Ектор Мало
Без дом (37)

Тридесет и седма глава
Хубавите пелени са излъгали

На всичките ми опити да се сближа с тях братята ми Алън и Нед отвръщаха винаги със злобна ненавист и посрещаха зле всичко, което исках да направя за тях. Явно те не ме смятаха за свой брат.

След случката е Капи нашите отношения станаха съвсем ясни и аз им заявих не с думи, защото не можех да говоря свободно английски, а с бързи и изразителни движения, където главната роля изиграха юмруците ми, че ако се опитат да направят и най-малкото зло на Капи, аз ще го защитя или ще отмъстя за него. Като нямах братя, исках да имам сестри. Но Ени, голямата дъщеря, не проявяваше към мене по-добри чувства от братята си. И тя посрещна зле опитите ми да се сближа с нея и не минаваше ден да не ми създаде някоя неприятност, както тя умееше, и трябва да призная, че беше много изобретателна.

Отблъснат от Алън и Нед, отблъснат от Ени, оставаше ми само малката Кет, която, едва тригодишна, беше много малка, за да се сдружава с братята си и сестрите си. И тя ми позволи да я галя, първо, защото карах Капи да й изпълнява някои номера, а по-късно, когато ми върнаха Капи, защото й носех бонбони, сладки и портокали, които децата ни поднасяха важно на представленията, като казваха:

— За кучето.

Да се дават портокали на куче, не е може би много разумно, но аз ги приемах с признателност, тъй като те ми позволяваха да печеля благоволението на мис Кет.

И така от цялото ми семейство — семейството, към което чувствувах такава сърдечна обич, когато стъпих на английския бряг — само малката Кет ми позволяваше да я обичам. Дядо ми продължаваше да съска яростно към мене, когато се приближех до него, баща ми говореше с мене само вечер, когато искаше да му предам парите, които бяхме спечелили, майка ми най-често не беше на себе си, Алън, Нед и Ени ме презираха. Единствена Кет ми позволяваше да я галя, а това не беше ли само защото джобовете ми бяха пълни? Какво падение!

И в своята скръб, макар че най-напред отблъснах предположенията на Матиа, понякога сам си казвах, че ако наистина бях дете от това семейство, нямаше да се отнасят към мене така безжалостно, още повече че с нищо не бях заслужил това равнодушие или грубото отношение.

Когато ме виждаше обзет от тия тъжни мисли, Матиа се сещаше много добре коя е причината и ми казваше, сякаш говореше сам на себе си.

— Любопитен съм да видя какво ще ти отговори мама Барберен.

За да получа това писмо, което щеше да ми бъде изпратено „до поискване“, трябваше да изменим: всекидневния си път и вместо да отидем до „Холборн“ през „Уест Смит Филд“, слизахме до пощата. Доста време бихме напразно тоя път. Но в края на краищата очакваното с такова нетърпение писмо ни бе връчено. Главната поща не беше никак удобно място за четене. Тръгнахме по алеята в една съседна уличка — това ми даде възможност да се поуспокоя — и там най-после можах да отворя писмото на мама Барберен. С други думи, писмото, което тя бе накарала да й напише Шаваноненият свещеник.

„Драги Реми,

Много съм изненадана и ми е много неприятно тава, което научих от писмото ти, тъй като според думите на моя беден Бариерен, които той ми повтаряше непрестанно както след като те намери на «Авеню дьо Бретьой», тъй и след като разговаря с лицето, което те търсеше, мислех, че родителите ти са богати и дори много заможни хора.

Тая мисъл се потвърждаваше и от начина, по който беше облечен, когато Барберен те донесе в Шаванон — той показваше много ясно, че дрешките, които носеше, бяха дрешки на богато дете. Искаш да ти опиша какви са пелените, в които си бил повит. Мога да направя това много лесно, тъй като съм запазила всичките ти вещи, за да те познаят един ден, когато те потърсят, а тава според мен трябваше да стане непременно.

