Джон Лескроарт
Нищо друго, освен истината (40)

40

— Това е нелепо!

Харди чу как Пиърс избухна в дъното на залата, но като се обърна, видя, че възражението идва от Джаред Райт, скочил на крака.

— Ваша светлост, господин Пиърс е разговарял с полицията и с нейни представители най-малко шест пъти. Съдействал е на цялото разследване по случая „Брий Бомонт“ и… — Излезе от скамейката си на пътеката и се запъти напред.

Брон удари с чукчето, за да го накара да замълчи.

— Господин Райт, ако господин Пиърс е съдействал до такава степен съвестно досега, едва ли ще има нещо против да го стори още веднъж.

— Това си е чист тормоз, ваша светлост.

— И защо смятате така, господин Райт?

Райт бе стигнал до перилата.

— Защото работодателят на господин Пиърс — „Калоко Ойл“ — бе дарител за предизборната кампания на госпожа Прат и поддръжник на нейната администрация. Днес станахме свидетели на враждебността между полицейското управление и тук присъстващия господин Харди, от една страна, и Областната прокуратура, от друга. Като добър гражданин господин Пиърс се отзова на своеволната, връчена в последната минута призовка на господин Харди, но е безсмислено да търпи нов разпит за тези събития. Той не е замесен. Да се подмята обратното, е в най-добрия случай безразсъдно, а в най-лошия — престъпно.

Брон го изслуша, после се взря в Пиърс, който стоеше зад адвоката си.

— Господин Пиърс, призован сте редовно и сега ви викат като свидетел. Излезте напред. Господин Райт, възражението ви е отбелязано в протокола.

— Ваша светлост… — не се предаваше Райт.

— Да, господин адвокат. Какво има пък сега?

— Ще помоля съда за разрешение да придружа клиента си на свидетелската скамейка. Той е изтърпял неколкократни полицейски разпити, без да се ползва от услугите на адвоката си, и смятам, че…

Брон вдигна ръка да го прекъсне.

— Господин Харди, имате ли възражения?

На Харди това не му допадна, но нямаше да даде да се разбере.

— Нямам възражения, ваша светлост.

Петролният магнат се подвоуми още миг, после ядосано се изправи и пое по пътеката, мина край Харди и се запъти към свидетелското място. Райт го пресрещна до перилата и застана от едната му страна. Секретарят вдигна Библията.

— Кажете си името.

— Джим Пиърс.

— Господин Пиърс, заклевате ли се да говорите истината, цялата истина и нищо друго, освен истината и Бог да ви е помощ?

— Заклевам се.

— Моля, седнете.

 

 

— Господин Пиърс, разговаряли ли сме преди?

Приставът бе донесъл стол и Джаред Райт седна до клиента си. Не загуби време да се качи на подиума, за да възрази:

— Несъществено, ваша светлост.

Брон удари с чукчето, за да го накара да замълчи.

— Отхвърля се. Господин Пиърс?

— Сам знаете, че сме разговаряли — проговори свидетелят.

Харди излъчваше деловитост.

— Ваша светлост, бихте ли наредили на свидетеля да отговори на въпроса?

Брон така и направи, Харди повтори запитването си и Пиърс измърмори едно „Да“.

— И тогава, докато разговаряхме, вие отрекохте ли да сте имали лична връзка с Брий Бомонт?

— Не, разбира се, че не. Няколко години бях неин началник и приятел.

— Господин Пиърс, имахте ли интимна връзка с Брий Бомонт? Сексуална връзка?

Отново се обади Джаред Райт:

— Клиентът ми е отговарял на този въпрос десетки пъти, ваша светлост. Той…

Тряс!

— Господин Райт, юридическо възражение, ако обичате.

— Добре, въпросът е несъществен.

Беше несъществен, но Харди вече бе извадил зайче от цилиндъра си при разпита на Бърнардин и Брон бе склонна да го остави да извади и второ.

— Отхвърля се.

Той леко се поклони.

— Благодаря ви, ваша светлост. Господин Пиърс, желаете ли да повторя въпроса си?

Този път Райт прошепна нещо в ухото на клиента си, но Пиърс не му обърна внимание.

