Нора Робъртс
Нощен патрул (12)

Дванадесета глава

Традиционно в неделя вечер в „Блекхоук“ нямаше много посетители. Нямаше жива музика като примамка, а и първият работен ден от седмицата неумолимо се задаваше.

Али реши, че днес много хора в Денвър бяха предпочели да се възползват от прекрасното време и меката вечер, а повечето от тези, които бяха излезли да се разхождат в нощта, седяха по час и повече на по чаша питие или бира с чипс.

Тя наблюдаваше входа, проверяваше изходите, вглеждаше се в лицата и броеше главите. Цялата вечер през определено време излизаше във фоайето да провери какво става със засадата в апартамента на Лайл.

Един час преди затваряне той още не бе забелязан.

Али неспокойно кръстосваше, вглеждаше се в лицата, наблюдаваше вратите. Посетителите оредяваха, сигурно до последните поръчки нямаше да остане почти никой.

Къде беше той? Къде, по дяволите, беше? Нямаше къде повече да се крие.

— Детектив. — Джона плъзна пръсти по рамото й. — Мисля, че ще ви е интересно да знаете. Един от моите източници съобщава, че мъж, отговарящ на описанието на Лайл, е задавал въпроси за мен.

— Кога? — Тя сграбчи ръката му и го издърпа настрани. — Къде?

— Тази вечер. В другото ми заведение.

— „Бърза закуска“? — Али изруга и измъкна телефона си. — Не сме поставили хора там. Той никога не е нанасял удар там, не е в неговия стил.

— Бих казал, че е вярно. — Джона сложи ръка върху нейната, преди да бе успяла да набере номера. — Барманът от „Бърза закуска“ току-що се свърза с мен. Изглежда Лайл — приемам, че е бил Лайл, макар да е бил с очила и брада — се е появил преди няколко часа, задържал се на бара и започнал да разпитва дали изобщо идвам там.

— Задръж. — Тя го потупа по ръката и завъртя. — Балу? Освободи двама полицаи от апартамента. Кажи им да говорят с бармана в „Бърза закуска“. Адресът е… — Али погледна към Джона и продиктува адреса, който той й даде. — Лайл тази вечер е бил там. Има сведения, че е с брада и очила. Имай грижата това да бъде съобщено. — Прекъсна връзката и отново погледна към Джона.

— Както казвах — продължи той, — отначало на моя човек не му направило впечатление, после се притеснил. Казва, че Лайл бил нервен. Помотал се около половин час, после казал да ми предадат, че ще ми се обади.

— Неговият свят се разрушава. Нервите му не издържат и е твърдо решен да действа. — Тя искаше Джона да се махне от пътя й. — Слушай, защо не се качиш горе да се обадиш на твоя човек? Кажи му, че двама полицаи са тръгнали към него.

— Имам ли вид, че ще се хвана на такава плитка лъжа? — Той отиде до една маса, където посетителите се гласяха да си тръгват.

Виковете се чуха откъм кухнята, последвани от шум от трошене на чинии. Али извади пистолета си и се втурна към вратата, ала преди да стигне до нея, тя рязко се отвори.

Той бе захвърлил очилата, а брадата представляваше само едва неравномерно наболи косми. Но Али се убеди, че е била права. В разширените му очи светеше дива решителност.

И дулото на деветмилиметровия пистолет бе забито в гърлото на Бет.

— Не мърдай! Никой да не мърда! — надвика той писъците и шума от бягащи крака.

— Спокойно. Всички да останат по местата си. — Али тръгна предпазливо към него, насочила пистолет, приковала поглед. Опита се да не гледа към ужасеното лице на Бет. — Лайл, спокойно. Пусни я.

— Ще я убия. Ще й отнеса главата.

— Ако го направиш, ще те убия. Помисли, трябва да помислиш. Какво ще постигнеш?

— Свали пистолета. Хвърли го, изритай го настрани или тя е мъртва.

— Няма да го направя, нито аз, нито другите полицаи тук. Знаеш ли колко пистолети са насочени към теб в момента, Лайл? Огледай се, преброй ги. Всичко свърши. Спаси себе си.

— Ще я убия. — Погледът му се замята из залата, като отскачаше от пистолетите. — После ще убия теб. Това ще бъде достатъчно.

Някой хлипаше. С крайчеца на окото си Али виждаше бара, откъдето извеждаха посетителите.

