Ектор Мало
Без дом (15)

Петнадесета глава
Господин Добродушко

Предсказанията за утрото се сбъднаха: слънцето блестеше на безоблачното небе и белият сняг отразяваше бледите му лъчи. Гората, печална и мрачна вечерта, сега заслепяваше погледа с блясъка си.

От време на време Виталис пъхаше ръка под одеялото и пипаше Добродушко. Но той не се стопляше и когато се навеждах над него, чувах го как трепери от студ.

Скоро стана ясно, че така няма да стоплим помръзналата кръв в жилите му.

— Трябва да се доберем до някое село — каза Виталис, като стана, — иначе Добродушко ще умре тук. Щастие ще бъде за нас, ако не умре и по пътя. Да вървим!

Затоплих добре одеялото и увих в него Добродушко, а господарят ми го сложи под палтото до гърдите си.

Готови бяхме за път.

— Ето една странноприемница — каза Виталис, — която ни накара да заплатим скъпо гостоприемството, с което ни посрещна.

И като казваше тия думи, гласът му трепереше.

Той излезе пръв и аз тръгнах по стъпките му.

Трябваше да повикаме Капи, който беше останал на прага на колибата и душеше мястото, където другарите му са били нападнати.

Десет минути след като излязохме на главния път, срещнахме една кола и каруцарят ни каза, че след по-малко от час ще влезем в някакво село. Това ни даде сили да ускорим крачките си, но беше трудно и мъчително да се върви в тоя сняг, в който затъвах до кръста.

От време на време питах Виталис как е Добродушко и той ми отговаряше, че продължава да трепери.

Най-после в подножието на един хълм се бялнаха покривите на голямо село. Още малко усилия и щяхме да стигнем.

Нямахме навик да отсядаме в най-добрите странноприемници, в тези, които с богатата си външност обещаваха хубаво легло и вкусна храна. Напротив, спирахме се обикновено на края на селото или в предградията на градовете и избирахме някоя бедна къща, където нямаше да ни изпъдят и нямаше да изпразнят кесията ни.

Но този път не стана така: вместо да се спрем на края на селото, Виталис продължи до една странноприемница, пред която висеше красива позлатена фирма. През широко отворената врата на кухнята се виждаше маса, отрупана с меса, а на голямата печка няколко тенджери от червена мед къкреха весело и изпускаха облачета пара към тавана. От улицата се чувствуваше хубавата миризма на тлъста супа, която дразнеше приятно гладните ни стомаси.

Господарят ми прие вид на „господин“, влезе в кухнята гордо излъчен, с шапка на главата и поиска от стопанина хубаво затоплена стая.

Отначало стопанинът, представителен мъж, не ни и погледна. Но важните светски обноски на моя господар му вдъхнаха уважение и той заповяда на една прислужница да ни заведе.

— Легни си бързо — ми каза Виталис, докато прислужницата палеше огъня.

Останах за миг слисан — защо да си лягам? Предпочитах да бъда на масата, а не в леглото.

— Хайде, бързо! — повтори Виталис.

Трябваше да се подчиня.

На леглото имаше пухена завивка. Виталис ме зави с нея до брадата.

— Гледай да се стоплиш — каза ми той. — Колкото повече се стоплиш, толкова по-добре.

Струваше ми се, че Добродушко имаше по-голяма нужда от мене да се стопли, защото на мене не ми беше никак студено.

Докато лежах неподвижен под завивката и гледах да се стопля, Виталис за голямо учудване на прислужницата въртеше на едната и другата страна бедния Добродушко, сякаш искаше да го опече.

— Стопли ли се? — попита ме след малко Виталис.

— Ще се задуша.

— Точно така трябва.

И той дойде бързо при мене, мушна Добродушко в леглото и ми поръча да го притисна добре до гърдите си.

Бедното животинче, което обикновено беше така вироглаво, когато му налагахме нещо, което не му харесва, сега сякаш беше готово на всичко. Лежеше прилепено до мене, без да помръдне. Не му беше вече студено, телцето му гореше.

Господарят ми беше слязъл в кухнята. Скоро той се върна с чаша топло подсладено вино.

Искаше да накара Добродушко да изпие няколко лъжици от това питие, но той не можеше да си отвори устата.

Гледаше ни тъжно с блестящите си очи, сякаш ни молеше да не го измъчваме.

Същевременно вадеше едната си ръка изпод завивката и я протягаше към нас.

Питах се какво ли означава това движение, което той повтаряше всеки миг. Виталис ми го обясни.