— Не, чух го, а отговорът ми, както неизменно досега, пак е не.

— Значи не сте имали сексуална връзка с Брий Бомонт?

— Точно така.

Със скръстени на гърдите ръце и намусен поради несправедливото отношение на съда към него и клиента му, Райт се облегна на коравия стол. Харди забеляза промяната в настроението му и я прие като добър знак.

Адвокатът се извъртя и отиде до масата си, порови из книжата си, остави ги на мястото им.

— Добре. Имали ли сте лични взаимоотношения със сержант Канета?

— Не, не съм имал.

— Но сте го познавали, нали?

Пиърс се размърда на мястото си и отговори раздразнено:

— Май помагаше в осигуряването на охрана за някои мероприятия на „Калоко“. Възможно е в такива случаи да съм разговарял с него. Изобщо не си спомням.

— Не си спомняте — повтори Харди. — А какво ще кажете за сержант Грифин? Той разпитвал ли ви е?

Пиърс се подвоуми, хвърли бърз поглед на адвоката си. Но не последва никаква реакция и той отговори:

— Да, струва ми се.

— Струва ви се, така ли? Не си ли спомняте?

— Добре де. Да, разпитва ме.

— И кога стана това?

Свидетелят отново се запъна:

— Тряб… трябва да погледна в календара си. Не зная с точност.

Но Харди нямаше съмнения.

— Може би ще ви помогна да си спомните, господин Пиърс. Не беше ли веднага след погребението на Брий?

— Не, не съм сигурен.

— Не сте сигурен, така ли? Спомняте ли си какво правихте след погребението, господин Пиърс?

— Ваша светлост! — На Джаред Райт отново му се подпали фитилът: — Ваша светлост, длъжен съм да възразя. Какви основания има господин Харди да задава който и да било от тези въпроси? Господин Пиърс не е подсъдим. Не е длъжен да отговаря на такива въпроси.

Брон размисли за миг. Адвокатът на Пиърс всъщност имаше право. И макар да се възхищаваше от стила на Харди — той се отнасяше към това изслушване по същия начин, по който би се държал Скот Рандъл при заседание на разширен състав от съдебни заседатели, — не биваше да допуска този разпит да продължи. Подозрителна бе цялата насока, която бе поел.

Но преди дори да успее да каже на Райт, че е прав, и да излезе с някакво постановление, Дейвид Фримън се изправи и се притече на помощ на колегата си:

— Ваша светлост, господин Пиърс винаги може да се позове на Петата поправка.

Нещата обаче ставаха неудържими. Брон удари с чукчето си и хвърли свиреп поглед към подиума.

— Господа, седнете. Аз ръководя този съд и аз давам инструкциите. — Извърна се и погледна свидетеля. — Господин Пиърс, ако ви се струва, че отговорът би могъл да е във ваша вреда, можете да се позовете на Петата поправка. Желаете ли да го направите?

По челото му изби пот и това изглежда го изненада, когато прокара пръсти по него. Съзнаваше, че ако се позове на Петата поправка, неприятностите му със закона тепърва предстоят — продължаващото полицейско разследване щеше да е неумолимо.

Всички вече бяха забравили за възражението на Райт, че въпросът е несъществен.

На Харди му се струваше, че вижда с очите си какви мисли преминават през главата на свидетеля, решил да опита късмета си тук и сега и да сложи край на обвиненията и подозренията. С какво удоволствие го наблюдаваше! Пиърс бе преуспяващ, нахален, недостъпен, благодарение на парите и положението си човек и в светогледа му просто не съществуваше представата, че някакви си простосмъртни могат да го победят в честен двубой. Така беше, защото честни двубои не съществуват.

Той зае бойка поза — положи длан върху перилата пред свидетелското място — и заговори на съдията:

— Нямам какво да крия, ваша светлост, макар да съм възмутен до дъното на душата си от задаваните ми въпроси.

И Брон трябваше да признае, че разрешавайки на Харди да продължи без каквито и да било доказателства, се излага на упреци. Но адвокатите могат да питат каквото си искат, докато противната страна не възрази, а Пиърс отговаряше.

