Джон Лескроарт
Нищо друго, освен истината (31)

31

— Разрешете, ваша светлост!

Мариан Брон вдигна поглед от бюрото в кабинета си. Тя носеше очила, половинки в метални рамки под едва удържаната си посивяла грива и изобщо не си даде труда да скрие неудоволствието си както задето й пречат, така и от личността на посетителя.

— Не може. В обедна почивка съм. Ще се върна в залата след четирийсет и пет минути, адвокате. Говорете със секретаря ми.

Харди не помръдна. Поемаше риск, но усещаше, че няма друг избор.

— Ваша светлост, моля ви. Случаят не търпи отлагане.

Тя се намръщи още повече. Възмутителната безочливост и мъмренето на кмета, наглостта на областния прокурор и политическите й преструвки — и всичко това преди да е изпила сутрешното си кафе — все още дълбоко я наскърбяваха. Да не говорим за евентуалните правни последици, на които се бе изложила, допускайки да я принуди да остане до края на срещата. Беше извършила сериозно етично нарушение в случая с Франи Харди и можеше само да се надява, че то няма да й се върне тъпкано.

И ето го сега съпруга на онази проклета жена, несъмнено стремящ се към още една среща ex parte^[1]. Е, той поне стоеше доста под нея в социалната йерархия. Можеше безнаказано да го сдъвче и изплюе и навярно след това щеше да се почувства малко по-добре. Щом всички се мъчеха да я приклещят, за да наруши постановлението си, тя щеше да ги елиминира един по един, като започне с този адвокат, който си пъха носа, където не му е работа.

— Не търпи отлагане, господин Харди. Напълно сте прав. Какво искате? И да не съм чула никакво хленчене за положението, до което жена ви сама се докара. — Тя демонстративно погледна часовника на китката си. — Разполагате с три минути и започвам да броя.

На Харди му се искаше да удуши Мариан Брон намясто. Ако не друго, копнееше поне да й разясни потресаващите неприятности, на които бе подложила цялото му семейство. Но нито с едното, нито с другото щеше да постигне целта, за която бе дошъл тук тази сутрин. Трябваше да се придържа към безпристрастен, юридически тон и нищо повече.

Бързо приближи, сложи куфарчето си на стола пред бюрото й и го отвори.

— Донесъл съм ви — започна той — писмено разпореждане за разглеждане делото на съпругата ми. Бих ви помолил да издадете алтернативно разпореждане за утре сутринта.

Брон си остана намусена, но дрезгаво се изсмя.

— Шегувате ли се? За какво сте дошли при мен с този документ? Ако сте подготвили основания за анулиране на обвинението в незачитане, подайте искането си до съда по установения ред.

— Ваша светлост…

Съдия Брон не го изслуша.

— Дори да приемем, че имате някакви основания за подобно разпореждане, нима очаквате Областната прокуратура да ви отговори до утре сутринта? Какво се надявате да постигнете?

— Да отменя обвинението в незачитане пред разширения състав.

Съдията забарабани с молива си по плота на писалището. Огледа го над очилата си.

— Възхищавам се на хладнокръвието ви, господин Харди, макар че не мога да кажа същото за съпругата ви.

На Харди му се наложи едва ли не да си прехапе езика, но нямаше да допусне да го въвлекат в спор за Франи.

— Всъщност не засягам обидата на съдията, ваша светлост. Никой не я оспорва. А само призовката на съдебните заседатели.

— Е, това е рядка и приятна проява на здрав разум.

Тя придърпа листа хартия към себе си, бързо го прегледа и повтори първоначалния си отказ:

— Не пишете, че тя ще проговори и не пишете защо отказва да го направи. Казвате само, че ще бъде добре да я освободят. Този документ засяга Областната прокуратура. Те вземат такива решения, а не аз. — И избута листа към него. Отпращаше го.

Ала той не помръдна. Брон му хвърли кръвнишки поглед и още веднъж побутна документа.

— Ще изгубя търпение, ако вие не…

— Нямам доверие на Областната прокуратура — прекъсна я Харди. — Не мога да го занеса там.

Брон присви очи.

Харди побърза да продължи:

— Ако съдя по досегашния си опит, тази институция ще заеме подходящо становище в канцеларията си, а в протоколите то внезапно ще се окаже променено. В този случай те извършиха процедурно нарушение пред разширения състав…

— Това е сериозно обвинение. По какъв начин?