На най-напред трябва да ти кажа, че ти нямаше пеленки. Ако съм ти говорила някога за пеленки, то е било по навик, тъй като децата в нашия край ги повиват. А ти не беше повит. Напротив, беше облечен. Ето какви дрешки имаше на тебе: една дантелена шапчица, която се отличава само с това, че е много хубава и скъпа; елече от тънък плат с дантелка на яката и ръкавите; фанелено одеялце; бели вълнени чорапки, бели плетени терлички с копринени пискюли; дълга рокличка, също от бяла фанела, и най-сетне дълго палтенце с капюшон от бял кашмир е копринена подплата, украсено отвън с хубава везба.

Ти нямаше пеленка, защото я сменили при полицейския пристав с обикновена кърпа.

И накрая трябва да добавя, че на нито една от дрешките ти нямата знак. Но фанеленото одеялце и елечето навярно са имали, в като ъгълчетата, където стои обикновено знакът, бяха изрязани, а това показваше, че са били взети всички мерки, за да се скрият следите ти. Това е, драги ми Реми, всичко, което мога да тя кажа. Ако мислиш, че имаш нужда от тия дрешки, само ми пиши, ще ти ги пратя.

Не тъжи, мое мило дете, че не можеш да ми подариш всички хубави неща, които ми беше обещал. Кравата, която купи с пари, спестени от залъка ти, ми е по-скъпа и от най-скъпите подаръци. С удоволствие ти съобщавам, че тя продължава да бъде здрава. Пак дава много мляко и благодарение на нея сега съм добре. Като я видя, веднага си спомням за тебе и за твоя добър малък приятел Матиа.

Ще се радвам много, когато получа известия от тебе, и се надявам, че те ще бъдат винаги добри. Ти, толкова мил и нежен, не можеш да не бъдеш щастлив в своето семейство, сред баща, майка, братя и сестри, които ще те обичат, както заслужаваш да бъдеш обичаи.

Сбогом, мое мило дете, целувам те нежно.

Майката, която те отгледа

вдовицата Барберен“

Краят на писмото ми сви сърцето. Бедната мама Барберен, колко добра беше тя към мене! Понеже ме обичаше, мислеше, че всички трябва да ме обичат като нея.

— Добра жена — каза Матиа, — помни и мене. Но дори и да ме беше забравила, пак щях да й бъда благодарен за писмото. При такова подробно описание мистър Дрискол не бива да сгреши, като изброява дрешките, с които си бил облечен, когато са те откраднали.

— Може да ги е забравил.

— Не говори така. Забравят ли се дрешките, с които е било облечено детето, което си изгубил, в деня, в който си го изгубил, щом като по тези дрешки ще го намериш?

— Докато баща ми не отговори, не прави никакви предположения, моля ти се!

— Аз не правя предположения, ти казваш, че може да е забравил.

— Ще видим.

Не беше лесна работа да запитам баща си как съм бил облечен, когато са ме откраднали от него. Ако му зададях тоя въпрос най-чистосърдечно, без никаква задна мисъл, щеше да бъде много просто. Но не беше така и тази задна мисъл именно ме караше да се колебая и ме плашеше.

Най-после, един ден, когато леден дъжд ни принуди да се приберем по-рано, отколкото обикновено, аз се осмелих и поведох разговор по въпроса, който толкова много ме измъчваше и тревожеше.

Още при първите думи баща ми ме погледна изпитателно право в лицето, както правеше винаги, когато беше засегнат от думите ми. Но аз издържах погледа му по-смело, отколкото предполагах, когато си мислех за тоя миг.

Помислих, че ще се разсърди, и хвърлих тревожен поглед към Матиа, който ни слушаше, без да се издава, че ни слуша, та да ми бъде свидетел на неразумната постъпка, към която ме подтикна. Но не стана нищо. След като първият му гняв премина, той се усмихна. Вярно, че в усмивката му имаше нещо грубо и жестоко, но все пак беше усмивка.