— Негодуванието ви, което не е правно възражение, се приема. — Съдията насочи вниманието си към мъчителя на Пиърс. — Господин Харди — сурово започна тя, — ще допусна нови въпроси, само ако предоставите на съда някаква доказателствена основа. В противен случай ще освободя свидетеля.

Харди замръзна за миг.

— Добре, ваша светлост. — Отиде до масата си и този път се върна с малка купчинка листове. Първо ги показа на съдията, после подаде копие от един от тях на свидетеля. — Господин Пиърс, познавате ли този документ?

Пиърс предпазливо го погледна, сви устни и отново вдигна очи. Гласът му изневери. Очевидно на адвоката му също.

Харди не спря атаката си.

— Бихте ли обяснили на съда какво съдържа той?

Пиърс като че ли не го чуваше. Най-после въздъхна, неспособен, както изглежда, да откъсне очи от листа, безмълвно препрочитайки написаното.

Харди:

— Това е писмо от вас до Брий Бомонт, нали?

Отново мълчание.

— Бихте ли нарекли документа любовно писмо?

Пиърс не отговори.

— Да прочета ли няколко реда пред съда? Противно на по-раншните ви показания, написаното не показва ли, че сте имали връзка с нея?

В това време Райт яростно шепнеше нещо на клиента си, който сякаш не го чуваше.

Харди бе принуден да му даде да се разбере. Механизмът действаше бързо и безотказно. Само миг, и пред съкрушителното разкритие от самообладанието на Пиърс не остана и помен. Той леко удари перилата с ръка, мъчейки се и не успявайки да представи жеста си като нехаен.

— Беше отдавна.

— Кога? Преди година? Преди пет години?

— Да. Горе-долу толкова.

Райт излезе от кожата си от безизходност и гняв.

— Ваша светлост, нека в протокола залегне, че не съветвам господин Пиърс да отговаря.

Но свидетелят бе решил да постъпи посвоему. Усмихна се студено.

— Не му отдавах значение, флирт, за който съжалявам. — И пак се обърна към съдията. — От уважение към съпругата си, ваша светлост, се опитах да не го огласявам публично. Сгреших.

Но ако смяташе да получи съчувствие от Брон, не бе познал.

— Лъжесвидетелстването пред моя съд също е грешка.

Харди не отслаби натиска:

— Господин Пиърс, повторно ви питам кога приключи връзката ви?

Навярно изкаран от равновесие от недоброжелателната реакция на Мариан Брон, Пиърс се позабави с отговора си:

— Казах, че не помня.

— Всъщност казахте друго — отвърна Харди. — Казахте, че било преди една или пет години. Желаете ли съдебният протоколчик да прочете предишния ви отговор?

— Не, не е необходимо. — Престори се, че се опитва да си спомни, да помогне. — Не зная кога точно скъсахме.

— Не знаете точно ли? Нима не е вярно, господин Пиърс, че връзката ви с Брий Бомонт е приключила само преди шест месеца, горе-долу когато тя е напуснала „Калоко“?

— Не, по-рано беше.

— Но не си спомняте кога? — попита адвокатът. — Кога точно?

— Не. — Пиърс се силеше да не загуби твърда почва под краката си. — Не означава, че съм я убил, само защото съм искал да запазя връзката ни в тайна.

— Така е — съгласи се Харди. — Не означава, обаче аз не съм ви питал дали сте я убили. Вие ли убихте Брий Бомонт, господин Пиърс?

— Не. Разбира се, че не съм аз.

— Но все пак излъгахте, въпреки дадената клетва, за отношенията си с нея, така ли е?

— Да, навярно. Но ви казах, че…

— Господин Пиърс, излъгахте ли и за отношенията си със сержант Канета?

Край устните на свидетеля затрепери мускулче.

— Казах ви вече. Не съм имал взаимоотношения със сержант Канета.

— Не наредихте ли на сержант Канета да ви докладва за влизането и излизането на Брий Бомонт, след като тя прекъсна отношенията си с вас?

— Не, не съм му нареждал.

— А не му ли плащахте за тази услуга?

Пиърс стрелна с очи съдебната зала, после пак сведе поглед.

— Не.