— Ти искаш да живееш, нали? Мадлин би искала да живееш.

— Не произнасяй името й! Не произнасяй името на сестра ми! — Той заби по-силно пистолета в шията на Бет и тя извика.

Нямаше накъде да бяга, помисли Али. Сестра му също не бе имала накъде да бяга, ала въпреки това се бе обърнала и стреляла.

— Тя те обичаше. — Али направи още една стъпка. Само да можеше да го накара да свали пистолета, поне няколко сантиметра, да го накара да го насочи към нея. Не към Бет. — Тя умря за теб.

— Тя беше всичко, което имах! Сега нямам какво да губя. Искам полицая, който я е убил, и искам Блекхоук. Веднага! Още сега или тя ще умре.

С ъгъла на окото си Али видя как Джона тръгва напред.

— Погледни ме! — изкрещя тя. — Аз убих сестра ти.

Той извика и насочи пистолета към нея. Избухна огън, вихрушка от движения, писъци от ужас.

Занемяла от страх, Али се втурна към Джона и Лайл, които лежаха вплетени на земята. И двамата бяха покрити с кръв.

— По дяволите! По дяволите, луд ли си? — Нетърпеливо започна да го опипва и да търси рани.

Той се бе хвърлил към пистолета. Пред пистолета.

Дишаше. Тя се вкопчи в това. Дишаше и Али щеше да направи така, че да продължи да диша.

— Джона… О, господи…

— Нищо ми няма. Стига си ме ръчкала.

— Нищо ти няма? Ти се напъха насред кръстосан огън. Едва не загина.

— Ти също. — Той погледна покрай нея към изпъстрения със звезди под, спукан на два сантиметра от мястото, където тя бе стояла.

— Аз съм с бронежилетка.

— И това ти пази и главата? — Джона седна.

Един полицай преобърна Лайл.

— Мъртъв е.

Джона му хвърли един поглед и после отново се вгледа в очите на Али.

— Искам да успокоя клиентите си.

— Никого няма да успокояваш. — Тя се изправи с него. — Целият си в кръв. Всичката негова ли е?

— Повечето.

— Какво значи повечето?

— Ще се оправя с клиентите и с моите хора. — Задържа я на една ръка разстояние, преди отново да се бе вкопчила в него. — Върши си работата и ме остави да върша моята. — Обърна се и пое Бет от полицайката, която я подкрепяше. — Хайде, Бет, ела с мен. Вече всичко е наред.

Али притисна пръсти към очите си и погледна към онова, което бе останало от Матю Лайл.

— Да, всичко е супер.

 

 

— Беше се побъркал — отбеляза Хикмън.

Седяха в почти празния клуб. Посетителите си бяха отишли, трупът бе изнесен, а дежурният полицейски отряд събираше нещата си.

Тя без особен интерес се зачуди кое време беше и кога ще може да се просне по очи и да се изключи от света.

— Той престана да бъде умен. Престана да мисли.

— Това го беше разбрала правилно — съгласи се Хикмън. — Намерил си една от онези бели кухненски униформи, сложил си перука и очила. Преди полицаят, който го забеляза, да успее да се обади или да направи нещо, адът се разтвори.

— Не е мислел, че сме достатъчно умни, за да го хванем. Видях лицето му, когато забеляза всичките тези полицаи. Истински потрес. Предполагам, мислел е, че ще влезе тук, ще убие Джона, мен, ако съм наоколо, после ще вземе заложници и ще иска да му се предаде полицая, който е убил сестра му. Наистина си е мислил, че ще го направим и че ще се измъкне.

— Нахал. Като говорим за това, беше доста самоуверено да му казваш, че ти си тази, която търси.

— Не знам защо още отначало не ме забеляза.

— Изглеждаш различно. — Хикмън я огледа от долу нагоре, после обратно. — Не приличаш на Флечър.

— Стига, Хикмън, изглеждам както изглеждам. Ще ти кажа как стана. Той дойде тук за Джона. Когато ме е погледнал, е видял само ченге — без лице, без образ, просто още едно ченге. Не е направил връзката, че аз съм същата, която е работила тук.

— Може би. — Той се изправи. — Никога няма да разберем. — Погледна към напукания под. — Жалко, хубав под. Сигурно ще струва майка си и баща си да се оправи.

— Може би ще го оставят така, за спомен. Ще привлича любопитни.

