Ектор Мало
Без дом (21)

Двадесет и първа глава
Разпръснато семейство

Имаше дни, когато, останал сам, размишлявах и си казвах:

— Много си щастлив, момчето ми, няма да бъде за дълго.

Откъде ще дойде нещастието, не можех да предвидя, но бях почти уверен, че ще дойде отнякъде.

Тая мисъл доста често ми навяваше скръб, но, от друга страна, доброто в нея беше, че за да избягна това нещастие, залягах да извърша колкото се може по-добре всичко, което правех, тъй като си представях, че по своя вина ще пострадам.

Ала не пострадах по своя вина. Излъгах се в това отношение, но предчувствието ми за нещастието излезе много вярно.

Споменах, че бащата отглеждаше шибон. Отглеждането им е доста лесно и градинарите в околностите на Париж се справяха отлично — доказателство са едрите и къси стъбла, отрупани от горе до долу с цветове, които те изнасят на пазарите през април и май. Единственото умение, необходимо за градинаря, който отглежда шибои, е да подбира растения с двойни цветове, защото обикновените цветове не се търсят. А понеже посятото семе дава почти еднакво количество обикновени и двоиш; цветове, от голяма полза е да се запазят само стъблата е двойни цветове. В противен случай човек ще бъде принуден да полага големи грижи за цветя, половината от които ще трябва да хвърли, когато цъфнат, с други думи, след като ги е гледал цяла година. Тоя подбор става, като се наблюдават някои белези по листата и при растежа на цветето. Малко градинари умеят да вършат тая работа и дори тя е тайна, която се е запазила в няколко семейства. Когато градинарите, които отглеждат шибои, имат нужда да подберат цветята с двойни цветове, те се обръщат към ония свои събратя, които знаят тайната, и те „отиват в града“ също като лекари или вещи лица и дават своите съвети.

Бащата беше един от най-опитните познавачи в Париж и когато трябваше да се върши тая работа, всичките му дни бяха заети. Това беше за нас, а особено за Етиенет лошото време, защото другари по занаят не се събират, без да си пийнат литър, понякога два, а понякога и три литра вино, и когато се отбиваше при двама или трима градинари, той се връщаше зачервен, с надебелял език и треперещи ръце.

Етиенет никога не си лягаше, преди той да се прибере, дори когато се прибираше късно, много късно. Тогава, когато бях буден или когато шумът, който той дигаше, ме събудеше, чувах от стаята си техния разговор.

— Защо не си си легнала? — питаше бащата.

— Исках да видя дали нямаш нужда от нещо.

— А, тъй ли? Госпожица Полицай ме следи!

— Ако не бях будна, с кого щеше да приказваш?

— Искаш да провериш дали вървя право. Добре, гледай! Обзалагам се, че ще отида до стаята на децата ей по тая дъска.

Неравномерни стъпки отекваха в кухнята. После наставаше тишина.

— Как е Лиза?

— Добре е, спи. Ако обичаш, не вдигай шум.

— Не вдигам шум, вървя право. Трябва да вървя право, та дъщерите да не набеждават баща си. Какво каза тя, като видя, че не се прибрах за вечеря?

— Нищо, погледна мястото ти.

— Ха, погледна мястото ми!

— Да.

— Няколко пъти ли? Няколко пъти ли погледна?

— Няколко пъти.

— И какво каза?

— Очите й казваха, че те няма.

— И те попита защо ме няма, а ти й каза, че съм с приятели, така ли?

— Не, не ме попита нищо и аз нищо не й казах. Тя знаеше много добре къде си.

— Знаеше… знаеше… Спокойно ли заспа?

— Не, сънят я обори едва преди четвърт час. И тя искаше да те чака.

— А ти какво искаше?

— Не исках да те види, като се прибираш.

Следваше кратко мълчание.

— Тиенет, ти си добро момиче. Слушай, утре ще отида у Луиза. Заклевам ти се, разбираш ли ме, заклевам ти се, че ще се прибера за вечеря. Не искам вече да ме чакаш, не искам и Лиза да заспива измъчена.

