Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Среднощни истории (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Night Shield, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 105 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?
Сканиране
peppinka (2009)
Допълнителна корекция
Еми (2014)

Издание:

Нора Робъртс. Нощен патрул

Американска. Първо издание

ИК „Коломбина прес“, София, 2002

Редактор: Людмила Харманджиева

ISBN: 954-706-100-3

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Корекция от Еми

Единадесета глава

— Най-важното е движението на китката — заяви Бойд и метна едно кюфте на скарата.

— Не беше ли казал, че най-важното е моментът? — Али го гледаше, пъхнала палци в джобовете си, а брат й Брайънт бе облегнал удобно ръка на рамото й.

— Моментът, разбира се, е важен. Има много, много тънки моменти в изкуството на барбекюто.

— Но кога ще ядем? — попита нетърпеливо Брайънт.

— След две минути, ако искаш кюфте. След още десет, ако държиш на пържола. — Взря се през кълбата дим към Джона, който идваше с таблата. — Май идват още подкрепления.

— А не може ли първо кюфте, а после пържола?

— Ти си десетият на опашката за кюфтета. Вземи си номерче, синко. — Бойд метна още едно цвърчащо кюфте и забеляза жена си на страничната тераса.

Танцувайки на място, тя размаха ръце, посочи към Джона, после към Бойд и завъртя пръсти. Той я разбра и макар вътрешно да намигна, едва доловимо кимна: „Добре, добре, ще поговоря с него“. Сила само се усмихна и размаха пръст.

„И няма да бъда груб. Я виж ти!“

— Остави новите провизии там, Джона. — Бойд посочи към високата маса до барбекюто. — Как е устната?

— Ще оживея. — Джона хвърли на Али един стоманен поглед. — Особено след като, въпреки неспортсменското поведение на противниковия защитник, отбелязах кош. И победих.

— Извади късмет. След като ядем, ще играем мач реванш.

— Когато губи — обясни Брайънт, — иска реванш. Когато бие, седмици наред ти го натяква.

— Какво искаш да кажеш? — Али изпърха с мигли към него.

— Мама никога не ми даваше да я ударя, защото е момиче. — Брайънт силно дръпна ухото й. — Винаги съм мислил, че това е страшно нечестно.

— Чудо голямо. Просто биеше Кийнън.

— Ами да. — Лицето на Брайънт моментално засия. — Хубави дни бяха. Смятам по-късно да го понатупам, да си спомня добрите стари времена.

— Може ли да гледам? Както винаги.

— Естествено.

— Моля ви се. Ние с майка ви искаме да запазим илюзията, че сме отгледали и възпитали три добри деца. Не разбивайте мечтите ни. Джона, виждал ли си моята работилница? — Като чу сумтенето на дъщеря си, Бойд я погледна навъсено. — Никакви коментари. Брайънт, сега е моментът.

— Сега ли?

— Величествен момент. Предавам свещената маша и лопатка на теб.

— Чакай малко, чакай малко. — Али избута брат си настрани. — Защо да не мога аз да го направя?

— Ах… — Бойд притисна ръка към сърцето си. — Колко пъти през нашия дълъг и вълнуващ съвместен живот съм те чувал да казваш тези думи?

Развеселен и очарован, Джона видя как върху лицето на Али се изписа надигащ се бунт.

— Добре де, защо да не мога?

— Алисън, съкровище мое, има някои неща, които един мъж трябва да предаде на сина си. Синко… — Бойд сложи ръка на рамото на Брайънт. — Доверявам в твои ръце репутацията на семейство Флечър. Не ме разочаровай.

— Татко… — Брайънт изтри една въображаема сълза. — Аз съм развълнуван. За мен е чест. Кълна се да пазя името на семейството, каквото и да ми струва това.

— Вземи. — Бойд му подаде приборите за барбекю. — Днес ти си мъж. — Прегърна го през рамо.

— Обидно е — измърмори Али.

— Ти си просто момиче — ухили се злорадо Брайънт и потропа с машата. — Свикни с тази мисъл.

— Тя ще го накара да плати за това — отбеляза Бойд. — Е, как са нещата?

— Добре. — Как, по дяволите, можеше Джона да се измъкне незабелязано, когато непрекъснато един или друг го дърпаше нанякъде? — Благодаря ви за гостоприемството. Ще трябва да се връщам в клуба.