— Да. — Идеята се хареса на Хикмън. — Можехме веднага да го убием, но той въпреки това щеше да стреля. Бронираната жилетка щеше да спре куршума. Вероятно.

— Ала все едно, ако изстрелът не беше отклонен, ти щеше да си сериозно ранена.

Тя разсеяно притисна ръка между гърдите си, представи си отнемащата дъха болка.

— Улучвали ли са те някога в бронежилетка?

— Мен не, ала Делой са го улучвали. Имаше синина колкото юмрук. Освен това куршумът го повалил, той отхвърчал назад като парцалена кукла, ударил си главата в тротоара и получил сътресение на мозъка. Сигурно е боляло.

— Бих го предпочела пред куршума.

— Винаги. Аз си отивам. До утре.

— Да. Добра работа свърши.

— Ти също. А, твоят човек е в кухнята, превързват го.

— Какво значи превързват го?

— Леко приятелско одраскване. Съвсем мъничко.

— Бил е ранен? Прострелян?! Защо никой не ми каза?

Хикмън не си направи труда да отговори. Нея вече я нямаше.

Али влетя в кухнята с див тъмен блясък в очите. Джона седеше на една от масите, гол до кръста, и спокойно си пиеше брендито, докато Уил омотаваше с бинт рамото му.

— Чакай. Дай да видя. — Тя избута Уил настрани, разви бинта и се вгледа в дългия плитък белег. Накрая Джона опря ръка в брадичката й и я бутна настрани.

— Ох — каза той.

— Остави тази чаша, отиваш в болницата.

Джона вдигна брендито, без да откъсва поглед от очите й. Отпи.

— Не.

— Какво значи не?! На какво прилича това? Държиш се като някакъв идиот, който се опитва да покаже какъв е мъж! Ти си прострелян.

— Не точно, по-скоро одраскан. А сега, ако нямаш нищо против, Уил пипа по-нежно от теб. Искам да свърши, за да може да си върви.

— Раната може да се инфектира.

— Може и камион да ме блъсне, но нямам намерение нито да ме блъсне камион, нито раната ми да се инфектира.

— Няма нищо, Али, наистина. — Уил успокоително я потупа по рамото и отново взе бинта. — Много хубаво почистих. Имали сме и по-лоши рани на времето, нали, Джона?

— Разбира се. А в момента май само аз ти липсвам.

— Много мило. — Али грабна чашата и отпи.

— Мислех, че мразиш бренди.

— Мразя.

— Защо не си сипеш чаша вино? — предложи Уил. — Аз почти свършвам.

— Нищо ми няма. Всичко е наред. — Тя пое дълбоко въздух. След всичко, което се случи, помисли си, ръцете й започваха да треперят. — По дяволите, Блекхоук, вероятно аз съм те простреляла.

— Вероятно. Реших да взема предвид обстоятелствата и да не те давам под съд.

— Много благородно от твоя страна. Сега, чуй ме…

— Френи отиде с Бет у тях — добави той, за да я разсее. — Тя е добре. Още е малко нервна, ала е добре. Искаше да ти благодари, обаче ти беше заета.

— Готово. — Уил отстъпи крачка назад. — Рамото ти е в много по-добро състояние от ризата. Бих казал, че това е истинската загуба. — Той вдигна напоената с кръв риза и стомахът на Али се преобърна. — Искаш ли да се кача горе и да ти донеса друга, преди да си тръгна?

— Не, благодаря. — Джона вдигна ръце и се разкърши. — Добре се справи. Не си загубил уменията си.

— Ежедневие. — Уил взе якето си. — Бива си те, Али. Тази вечер можеше да стане голяма каша. Но теб си те бива.

— Ежедневие.

— Аз ще заключа. Лека нощ.

Али седна до масата и изчака, докато настана тишина.

— Добре, умнико, какво, по дяволите, беше намислил? Ти се намеси в полицейска операция.

— О, не знам. Може би мислех, че този ненормалник ще те убие. Това ме притесни. — Той й протегна чашата от бренди. — Ще ми я напълниш ли, след като ми я изпи?

— Много хубаво. Седи си тук, наливай се с бренди и се прави на герой. — Тя скочи, грабна чашата, после се предаде и обви ръце около врата му. — Никога повече недей да ме плашиш така.