— Не — повтори Харди. — Господин Пиърс, сержант Канета не ели идвал у вас миналата събота през нощта, когато беше убит?

И мускулчето отново потрепна, и свидетелят отново се съвзе.

— Не.

— И не се ли опита той да ви измъкне още пари, задето насочва разследването за смъртта на Брий Бомонт в погрешна посока? И го отклонява от вас?

— Не.

— А вие не го ли поканихте в къщата си да си поговорите, а после…

И най-сетне свидетелят избухна истински. Приведе се напред, а очите му пламнаха:

— Не, не и не. Нищо подобно не съм вършил. Измисляте си всичко, за да ме дискредитирате.

Най-накрая се обади и Мариан Брон:

— Свидетелят има право, господин Харди. Отправяте множество обвинения, без да представяте каквито и да е доказателства.

Харди, пое дълбоко дъх и издиша.

— Имам доказателство, ваша светлост — спокойно отвърна той. — Господин Пиърс го държи в ръцете си.

Свидетелят все още държеше писмото си до Брий и във внезапно настъпилата тишина отново го вдигна към очите си. Но с това издаде, че ръцете му треперят, и побърза да ги опре на перилото.

Брон смъкна очилата си на върха на носа си и погледна над тях.

— Той вече призна, че е лъжесвидетелствал относно връзката си с госпожа Бомонт, господин Харди. Но това не означава, че я е убил.

— Не, ваша светлост, не означава. Но писмата, разпознати от господин Пиърс като негови собствени, съдържат улики, които директно го свързват с убийството на Брий Бомонт.

Брон се подвоуми: ако Пиърс не бе дал веднъж лъжливи показания, тя щеше да прекрати разпита незабавно. Вместо това несъзнателно за самата нея кимна. Искаше да разбере.

— Но внимавайте, господин Харди.

Адвокатът кимна.

— Ако разрешите, ваша светлост, ще ми се да прочета пред съда откъс от едно писмо.

Брон кимна.

Очаквам,

Бленувам

И тръпна.

Чуй ме,

Аз искам те,

Младост.

Ти, укроти ме,

Ела!

Харди не изчака въздействието на сладникавите стихове. Друга бе неговата цел.

— Почти всички писма, ваша светлост, съдържат подобни стихотворения. — Подаде към подиума писмото, което току-що бе прочел. — Както съдът ще забележи, първите букви от всеки стих представляват акростих — в случая: „Обичам те“. Както ваша светлост ще види, това се отнася за всички стихотворения в писмата.

Брон прехвърли няколко странички и кимна.

— Добре.

— Писмото, което господин Пиърс държи в момента, съдържа друго подобно стихотворение. — Приближи до свидетеля и взе листа от ръцете му. — Ако обичате. — Зачете, наблягайки на отделните стихове:

Да те докосна

Е мечтата ми

Веднъж поне.

Е, не можах

Това да сторя

Ни веднъж,

Уви.

Любов,

Ад,

Див копнеж

Веднъж да те докосна

Ела!

И пак не запази мълчание.

— Господин Пиърс, бихте ли казали на съда значението на фразата „девет нула две“?

По лицето на Пиърс течеше пот.

— Не зная — каза той. — Не си спомням.

— Не си ли спомняте?

— Не.

Тъкмо това искаше Харди: да го притисне със забързания ритъм на въпросите и свидетелят да отговаря с „не“, без да е помислил достатъчно.

— Вярно ли е, господин Пиърс — продължи адвокатът, — че „девет нула две“ е номерът на апартамента в сградата на Брий Бомонт, в който сте се срещали с нея?

— Не, аз…

— А вярно ли е, че двамата с Брий сте го купили преди близо шест години?

Пиърс хвърли поглед към публиката.

— Не. Тя… — и замълча.

— Какво тя, господин Пиърс? Тя ли го е купила?

— Не. Не зная.

— Ваша светлост! — Джаред Райт не издържаше повече да гледа как клиентът му се самоунищожава пред очите му. — Това е възмутително…

Харди извиси глас, за да го надвика:

— Но вие знаете, нали, господин Пиърс, че апартамент деветстотин и две е точно два етажа по-долу под нейната надстройка.