— Най-много ми помогна да те намеря — каза той — описанието на дрешките, които носеше, когато те откраднаха от мене: дантелена шапчица, платнено елече с дантели, фанелено одеялце и рокличка, вълнени чорапки, плетени терлички, везано палтенце с капюшон от бял кашмир. Най-много разчитах на знака върху бельото ти — Ф. Д., с други думи, Френсис Дрискол, както е името ти. Но знакът беше изрязан от тая, която те бе откраднала — с тази предпазна мярка тя смятала, че ще прикрие завинаги следите ти. Трябваше да представя и кръщелното ти свидетелство, което взех от енорията — върнаха ми го и трябва още да е у мене.

Като каза това с необикновена за него любезност, той започна да рови в някакво чекмедже, скоро извади оттам хартия с много печати и ми я подаде. Направих последно усилие.

— Ако разрешите — казах аз, — Матиа ще ми я преведе.

— На драго сърце.

От превода, който Матиа направи, криво-ляво разбрах, че съм роден в четвъртък, 2 август, и че съм син на Патрик Дрискол и на жена му Маргарет Грендж.

Какво друго да питам? Но Матиа не изглеждаше доволен и вечерта, когато се прибрахме в колата, той се наведе пак над ухото ми, както правеше, когато имаше да ми повери някаква тайна.

— Всичко това е прекрасно — каза ми той, — но не мога да разбера как пътуващият търговец Патрик Дрискол и жена му Маргарет Грендж са имали достатъчно пари, за да купят на детето си дантелени шапчици, елечета, обшити с дантела, и везани палтенца. Пътуващите търговци не са толкова богати.

— Именно защото са търговци, тия дрешки може да са им стрували по-евтино.

Матиа свирна и поклати глава, после пак ми пошепна на ухото:

— Искаш ли да споделя с тебе една мисъл, която не може да ми излезе от главата? Ти не си дете на мистър Дрискол, а си дете, откраднато от мистър Дрискол.

Исках да възразя, но Матиа се беше качил вече на леглото си. Ако бях на мястото на Матиа, може би и аз щях да си въобразявам като него. Но в моето положение свободните мисли, които той си позволяваше, ми бяха забранени. Ставаше дума за баща ми. За Матиа той беше мистър Дрискол, както той казваше. И когато почнех да мисля като Матиа, мъчех се да отпъдя тия мисли.

Матиа можеше да си мисли за мистър Дрискол каквото му мине през ума — за него мистър Дрискол беше чужденец, на когото той не дължеше нищо. А аз, напротив, бях задължен да почитам своя баща.

Наистина имаше странни неща в моето положение, но не бях свободен да ги разглеждам като Матиа. Матиа можеше да се съмнява. На мене това беше забранено. А когато Матиа се опитваше да сподели с мене своите съмнения, мой дълг беше да му забраня да говори.

Опитвах се да направя това. Но Матиа държеше на своето и не винаги успявах да сломя неговата упоритост.

— Удряй, ако искаш — казваше той, когато се разсърди, — но слушай.

И тогава трябваше въпреки всичко да слушам въпросите му:

— Защо Алън, Нед, Ени и Кет имат руси коси, а твоите не са руси?

— Защо всички в семейство Дрискол, с изключение на Кет, която не съзнава какво върши, се отнасят така зле с тебе като с краставо куче?

— Как тъй бедни хора са имали възможност да обличат децата си с дантели?

На всички тия „защо“, на всички тия „как“ имах само един добър отговор, а и той самият беше въпрос:

— Защо семейство Дрискол бе ме търсило, ако не бях тяхно дете? Защо бе дало пари на Барберен и на Грейт и Гели?

На това Матиа беше принуден да обясни, че не може да отговори.

Но вее пак не се признаваше победен.