— Няма да те плаша, ако и ти не ме плашиш. Не, просто стой така една минутка. — Джона зарови лице в косите й и пое дълбоко дъх. — Дълго ще те виждам как заставаш пред този пистолет. Страшно е.

— Знам.

— Ще се справя, Али, защото така стоят нещата. — Отдръпна я от себе си, впил поглед в очите й. — Има някои неща, които трябва да разбереш дали можеш да приемеш. Дали искаш да приемеш.

— Кои са те?

Той стана да си налее сам брендито и остави бутилката на масата.

— Има ли тук още полицаи?

— Освен мен?

— Да, освен теб.

— Не, чисто е.

— Седни тогава.

— Звучи много сериозно. — Тя придърпа стола си. — Сядам.

— Майка ми ни остави, когато бях шестнадесетгодишен. — Не знаеше защо започва оттук. Просто му се струваше, че това бе моментът, от който трябваше да започне. — Не можех да я обвинявам и още не мога. Баща ми беше труден човек, а на нея й беше омръзнало.

— Тя с него ли те остави?

— Вече нямах нужда от никой.

— Бил си шестнадесетгодишен.

— Али, аз никога не съм бил шестнадесетгодишен по начина, по който ти си била. Освен това имах баща ти.

Всичко в нея се размекна.

— Прекрасно е да кажеш такова нещо.

— То е просто факт. Той ме накара да ходя на училище. Той ми се караше, когато имах нужда някой да ми се скара, тоест през повечето време. И той беше първият човек в моя живот, който ми каза, че струвам нещо. Който изобщо видя, че мога да струвам нещо. Той е… Не познавам никой, който би могъл да се сравни с него.

Тя се протегна през масата и хвана ръката му.

— И аз го обичам.

— Нека довърша. — Джона стисна ръката й и се отдръпна. — Аз не отидох в колеж, дори Флеч не успя да ме накара. Изкарах някакви бизнес курсове, защото това ме устройваше. Когато бях на двадесет години, баща ми умря. Три кутии цигари дневно и общата гадост те довършват. Беше дълго и грозно, и когато всичко свърши, единственото, което изпитвах, беше облекчение.

— И това трябва да ме накара да си разваля мнението за теб?

— Тук има контраст и ти го виждаш не по-зле от мен.

— Да, имал си тежко детство. Колкото и да е била против съдбата, накрая и двамата сме извадили късмет и имаме Бойд Флечър за баща. Не ме гледай така. Той за теб е точно това, което е.

— Искам да ти обясня нещо, Али, преди да продължим нататък. Аз не бях жертва. Аз оцелявах и използвах всякакви методи, които можеха да ми помогнат да го постигна. Крадях и лъжех, и няма да се извинявам за това. Нещата можеха да се развият различно, ако баща ти не ме беше подгонил. Ала не се развиха така.

— Мисля, че точно за това говорех.

— Не ме прекъсвай. Аз съм бизнесмен. Не крада и лъжа, защото не ми се налага. Това не означава, че не играя играта както на мен ми харесва.

— Истински гангстер, нали? Блекхоук, ти си мошеник. Самоувереност, ловки ръце, леден поглед. И това голямо меко сърце. Чак сантиментално. — Развеселена от безмълвния потрес, изписан на лицето му, тя отиде до хладилника и извади една отворена бутилка бяло вино. Вече не бе уморена. Бе се съживила. — Мислиш ли, че не съм те проверявала, мой човек? Че не съм проверявала приятелите ти, историите ти? Ти като квачка събираш болните и ранените. — Али вече се забавляваше. Измъкна тапата и намери една чаша. — Френи: прибрал си я от улицата, направил си я почтена, дал си й работа. Уил: накарал си го да се поправи, платил си дълговете му, преди да са го пребили, дал си му костюм и достойнство.

— Всичко това няма нищо общо.

— Не съм свършила. — Тя си сипа вино. — Този студен човек води Бет в женски приют, купува на децата й подаръци от Дядо Коледа, когато тя няма нито пари, нито сили да се занимава с това. Джона Блекхоук купува кукли Барби.

— Не съм купувал кукли. — Това отиваше малко прекалено далеч. — Френи ги купи. И това няма нищо общо.

— Да, точно така. После Маури, един от твоите готвачи. — Али седна на един фотьойл и вдигна краката си. — И парите, които си му дал назаем… Използвам тази дума нарочно, за операция на майка му.

— Престани.

Тя само се усмихна, потопи пръст във виното и го облиза.

