Ектор Мало
Без дом (28)

Двадесет и осма глава
Урок по музика

Намерих си приятели в рудника. Такива мъки, преживени заедно, свързват хората. Общите страдания и надежди сближават.

Чичо Гаспар, а особено учителят ме обикнаха. И инженерът, въпреки че не беше споделил нашето затворничество, се привърза към мене като към дете, което е изтръгнал от смъртта.

Покани ме у дома си и трябваше да разкажа на дъщеря му всичко, което бяхме преживели, докато бяхме заровени толкова дълго време в забоя.

Всички искаха да остана във Варс.

— Ще ти намеря въглекопач — казваше ми чичо Гаспар — и няма да се разделяме вече.

— Ако искаш работа в канцеларията — казваше ми инженерът, — ще ти дам.

Чичо Гаспар намираше за напълно естествено да се върна в рудника, където той самият скоро щеше да слезе с безгрижието на тези, които са свикнали да се сблъскват всеки ден с опасността. Но на мене никак не ми се искаше да стана пак возач. Много хубаво нещо беше рудникът, интересно нещо и много се радвах, че видях рудник, но го бях видял много добре и нямах никакво желание да попадна пак в забой.

Само при тази мисъл се задушавах. Положително не бях създаден за подземна работа. Животът на открито, под небето, дори под снежно небе, повече ми допадаше. Обясних това на учителя и на чичо Гаспар — вторият се изненада, а първият се наскърби, че нямам влечение към миньорската работа. Карори, когото срещнах, ми каза, че съм страхливец.

На инженера не можех да отговоря, че не желая да работя вече под земята, тъй като той ми предлагаше да работя в канцеларията и да ме учи, ако желая, да ми предава уроци. Предпочетох да му призная самата истина — така и направих.

— Ти обичаш живота на открито, приключенията и свободата — каза той. — Нямам право да ти преча, момчето ми, следвай пътя си.

Вярно, че обичах живота на открито, най-добре почувствувах това през време на своето пленничество в забоя. Не безнаказано свиква човек да ходи, където си иска, да прави, каквото си иска, и да си бъде сам господар. Докато се опитваха да ме задържат във Варс, Матиа изглеждаше мрачен и загрижен. Питах го защо, но той винаги ми отговаряше, че с нищо не се е променил — едва след като му казах, че след три дни ще си тръгнем, той ми призна причината за своята скръб, като се хвърли на шията ми.

— Значи няма да ме изоставиш? — възкликна той.

При тези думи го тупнах здравата, за да го науча да не се съмнява в мене, а също и за да прикрия вълнението, което сви сърцето ми, когато чух това приятелско възклицание. Защото само приятелството можеше да изтръгне такъв вик, а не интересът. Матиа нямаше нужда от мене, за да изкарва хляба си, той беше напълно способен да го изкарва съвсем там.

Дори, да си кажа правото, той имаше за това вродени способности, които аз не притежавах до такава степен — много нещо ми липсваше. Първо, той свиреше много по-добре от мене на всички инструменти, пееше, танцуваше и изпълняваше всякакви роли. После, той умееше също много по-добре от мене да покани „почитаемата публика“, както казваше Виталис, да бръкне в джоба си. Само с усмивката си, с кротките си очи, с белите си зъби, с откритото си лице правеше и скъперниците щедри и без да иска нищо, вдъхваше у хората желание да дават — приятно им беше да му доставят удоволствие. Това беше самата истина и през кратката си обиколка с Капи, докато аз бях возач, той бе успял да събере осемнадесет франка, които бяха много пари. Сто двадесет и осемте франка, които бяхме спестили, и осемнадесетте франка, спечелени от Матиа, правеха общо сто четиридесет и шест франка. С други думи, липсваха ни само четири франка, за да купим кравата на кралския син.

Не исках да работя в мините, но напуснах с мъка Варс, защото трябваше да се разделя с Алекси, с чичо Гаспар и с учителя. Но такава ми беше съдбата — да се разделям с тези, които обичах и които ме бяха обикнали.

Напред!

С арфата на рамо и с раницата на гръб отново тръгнахме по широките пътища с радостния Капи, който се валяше в праха. Признавам, че когато напуснахме Варс, със задоволство тропнах крак о звънкия път, който кънтеше по-другояче от калната почва в рудника. Какво приятно слънце, колко хубави дървета!

