Ектор Мало
Без дом (5)

Пета глава
На път

Когато някой купи дете за четиридесет франка, не трябва непременно да се мисли, че е людоед и че се запасява с прясно месо.

Виталис не искаше да ме изяде и по някакво рядко изключение сред купувачите на деца той не беше лош човек.

Скоро се уверих в това.

На самото било на планината, която разделя басейните на Лоара и Дордона, той ме хвана пак за ръката и почти веднага почнахме да се спускаме по южния склон.

Като повървяхме около четвърт час, той ми пусна ръката.

— Сега — каза той — върви кротко до мене. Но не забравяй, че ако се опиташ да бягаш, Капи и Зербино бързо ще те стигнат. А зъбите им са остри.

Да бягам! Чувствувах, че сега е вече невъзможно и следователно безполезно беше да се опитвам. Въздъхнах.

— Мъчно ти е — продължи Виталис. — Разбирам и не ти се сърдя. Можеш да си поплачеш, ако ти се плаче. Само постарай се да разбереш, че не те взех със себе си за твое зло. Какво щеше да стане с тебе? Навярно щяха да те пратят в приюта. Хората, които са те отгледали, не са ти баща и майка. Майка ти, както казваш, е била мила с тебе и ти я обичаш, мъчно ти е да се разделиш с нея. Всичко това е добре. Но размисли — тя не би могла да те задържи против желанието на мъжа си. А и мъжът й може би не е толкова лош, както мислиш. Той няма от какво да живее, сакат е, не може вече да работи и смята, че не бива да мре от глад, за да те храни. Разбери, момчето ми, че много често животът е сражение, в което човек не постъпва така, както иска.

Разбира се, това бяха мъдри думи или поне думи на човек с опит. Но в този миг имаше едно обстоятелство, което заглушаваше всички думи — раздялата.

Нямаше да видя вече тази, която ме беше отгледала, която ме беше милвала, тази, която обичах — майка ми.

И тази мисъл стискаше гърлото ми, задушаваше ме.

Но аз вървях до Виталис и се мъчех да си повтарям онова, което току-що ми беше казал.

Разбира се, всичко това беше истина. Барберен не ми беше баща и нищо не можеше да го задължи да търпи лишения заради мен. Навремето се бе съгласил да ме прибере и да ме отгледа. Сега ме пъдеше, защото не можеше вече да ме издържа. Не за днешния ден трябваше да си спомням, като мисля за него, а за годините, които бях прекарал в неговия дом.

— Помисли върху това, което ти казах, момчето ми — повтаряше от време на време Виталис. — Няма да бъдеш много нещастен при мен.

Като се спуснахме по доста стръмен склон, слязохме в обширни ланди, които се простираха равни и еднообразни, докъдето поглед стига. Никакви къщи, никакви дървета. Гладка повърхност, покрита с червеникава зеленика, а тук-там — големи пространства с хилава жълтуга, която се полюляваше от вятъра.

— Виждаш — каза ми Виталис, като посочи към ландите, — че е безполезно да бягаш: Капи и Зербино веднага ще те хванат.

Да бягам! Не мислех вече за това! И къде да отида? При кого?

Най-сетне този едър и хубав старец с бяла брада може би не беше така страшен, както ми се стори в началото. Макар и мой господар, той може би нямаше да бъде безмилостен господар.

Дълго вървяхме сред тъжни пустини. Напуснахме ли ландите, попаднахме в ширни пущинаци с изтравник, а наоколо, в безкрайната далечина, се мяркаха само няколко заоблени хълма с голи върхове.

Съвсем друга представа имах за пътешествията и когато в детските си мечти напусках понякога нашето село, попадах в красиви места — те никак не приличаха на тези, които действителността ми показваше.

За пръв път изминавах толкова дълъг път наведнъж, и то без да си почина.

Господарят ми вървеше с големи, равномерни крачки и носеше Добродушко на рамо или върху раницата си, а кучетата ситнеха край него, без да се отдалечават.

От време на време Виталис им казваше по нещо приятелски ту на френски, ту на някакъв друг език, който не разбирах.

И той, и те сякаш не усещаха умора. Ала с мене не беше така. Бях капнал. Телесната умора и душевната мъка ме бяха изтощили напълно.

Влачех си краката и с непосилна мъка се тътрех след господаря си. Но не смеех да го помоля да се спрем.

— Дървените обувки те изморяват — ми каза той. — В Юсел ще ти купя обуща.

Тия думи ме ободриха.

И наистина обущата са били винаги едно от най-горещите ми желания. Синът на кмета, а също и синът на кръчмаря имаха обуща и в неделя, когато идваха на черква, вървяха безшумно по звънливите плочки, докато ние, останалите селяни, тракахме оглушително с нашите дървени обувки.

— А далеч ли е Юсел?

— Ето един искрен въпрос — засмя се Виталис. — Толкова много ли ти се иска да имаш обуща, момчето ми? Е, добре, обещавам, ще ти купя обуща с гвоздеи отдолу! Ще ти купя и кадифени панталони, палто и шапка. Надявам се, че това ще пресуши сълзите ти и ще ти даде сили да изминеш шестте левги, които ни остават.

Обуща с гвоздеи отдолу! Бях поразен. Обущата бяха вече някакво чудо за мене, но когато Виталис спомена гвоздеи, забравих мъката си.

Не, разбира се: господарят ми не беше лош човек.

Можеше ли лош човек да забележи, че дървените обувки ме изморяват?

Обуща, обуща с гвоздеи! Кадифени панталони! Палто! Шапка!

О, ако мама Барберен можеше да ме види, как ли щеше да се зарадва, как ли щеше да се гордее с мене!