Ала обещанията и клетвите не помагаха винаги и той се прибираше все така късно, пийнеше ли първата чашка вино. Вкъщи Лиза беше всесилна, навън той я забравяше.

— Видиш ли — обясняваше той, — изпиваш първата чашка, без да мислиш, защото не можеш да откажеш на приятелите. Изпиваш втората, защото си изпил първата, и решаваш да не пиеш трета. Но колкото повече пиеш, толкова повече ти се прилива. И после виното те удря в главата, знаеш, че като си пийнеш повечко, ще забравиш мъките, няма да мислиш за дълговете, всичко пред очите ти е светло, излизаш от кожата си и се разхождаш в друг свят, там, където ти се нека. И пиеш, пиеш. Това е то.

Трябва да кажа, че това не се случваше често. Впрочем времето за подбор на шибоя не траеше дълго, а минеше ли то, бащата нямаше вече защо да излиза и не излизаше. Той не беше от тия, които отиват в кръчмата сами, нито пък си пилееше времето от леност.

Минеше ли времето на шибоя, отглеждахме други цветя — правило е градинарят да няма нито едно празно местенце в градината си. Продаде ли едни цветя, веднага трябва да ги замени с други.

Изкуство за един градинар, който работи с оглед на пазара, е да занесе цветята си на пазара, когато има възможност да вземе най-висока цена за тях. А това става по време на големите празници през годината — свети Пиер, Богородица, свети Луи, — защото има много хора, които се наричат Пиер, Мария, Луи и Луиза, и следователно тогава се продават много саксии с цветя и букети, с които се честити именният ден на близки и приятели. Всеки е виждал в навечерието на тия празници парижките улици препълнени с цветя — не само по дюкяните и пазарите, а и по тротоарите, по ъглите на улиците, по стъпалата на къщите, навсякъде, където могат да се наредят цветя.

След сезона на шибоите татко Акен работеше за големите празници през юли и август, особено през август, когато е Богородица и свети Луи, и за тогава отглеждахме хиляди астри, фуксии и олеандри, колкото побираха всичките ни цветарници и парници. Всичките тия цветя трябваше да цъфнат в определения ден — нито по-рано, защото щяха да бъдат прецъфтели за пазара, нито по-късно, защото още нямаше да имат цветове. Това, разбира се, изисква известно умение, тъй като човек не е господар нито на слънцето, нито на времето, което е променливо. Татко Акен беше опитен в това отношение и неговите цветя цъфтяха винаги навреме. Но колко труд, колко грижи бяха нужни за това!

По времето, за което разказвам, изглеждаше, че цветята щяха да бъдат прекрасни. Беше пети август и всичките бяха тъкмо както трябва. В градината на открито астрите подаваха своите пъпки, готови да се пукнат, а в парниците и в цветарниците, чиито стъкла бяха грижливо намазани с разредена вар, за да пресяват светлината, фуксиите и олеандрите започваха да цъфтят. Те образуваха едри храсти и пирамиди, отрупани от горе до долу с пъпки. Гледката беше прекрасна и често виждах как бащата доволно потрива ръце.

— Ще паднат добри пари — казваше той на синовете си.

И като се смееше тихичко, правеше сметка колко ще получи, като продаде всички цветя.

Работили бяхме усилено, за да стигнем дотук, без Да почиваме нито час, дори в неделя. Но понеже всичко беше в ред, решихме за награда да отидем всички на пети август, в неделя, да вечеряме в Аркьой, у един приятел на бащата, градинар като него. Дори и Капи Щеше да участвува в излета. Щяхме да работим до три-четири часа, после, като привършим, щяхме да заключим вратнята и да тръгнем весели. В Аркьой щяхме да пристигнем към пет-шест часа, после, след вечеря, да се върнем веднага, за да не си легнем много късно и да бъдем в понеделник рано на работа, бодри и отпочинали.

Как се радвахме.

Всичко стана, както беше решено, и няколко минути преди четири часа бащата врътна ключа на вратнята.