— Ваша светлост, при цялото ми уважение, вие знаете не по-зле от мен. Разширеният състав от съдебни заседатели е оръдие на обвинителя. Но то не би следвало да се превръща в сляпо.

— Тоест?

— Тоест Скот Рандъл се опитва да превърне цялата работа в шумен процес и използва жена ми за тази цел. Колко пъти срещнахте името му във вестниците през почивните дни?

— Не го споменаваха с добро.

— Че какво го интересува? След шест месеца всичко ще бъде забравено, освен името му. — Харди се изненада, че Брон го оставя да спори дори и толкова — навярно бе засегнал някаква чувствителна струна в душата й. Тя знаеше, че ръководството на Областната прокуратура си поставя предимно политически, а не правни задачи. Като съдия, тя самата несъмнено се бе натъквала на примери за безчестни и мръснишки номера. Харди разработи нова вариация на същата тема. — Ваша светлост, на всички нас ни се иска Областната прокуратура да постъпи правилно. Но дори да са убедени, че няма да стигнат доникъде с Рон Бомонт, в Палатата има хора, които ще оставят жена ми в затвора, само за да докажат, че могат.

— Като изключим схващането ми, че Рон Бомонт по всяка вероятност ще бъде подведен под отговорност.

— И да го подведат, няма да се намерят достатъчно улики за образуване на процес.

Определеното от Брон време вече изтичаше.

— Е, такава е правораздавателната система, господин Харди. Свиквайте.

— Системата се пропуква, ваша светлост. Ако ще държат жена ми в затвора, поне ги накарайте да го направят открито.

Брон опря лакти на бюрото.

— Знаете ли, господин Харди, тази сутрин самият кмет се опита да заобиколи съдебната процедура. До гуша ми дойде от хора, които не спират пътьом да се занимават с това. — Тя изпъна рамене и за последен път побутна листа към него. — Написали сте речта си — отнесете я в Областната прокуратура. Трите ви минути изтекоха.

Харди си бе подготвил един последен ход, но не искаше да го използва, освен ако няма друг избор. Само че сега се налагаше. Все пак поемаше огромен риск. Ако не сполучеше, последиците щяха да са катастрофални за благонадеждността му, за цялата му кариера.

— Ами ако доведа Бомонт на изслушването?

Брон го изгледа втрещено.

— Чух, че бил избягал.

Харди ловко се възползва от думите й.

— Скот Рандъл не разполага с нищо, ваша светлост. Затвори жена ми, за да спаси доброто си име. Ако се стигне до дело, оставете го да действа на открито заседание, стига да е в състояние.

— Твърдите, че Рон Бомонт ще даде показания на изслушването утре, така ли?

Харди кимна. Сърцето му се бе качило в гърлото.

— Ако не се яви в съдебната зала, няма да има изслушване.

Видя как умът й се бори с чутото. Брон бе избухлива и той й бе лично ядосан за онова, което бе сторила на Франи. Но като повечето съдии от Върховния съд, тя се гордееше с непоклатимата си безпристрастност. В момента Харди разчиташе на това нейно качество.

Обществена тайна бе, че точно това ръководство на Областната прокуратура систематично допуска процедурни нарушения при заседанията на разширения състав от съдебни заседатели. В края на краищата заради безочието и грандоманията на Скот Рандъл самата Брон преди малко бе притисната и унизително нахокана от кмета.

Тя мрачно се взря над очилата си със стиснати до краен предел устни.

— Искам да разберете, че ако не бях толкова ядосана на съпругата ви, нямаше да ви разреша това изслушване. Но не бива да допускам личните ми чувства да се намесват, а ако не ви позволя това изслушване, няма да съм сигурна, че те не са си казали думата.

Придърпа листа към себе си и ядосано се подписа най-отдолу. Харди протегна ръка, но тя задържа искането още един миг.

— Ако утре вляза в съдебната зала и Рон Бомонт го няма, няма да получите дори и три минути.

 

 

В „При Лу Гърка“ имаше китайски вариант на паелята като специалитет на деня. Резени октопод (вероятно гума), наденица, може би пиле (трудно бе да се разбере) и някакво червено вещество — всичко това разбъркано в ориз със соев сос. Тъй като специалитетът винаги бе — единственото блюдо в менюто за деня, Харди си го поръча. В кабинета на Глицки го връхлетя пристъп на вълчи глад и той с радост би си поръчал някакъв вариант на кълцана шунка с подправки, стига само да му предложат. Навярно щеше да е по-прилична от паелята, която, налагаше се да признае, не бе цвете.