— Не мога да отговоря на твоя въпрос — казваше той, — но това съвсем не означава, че греша с всички мои въпроси, на които ти самият не можеш да отговориш. Друг на мое място би открил на всяка цена защо мистър Дрискол те е търсил и с каква цел е харчил пари. Аз не мога да открия това, защото не съм хитър и не разбирам нищичко.

— Не говори така — напротив, ти си много хитър.

— Ако бях хитър, щях да ти обясня веднага това, което чувствувам, но не мога да ти обясня. Не, ти не си дете на семейство Дрискол, не си и не можеш да бъдеш. Това ще се разбере по-късно, уверен съм. Само че със своята упоритост ти си затваряш очите и забавяш тоя ден. Разбирам, че това, което наричаш почит към семейството, те спира, но не би трябвало да те сковава напълно.

— Но какво да направя?

— Да се върнем във Франция.

— Това е невъзможно.

— Защото те спира дългът към семейството ти. Но ако това семейство не е твое, какво те спира?

Такива спорове завършваха само с едно — нравеха ме по-нещастен от всеки друг път. Няма нищо по-ужасно от съмнението! И макар че не исках да се съмнявам, съмнявах се.

Този баща беше ли мой баща? Тази майка беше ли моя майка? Мое ли беше това семейство?

Страшно е да се признае, но бях много по-малко измъчван и по-малко нещастен, когато бях сам.

Кой би могъл да ми каже, когато плачех горчиво, че нямам семейство, че ще плача безутешно, когато ще имам? Откъде ще блесне светлината? Кой ще ме упъти? Ще узная ли някога истината?

Стоях пред тия въпроси, измъчван от своята безпомощност, и си казвах, че напразно ще блъскам вечно главата си в тая тъмна, непрогледна нощ о някоя стена, без да намеря изход. А трябваше да пея, да свиря игриви мелодии, да се смея и да се кривя, когато сърцето ми беше така дълбоко натъжено.

Неделите бяха най-добрите ми дни, тъй като в неделя не се свири по лондонските улици, и тогава можех свободно да се отдам на своята скръб, като се разхождам с Матиа и Капи. Колко малко приличах тогава на детето, което бях преди няколко месеца! Една неделя, като се готвех да изляза с Матиа, баща ми ме задържа вкъщи — каза ми, че ще има нужда от мене през деня, и изпрати Матиа да се разхожда сам. Дядо ми го нямаше. Майка ми бе излязла с Кет и Ени, а братята ми тичаха по улиците. Тъй че вкъщи бяхме останали само аз и баща ми.

Стояхме около час сами, когато се похлопа на вратата. Баща ми отиде да отвори и влезе с някакъв господин, който не приличаше на обикновените му гости. Той беше действително това, което в Англия наричат джентълмен, с други думи, истински господин, изискано облечен, с надменно, но малко уморено лице. Беше около петдесетгодишен. Но най-много ме порази неговата усмивка — помръднеше ли устни, блясваха всичките му зъби, бели и остри като на младо куче. Това му беше напълно присъщо и като го гледаше, човек се питаше дали усмивка свива така устните му, или пък някакво желание да хапе.

Както говореше с баща ми на английски, той извръщаше всеки миг очи към мене, но срещнеше ли погледа ми, веднага преставаше да ме разглежда.

След като поприказваха няколко минути, той премина от английски на френски — говореше свободно и почти без чуждо произношение.

— Това ли е момчето, за което ми говорехте? — попита той баща ми, като ме посочи с пръст. — Изглежда здраво.

— Отговаряй — рече баща ми.

— Здрав ли сте? — запита ме джентълменът.

— Да, господине.

— Никога ли не сте боледували?

— Имах белодробно възпаление.

— Аха! И как се разболяхте?

— Спах една нощ в снега, при страшен студ. Господарят ми, който беше с мене, умря от студ. Аз пък се отървах с едно белодробно възпаление.

— Отдавна ли беше това?

— Преди три години.

— А оттогава тая болест не се ли е обаждала?

— Не.

— Не чувствувате ли умора, слабост, не се ли потите нощем?