— Всички на път! — викна той весело.

— Капи, напред!

И като улових Лиза за ръка, двамата се затичахме, придружавани от веселия лай на Капи, който скачаше около нас. Може би той мислеше, че тръгваме за дълго по широките пътища, което би му харесало повече, отколкото да стои вкъщи, където му дотягаше, защото не ми беше възможно да се занимавам винаги с него — което най-много му харесваше.

Всички бяхме празнично пременени и някои хора се обръщаха да ни изгледат. Не зная как изглеждах аз, но Лиза, със сламената си шапка, със синята си рокля и със сивите си платнени ботинки, беше най-хубавото, най-жизненото момиченце, което съм виждал. Очите й, трептящите й ноздри, раменете, ръцете — всичко в нея говореше и изразяваше радостта й.

Времето мина така бързо, че не усетих. Помня само, че към края на вечерята някой от нас забеляза, че откъм запад небето се покрива с черни облаци, и понеже вечеряхме на открито, под един голям бъз, не беше трудно да разберем, че се надига буря.

— Деца, трябва да побързаме да се приберем в Гласиер.

При тези думи всички възкликнахме:

— Толкова скоро!

Лиза не каза нищо, но направи движения на несъгласие и недоволство.

— Ако задуха вятър — каза бащата, — може да събори рамките. Да вървим.

Нямаше какво да възразяваме. Всички знаехме, че стъклените рамки са състоянието на градинаря и ако вятърът изпочупи стъклата, той ще бъде разорен.

— Аз тръгвам напред — каза бащата. — Върви с мене, Бенжамен, и ти, Алекси. Ние ще избързаме, а Реми ще дойде след нас с Етиенет и с Лиза.

Без повече приказки те тръгнаха с бързи крачки. Ние вървяхме по-бавно след тях — аз и Етиенет се съобразявахме с хода на Лиза.

Но не ни беше вече до смях, не тичахме и не скачахме вече.

Небето все повече причерняваше и бурята прииждаше бързо с облаци прах, носени от надигналия се вятър, който ги извиваше в страшни вихрушки. Когато попаднехме в такава вихрушка, трябваше да се спрем, да извърнем гръб към вятъра и да затулим с ръце очите си, защото прахът ни заслепяваше. Когато дишахме, в устата ни влизаше пясък.

Гръмотевици трещяха в далечината и техният тътен бързо се приближаваше, примесен с внезапни светкавици.

Аз и Етиенет бяхме уловили Лиза за ръка и я влачехме след себе си, но тя с мъка ни следваше и не можехме да вървим толкова бързо, колкото искахме.

Дали ще стигнем преди бурята?

Ами татко Акен, Бенжамен и Алекси ще я изпреварят ли?

За тях беше от съвсем друго значение — ние трябваше само да се запазим от дъжда, а те — да предпазят рамките от разрушение, тоест да ги затворят, та да не ги дигне вятърът и да ги блъска, както си ще.

Гръмотевиците трещяха все по-често и по-често и се струпаха толкова много облаци, че стана почти нощ. Когато вятърът ги разкъсаше, тук-таме в черните им недра зееха бакърени ями. Явно от тези облаци всеки миг можеше да рукне пороен дъжд.

Чудно нещо! Сред трясъка на гръмотевиците се разнесе странен шум, който летеше към нас и беше необясним. Сякаш полк конници препускаха, побягнали от бурята. Но това беше глупост — как можеха да попаднат конници в тоя квартал?

Изведнъж заваля град. Първо няколко зърна, които ни удариха по лицето, после, почти веднага — цял порой. Трябваше да се скрием под една вратня.

И тогава видяхме как се изсипа най-страшната градушка, която човек може да си представи. В миг улицата се покри с бяла постеля като сред зима. Зърната бяха едри колкото гълъбови яйца и като падаха, дигаха оглушителен шум, сред който от време на време изтрещяваха счупени стъкла. Със зърната от покривите на улицата падаха най-различни неща — парчета керемиди, мазилка, счупени плочи, особено плочи, които образуваха черни купчини сред бялата постеля от град.