— Шери, малката помощник-сервитьорка, която учи в колеж. Кой й плати таксата последния семестър, когато тя не можеше да събере пари? Ами малкият проблем на бармана Пит, когато миналата година един шофьор без осигуровки блъсна колата му?

— Инвестирането в хора е добър бизнес.

— Щом ти харесва да го представяш така, добре.

В него се бореха раздразнение и смущение. Той наблегна на раздразнението.

— Ядосваш ме, Алисън.

— О, наистина ли? — Тя се наведе напред. — Давай, грубиян такъв, удари ме през устата и ме накарай да млъкна. Хайде.

— Внимавай. — Джона скочи на крака. — Това няма нищо общо и доникъде няма да ни доведе.

Али кръстоса крака и се засмя.

— Наистина си го просиш.

— Да. Направо треперя.

— Слабак.

Той не се сдържа и я вдигна от стола.

— Още една дума. Кълна се, само още една дума…

Тя бързо го целуна по устните.

— Мекушав слабак. — Джона я избута и се завъртя към вратата. — Къде отиваш?

— Да си облека една риза, по дяволите. Не мога да говоря с теб.

— Тогава просто ще трябва отново да ти я съдера. Падам си по ранени твърди мъже с меки сърца. — Скочи върху него и го събори. — Луда съм по теб, Блекхоук.

— Отивай си. Върви да арестуваш някой. За днес толкова полицаи ми стигат.

— Аз никога няма да ти стигна. — Захапа ухото му, рамото. — Хайде, отърси се от мен.

Би го направил. Казваше си, че би могъл. Бе просто лош късмет, че погледна надолу и видя пукнатината на пода. От куршума, предназначен за нея.

Дръпна я към себе си толкова бързо, та й се стори, че ребрата й се строшиха. Устните му бяха върху нейните, пламтящи от огън, роден от отчаяние.

— Така е по-добре. Много по-добре. Хайде, Джона. Сега. И двамата имаме нужда да го направим, да ме любиш. Сякаш животът ни зависи от това.

Той се озова на пода с нея, без никаква друга мисъл, освен да си докаже, че Али бе цяла и жива под него.

Студената твърда повърхност на пода би могла да бъде пухено легло, облак или назъбен остър планински връх. Нищо нямаше значение, освен че тя се бе обвила около него, че дъхът й върху кожата му бе бърз и горещ, че пулсът й се блъскаше като крило срещу неговия.

Всичкият страх, всичкото напрежение, цялата грозота се оттекоха от нея, когато Джона я докосна. Ръцете й се преплетоха с неговите, мъчейки се да свалят всички граници. Докато и двамата бяха свободни да се понесат заедно.

Когато я изпълни — гневно, страстно, отчаяно — имаше чувството, че се завръща у дома.

Дишането му бе накъсано, тялото му изтощено, но той не преставаше.

— Постой още малко. — Али притисна лице в рамото му. — Просто ме прегърни. — Ала усети топлата влага под пръстите си и се отдръпна. — По дяволите, отново ти тече кръв. Дай да те превържа.

— Нищо ми няма.

— Ще стане само за минутка.

— Али, остави.

Тя присви очи от резкия му глас.

— Не си мисли, че сега можеш да се отдръпнеш от мен. Не си мисли, че ще ти се размине с това.

— Просто се облечи. — Джона отметна косата си и започна да изпълнява собствената си заповед.

— Добре. — Али грабна дрехите си и започна да ги навлича. — Искаш още един рунд. Глупав кучи син.

Той чу треперенето в гласа й и я наруга. Наруга себе си.

— Не плачи. Това е мръсен номер.

— Не плача. Да не мислиш, че ще взема да плача заради теб?

Джона избърса една сълза от бузата й. Чувстваше как сърцето му се къса.

— Недей.

Тя подсмръкна, прокара ръце по лицето си да го изсуши, и изсумтя:

— Смотаняк.

Гневът, изригнал в очите му, я изгори. Не можеше да бъде по-доволна. Изправи се на крака.

— Ти си влюбен в мен. — Заби пръст в гърдите му. — И не искаш да го признаеш. Това не те прави твърд, прави те твърдоглав.

— Ти не ме слушаше, когато ти говорех.

— И ти не ме слушаше, когато ти говорех, така че сме наравно.

— Чуй ме сега. — Той сграбчи с две ръце лицето й. — Ти имаш връзки.