Преди да постъпи в трупата, Добродушко имал белодробно възпаление и му пуснали кръв от ръката. Сега, като се чувствуваше отново болен, той ни протягаше ръката, за да му пуснат пак кръв и да го излекуват, както го бяха излекували първия път.

Не беше ли трогателно?

Виталис бе не само трогнат, но и разтревожен.

Явно беше, че клетият Добродушко е болен, а навярно се чувствуваше дори много болен, щом се отказваше от подсладеното вино, което толкова много обичаше.

— Изпий виното — каза Виталис — и не ставай от леглото. Ще отида да потърся лекар.

Трябва да призная, че и аз обичах подсладено вино, а бях и страшно гладен, тъй че не дочаках да ми повтори нареждането си: изпих чашата и легнах отново под завивката, където, затоплен и от виното, едва не се задуших.

Господарят не се бави много. Скоро се върна с някакъв господин със златни очила — лекарят.

Като се боял, че тази важна особа няма да си развали спокойствието заради някаква си маймуна, Виталис не му казал за какъв болен го вика. Щом ме видя в леглото червен като божур, лекарят дойде при мене, попипа ми челото и каза:

— Възпаление.

И поклати глава с израз, който не предвещаваше нищо добро.

Време беше да му се каже истината, иначе можеше да ми пусне кръв.

— Аз не съм болният — заявих аз.

— Как? Не сте болен? Това дете бълнува.

Без да му отговоря, повдигнах леко завивката и му показах Добродушко, който беше обвил с ръчичка шията ми.

— Той е болният — казах аз.

Лекарят отстъпи две крачки и се обърна към Виталис:

— Маймуна! — извика той. — Да ме безпокоите за една маймуна, и то в такова време!

Помислих, че ще си излезе възмутен.

Но господарят беше опитен човек и не се объркваше лесно. Учтиво и с благороден жест той спря лекаря. После му обясни положението: как беше ни застигнал снегът и как, изплашен от вълците, Добродушко се беше покатерил на дъба, където беше премръзнал от студ.

— Да, болният е маймуна, но каква даровита маймуна! При това е и наш другар, наш приятел! Как да се повери такъв бележит актьор на грижите на един прост ветеринар! Всеки знае, че селските ветеринари са истински магарета. А и всеки знае, че всички лекари, кой повече, кой по-малко, са хора на науката. Така че и в най-затънтеното селце човек може да бъде уверен, че ще намери знание и великодушие, като похлопа на вратата на лекаря. И после, макар че маймуната според естествениците е обикновено животно, тя се приближава толкова до човека, че боледува от същите болести. Не е ли любопитно от научна и лечебна гледна точка да се проучи по какво тези болести си приличат и по какво се различават?

Много умели ласкатели са това италианците! Скоро лекарят се отдръпна от вратата и се приближи към леглото.

Докато господарят ни говореше, Добродушко, който навярно беше познал, че човекът с очилата е лекар, най-малко десетина пъти извади ръчичката си и му я протягаше, за да му пуснат кръв.

— Вижте колко е умна тая маймунка. Знае, че сте лекар, и ви протяга ръка, за да й проверите пулса.

Тези думи склониха напълно лекаря.

— Всъщност — каза той — случаят е може би любопитен.

Да, за съжаление! Но за нас беше много печален и опасен — бедният господин Добродушко бе застрашен от белодробно възпаление.

Лекарят улови ръчичката, която му беше подавана толкова пъти, и заби лекарското ножче във вената. Добродушко дори и не охна. Знаеше, че това ще го излекува.

След пускането на кръв последваха синапени лапи, компреси, сиропи и билки. Разбира се, аз не останах в леглото. Станах болногледач под ръководството на Виталис.

Бедничкият Добродушко се радваше на моите грижи и ми благодареше с кротка усмивка. Погледът му бе станал съвсем човешки.

Толкова жив, буен и непослушен преди, винаги готов да ни направи някоя лоша шега, сега той беше примерно спокоен и послушен.

Сякаш се нуждаеше от обич и търсеше дори и приятелството на Капи, който толкова често биваше негова жертва.

Като някое разглезено дете искаше всички да бъдем около него и се сърдеше, ако някой от нас излезеше.

Болестта му се развиваше както всички белодробни възпаления — скоро се яви кашлица, която много го уморяваше, защото цялото му бедно телце се тресеше.

Всичкото ми богатство се състоеше от пет су и аз купих с тях ечемичена захар за Добродушко.

За съжаление усилих болестта му, вместо да я облекча.