— Такава работа не ти оставя много свободно време, особено през първите години. — Въпреки това Бойд го поведе към една дъсчена постройка в далечния край на двора. — Знаеш ли нещо за електрическите инструменти?

— Вдигат голям шум.

Бойд се разсмя и отвори вратата на работилницата.

— Какво мислиш?

Голямото колкото гараж помещение бе пълно с маси, машини, лавици, инструменти, дървен материал. Изглеждаше, че има няколко започнати неща, ала Джона не можеше да каже какви са или какви се предполага да станат.

— Впечатляващо — отвърна той дипломатично. — Какво правиш тук?

— Вдигам много шум. Освен това още не съм измислил какво друго. Преди десетина години помогнах на Кийнън да направи една къщичка за птици. Доста добре се получи. Сила започна да ми купува инструменти. Играчки за момчета, така ги нарича. — Бойд прокара ръка по дръжката на един трион. — После ми трябваше място да ги държа. Преди да се усетя, имах напълно оборудвана работилница. Мисля, че нарочно го е измислила, за да не й се мотая в краката.

— Много умно.

— Такава е тя. — За момент стояха загледани в инструментите, пъхнали ръце в джобовете си. — Добре, да свършваме с това, за да можем и двамата да се успокоим и да си вземем нещо за хапване. Какво става между теб и дъщеря ми?

Джона не би могъл да каже, че въпросът бе неочакван, но въпреки това всичко в него се напрегна.

— Ние се срещаме.

Бойд кимна, приближи се към малкия хладилник и извади две бири. Отвори ги и подаде едната на Джона.

— И?

Джона надигна бирата и го погледна спокойно.

— Какво искаш да ти кажа?

— Истината. Макар да разбирам, че предпочиташ да ми кажеш, че това не е моя работа.

— Разбира се, че е твоя работа. Тя ти е дъщеря.

— Значи не спорим. — Бойд се разположи удобно върху една от масите. — Става дума за намеренията ти, Джона. Питам те какви намерения имаш ти във връзка с дъщеря ми.

— Нямам никакви намерения. Не трябваше изобщо я докосвам. Знам го.

— Наистина? — Заинтригуван, Бойд наклони глава. — Имаш ли нещо против да ми обясниш това?

— Какво искаш от мен? — Поддал се на раздразнението, Джона прокара ръка през косата си.

— Първият път, когато ми зададе този въпрос, с почти същия тон, ти беше на тринадесет години. От устната ти пак течеше кръв.

— Помня.

— Не знам някога да си забравял нещо, което означава, че помниш какво ти казах тогава. Но ще ти го кажа пак. Какво искаш ти от себе си, Джона?

— Аз имам това, което исках. Приличен живот, живян по начин, който мога да уважавам и да ми харесва. И знам защо го имам. Знам какво ти дължа, Флеч. Всичко. Всичко, което имам, всичко идва от теб. Ти отвори за мен врати и ме изправи на крака, когато нямаше причина да го сториш.

— У-ха! — Искрено потресен, Бойд вдигна ръка. — Продължавай.

— Ти промени живота ми. Ти ми даде живот. Знам къде щях да съм сега, ако не беше ти. Нямам право да се възползвам от това.

— Определено ми приписваш много големи заслуги — каза тихо Бойд. — Това, което направих, бе, че видях едно улично момче с възможности. И му се скарах.

Очите на Джона се изпълниха с емоции.

— Ти ме създаде.

— О, не, Джона, ти сам се създаде. Макар Господ да ми е свидетел, че съм горд, ако съм изиграл някаква роля в това. — Бойд слезе от масата и закрачи из работилницата. Каквото и да бе очаквал от този разговор, не бе очаквал да се развълнува, да се почувства като баща, получил безценен подарък от сина си. — Ако чувстваш, че имаш някакъв дълг към мен, отплати ми се сега, като си искрен с мен. — Той се обърна. — Защо имаш връзка с Али, защото е моя дъщеря ли?

— Въпреки това. Престанах да мисля за нея като за твоя дъщеря, иначе никога не бих имал връзка с нея.

Това бе отговорът, който Бойд искаше да получи, и кимна. Момчето страдаше, а той не усещаше много да съжалява за това.