— Ах, рамките! — извика Етиенет.

Тая мисъл ми мина и на мене през ума.

— Баща ти може да е стигнал навреме.

— И да са стигнали преди градушката, няма да имат време да покрият рамките с рогозки и всичко ще се изпочупи.

— Казват, че градушката не бие навсякъде.

— Много сме близо до дома и няма да ни пощади. Ако вали и в градината както тук, горкият татко ще бъде разорен. Ах, боже мой, той разчиташе толкова много на цветята и толкова му трябваха пари!

Без да зная добре цените, често бях чувал да казват, че стъклените рамки струват хиляда и петстотин — хиляда и осемстотин франка стоте и веднага разбрах какво голямо нещастие щеше да бъде за нас, ако градушката изпочупеше например шестстотинте рамки — да не говорим за парниците и цветята.

Искаше ми се да разпитам Етиенет, но едва ли можехме да се чуем, толкова оглушителен беше тропотът на градушката. Пък и на Етиенет сякаш не й се говореше. Тя гледаше как пада градушката така отчаяно, както навярно хората гледат как гори къщата им.

Тая страшна градушка не трая дълго — пет-шест минути може би — и престана така изведнъж, както изведнъж беше започнала. Облакът полетя към Париж и ние можахме да излезем изпод вратнята. По улицата твърдите валчести зърна се търкаляха под краката ни като морски камъчета и бяха толкова много, че затъвахме в тях до глезените.

Лиза не можеше да върви по тия ледени зърна с платнените си ботинки и я взех на гръб. Лицето й, така весело, когато идвахме, сега беше посърнало и сълзи капеха от очите й.

Скоро стигнахме вкъщи — голямата вратня зееше отворена. Бързо влязохме в градината.

Каква гледка! Всичко беше изпочупено, разбито: рамки, цветя, парчета стъкла, град — всичко се смесваше и образуваше безформена купчина. От тая градина, толкова хубава, толкова богата сутринта, бяха останали само жалки останки.

Къде беше бащата?

Търсихме го и като не го намерихме никъде, стигнахме до големия парник, на който не беше останало нито едно здраво стъкло. Беше седнал, или по-скоро беше се строполил на едно столче сред развалините, които покриваха земята, а Алекси и Бенжамен стояха неподвижни до него.

— О, бедните ми деца! — извика той, като дигна глава, когато се приближихме, понеже чу шума от стъклата, които се трошаха под краката ни. — Бедните ми деца!

И като прегърна Лиза, заплака, без да добави нито дума.

Какво ли можеше да каже?

Беше ни сполетяло нещастие. Но колкото и голямо да изглеждаше то, последиците му бяха още по-страшни.

Скоро научих от Етиенет и момчетата колко оправдано беше отчаянието на бащата. Преди десет години той купил тая градина и построил сам къщата. Този, който му продал мястото, му дал пари назаем, за да купи необходимия инвентар за цветарство. Всичко трябвало да се изплати или да се погаси за петнадесет години с годишни вноски. Досега успявал да плаща редовно тия вноски с усилен труд и лишения. Необходимо било да плаща редовно, защото неговият заемодавец чакал само случай, с други думи, само едно закъснение, за да си вземе обратно мястото, къщата, инвентара, като задържи, разбира се, десетте вноски, които е вече получил. В това се състояла, изглежда, и сделката му. И понеже се надявал, че в продължение на петнадесет години все някой ден бащата няма да има възможност да плати, сключил тая сделка, за него безопасна, и обратно — пълна с опасности за длъжника.

Този ден най-после беше дошъл благодарение на градушката.

Какво ли щеше да стане сега?

Не останахме дълго в неизвестност — на другия ден след деня, в който бащата трябваше да плати годишната вноска с парите от продажбата на цветята, вкъщи влезе някакъв господин, облечен в черно, който не изглеждаше много вежлив, и ни подаде обгербван лист, в който попълни няколко думи на празния ред.