Преди да тръгнем, аз и Матиа дълго спорихме кой път да хванем, защото го бях научил да чете по картата и той вече не си въобразяваше, че разстоянията са еднакви за краката, които вървят по пътя, и за пръста, който се придвижва по картата от един град до друг. След като преценихме добре кое е най-разумното, решихме, вместо да тръгнем направо за Юсел и оттам за Шаванон, да минем през Клермон, което нямаше да удължи много пътя ни, а щеше да ни даде предимството да използуваме минералните бани, които по това време бяха пълни с болни: Сен Нектер, Мон Дор, Роайа, Бурбул. Докато бях возач, Матиа срещнал през обиколката си някакъв мечкар, който отивал към тия градове, където според него можело да се спечелят пари. А Матиа искаше да спечели пари, защото намираше, че сто и петдесет франка са недостатъчни, за да се купи една крава.

Колкото повече пари имахме, толкова по-хубава щеше да бъде кравата, а колкото по-хубава бъдеше кравата, толкова по-доволна щеше да бъде мама Барберен, а колкото по-доволна бъдеше мама Барберен, толкова по-щастливи щяхме да бъдем ние.

И така, трябваше да тръгнем за Клермон.

Когато пътувахме от Париж за Варс, започнах да се занимавам с Матиа, като го учех да чете и го запознавах с някои основни понятия в музиката. По пътя от Варс за Клермон продължих уроците си. Но било защото не бях много добър учител — а това е възможно, — или защото Матиа не беше добър ученик — и това е възможно, — уроците по четене вървяха бавно и трудно, както споменах вече за това.

Матиа напразно се стараеше и не вдигаше очи от книгата — той четеше най-невъобразими неща, които правеха повече чест на въображението му, а не на вниманието му. Тогава понякога губех търпение и като удрях по книгата, виках ядосан, че има наистина дебела глава. Без да ми се сърди, той ме гледаше с големите си кротки очи.

— Истина е — казваше ми усмихнат той, — тя е чувствителна само когато удрят по нея. Гарофоли не беше глупав и веднага откри това.

Как да се сърдиш на такъв отговор. Смеех се и пак продължавахме урока.

Но при музиката не се явиха такива трудности и още в самото начало Матиа имаше такива поразителни и учудващи успехи, че много скоро започна да ме смайва със своите въпроси. После, след като ме беше смаял, започна да ме затруднява и на няколко пъти ме обърка така, че не знаех какво да му отговоря.

Признавам, че това ме измъчваше и наскърбяваше. Гледах сериозно на учителската си длъжност и смятах за унижение моят ученик да ми задава въпроси, на които не можех да отговоря. Струваше ми се, че това беше донякъде нередно.

А ученикът ми не ме щадеше и ме отрупваше с въпроси:

— Защо не пишат нотите на един и същ ключ?

— Защо употребяват диезите за повишение, а бемолите за понижение?

— Защо първият и последният такт не са винаги пълни?

— Защо настройват цигулката на едни тонове, а не на други?

На последния въпрос отговорих достойно, че не свиря на цигулка и затова никога не съм любопитствувал да узная как трябва или как не трябва да се настройва тя, и Матиа нищо не можа да ми възрази.

Но този начин да се измъквам не беше допустим при въпроси като тези, които се отнасяха до ключовете и до бемолите: те се отнасяха чисто и просто до музиката, до теорията на музиката. А аз бях учител по музика, учител по солфеж и трябваше да отговоря, в противен случай чувствувах много добре, че ще загубя своето влияние и достойнство, а държах много на влиянието и на достойнството си.

Тогава, като не знаех какво да отговоря, се измъквах от затруднението като чичо Гаспар — когато го попитах какво са каменните въглища, той ми отговаряше самоуверено:

— Въглища, които се намират в земята.

Със същата самоувереност казвах на Матиа, когато не знаех какво да му отговоря:

— Така е, защото трябва да бъде така. Това е закон.

Матиа не беше от тия, които въстават срещу законите, само че ме поглеждаше така особено, зяпнал и ококорил очи, че се чувствувах неудобно.

Три дни след като напуснахме Варс, той ми зададе един въпрос точно от тоя род. Вместо да отвърна на неговото запитване: „Не зная“, отговорих достойно: „Защото е така“.

Тогава той дълбоко се замисли и целия ден не можах да му изкопча нито дума, а това беше нещо необикновено за него, защото беше винаги готов да бъбри и да се смее. Но така го притиснах, че накрая заговори.

— Ти, разбира се, си добър учител — каза ми той — и мисля, че от никого не бих научил така добре това, което зная, но все пак…

Той млъкна.

— Какво все пак?