— Как смееш да обиждаш… — Али се чудеше как главата й не отхвърча. — Как смееш в такъв момент да говориш за парите на моето семейство?

— Нямах предвид парите. — Джона я вдигна на пръсти, после отново я пусна. — Кой сега говори глупости? Парите са нищо. Пет пари не давам за банковите ви сметки. И аз ги имам. Говорех за емоционалните връзки. Произход, корени, за бога.

— Ти също ги имаш. Френи, Уил, Бет. Баща ми… — Махна с ръка. — Обаче аз те разбрах. Ти с две думи казваш, че такава като мен, произхождаща от такова семейство, трябва да си намери мъж, който също произхожда от добро семейство, може би достатъчно заможно. Който трябва да има добро образование и престижна професия. Например адвокат или лекар. За това ли говорим?

— Повече или по-малко.

— Интересно. Да, много интересно. — Тя кимна замислено. — Тук има логика. Хей, знаеш ли кой отговаря точно на това описание? Денис Овъртън. Помниш ли го? Дето ме преследваше, пукаше ми гумите, досаждаше ми. — Бе преобърнала всичко и го замерваше със собствените му камъни. Той можеше само да кипи безмълвно. — Не си измисляй извинения. Блекхоук, ако не можеш да ми кажеш какво чувстваш към мен и какво искаш… — Али отметна назад косите си и пъхна блузата си в панталоните. — Моята работа тук е свършена. Може пак някога да се срещнем, приятел.

Джона стигна до вратата преди нея. Беше бърз. Но този път хвана дръжката и я задържа затворена.

— Няма да си тръгнеш, преди да сме свършили.

— Аз казах, че съм свършила. — Тя посегна към вратата.

— Аз обаче не съм. Млъкни и ме слушай.

— Още един път ми кажи да млъкна, и…

Накара я да млъкне. С една силна, ожесточена целувка.

— Никога не съм обичал друга жена. Не съм изпитвал нищо, което дори малко да прилича на това. Така че ме остави да го кажа.

Сърцето й направи един прелестен скок. Ала тя кимна и отстъпи крачка назад.

— Добре. Изплюй камъчето.

— Ти ме удари между очите още първия път, когато влезе в стаята. Още не виждам добре.

— Е… — Али седна на един висок стол до бара. — Дотук ми харесва. Давай нататък.

— Виждаш ли? — Посочи с пръст към нея. — Всеки друг на мое място ще ти удари един.

— Но не и ти. На теб това ти харесва.

— Очевидно. — Той се приближи и опря ръце на бара от двете й страни. — Аз те обичам, и това е.

— О, не мисля. Направи ми предложение.

— Предложение ли искаш? Добре, ето. Напускаш апартамента си и се преместваш официално горе.

— С пълното право на сауна и фитнес?

Джона се разсмя и възелът в стомаха му малко се разхлаби.

— Да.

— Дотук приемам. Какво друго ми предлагаш?

— Никой друг никога няма да те обича, както аз те обичам. Гарантирам ти го. И никой друг няма да те изтърпи. Обаче аз ще те изтърпя.

— Аз мога да ти кажа същото. Ала не е достатъчно.

Чудесните очи се присвиха.

— Какво искаш?

Тя опря гръб на бара.

— Брак.

А сега присвитите очи потъмняха.

— Сериозно ли говориш?

— Говоря това, което мисля. Виж сега, бих могла и аз да ти го предложа, но си представям, че мъж като теб, който има навика да отваря врати на жените и да купува коледни подаръци на малки дечица…

— Остави това.

— Добре. — Али се поизправи и го погали по бузата. — Да кажем просто, представям си, че си достатъчно традиционалист, за да искаш сам да предложиш на жената. Е, оставям те да го сториш. — Обви ръце около врата му. — Чакам.

— Просто си мисля. Сега е посред нощ, ние сме в бара и рамото ми кърви.

— Устата ти също.

— Да. — Той я избърса с опакото на ръката си. — Предполагам, че това е почти идеален момент като за нас с теб.

— На мен ми харесва. Ти ми харесваш.

Джона измъкна шнолата от косите й и я хвърли настрани.

— Първо ми кажи, че ме обичаш. Кажи името ми.

— Обичам те, Джона.

— Тогава се омъжи за мен, пък да видим какво ще стане.

— Договорихме се.