Както беше наблюдателен, той скоро забеляза, че му давам ечемичена захар всеки път, когато се закашляше. Тогава побърза да използува това свое откритие а започна да кашля всеки миг, за да получава по-често лекарството, което толкова много обичаше, така че това лекарство, вместо да го издери, повече го поболяваше.

Когато забелязах хитрината му, престанах да му давам захар, но той не се отчая. Започна да ми нека с умолителен поглед. После като видя, че молбите му не помагат, сядаше на леглото и превит на две, сложил ръка на корема си, кашляше с всички сили, лицето му се зачервяваше, вените на челото му се издуваха, сълзи бликаха от очите му и накрая се задушаваше, и то вече не на шега, а наистина.

Господарят никога не говореше с мене за своите работи и съвсем случайно научих, че е бил принуден да продаде часовника си, за да ми купи кожух, но в тежкото положение, в което се намирахме, сметна за нужно да се отклони от това свое правило.

Една сутрин, като се върна от закуска (аз бях останал при Добродушко, когото не оставяхме самичък), той ми каза, че стопанинът на странноприемницата поискал да му се уреди сметката и след като платил, му останали само петдесет су.

Какво да се прави?

Разбира се, не можах да отговоря на тоя въпрос.

Според него единственият начин да излезем от затруднението беше да дадем представление още същата вечер.

Представление без Зербино, без Долче, без Добродушко! Струваше ми се невъзможно.

Но се намирахме в такова положение, че не можехме да се спрем отчаяни пред невъзможното. Трябваше на всяка цена да лекуваме Добродушко и да го спасим. Но парите, необходими за лекар, за лекарства, за отопление и за стаята, ни налагаха да съберем веднага поне четиридесет франка, за да платим на стопанина — като види парите ни, той пак щеше да ни даде на доверие.

Четиридесет франка в това село, при тоя студ и със средствата, с които разполагахме — какви усилия бяха необходими!

Но моят господар, без да губи време в размишления, се зае усърдно да изпълни намеренията си.

Докато аз наглеждах болния, той намери някаква зрителна зала в покрития пазар, защото беше невъзможно да се играе на открито в тоя студ. После приготви и разлепи афиши. Направи сцена с няколко дъски и похарчи смело своите петдесет су за свещи, които разряза наполовина, за да бъде по-силно осветлението.

През прозореца на стаята го гледах да снове насам-натам по снега, да минава няколко пъти покрай странноприемницата и плахо се питах, каква ли ще бъде програмата на това представление? Скоро бях осведомен по този въпрос, защото селският барабанчик с червена фуражка на главата се спря пред странноприемницата и след като удари тържествено барабана, прочете програмата.

Каква беше, лесно ще си я представите, като узнаете, че Виталис не се беше поскъпил на най-чудновати обещания: ставаше дума за един „световноизвестен артист“ — това беше Капи — и за един „млад певец — изключително дарование“ — изключителното дарование бях аз.

Но най-интересната част на това празнословие беше тази, където се казваше, че цените на местата не са определени и че се разчита на великодушието на зрителите, които ще платят чак след като видят, чуят и одобрят.

Това ми се стори много смело — щяха ли да ни одобрят? Капи действително заслужаваше да бъде „известен“. Но аз не бях напълно убеден, че съм „изключително дарование“.

Като чу барабана, Капи радостно залая, а Добродушко се приповдигна, макар че тъкмо тогава се чувствуваше много зле. Струва ми се, и двамата бяха разбрали, че става дума за нашето представление.

Тая моя мисъл бе скоро потвърдена от държането на Добродушко: той искаше да стане и бях принуден да го задържа насила. Тогава ми поиска униформата си на английски генерал — мундира и червените панталони със златни ширити, двуъгълната шапка с перото.

Той сплиташе ръце и падаше на колене, за да ме трогне.

Като видя, че молбата не помага, опита с гняв, а накрая със сълзи.

Явно беше, че много трудно ще го убедим да се откаже от намерението си да участвува вечерта в представлението, и реших, че при това положение най-добре ще бъде да се измъкнем, без да ни забележи.

За нещастие, когато Виталис, който не знаеше какво се беше случило в негово отсъствие, се прибра, първите му думи бяха да приготвя арфата и всичко необходимо за нашето представление.

При тези думи, които му бяха добре познати, Добродушко започна пак да се моли, но този път на господаря. Ако можеше да говори, навярно не би изразил така с членоразделна реч своите желания, както правеше това с различните звуци, които издаваше, с кривенето на лицето си и с движението на цялото си тяло. Истински бяха сълзите, които се стичаха по страните му, истински бяха целувките, с които покриваше ръцете на Виталис.

