около пет преки оттук. И като стана дума, Пиърс също не е кой знае колко далеч и все надолу по склона.

Глицки помълча секунда-две.

— Виждам, че си готов с домашното си. Откъде знаеш всичко това?… Господи, дори и една частица?

— Имам основания. Тази сутрин говорих с Валънс…

— Кога? Половината сутрин прекарахме заедно.

— Сигурно през другата половина. — Знаеше, че Глицки няма да го остави намира, и продължи: — Във връзка с къщата ми.

— Валънс има нещо общо с къщата ти?

Страут свърши монолога си, изправи се и погледна над покрива на колата.

— Това момче седи на студа от доста време, Ейб. Имаш ли още работа тук?

Глицки насочи вниманието си към следователя.

— Аз нямам, Джон — отвърна му. — Ако огледът е приключил, можеш да му сложиш етикет и да го пъхнеш в чувала.

Страут хвърли последен поглед на тялото на Фил Канета в колата и съчувствено зацъка. Отново се изправи.

— Повикванията за оглед. Мразя ги, знаеш ли? Не могат с нищо да помогнат, нали? Това не е просто безстопанствено тяло, което има нещо да ти каже.

Нямаше какво да му отговорят. Всички в такива случаи изпитваха същото в по-голяма или по-малка степен.

Глицки лекичко потупа Страут по рамото, докато последният минаваше край тях. После самият той се върна няколко крачки към мястото, където шефът на екипа за огледа се съвещаваше с двама от хората си. Харди го чу да им казва:

— Ако е останало достатъчно олово, накарайте балистичната експертиза да го сравни с куршума, който е убил Грифин. Бас държа, че е от същия пистолет.

Последва кратко обсъждане, след което лейтенантът се върна при Харди.

— Валънс. Тази сутрин. Джеф Елиът. Обзалагам се, че си смятал, че ще се разсея.

— И през ум не ми е минавало — възрази Харди. — Зная, че трябва да поговорим, но да отидем другаде, а?

С ръце в джобовете, Глицки огледа унилата околност. Тялото бе положено на носилка, а влекачът със запален двигател бе готов да повдигне колата на Канета, за да я откара на полицейския паркинг.

Привел рамене, лейтенантът още веднъж потръпна от студ и каза:

— Страхотно повикване, няма що!

 

 

В една от някогашните стаи на братята си по коридора, водещ към кухнята, Орел Глицки се бе проснал на пода, гледаше телевизия и си пишеше домашните. Рита седеше на дивана при него и четеше, а испанската й радиостанция работеше тихичко на масата близо до нея.

Глицки, следван по петите от Харди, се отби при домочадието си — даваше им да разберат, че вече се е прибрал, че съжалява, задето го е нямало, кажи-речи, цял ден, че се радва, че са добре. Рита вдигна поглед от книгата си и му каза, че е претоплила мексиканска царевична питка за закуска и сигурно тя е още топла във фурната. Макар да не откъсна и за миг очи от телевизора, синът му кимна.

— Добре. Кога си тръгна дядо ти?

Свиване на рамене.

— Не зная.

— Малко след дванайсет — обади се Рита. — След като пристигнах аз.

Не се и опитваха да скрият поне малко недоволството си, задето Глицки работи в неделя, след като вчера бе зарязал Орел на дядо му.

— Е… добре ли прекарахте деня? Забавлявахте ли се?

Рита само го изгледа.

— Орел?

Момчето вдигна рамене.

— Не особено.

Глицки постоя още миг на вратата, после въздъхна тежко и пое по коридора.

— Радвам се, че се поинтересувах — промърмори той.

Деляха ги само няколко крачки от кухнята, където двамата затвориха вратата, за да се изолират от нахлуващия шум. Глицки издърпа един стол и го яхна наопаки.

— Да не мислят, че се натискам да работя през почивните дни? Или смятат, че посещаването на местопрестъпленията съвпада с представата ми за удоволствие?

Харди го остави да се ядосва, защото нямаше какво да му отговори. Понякога на хората им се налага да работят — гадно, но какво да се прави. Собствените му деца не бяха разбрали защо не можа да отиде с тях на празника преди Вси Светии миналата вечер. Сега бе ред на Ейб да се сблъска със същото.

Той грабна една от кухненските кърпи, отвори фурната и измъкна плоската тава с остатъците от питката. Харди взе чинии от шкафа, нареди ги на масата и се зае да си сервира.