— Не, не мисля, че…

Ала Харди вече не можеше да се спре и продължи с все сила:

— Искате да кажете, че не се намира под надстройката й ли, господин Пиърс? След като знаете, че не е вярно?

Пиърс не бе в състояние да отговори.

Харди се приведе към него и едва ли не извика:

— Господин Пиърс, нима не знаете, че всъщност деветстотин и втори е апартаментът, от който тя е била хвърлена и убита?

— Ваша светлост! Моля ви!

Нейна светлост удари с чукчето си.

— Седнете, господин Райт. Господин Харди!

Харди се помъчи да сподави набраната инерция, да се овладее и вдигна очи към съдията. Беше се зачервил, дишаше неравномерно.

Гласът на Брон прозвуча сурово:

— Искам незабавно да спра разпита, господин Харди. Дадох ви достатъчно време. Вие не представихте на съда никаква улика, която да свързва господин Пиърс с апартамент „Деветстотин и две“, никаква улика за каквото и да е. Казахте, че разполагате с доказателство и представихте тези писма и стихотворения, но нито едно от тях не може да се разглежда като същинско доказателство. Господин Пиърс не призна нищо от твърденията ви, свързани с убийството на Брий Бомонт. Ако не разполагате с нищо по-сериозно, нямам друг избор, освен да позволя на свидетеля да слезе от мястото си.

Харди пое дълбоко дъх и издиша тежко.

— Разполагам с веществена улика, която свързва господин Пиърс с апартамент „Деветстотин и две“, ваша светлост.

Търпението на съдията също се бе изчерпало. Личеше си от тона й:

— Ако е вярно, съдът настоява да я види незабавно.

Харди бързо се върна до масата си, бръкна в куфарчето си и извади ксерокопието от разписката на Грифин за часовника „Мовадо“, който сержантът бе взел от химическо чистене „Херитидж“.

Върна се при съдийската маса, прочете я на глас и я връчи на Брон. Докато тя я разглеждаше, той продължи словото си:

— Ваша светлост, както виждате, разписката се отнася за особен модел часовник „Мовадо“, който инспектор Грифин е взел като улика при разследването си на смъртта на Брий Бомонт. Готов съм да призова свидетеля, господин Ли, който се намира в залата. Господин Ли е управител на компания за химическо чистене „Херитидж“, която почиства някои апартаменти в сградата на Брий Бомонт. Господин Ли ще свидетелства, че този часовник е намерен от служителите му в апартамент „Деветстотин и две“ в същата сграда в четвъртъка след убийството на госпожа Бомонт.

Брон сведе поглед към Харди, после изви очи към Райт и Пиърс и най-сетне — към съдебната зала.

— Добре, но не разбирам… — Замълча. — Но къде е самият часовник, господин Харди? Без него…

Харди кимна и посочи свидетеля.

— Господин Пиърс го носи в момента.

Неочаквано и най-после в помещението се възцари дълбока тишина. И в настаналото мълчание Харди изрече едва ли не шепнешком:

— Господин Пиърс?

Свидетелят не можеше да се препира безнаказано. Знаеше, че из целия апартамент има улики за пребиваването му там. И макар това да не бе убедително доказателство, че е убил Брий, знаеше и какво ще намери полицията, стига да започне оглед: чаши от същото стъкло като парченцата, намерени в косата на Брий, следи от боричкането, при което часовникът му бе паднал.

Вторачи безизразен поглед в Харди.

— Не исках да…

Гласът на Джаред Райт избумтя в залата:

— За Бога, Джим, млъкни! Нито дума повече!

А Брон удряше ли, удряше с чукчето си сред последвалата глъчка.

Глицки го биваше за подобни неща. Съдебният пристав задържа Пиърс, въпреки горещите възражения на Джаред Райт. А после в залата настъпи бъркотия, предизвикана от ощетените свидетели, принудени да загубят толкова часове от деня си. Накрая дойде времето и за Рон — извинения и благодарности. Няколко не съвсем ясни закачки относно Касандра, която пак била тръгнала на училище.