— Какво значи връзка?

— За бога, Флеч. — Джона отпи голяма глътка от бирата.

— Нямах предвид това — бързо каза Бойд и също отпи. — Да оставим точно тази част настрани, за да не трябва да се сбием.

— Хубаво. Добре.

— Искам да кажа, имаш ли чувства към нея?

— Не ми е безразлична.

Бойд изчака и отново кимна.

— Добре.

Джона изруга. Бойд бе поискал от него откровеност, а той се измъкваше.

— Влюбен съм в нея. По дяволите. — Затвори очи и си представи как запраща бутилката към стената, как стъклото се разбива. Не му помогна. — Извинявай. — Отвори очи и възстанови част от самообладанието си. — Обаче по-откровено не мога да го кажа.

— Да, бих казал, че е така.

— Ти знаеш какъв съм аз. Не може да мислиш, че съм достатъчно добър за нея.

— Разбира се, че не си — отсече Бойд и забеляза, че ясните му зелени очи дори не трепнаха. — Тя е моето малко момиченце, Джона. Никой не е достатъчно добър за нея. Ала като знам какъв си ти, бих казал, че доста се доближаваш. Чудя се защо това те изненадва. Не помня някога да ти е липсвало самочувствие.

— Не мога да се оправя, имам чувството, че се давя. Отдавна не ми се е случвало да не мога да се оправя с нещо.

— Жените правят такива неща с теб. Ако жената си я бива, може никога вече да не изплуваш. Красива е, нали?

— Да. Ослепява ме.

— Освен това е и умна, и силна, и знае как да се справи с това, което й се сервира.

Джона разсеяно потърка сцепената си устна.

— Не споря.

— Тогава съветът ми към теб е да бъдеш откровен и с нея. Али няма да те остави да се разминеш с по-малко, поне не за дълго.

— Тя не търси нищо друго от мен.

— Продължавай да мислиш така, синко. — Отново спокоен, Бойд се приближи към Джона, сложи ръка на рамото му и го поведе към вратата. — Искам да ти кажа само едно нещо. Ако я нараниш, ще те убия. И никога няма да намерят тялото ти.

— Е, сега се чувствам по-добре.

— Хубаво. И така, как ти хареса пържолата?

 

 

Али ги видя да излизат от работилницата и се отпусна за пръв път от момента, в който ги видя да влизат. Баща й дружелюбно бе прегърнал Джона през рамо. Изглеждаха така, сякаш просто бяха изпили по една бира и си бяха говорили за електрически инструменти.

Ако баща й се бе ровил в отношенията им с Джона, поне не бе оставил болезнени рани.

Харесваше й да ги гледа заедно, харесваше й да вижда истинската симпатия и взаимно уважение. Семейството й бе на първо място в нейния живот и макар че би отдала сърцето си там, накъдето я влечеше, никога нямаше да бъде напълно щастлива с мъж, когото семейството й не можеше да обича.

Едва не изпусна купата с картофена салата. Сила я грабна и отбеляза:

— С две леви ръце си.

— Мамо…

— Хм? Пак ще ни свърши ледът.

— Влюбена съм в Джона.

— Знам, бебчо. Кой не е зает? Трябва някой да донесе лед.

— Откъде знаеш? — Али я хвана за китката, преди да бе успяла да отиде до парапета да извика на някой да носи лед. — Аз го разбрах едва тази секунда.

— Защото те познавам и те виждам каква си с него. — Нежно я погали по косите. — Изплашена ли си или щастлива?

— И двете.

— Добре. — Сила се обърна, въздъхна и я целуна по двете бузи. — Това е идеално. — Тя обви ръка през кръста на дъщеря си и се обърна към парапета. — Аз го харесвам.

— Аз също. Наистина ми харесва какъв е.

Сила опря глава в челото й.

— Нали е хубаво семейството така да се събере?

— Прекрасно е. С Джона имахме спор дали да дойдем днес.

— Изглежда, че ти си победила.

— Да. Следващият спор ще бъде, когато му кажа, че ще се оженим.

— Ти си дъщеря на баща си. Залагам за теб.

— Залагай — посъветва я Али, слезе по стъпалата и прекоси ливадата. Това бе изчислен ход. Нямаше нищо против да е изчислен, след като имаше цел.