Беше съдебният пристав.

От тоя ден идваше толкова често, че накрая ни научи имената.

— Добър ден, Реми — казваше той. — Добър ден, Алекси. Как сте, госпожице Етиенет?

И ни даваше обгербвания лист, като ни се усмихваше приятелски.

— Довиждане, деца!

— По дяволите!

Бащата не стоеше вече вкъщи, а тичаше из града. Къде ходеше? Не знаех, защото той, така общителен преди, сега не казваше нито дума. Ходеше при разни посредници, навярно в съда.

При тази мисъл косите ми настръхваха. Виталис също се беше явил пред съда и знаех какви бяха последиците.

Сега обаче трябваше да се чака много повече и част от зимата измина така. Понеже не можехме да поправим парниците и да поставим стъкла на рамките, отглеждахме в градината зеленчук и цветя, които нямаха нужда от завет. Нямаше да се спечели много, но все пак щеше да се изкара нещо и после — това беше работа.

Една вечер бащата се върна още по-съсипан отпреди.

— Деца — каза той, — свърши се.

Поисках да изляза, тъй като разбрах, че ще каже нещо важно и понеже се обръщаше към децата си, помислих, че аз не бива да слушам.

Но с едно движение той ме спря.

— Нали и ти си от нашето семейство — каза той. — Макар че си още малък, за да схванеш това, което ще ти кажа, изпитал си вече доста нещастия и ще ме разбереш. Деца, ще ви напусна.

Всички нададоха вик, жален вик.

Лиза скочи в ръцете му и го целуна разплакана.

— О, вие знаете много добре, че не напускам доброволно такива добри деца като вас и толкова мило момиче като Лиза.

И той я притисна към сърцето си.

— Осъдиха ме да платя и понеже нямам пари, ще продадат всичко тук. А понеже парите няма да стигнат, ще ме пратят в затвора, дето ще остана пет години. Като не мога да платя с парите си, ще платя с тялото си, със свободата си.

Всички заплакахме.

— Да, тежко е — каза той, — но законът си е закон, не можем да вървим срещу него. Пет години! Какво ще стане с вас през това време? Ето страшното.

Настъпи мълчание.

— Разбира се, премислих и ето какво реших, за да не ви оставя сами и изоставени, докато съм в затвора.

Слаба надежда блесна у мене.

— Реми ще пише на сестра ми Катерина Сюрио в Дрьози, в областта Ниевр. Ще й обясни положението и ще я помоли да дойде. Катерина е разумна жена, практична е и с нея ще вземем най-доброто решение.

За пръв път пишех писмо — трудно, жестоко начало!

Макар че думите на бащата не бяха много ясни, в тях все пак се криеше известна надежда, а да се надяваш при нашето положение, беше вече много. Да се надяваш, но на какво?

Сами не знаехме, но се надявахме. Катерина щеше да пристигне, а тя беше практична жена — това беше достатъчно за обикновени и неопитни деца като нас. За практичните няма никакви трудности в живота.

Но тя не дойде така скоро, както си представяхме, и стопанската полиция, тоест ония, които арестуват длъжниците, дойдоха преди нея.

Бащата тъкмо отиваше при един свой приятел и като излезе на улицата, те го пресрещнаха. Аз бях с него и веднага ни заобиколиха. Но той не искаше да бяга, пребледня, сякаш му прилоша, и помоли с немощен глас полицаите да се прости с децата си.

— Не се отчайвайте, драги — обади се един от тях. — Затворът за дългове не е толкова страшен, там се намират и добри хора.

Върнахме се вкъщи, заобиколени от стопанските полицаи.

Отидох в градината да повикам момчетата.

Когато се върнахме, бащата държеше Лиза на ръце и тя горчиво плачеше.

Тогава един от полицаите му пошепна на ухото, но не чух какво му каза.

— Да — съгласи се бащата, — имате право, трябва.

И като стана бързо, той остави Лиза на пода. Но тя се вкопчи в него и не искаше да му пусне ръката.