Колко жалко, че Юсел беше още толкова далече!

До обущата и кадифените панталони оставаше да извървим само шест левги, но ми се струваше, че не ще мога да извървя толкова дълъг път.

За щастие времето ми дойде на помощ.

Небето, което беше ясно, когато тръгнахме, малко по малко се покри със сиви облаци, скоро заваля ситен дъжд и не спря вече.

Кожухът предпазваше доста добре Виталис от дъжда и можеше да подслони и Добродушко, който при първите капки бързо се прибра в скривалището си. Но аз и кучетата нямаше с какво да се покрием и скоро се измокрихме до кости. Кучетата все пак от време на време се поизтърсваха, докато на мене това не ми помагаше и трябваше да вървя под тежестта на водата, която ме смазваше и ме караше да треперя от студ.

— Лесно ли настиваш? — запита ме господарят ми.

— Не зная. Не си спомням да съм настивал някога.

— Добре, добре. Явно, има нещо добро в тебе. Но не искам да те излагам напразно, днес няма да вървим повече. Ето там едно село, ще преспим в него.

Но в селото нямаше странноприемница и никой не искаше да прибере някакъв просяк, който тътреше подире си дете и три кучета, едно от друго по-изкаляни, „Тук не може да се нощува“ — казваха ни навсякъде и затваряха вратата под носа ни.

Изредихме къща подир къща — никой не ни отвори.

Трябваше ли да извървим без никаква почивка четирите левги, които ни деляха от Юсел? Мръкваше, дъждът ни вледеняваше, а си чувствувах и краката твърди като дървени.

Ах, къде беше къщата на мама Барберен!

Най-после един селянин, по-милостив от съседите си, се съгласи да ни пусне в плевнята. Но преди да ни остави да влезем, ни забрани да си светим.

— Дайте ми кибрита си — каза той на Виталис. — Ще ви го върна утре, когато си тръгнете.

Имахме поне покрив да се подслоним и дъждът нямаше вече да ни мокри.

Виталис беше предвидлив човек и не тръгваше на път без храна. Във войнишката раница, която носеше на гърба си, имаше голяма пита хляб, която раздели на четири.

Тогава видях за пръв път как поддържаше ред и послушание в трупата си.

Докато се скитахме от врата на врата да дирим подслон, Зербино бе влязъл в някаква къща и веднага излезе оттам с кора хляб в устата. Виталис му каза само:

— Ще видим тая работа, Зербино! Довечера!

Забравил бях за тази кражба, когато видях при подялбата на хляба как Зербино бе подвил виновно опашка.

Седнали бяхме върху два наръча папрат — аз и Виталис — един до друг, Добродушко — между двама ни. Трите кучета се бяха наредили пред нас — Капи и Долче, вперили поглед в господаря си, Зербино — забил муцуна в земята, с клепнали уши.

— Крадецът да излезе от редицата — строго заповяда Виталис — и да отиде в оня ъгъл. Ще си легне, без да вечеря.

Зербино веднага напусна мястото си, запълзя и се скри в ъгъла, който му бе посочил господарят му. Мушна се цял в купчинка папрат и не го видяхме вече. Но го чувахме как въздиша жално, с леко, сподавено скимтене.

Като наказа Зербино, Виталис ми подаде моето парче хляб и както ядеше от своето, раздели на малки залци между Добродушко, Капи и Долче парчетата, определени за тях.

През последните месеци, които прекарах у мама Барберен, никак не бях глезен, но промяната ми се видя тежка.

Ах, колко вкусна би ми се сторила топлата супа, която мама Барберен ни вареше всяка вечер, макар и без масло!

Колко приятно щеше да ми бъде край огъня! С какво щастие бих се мушнал в постелята си и бих се завил до носа!

Уви! Не можеше да става дума ни за постеля, ни за завивки и трябваше дори да се чувствуваме много щастливи, че сме намерили папрат да си легнем!

Капнал от умора, с крака, изранени от дървените обувки, треперех от студ в мокрите си дрехи.

Беше се стъмнило съвсем, ала и през ум не ми минаваше да спя.

— Зъбите ти тракат — обади се Виталис. — Студено ли ти е?

— Малко.

Чух го, че отваря раницата си.

— Нямам кой знае колко много дрехи — каза той, — но вземи тая суха риза и тая жилетка и се увий добре в тях, като съблечеш мокрите си дрехи. После се мушни в папратта, скоро ще се стоплиш и ще заспиш.

Но аз не се стоплих така бързо, както мислеше Виталис. Дълго се въртях насам-натам в папратената си постеля и бях толкова измъчен и толкова нещастен, че не можех да заспя.

Все тъй ли щеше да бъде занапред всеки ден? Да вървя без почивка в дъжда, да спя в плевни, да треперя от студ, да вечерям само парче сух хляб, без да има кому да се оплача, кого да обичам, без мама Барберен!

Както размислях тъжен, с наболяло сърце и просълзени очи, почувствувах, че по лицето ми премина топъл лъх.

Прострях ръка и напипах пухкавата козина на Капи.

Той се беше приближил тихо до мене, пропълзял предпазливо по папратта, и ме душеше. Леко сумтеше. Дъхът му галеше лицето и косите ми.

Какво ли искаше?

Легна бързо на папратта, съвсем близо до мене, и почна нежно да ми ближе ръката.

Трогнат от тази милувка, аз се понадигнах и го целунах по студения нос.

Той изскимтя леко, после сложи бързо лапата си в ръката ми и не мръдна вече.

Тогава забравих умората и тъгата си. Свитото ми гърло се отпусна и си отдъхнах: не бях вече сам — имах си приятел.