Пресрещна баща си и Джона, хвана в длани лицето на Джона и силно го целуна по устните. Той изсъска, като й напомни за цепнатата си уста, но тя само се засмя и отметна назад косите си.

— Търпи, юнак. — Отново го целуна.

Ръцете му се обвиха около кръста й и я привлякоха по-близо.

— Татко? — Али се отдръпна малко. — Мама иска още лед.

— Казва го само за да ме изкара лош. — Бойд огледа двора и избра жертвата си. — Кийнън! Върви да донесеш на майка си лед.

— Е… — Щом баща й хукна да гони Кийнън, Али обви ръце около врата на Джона. — За какво си говорихте с баща ми?

— Мъжки приказки. Какво правиш? — попита той, когато тя отново го целуна.

— Ако трябва да питаш, значи не го правя както трябва.

— Тук съм сам срещу всички. Да не искаш цялото ти семейство да ме отъркаля в прахта?

— Не се безпокой, в моето семейство си умираме да се целуваме.

— Забелязах. И все пак… — Джона я отдръпна.

— Толкова си порядъчен. Много е мило. Добре ли си прекарваш?

— С изключение на някои дребни инциденти. — Той демонстративно докосна с пръст устната си. — Симпатично семейство.

— Страхотни са. Човек понякога забравя колко успокоително, колко приятно е да ги има, колко зависи от тях за хиляди дребни неща. Братовчедите ми ще си спомнят как са идвали тук като деца, как всички ние сме се събирали в приказния замък на чичо Гейдж, как сме ходили в планината, за да…

— Какво?

— Чакай. Чакай една минутка. — Али стисна ръката му, затвори очи и остави парченцата на пъзела да се подредят в главата й. — Връщаш се при спомените, на местата, където си бил щастлив с хората, които са означавали най-много за теб. Затова хората винаги се връщат в родния си град или минават покрай къщата, в която са израснали. — Замълча и отвори очи. — Къде е израснал той? — Удари с юмрук по гърдите на Джона. — Къде са израснали те със сестра си? Къде са живели заедно? Къде е бил щастлив? Той трябва да отиде някъде, да намери място, където да се скрие, да направи планове. Отишъл си е у дома. — Завъртя се и хукна към къщата.

Когато Джона я настигна, тя вече набираше телефона.

— Какво правиш?

— Върша си работата. Каква глупост, да не се сетя за това по-рано! Кармайкъл? Флечър се обажда. Искам да направиш една проверка. Трябва ми един адрес, старият адрес на Матю Лайл, може би няколко адреса. Чак откак е бил дете. Той… Ъъъ… — Замълча и се съсредоточи. — Роден е в Айова, после са се местили. Не мога да си спомня кога е дошъл в Денвър. Родителите му са починали. Да, можеш да ми се обадиш на този номер. — Али го издиктува. — Или на мобилния ми телефон. Благодаря.

— Мислиш, че се е върнал вкъщи?

— Той има нуждата да се чувства близо до сестра си, за да се чувства в безопасност, да се чувства силен. — Тя крачеше из кухнята и се мъчеше да си спомни подробности от досието му. — Психологическата експертиза го определя като зависим от нея, въпреки че вижда себе си като неин защитник. Тя е единственото сигурно, единственото постоянно нещо в неговия живот. Разведени родители, децата ги подмятат насам-натам. Майката се омъжва втори път, продължават да ги подмятат. Пастрокът е бил… По дяволите. — Притисна слепоочията си и се помъчи да го измъкне от паметта си. — Бивш моряк. Агресивен, фанатик и очевидно много строг с шишкавия зубрач и всеотдайната му сестра. Част от комплекса на омраза към властта идва от тази несигурност в семейния живот, от неспособния баща, от безволевата майка и строгия втори баща. Тежко наследство. Лайл е бил умен, с висок коефициент на интелигентност, обаче социално и емоционално осакатен. Освен със сестра си. Най-големите му проблеми със закона са били веднага след като тя се е омъжила. Станал небрежен и невнимателен. Разгневен. — Али погледна нетърпеливо часовника си. — Тя продължила да го подкрепя и се оказва, че каквито и пукнатини да са се появили в отношенията им, те са били загладени. — Телефонът иззвъня и Али скочи. — Флечър. Да, какво намери? — Грабна един молив и започна да пише в бележника до телефона. — Не, нищо извън щата. Той иска да стои наблизо. Задръж. — Закри с ръка слушалката. — Направи ми една услуга, Блекхоук. Би ли казал на баща ми, че искам да поговоря с него за една минута?