Тогава той целуна Етиенет, Алекси и Бенжамен.

Стоях в един кът с премрежени от сълзи очи. Той ме повика:

— А ти, Реми, няма ли да ме целунеш? Не си ли и ти мое дете?

Изгубили бяхме и ума, и дума.

— Останете тук — каза строго той. — Това е моето желание.

И бързо излезе, като пъхна ръката на Лиза в ръката на Етиенет.

Исках да го последвам и тръгнах към вратата, но Етиенет ми направи знак да спра.

Къде да отида? Какво можех да направя?

Стояхме съвършено убити сред кухнята. Всички плачехме и никой от кае не знаеше какво да каже.

Какво да каже?

Знаехме много добре, че някой ден ще го задържат, но мислехме, че тогава Катерина ще бъде между нас, а Катерина беше нашата закрила.

Но Катерина я нямаше.

Тя пристигна около час след отвеждането на бащата и свари всички ни в кухнята, без да сме разменили нито дума. Тази, която досега ни поддържаше, също беше съкрушена. Етиенет, толкова твърда, толкова смела в борбата, беше сега също така слаба като нас. Тя не ни насърчаваше вече, останала без воля, без насока, отдадена всецяло на скръбта си, която потискаше само за да се опита да утеши Лиза. Кормчията беше паднал в морето и ние, децата, останали без човек на кормилото, без фар, който да ни насочва, без да има кой да ни изведе в пристанището, без дори да знаем има ли пристанище за нас, стояхме загубени сред океана на живота, люшкани произволно от вятъра, безсилни да направим или измислим нещо, с ужас в душата и с отчаяно сърце.

Твърда жена излезе леля Катерина, предприемчива и с воля. Десет години била дойка в Париж, на пет пъти в различно време. Познаваше трудностите в живота и, както казваше самата тя, умееше да се справя с тях.

Облекчение беше за нас тя да ни ръководи, а ние да й се подчиняваме. Имахме вече опора и се изправихме на краката си.

За бедна селянка без образование тя поемаше тежка отговорност, която можеше да смути и най-смелите — цяла челяд сирачета, от които най-голямото нямаше още седемнадесет години, а най-малкото беше нямо. Какво да прави с тия деца? Как да се нагърби с тях, когато тя самата трудно преживяваше?

Бащата на едно от децата, които бе откърмила, беше нотариус. Тя отиде да се посъветва с него и по неговите съвети и с негова помощ съдбата ни бе решена. После отиде да се разбере с бащата в затвора и осем дни след пристигането си в Париж, без да ни спомене нито веднъж за своите постъпки и за намеренията си, тя сподели с нас решението, което беше взела.

Понеже бяхме малки, за да продължим да работим сами, всяко от децата щеше да отиде при някой чичо или леля, които се бяха съгласили да ги вземат.

Лиза отиваше при леля Катерина в Морваи.

Алекси — при някакъв чичо, който беше миньор във Варс, в Севените.

Бенжамен при друг чичо, който беше градинар в Сен Кантен. А Етиенет при друга леля, която беше омъжена в Шарант, на морския бряг, в Еснанд.

Слушах тия разпореждания и чаках да дойде моят ред. Но понеже леля Катерина млъкна, аз пристъпих и попитах:

— Ами аз?

— Ти ли? Ти не си от нашия род.

— Ще работя за вас.

— Не си от нашия род.

— Попитайте Алекси и Бенжамен не ме ли бива за работа.

— Но те бива и да ядеш, нали?

— Не, не, той е от нашето семейство — обадиха се всички.

Лиза пристъпи и сплете умолително ръце пред леля си. Това движение беше по-красноречиво от всякакви думи.

— Разбирам те много добре, миличка — каза леля Катерина, — ти искаш той да дойде с тебе. Но, видиш ли, в живота човек не постъпва винаги, както иска. Ти си моя племенница и като стигнем у дома, ако мъжът ми каже някоя дума накриво или се навъси, като се съберем на масата, ще му отговоря веднага: „Тя ни е роднина, кой друг ще се смили над нея, ако не сме ние?“ Което казвам за нас, се отнася и за чичовците от Сен Кантен и от Варс, и за лелята от Еснанд. Приемат се роднини, но не и чужди. Хлябът не достига и за своите, камо ли за другите.