Изчакал търпеливо, Глицки придружи Харди и Дейвид Фримън, докато слизаха по стълбите и извеждаха Франи от дебрите на правораздавателната система. Дейвид Фримън си тръгна, за да се върне на работното си място, и двамата мъже най-после останаха за пет минути насаме в чакалнята на затвора, докато една пазачка отведе Франи да си получи личните вещи.

Не минаха и три секунди, откакто тя се бе скрила от погледите им, и Глицки се обърна към Харди:

— Добре мина. Не че убийствата са ми професия де.

Харди не бе съвсем сигурен в точното време, но тогава не можеше да направи друго.

— Научих едва тази сутрин, Ейб, и имах намерение да ти кажа, но нали си спомняш, че се посдърпахме дали си се срещал с Рон, и точно тогава Рандъл и Прат изникнаха в коридора. Сметнах, че все ще го преживееш някак.

Лейтенантът за миг се замисли — все още спокоен, по-скоро заинтригуван, отколкото ядосан.

— И как го откри? Не по стихотворенията, нали?

— Не. За тях се сетих, чак когато вече бях разбрал. Дори не и по часовника. А по „Бадемовите скалички“.

Харди му разказа за купата с бонбони до вратата в къщата на Пиърс, за стомашното съдържание на Грифин и Канета, за златистите обвивки в двете коли.

— Отначало не съобразих, заради проклетата „Бадемова радост“ в колата на Грифин. И като видях бадеми и шоколад, реших, че е от „Бадемовата радост“, разбираш ли?

— Да.

— Само че при аутопсията на Грифин не е бил открит кокос, значи напоследък той не е ял „Бадемова радост“. Проверих при Страут. Само бадеми и шоколад. У Канета също бяха намерили бадеми и шоколад, което ме накара да се замисля. Канета е наминал към къщата на Пиърс, да го поизцеди, грабнал е два бонбона до вратата и ги е изял точно преди да го застрелят.

— Смяташ, че Пиърс го е пречукал в собствената си къща ли?

— Допускам. Били са сами. Ако огледате, все ще намерите нещо, но предполагам, че и Пиърс ще ви каже. Като започнат веднъж с признанията… впрочем ти и сам знаеш.

Глицки знаеше. Едно нещо не разбираше: защо Канета е чакал толкова време, преди да започне да изнудва Пиърс.

— Защо точно тогава? Защо не по-рано?

Честно казано, Харди не бе съвсем сигурен.

— Предполагам, че първоначално — и бих добавил най-вероятно — е умирал от желание да приеме, че убиецът е Рон. Щом му е станало ясно, че не е така, от негова гледна точка е оставал един-единствен заподозрян, а пък той се случил паралия. — Тъжно поклати глава — Канета, макар подмамен и объркан, му харесваше. — Излъгал се е в човека.

Глицки смучеше вътрешността на бузата си.

— Грифин е носел часовника, когато е говорил с Пиърс след погребението — промълви най-после. — Показал му го е.

Харди кимна.

— Точно така. И Пиърс очевидно е сметнал, че самият Грифин го е намерил, а не чистачите. А щом е така, само Грифин е знаел за „Деветстотин и втори“ апартамент и часовникът е бил единствената улика. И тъй, Пиърс е грабнал пистолета му — може и да са се сборичкали, знам ли, — но все пак Пиърс е надвил. Успял е да го вземе и е застрелял Грифин. И си е прибрал часовника. — Поклати глава. — Станало е импровизирано, но едва не мина. Добре, че беше разписката в „Херитидж“.

Глицки би могъл да пита и разпитва защо Харди не му е показал разписката, но осъзна, че ще прилича на вайкане. Приятелят му бе направил каквото е смятал за нужно и нито една дума на лейтенанта нямаше да промени каквото и да е. Нито пък щеше да въздейства на поведението му в бъдеще. Но имаше още един, последен въпрос:

— И на Франи изобщо не й се наложи да издава голямата тайна на Рон, нали?

Адвокатът му хвърли кос поглед.

— Добре, че ми напомни — май не.

— А ти случайно да си разбрал каква е тя?

— Какво? — дръпна си ухото Харди.

Глицки понечи да повтори въпроса си, но приятелят му вдигна ръка да го спре.

— Не те чувам. Имам банан в ухото.