Отне повече от една минута. Али се премести в кабинета на баща си и включи компютъра му. Двамата и Кармайкъл на телефона преглеждаха файлове, ровеха се из историята на Матю Лайл.

— Виждаш ли, преди десет години той е посочил като адрес пощенска кутия. Продължава да дава този адрес в продължение на шест години, въпреки че вече има къща на брега на езерото. Купил е тази къща преди девет години, когато сестра му се омъжила за Фрикс. Ала продължава да държи пощенската кутия.

— А през същото време сестра му продължава да дава тази пощенска кутия като свой адрес.

— Но къде са живеели? Ще отида да разбера това от Фрикс. — Тя стисна устни и се замисли. — Кармайкъл, би ли направил още една проверка? Виж какво можеш да намериш за недвижим имот в Денвър на името на Мадлин Лайл или Мадлин Матюс. Пусни и Матю и Лайл Мадлин.

— Добър ход — похвали я Бойд. — Добър начин на мислене.

— Той обича своите собствени неща — отбеляза Али. — Притежанието за него е много важно. Ако се е задържал на едно място шест години, повече или по-малко, значи е искал да има свой собствен дом, свой или на сестра си. — Поизправи се на стола. — Бинго ли каза? Кармайкъл, обичам те! Да, да. Добре. Разбрах. Ще ти съобщя. Наистина. Благодаря. — Остави слушалката и скочи. — Лайл Мадлин има мезонет в центъра.

— Добра работа, детектив. Свържи се с лейтенанта си и събери екипа. Освен това — добави Бойд, — искам и аз да дойда.

— Комисар, сигурна съм, че ще намерим място и за вас.

 

 

Всичко мина като по часовник. След два часа сградата бе обградена, стълбите и изходите блокирани. Като си даваха сигнали с жестове, десетина полицаи с бронирани жилетки се разположиха пред мезонета на Матю Лайл.

Планът на долния етаж бе в главата на Али, всеки сантиметър от хелиографското копие, което бе разучила. Кимна и двамата полицаи до нея с удар разбиха вратата.

Тя влезе първа, приведена.

Край нея нахлу цял поток от мъже, които се втурнаха по стълбите отдясно. Други се разпръснаха из стаите отляво. Отне им по-малко от десет минути да установят, че апартаментът бе празен.

— Бил е тук. — Али посочи към чиниите в умивалника. Пипна пръстта на декоративното лимоново дръвче до прозореца на кухнята. — Влажно е. Поливал го е. Той ще се върне.

В спалнята на горния етаж намериха три пистолета, бойна пушка и сандък с патрони.

— Бъдете готови — предупреди Али. — Виждам резервна пачка за деветмилиметров пистолет, ала не виждам деветмилиметров пистолет, значи е въоръжен.

— Детектив Флечър? — Един от екипа излезе от килера, хванал с ръкавици дълъг назъбен нож. — Прилича на оръжието на убийството.

— Приберете го. — Тя взе от шкафа сребристочерен кибрит. — От „Блекхоук“. Това е целта му. Въпросът е кога.

 

 

Когато Али се изправи пред Джона в кабинета му, нощта бе паднала. Този човек бе голям инат, помисли тя. Нещо повече, не беше прав.

— Ще затвориш за двадесет и четири часа. Най-много за четиридесет и осем.

— Не.

— Мога да те затворя.

— Не, не можеш. А ако продължаваш да настояваш, ще ти отнеме повече от четиридесет и осем часа, което праща всичко по дяволите.

Али се отпусна в един фотьойл. Бе много важно да остане спокойна, напомни си. Бе жизненоважно да запази самообладание. Въздъхна и изригна поток от яростни и находчиви ругатни.

— Не вярвам, че последното ти предложение е възможно, независимо от моята сила и гъвкавост. — Тя се наведе напред. — Чуй ме.