— Едно не разбирам — заговори той. — Как могат да седят, да четат и да учат, и едновременно с това да слушат музика и да гледат телевизия. Аз не бих могъл да се съсредоточа при целия този шум.

Глицки седна както си му е ред и придърпа тавата към себе си.

— Не разбираш, защото си прехвърлил четирийсет. Сега тия работи ги учат в училище. Няколко програми едновременно. Ставаш по-всестранно развита личност. — Сипа си едно парче в чинията и взе да го човърка. — Това е една от причините светът днес да е по-добър, отколкото по времето, когато ние бяхме деца. — Набоде си една хапка и я мушна в устата си. — И така, сам ли ще почнеш или предпочиташ да ти задавам въпроси?

 

 

Мракът захлопна града като в капан.

Час по-късно Харди се озова на изпотъпканата кал зад къщата си. Тук, по-близо до океана, мъглата започваше да се превръща в хубавичък ръмеж. Застанал на резкия, леден вятър, той се смая колко допринася влагата за и бездруго значителните удоволствия на тази вечер.

Все още отвън, изкачил задната стълба, той превъртя ключа в бравата на задната врата и за негово учудване, тя се отвори. Очакваше охраната на отдел „Палежи“ да е сменила със свои бравите на всички изходи, но макар здраво да бяха заковали парадния вход и да бяха поставили из имота табели с надпис „ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО“, мерките им, изглежда, се изчерпваха с това.

И тъй, ето го вътре. Взе джобно фенерче от най-долната полица на етажерката с инструменти и мина в кухнята. Все още нямаше нужда от фенерче: пространството и ъглите му бяха станали втора природа. Огледа се: лампичката на стенния телефон бе изгаснала и хладилникът не светна, когато го отвори. Спретнато сгънатите плътни пазарски торби от кафява хартия си стояха на обичайното място в най-долното чекмедже на кухненския шкаф. Грабна най-горната.

В спалнята си рискува и запали фенерчето за кратко. Тропическите му рибки — седемнайсет на брой, — които бе събирал и отглеждал въпреки всевъзможните промени над двайсет години, плуваха с коремчетата нагоре на повърхността на аквариума.

По лицето му премина тик. Угаси фенерчето и прекоси стаята. Телефонният секретар се намираше на малко нощно шкафче. Изключи щепсела му от стената, откачи джака му от телефона и го сложи на дъното на хартиената торба в ъгъла на леглото. Следващ по ред бе скринът — върху секретаря нахвърля вътре бельо и два пуловера. От дрешника взе топло яке, официално сако, няколко ризи — всичко миришеше на пушек. И пълна смяна дрехи за жена си. За след като я измъкне.

Част от него се съпротивляваше срещу необходимостта да предприеме следващата стъпка, но се налагаше. Остави всичко на леглото, мина през кухнята в обгарялата лицева част на къщата и застана насред някогашната си дневна.

Веднъж представляваше ищец, пострадал от тежки обгаряния при производствена злополука. Спомни си как при подготовката си експертът, на когото възложи случая, определи различните степени на обгаряния: първа — слънчево изгаряне, втора — мехури и най-тежката — трета степен, причиняваща непоправимо увреждане на кожата и ужасно обезобразяване.

Но в момента изпитваше нещо още по-тежко: изгаряне четвърта степен на самата му същност, овъглило цели кътчета в душата му.

След известно време се раздвижи отново — върна се през кухнята в спалнята да вземе оставените там неща. Вдигна торбата за хартиените й дръжки, а дрехите за закачалките им. Грижливо върна фенерчето на полицата с инструментите, а после излезе навън в ужасната, отвратителна нощ.

 

 

Харди остави торбата с дрехите в колата, но отнесе телефонния секретар в кантората си, включи го в щепсела и установи, че Ал Валънс не лъже поне по този въпрос. Неговото обаждане бе първото — точно както твърдеше.

От второто се вцепени.

Не съобщаваше името си, но адвокатът го разпозна незабавно:

„Съжалявам, че се наложи да се преместя от хотела. Надявам се да не съм ви причинил големи неудобства“.

Харди едва не се разсмя на глас — дребни неудобства, няма що!