Почувствувах, че няма какво да възразя, нямаше какво и да добавя. Думите й бяха съвсем прави. Не бях от техния род. Нямаше защо да настоявам — да моля, значеше да прося милостиня. И все пак бих ли ги обичал повече, ако бях от техния род? Алекси, Бенжамен не бяха ли мои братя? Етиенет, Лиза не ми ли бяха сестри? Не ги ли обичах достатъчно? А Лиза не ме ли обичаше така, както обичаше Бенжамен или Алекси?

Леля Катерина не отлагаше никога взетите решения. Тя ни предупреди, че утре ще се разделим, и след това ни прати да си лягаме. Щом влязохме в нашата стая, всички ме заобиколиха, а Лиза ме прегърна разплакана. Тогава разбрах — въпреки мъката от предстоящата раздяла те мислеха за мене, мене жалеха и почувствувах, че наистина съм им брат. Тогава в смутения ми ум се роди неочаквана мисъл или по-право, тъй като трябва да спомена и доброто, и лошото, някакво вътрешно вдъхновение осени моя ум.

— Слушайте — казах им аз, — виждам, че вашите роднини не ме искат, но вие ме смятате от вашето семейство, нали?

— Да — заявиха и тримата, — ти винаги ще бъдеш наш брат.

Лиза, която не можеше да говори, потвърди тия думи, като ми стисна ръката и ме погледна с толкова обич, че очите ми се насълзиха.

— Да, аз ще бъда ваш брат и ще ви го докажа.

— Къде искаш да постъпиш? — запита Бенжамен.

— Има едно място у Пернюи. Искаш ли да отида да говоря утре сутринта за тебе? — попита Етиенет.

— Не искам да постъпвам никъде. Ако постъпя, ще трябва да остана в Париж и няма да ви видя вече. Ще навлека пак кожуха си, ще откача арфата от гвоздея, където татко ви я остави, и ще тръгна от Сен Кантен за Варс, от Варс за Еснанд и от Еснанд за Дрьози. Ще навестявам всички ви един след друг и така покрай мене вие ще бъдете винаги заедно. Не съм забравил песните и танците си. Ще си изкарвам хляба.

По задоволството, което се изписа на лицата им, видях, че моето хрумване осъществяваше собствените им желания и се почувствувах напълно щастлив в своята скръб. Разговаряхме дълго за нашите намерения, за раздялата, за срещата ни, за миналото, за бъдещето. После Етиенет ни накара всички да си легнем. Но никой не спа добре тая нощ, а аз може би спах по-зле от всички.

На другия ден рано сутринта Лиза ме заведе в градината и разбрах, че иска да ми каже нещо.

— Да поговорим ли искаш?

Тя кимна утвърдително.

— Мъчно ти е, че се разделяме. Няма защо да ми го казваш, виждам го по очите ти и го чувствувам със сърцето си.

Тя направи знак, че не става дума за това.

— След петнадесет дни ще бъда в Дрьози.

Тя поклати отрицателно глава.

— Не искаш ли да дойда в Дрьози?

За да се разберем, аз обикновено задавах въпроси, а тя ми отговаряше, като кимаше утвърдително или отрицателно.

Тя ми каза, че иска да отида в Дрьози, но като простря ръка в три различни посоки, ми даде да разбера, че трябва преди това да се видя с двамата й братя и със сестра й.

— Искаш да отида преди това във Варс, в Еснанд и в Сен Кантен, така ли?

Тя се усмихна, щастлива, че съм я разбрал.

— Защо? Аз бих искал да се видя първо с тебе.

Тогава с ръце, с устни и най-вече с изразителните си очи ми обясни защо ми отправяше тая молба. Ще ви предам нейното обяснение:

— За да зная как са Етиенет, Алекси и Бенжамен, трябва да видиш първо тях. Тогава ще дойдеш в Дрьози и ще ми повториш какво си видял и какво са ти казали.