— Не, ти ме чуй. — Гласът му бе спокоен, студен, твърд. — Бих могъл да направя това, което искаш. Какво ще го спре да иска да ме извади от играта? Аз затварям и той изчезва. Аз отварям и той се появява. Можем да играем тази игра до края на света. Предпочитам да играя собствената си игра, на моя земя.

— Няма да кажа, че нямаш право, защото имаш. Но ние ще го пипнем до два дни. Обещавам ти. Трябва само да затвориш заведението, да си вземеш малко почивка. Моите родители имат страхотна къща в планината.

— Ти ще дойдеш ли с мен?

— Разбира се, че не. Трябва да остана тук и да приключа с това.

— Щом ти оставаш, и аз оставам.

— Ти си цивилен.

— Точно така, и ако това не е полицейска държава, имам правото да си върша работата, когато и както искам.

Идеше й да започне да скубе коси, ала знаеше, че това само щеше да го развесели.

— Моята работа е да те запазя жив, за да си вършиш работата.

Джона стана.

— Така ли мислиш? Че ти си мой щит? Затова ли си носиш пистолета, както сме тук, зад заключени врати? Затова ли го държиш на една ръка разстояние винаги, когато сме тук? — Заобиколи бюрото.

— Това не ми харесва.

Али се прокле, задето се бе изпуснала, но срещна погледа му.

— Ти си мишената.

— Ти също.

— Това е губене на време.

Той я извъртя, преди да бе успяла да тръгне към асансьора.

— Ти няма да стоиш пред мен — произнесе го бавно и отчетливо, с един от редките проблясъци на гняв в очите. — Разбери това.

— Не ми казвай как да си върша работата.

— Не ми казвай как да си живея живота.

Тя отметна назад глава и простена приглушено.

— Добре. Добре, забрави за това. Ще го направим по по-трудния начин. Предлагам ти споразумение. Двадесет и четири часа охрана отвън. Цивилни полицаи на бара и в клуба през цялото време. Приемаш преоблечени полицаи в кухнята и като сервитьори.

— Това споразумение не ми харесва.

— Въпреки това. Приеми го или не. Ако не го приемеш, ще използвам връзките си и ще те задържа под охрана, така че да не можеш да се измъкнеш. Мога да го направя, Блекхоук, и ще го направя. Баща ми ще ми помогне, защото държи на теб. Моля те. — Сграбчи го за реверите. — Направи го заради мен.

— Четиридесет и осем часа — съгласи се той. — А междувременно ще пусна слуха, че го търся.

— Недей.

— Това е споразумението. Честно е.

— Добре. Това е споразумението.

— А сега на какво се обзалагаш, че в момента мога да сляза долу и да ти посоча всеки полицай, който вече си сложила тук?

Али изду бузи и се усмихна:

— Не се обзалагам. Предполагам, не мога да те убедя да останеш тази вечер горе?

Джона прокара пръст по корема й.

— Ще остана, ако и ти останеш.

— Така си и мислех. — Единственият начин бе понякога да постигне компромис, понякога да подразни. — Задръж тази мисъл, докато затвориш.

— Няма да имам проблеми. — Той отиде да извика асансьора. — Тази вечер или утре вечер.

— Да. А също толкова вероятно е, дори по-вероятно, да го хванат в апартамента му. Ала ако се промъкне през мрежата, ако усети нещо, ще дойде тук. И това ще бъде скоро.

— Уил има остро око. Той ще знае какво да гледа.

— Не искам ти или твоите хора да поемате рискове. Ако някой го забележи, ще ми кажеш. — Тя го погледна през рамо и видя, че се бе вторачил в нея. — Какво?

— Нищо. — Но я погали по бузата. — Когато свършиш с това, можеш ли да си вземеш малко отпуск?

— Какво значи малко?

— Няколко дни. Да заминем. Някъде, където и да било.

— Може и да се оставя да ме убедиш. Имаш ли нещо предвид?

— Не. Ти избери.

— Е, наистина си либерален и безстрашен. Ще започна да мисля. — Пристъпи в асансьора, вече съсредоточена върху друго, ала Джона хвана ръката й.

— Али?

— Да?

Толкова много имаше за казване. Още повече за чувстване. А не бе моментът.

— По-късно. Ще стигнем до това по-късно.