Но я изяде почти всичката, седнал в едно от сепаретата до прозореца, който в сутерена на „При Лу“ започваше от равнището на тротоара. Така и така, можеше да яде и кълцана гума, защото храната не го интересуваше.

Нещо далеч по-завладяващо привличаше вниманието му: любовните писма на Джим Пиърс до Брий Бомонт, които тя бе запазила в университетския си албум. Бяха десетина, сравнително късички — по половин страничка или малко по-дълги — и болезнено, по юношески страстни. Любителска поезия, от която потръпна:

Да те докосна

Е мечтата ми

Веднъж поне.

Е, не можах

Това да сторя

Ни веднъж,

Уви.

Любов,

Ад,

Див копнеж

Веднъж да те докосна

Ела!

Три от тях бяха написани върху бланки на „Калоко“. Нито едно нямаше дата, макар хартията да бе пожълтяла, което наведе Харди на заключението, че последните са писани преди няколко години.

„Значи Дейвид Фримън отново излезе прав“, помисли си Харди с благоговение, оставяйки последното писмо. И нищо чудно. Пиърс може и да е женен за първокласна хубавица, както и президентът Кенеди, но това не бе гаранция, че няма извънбрачни връзки. „Такава е човешката природа — бе казал Фримън. — Мъжете искат да имат много жени. Жените искат най-блестящия мъж.“

Точно когато усещаше, че най-после се добират до връзката между смъртта на Брий и Кери и Торн, Харди нямаше нужда от това усложнение. Бе в състояние да разбере отричането на Пиърс, особено в присъствието на жена му. А ако се съди по овехтелите писма, връзката им навярно е приключила преди години, възможно е още преди и двамата да са били женени. Но откритието бе нежелано: опитваше се да намали списъка на заподозрените, а не да го разшири. А ако Пиърс и Брий някога са били любовници — въпросът вече бе предрешен, — това обстоятелство отново вписваше петролния магнат в пейзажа или поне в периферията му.

— Как си днес, Диз?

Лу Гърка самолично се надвеси над масата, откъсвайки Харди от вглъбеността му. Адвокатът се усмихна и посочи почти празната си чиния.

— Май по-добре от всякога, Лу.

Собственикът показа сума ти зъби изпод дебелите си, посивели мустаци.

— Тая сутрин всички това разправят. Току-виж ни стане навик. — Вмъкна се в сепарето на отсрещната страна. Тъмните му очи престанаха да се усмихват. — Ей, подочух това-онова. За теб, за жена ти, за къщата. Добре ли си?

Харди сви рамене.

— Карам я някак, Лу.

— Ако ти трябва нещо, да ми кажеш. — Притеснено прокара ръка по мустаците си. Подвоуми се за миг, после кимна. — Хубаво тогава. — Протегна ръка и Харди я пое. — Късмет. Днеска аз черпя.

Харди му благодари и поразен от неочакваната му любезност, го проследи сочи, докато Лу не започна да си бъбри с друга маса. За двайсет и няколко години подобни общувания между тях се брояха на пръсти и съвсем не бе наясно какво бе предизвикало този разговор.

Общата им принадлежност към човешката раса ли?

Тази мисъл внезапно прикова вниманието му. Най-неочаквано се оказа, че поривът към доброта все още съществува на света. Не само у него, не само у Франи. Върна се към Рон Бомонт — ако е невинен, а на Харди вече му се искаше да вярва, че е така, той живееше в адски кошмар — като него и като Франи.

И жена му бе права. „Най-добре“, беше казала тя. Възможности имаше безброй, но най-добре ще е, ако не й се наложи да говори. А за да се избегне това, те до един зависеха от него. От неговата преценка и ловкост, така е. Но всъщност още повече от неговата човечност — тя лежеше в основата на всичко.

Пак се зае с писмата на Пиърс и с учудване установи, че няма намерение да ги използва за каквото и да било. Поне не днес. Нямаше време. Засега знаеше всичко необходимо за Пиърс. Действал е по принуда. Обичал е Брий. Възможно е дори да я е убил — поради ревност, отказ или поради собственото си отчаяние.

Но от сегашната му гледна точка пътят към истината не минаваше през Пиърс. Трябваше да избере най-вярната посока, а това го върна към Карл Грифин, загинал в търсене на същото.