— Не, никога. Изморявам се, когато ходя много, но не се разболявам от това.

— И понасяте леко умората?

— Налага се.

Той стана и дойде до мене. Попипа ми ръката, после сложи длан на сърцето ми и накрая опря глава на гърба и гърдите ми, като ми каза да дишам дълбоко, сякаш съм тичал. Накара ме и да кашлям. После ме гледа внимателно и доста продължително в лицето и тогава ми дойде наум, че навярно обича да хапе, толкова страшна беше усмивката му.

Без да ми каже нито дума, той продължи да разговаря с баща ми на английски, после след няколко минути и двамата излязоха не през вратата към улицата, а към заслона.

Като останах сам, се питах какво означаваха въпросите на тоя джентълмен. Дали не искаше да ме вземе да му прислужвам? Но в такъв случай трябваше да се разделя с Матиа и с Капи! И после, аз бях решил твърдо да не ставам слуга на никого, нито на тоя джентълмен, който не ми харесваше, нито на някой друг, който би ми харесал.

След малко баща ми се върна. Каза ми, че има да излиза и няма да съм му нужен, както е предполагал, и че ако искам, мога да отида да се разходя. Никак не ми се искаше, но какво да правя в тая тъжна къща? По-добре да се поразходя, отколкото да остана и да скучая.

Валеше дъжд и влязох в колата, за да си взема кожуха. Много се изненадах, като видях там Матиа! Щях да му заговоря, но той затисна с ръка устата ми, после пошепна:

— Отвори вратата на заслона. Ще изляза тихичко след тебе. Не бива да знаят, че съм бил в колата.

Едва когато излязохме на улицата, Матиа се реши да заговори.

— Знаеш ли кой е господинът, който беше преди малко с баща ти? — ми каза той — Господин Джеймс Милиган, чичото на твоя приятел Артур.

Спрях се вцепенен сред улицата. Той ме хвана под ръка и както вървяхме, продължи:

— Дотегна ми да се разхождам сам-самичък по тъжните улици в тая тъжна неделя, прибрах се да поспя и легнах в леглото си, но не заспах. Баща ти, придружен от някакъв джентълмен, влезе под заслона и без да искам, чух разговора им. „Здрав като канара — каза джентълменът. — Всеки друг на негово място би умрял, а той се е отървал с едно белодробно възпаление!“ Тогава, като предположих, че става дума за тебе, се ослушах, но веднага заговориха за друго. „Как е племенникът ви?“ — запита баща ти. „По-добре, и този път се отърва. Преди три месеца всички лекари казваха, че ще умре. Неговата скъпа майка пак го спаси със своите грижи. О, добра майка е госпожа Милиган!“ Представяш си как наострих уши при това име! „Тогава, щом племенникът ви е по-добре — продължи баща ти, — всички мерки, които взимате, са излишни.“ „Засега може би — отвърна господинът, — но не мога да допусна, че Артур ще живее. Това ще бъде чудо, а чудеса не стават вече на тоя свят. В деня на неговата смърт трябва да бъда предпазен от всякаква изненада и единственият наследник да бъда аз, Джеймс Милиган.“ „Бъдете спокоен — заяви баща ти, — така ще бъде, вярвайте ми.“ „Разчитам на вас“ — каза джентълменът. И добави няколко думи, които не разбрах добре, но превеждам горе-долу, въпреки че изглеждат без смисъл: „Тогава ще видим какво ще правим“. И излезе.

Първата ми мисъл, като чух тоя разказ, бе да се върна вкъщи и да попитам баща си къде живее господин Милиган, за да получа сведения за Артур и майка му. Но почти веднага разбрах, че това е лудост. Не биваше да искам сведения за племенника от човек, който с нетърпение очакваше смъртта на своя племенник. И после, разумно ли беше, от друга страна, да предупреждавам господин Милиган, че е бил подслушван?

Артур беше жив и се чувствуваше по-добре. Засега тая добра вест беше много радостна за мене.