Милата Лиза!

Те трябваше да тръгнат в осем часа сутринта и леля Катерина бе наела голям фиакър^[1], за да ги заведе първо в затвора да се простят с баща си, а после всеки щеше да се качи с вързопчето си на влака, с който трябваше да пътува.

В седем часа и Етиенет ме заведе в градината.

— Ние ще се разделим — каза тя. — Искам да ти оставя един спомен. Вземи тая кутийка: ще намериш вътре конци, игли, а също и ножичките, които ми подари моят кръстник. По пътя тия неща ще ти потрябват, тъй като няма да бъда при тебе да те закърпя или да ти пришия някое копче. Като си служиш с ножичките ми, ще си спомняш за нас.

Докато Етиенет разговаряше с мене, Алекси се въртеше около нас. Когато тя се прибра вкъщи, а аз продължавах да стоя развълнуван в градината, той се приближи до мен.

— Имам две монети по сто су — каза ми той. — Ще ми бъде приятно, ако приемеш едната.

От нас петимата само Алекси имаше слабост към парите и ние винаги се присмивахме на неговото скъперничество. Събираше ги су по су и беше истински щастлив, когато имаше нови монети по десет и по двадесет су — броеше ги непрестанно, въртеше ги да блестят на слънцето и ги слушаше как звънкат.

Неговият подарък ме трогна. Исках да откажа, но той ми пъхна в ръката нова, лъскава монета. По това разбрах колко силна беше любовта му към мене, щом надви любовта му към неговото малко съкровище.

Бенжамен също не ме забрави — и той поиска да ми подари нещо. Даде ми ножчето си, но ми поиска срещу него едно су, „защото ножовете режели приятелството“.

Времето течеше бързо — още четвърт час, още пет минути и щяхме да се разделим. Лиза нямаше ли да се сети за мене?

Точно когато се разнесе трополенето на фиакъра, тя излезе от стаята на леля Катерина и ми направи знак да я последвам в градината.

— Лиза! — извика леля Катерина.

Но без да се обръща, Лиза продължи бързо пътя си.

В градините на цветарите и в зеленчуковите градини всяко местенце се използува и там няма никакви цветя за украшение или за удоволствие. Но в нашата градина имаше голяма бенгалска роза, която не бяха изкоренили, защото се намираше в един затънтен кът.

Лиза се запъти към тая роза, откъсна една клонка, после, като се обърна към мене, раздели на две клонката, на която имаше две пъпчици, готови да разцъфнат, и ми даде едната.

Ах, как бледнее езикът на устните пред езика на очите! Колко студени и празни са думите в сравнение с погледите.

— Лиза! Лиза! — извика лелята.

Вещите бяха вече във фиакъра.

Взех арфата си и извиках Капи. Като видя арфата и някогашните ми дрехи, които никак не го плашеха, той заскача от радост — разбра навярно, че пак ще тръгнем на път и ще може да си тича на воля, а това за него беше много по-забавно, отколкото да стои затворен.

Дойде време за прощаване. Лелята го съкрати. Тя накара Етиенет, Алекси и Бенжамен да се качат във фиакъра и ми каза да сложа Лиза на скута й.

После, като ме видя, че не се помръдвам от мястото си, бутна ме леко и затвори вратичката.

— Целунете баща си от мене — извиках аз, — тъй като…

Ридание ме задави.

— Карай! — викна тя.

И колата тръгна.

През сълзи видях как Лиза си подаде главата през спуснатото стъкло и ми изпрати с ръка целувка. После колата свърна бързо в напречната улица и остана само облак прах.

Свърши се!

Облегнат на арфата, с Капи, сгушен в краката ми, аз дълго гледах несъзнателно прахта, който се стелеше бавно на улицата.

Един съсед беше натоварен да заключи къщата и да предаде ключовете на собственика. Той ме изтръгна от моето вцепенение и ме възвърна към действителността.