„Единственото обяснение е, че трябва да бъда много предпазлив. Зная, че ще ме разберете. Щом вие успяхте да ме откриете толкова лесно, същото важи и за полицията. Възможно е да са ви проследили втория път. Не зная. Просто усетих, че се налага да се преместя. Но искам да знаете, че съм наблизо и оценявам усилията ви, но се притеснявам от евентуално ваше посещение при мен. Желая ви късмет. Благодаря.“

— Да бе, няма проблеми — обади се Харди, после изключи секретаря, облегна се на стола си и се опита да събере мислите си.

Но неразборията беше пълна. Тъкмо днес бе изгоряла къщата му, беше убит Канета. Тичаше още от зори, а му оставаше само един ден да установи поне някаква полезна истина. Хвърли поглед към мишената си на стената срещу бюрото. Не си спомняше да ги е мятал, но трите му изработени по поръчка стрелички безразборно стърчаха по дъската.

Насили се да стане, заобиколи бюрото, запали ярката горна светлина в помещението. Стреличките му служеха като броеница и той ги изтръгна от мишената, върна се на линията, която бе очертал на пода на два и половина метра, обърна сее лице и запрати първата. Шейсет точки — добро начало.

Хвърли втората, после третата. Отиде до мишената, извади ги и пак се върна на линията.

Ако Рон не е напуснал града, какво означава това?

При добронамерено тълкуване трябваше да се хване за думите му. Проявил е предпазливост, нервност, мания за преследване — напълно обяснимо. Искаше да е наблизо в случай че — което вече не изглеждаше много вероятно, — Харди съумее да разкрие убиеца на Брий. Ако стане така, той и децата му могат да се върнат към нормалния си живот. А след всичко, сполетяло останалите участници в драмата, Рон имаше основание да се безпокои.

Но докато мяташе стреличките си, в съзнанието му си пробиваше път доста по-зловеща интерпретация и му бе трудно да я удържи. Рон все още е някъде наоколо. Достатъчно наблизо, за да подпали дома на Харди. Достатъчно близо, за да убие Канета.

Поне да беше оставил някакъв телефонен номер. Това със сигурност не криеше опасност. Тогава би могъл да отговори на някои от въпросите, тълпящи се в съзнанието на Харди. Каква например бе истината за брака на Рон и Брий? За отделните спални, за изневярата? Рон може и да е „чудесен баща“, но не е бил и такъв съпруг. Те не са били щастливата двойка, за каквато са се представяли. Ако не друго, то Брий е имала връзка с Деймън Кери. И очевидно е забременяла от него. Макар Харди да чувстваше, че не бива да изключва Канета или дори Пиърс.

А ако бащата е всеки друг, освен Рон, това е мотив за убийство. Мотив Рон да я убие.

И на всичко отгоре, ако Брий постоянно му е изневерявала, това би могло да означава… че Рон…

Харди се опита да пропъди тази мисъл, но повече не можеше да я прогонва. Разбира се, че водеше към Франи. Макар днес най-после да му бе казала, че не, не е било така. Всъщност това ли каза? А как по-точно е било? Не я бе подложил на кръстосан разпит. Нямаше кураж.

И защо да е такъв глупак, че да й вярва, каквото и да стане?

Думите на Фримън от миналата вечер още кънтяха в ушите му и не му даваха мира: Харди и Глицки вярвали, че Карл Грифин е отишъл на среща с информатор, само защото е казал така. А всъщност е направил друго. Грифин всъщност е излъгал. Шефа си. И то поради далеч по-незначителна причина от Франи.

„Нищо друго, освен истината“ е благородно понятие за пред съда, но Харди знаеше от дългогодишния си опит на юрист, че дори и там с него систематично се злоупотребява. А в живота нещата стоят още по-зле.

Но сам се спря, преди да стигне твърде далеч по този път. Франи не беше просто някой си. Беше майка на децата му, съпругата, която бе обещал да обича, да почита и да уважава. А ако тези три понятия не включват и доверие, фундаментална вяра в нейната честност и в личността й, той бе загубен при всички положения.

Франи му бе дала ясно да разбере, че Рон я е привличал, но е останала вярна на мъжа си. Рон й е бил добър приятел, но тя не е допуснала нищо повече. Харди просто нямаше друг избор, освен да й вярва, да приеме думите й на доверие. Тя му бе казала истината.

И това бе единствената истина, въз основа на която той би могъл да си позволи да действа. А другото би означавало да предаде и двама им.