— Да играеш ли искаш? — попита го той.

— Да! Да! — крещеше цялото телце на Добродушно.

— Но ти си болен, бедни мой Добродушно.

— Не съм болен вече — крещеше той все така изразително.

Наистина трогателно беше да се види усърдието, с което това болно животинче, което едва дишаше, се молеше, както и изразите му и положенията, които заемаше, за да ни склони. Но да се съгласим с желанието му, значеше да го изпратим на явна смърт.

Дойде време да отидем в салона. Напалих силен огън в огнището с големи цепеници, които щяха да горят продължително. Увих добре в одеялото му бедничкия Добродушко, който плачеше с горчиви сълзи и ме целуваше колкото можеше, и тръгнахме.

Като вървяхме по снега, господарят ми обясни какво очакваше от мене.

Не можеше и дума да става за нашите редовни пиеси, тъй като главните ни актьори липсваха, но аз и Капи трябваше да вложим всичкото си усърдие и всичката си дарба. Трябваше да се съберат четиридесет франка.

Четиридесет франка! Това беше страшното!

Виталис беше приготвил всичко, оставаше само да запалим свещите. Но ние можехме да си позволим тоя разкош едва когато салонът бъде горе-долу пълен, тъй като нашето осветление не биваше да угасне преди представлението.

Докато ние се готвехме в театъра, барабанчикът обикаляше за последен път селските улици и ние чувахме биенето на барабана, който се отдалечаваше или приближаваше според това, на коя улица се намираше.

След като облякох себе си и Капи, застанах зад един стълб, за да гледам как идват посетителите.

Скоро биенето на барабана се приближи и чух на улицата неясен шум.

Викаха двадесетина хлапета, които вървяха след барабанчика и удряха крак.

Без да престане да бие барабана, барабанчикът застана между два фенера, запалени пред входа на нашия салон, и на зрителите оставаше да заемат вече местата си и да чакат започването на представлението.

За съжаление те идваха много бавно, макар че на вратата барабанчикът продължаваше да бие бодро и весело барабана. Мисля, че всички хлапета от селото бяха вече дошли. Но хлапетата нямаше да ни дадат четиридесет франка сбор. Трябваха ни важни хора с пълна кесия и щедра ръка. Най-после господарят реши, че трябва да започнем, макар че имаше още много празни места в салона. Но не можехме да чакаме повече, подтиквани от страшния въпрос със свещите.

Аз пръв излязох на сцената и като си съпровождах с арфата, изпях две песнички. Но да си призная откровено, много малко ми ръкопляскаха.

Никога не съм имал особено голямо актьорско честолюбие, но при това положение хладният прием на публиката ме огорчи. Щом не й харесвах, навярно нямаше да си отвори кесията. Не пеех за слава, а за бедния Добродушко. Ах, как ми се искаше да трогна тая публика, да я запаля, да я накарам да загуби и ума, и дума! Но доколкото можех да виждам в тоя салон, пълен с чудновати сенки, стори ми се, че тя почти не ми обръщаше внимание и не ме признаваше за изключително дарование.

Капи беше по-щастлив. Ръкопляскаха му няколко пъти, и то бурно.

Представлението продължи. Благодарение на Капи то завърши с викове „Браво!“ Не пляскаха само с ръце, а тропаха и с крака.

Решителният момент настъпи. Докато аз, акомпаниран от Виталис, играех на сцената испански танц, Капи, с гаванката в уста, обикаляше между редовете всички зрители. Ще събере ли четиридесет франка? Този въпрос много ме тревожеше, макар че се усмихвах най-миловидно на публиката.

Едва дишах, но продължавах да играя — можех да престана чак когато Капи се върне. Той никак не бързаше и когато не му даваха нищо, потупваше леко с лапа джоба, който не искаше да се отвори.

Най-после го видях, че се задава, и щях да спра, но Виталис ми направи знак да продължа. Продължих и като се приближих към Капи, видях, че гаванката не е пълна и трябват още много пари.

В това време Виталис, който също беше преценил сбора, стана.

— Мисля, че мога да заявя, без да се хваля, че изпълнихме нашата програма. Но понеже свещите продължават да горят, ако уважаемата публика желае, ще й изпея няколко арии. Капи ще мине още веднъж и онези, които не успяха да бръкнат в джобовете си при първата обиколка, може би този път ще бъдат по-ловки. Предупреждавам ги да се подготвят предварително.

Макар че Виталис ми беше учител, никога не го бях чувал да пее истински, или поне както пя тая вечер.

Той избра две арии, които са познати на всички, но които тогава аз не познавах: романса на Жозеф „Едва изминахме детските години“ и романса на Ричард Лъвското сърце „О, Ричард, кралю мой!“

По това време не бях в състояние да преценя добре ли пее или зле, с майсторство или не. Мога да кажа само какво чувство пробуди неговото пеене у мене. Скрит в един кът на сцената, аз плачех горещо.

През сълзите, които премрежваха погледа ми, видях как една млада жена, която седеше на първия ред, ръкопляскаше с всички сили. Бях я забелязал вече, защото тя не беше селянка като останалите зрители: тя беше истинска госпожа, млада, хубава и по кожената й дреха прецених, че е най-богата в селото. До нея седеше едно момче, което също беше ръкопляскало на Капи — неин син навярно, защото много приличаше на нея.

След първия романс Капи отново тръгна да обикаля и аз с изненада видях, че хубавата госпожа не пусна нищо в гаванката.

Когато господарят ми свърши арията на Ричард, тя ме повика с ръка и аз отидох при нея.

— Бих искала да поговоря с вашия господар — ми каза тя.

Позачудих се, че тая хубава госпожа желае да говори с господаря. По-добре би направила според мене да пусне своята лепта в гаванката. Но отидох и предадох желанието й на Виталис. В това време Капи се върна при нас. Вторият сбор беше още по-слаб от първия.

— Какво иска от мене тая жена? — попита Виталис.

— Да поговори с вас.

— Няма за какво да разговаряме.

— Тя не даде нищо на Капи. Може би иска да му даде.

— Тогава Капи трябва да отиде при нея, а не аз.

Все пак той отиде, но взе и Капи със себе си. Тръгнах след тях. В това време един слуга с фенер и одеяло дойде и застана до жената и детето.

Виталис се приближи и поздрави, но хладно.

— Простете, че ви безпокоя — каза жената, — но искам да ви поздравя.

Виталис се поклони, без да промълви нито дума.

— Аз съм музикантка — продължи жената — и затова съм чувствителна към такова голямо дарование като вас.

Голямо дарование у моя господар, у Виталис, уличния певец, човекът, който разиграва кучета! Останах поразен.

— Един обикновен старец като мене не може да бъде дарование — каза Виталис.

— Не мислете, че съм подбуждана от нескромно любопитство — обясни жената.

— Напълно съм готов да задоволя вашето любопитство. Вие сте изненадана, нали, че един човек, който разиграва кучета, умее да пее горе-долу?

— Възхитена съм от вашето пеене.

— Случаят обаче е много прост. Аз не съм бил винаги това, което съм сега. Някога, на младини, много отдавна, бях… да, бях слуга на един именит певец и по подражание, като папагал, започнах да повтарям някои арии, които господарят ми разучаваше пред мене. Това е всичко.

Жената не отговори, но изгледа доста продължително Виталис, който стоеше пред нея някак смутен.

— Довиждане, господине — каза тя, като наблегна на думата „господине“, която произнесе някак особено. — Довиждане и позволете да ви благодаря още веднъж за удоволствието, което изпитах.

После се наведе над Капи и пусна в гаванката златна монета.

Мислех, че Виталис ще изпрати жената, но той не направи това и когато тя се отдалечи на няколко крачки, чух го, че измърмори полугласно две-три италиански ругатни.

— Но тя даде на Капи жълтица! — казах аз.

Помислих, че ще ме перне по врата, но той спря вдигнатата си ръка.

— Жълтица! — прошепна той, сякаш се събуждаше от сън. — Ах, да, наистина. Горкият Добродушко! Бях го забравил. Да вървим при него.

Бързо си събрахме нещата и веднага се прибрахме в странноприемницата.

Изкачих пръв стълбата и влязох тичешком в стаята. Огънят не беше угаснал, но не пламтеше вече. Запалих бързо свещ и потърсих Добродушно, изненадан, че не го чух да се обажда.

Той се беше проснал цял върху одеялото си, облякъл своята генералска униформа, и сякаш спеше. Наведох се над него, за да му хвана леко ръката, без да го събудя. Ръката му беше студена.

В този миг Виталис влезе в стаята. Обърнах се към него.

— Добродушко е студен!

Виталис се наведе до мене.

— Уви — каза той, — мъртъв е! Така трябваше да стане. Виждаш ли, Реми, може би не трябваше да те вземам от госпожа Милиган. Сякаш съм наказан заради някакъв грях. Зербино, Долче… А сега Добродушко. И това не е краят.