— Все пак има може би неща, които ти не знаеш. Случва се и с най-учените, нали? Така например, когато ми отговаряш: „Така е, защото е така“, може би има други причини, които не ми казваш, защото и на тебе самия не са ти ги казали. Като си мислех така, дойде ми наум, че ако искаш, можем да си купим някоя книжка — о, не скъпа, разбира се, — някоя евтина книжка, в която са дадени основните правила на музиката.

— Имаш право.

— Нали? Знаех, че ще се съгласиш с мене, защото в края на краищата ти не можеш да знаеш всичко, което е писано в книгите, тъй като не си учил по книги.

— Добрият учител струва повече и от най-добрата книга.

— Тези твои думи ме карат да ти кажа още нещо: ако си съгласен, ще ида да взема един урок при някой истински учител. Само един урок, но той, разбира се, ще трябва да ми каже всичко, което не зная.

— Защо не взе този урок при някой истински учител, докато беше сам?

— Защото на истинските учители се плаща, а не исках да платя за този урок от твоите пари.

Обидих се, когато Матиа започна да ми говори по този начин за истински учител. Но глупавата ми суетност рухна при последните му думи.

— Ти си много добро момче — казах му аз. — Моите пари са и твои пари, защото ти ги печелиш като ме не и много често по-добре от мене. Ще вземеш, колкото уроци искаш, и аз с тебе.

После добавих храбро следното самопризнание за моето невежество:

— Така и аз ще мога да науча онова, което не зная.

Учителят, истинският учител, който ни беше необходим, не трябваше да бъде обикновен селски цигулар, а артист, голям артист, каквито се намират само в големите градове. Картата показваше, че най-големият град по пътя за Клермон е Манд. Но дали Манд беше истински голям град, не знаех. Буквите, с които беше написан на картата, показваха, че е голям град, а аз не можех да не вярвам на картата. Решихме, че в Манд ще направим големия разход за един урок по музика. Макар че нашите сборове бяха повече от слаби в тия безплодни Лозерски планини, където селата са малко и са бедни, не исках да забавям повече радостта на Матиа.

След като прекосихме надлъж Межанските варовити плата — най-печалната и най-жалката местност, където може да попадне човек, без гори, без реки, без посеви, без села, без жители, без помен от това, което се нарича живот, а само с безкрайни и мрачни пустини, които могат да имат някакъв чар само за тези, които минават бързо през тях с кола, — най-после стигнахме в Манд.

Мръкнало се беше преди няколко часа и не можехме да вземем още същата вечер нашия урок, пък и бяхме капнали от умора.

Но Матиа гореше от нетърпение да узнае дали в Манд, който никак не му се видя голям град, както аз му го бях представил, има учител по музика и като вечеряхме, попита стопанката на странноприемницата, където бяхме отседнали, има ли в града някой добър музикант, който да предава уроци по музика. Тя ни отвърна, че е много учудена от нашия въпрос: как може да не познаваме господин Еспинасу?

— Ние идваме отдалече — казах аз.

— Тогава навярно от много далече?

— От Италия — отвърна Матиа.

Тя престана да се чуди и сякаш се съгласи, че щом идваме от толкова далече, може и да не познаваме господин Еспинасу. Но ако идехме само от Лион или пък от Марсилия, навярно би престанала да разговаря с такива невежи, които не бяха чували името на господин Еспинасу.

— Надявам се, че добре попаднахме — казах на Матиа на италиански.

Очите на моя другар пламнаха. Навярно господин Еспинасу щеше да отговори веднага на всичките му въпроси. Нямаше да му мигне окото при обясняването на причините, които налагат да се пишат бемоли за понижение, а диези за повишение.

Поразтревожих се — такъв прочут артист дали ще се съгласи да предаде един урок на бедни скитници като нас?

— А много ли е зает господин Еспинасу? — попитах аз.

— О, да! Мисля, че е много зает. Как може да не е зает?

— Мислите ли, че ще ни приеме утре сутринта?

— Разбира се. Той приема всеки, който има пари в джоба.

И нашите разбирания бяха такива, затова се успокоихме и преди да заспим, обсъдихме надълго и широко въпреки умората всички въпроси, които щяхме да поставим на този именит учител.

След като се пременихме грижливо, с други думи, след като се измихме и изчистихме добре — това беше единственият разкош, който можехме да си позволим, тъй като нямахме други дрехи освен тия, които ни бяха на гърба, — взехме инструментите си, Матиа цигулката, а аз арфата и тръгнахме към къщата на господин Еспинасу. Капи както винаги искаше да дойде с нас, но ние го вързахме в конюшнята на странноприемницата, тъй като смятахме, че не е прилично да се явим с куче пред прочутия мандски музикант.

Когато стигнахме пред къщата, в която ни бяха казали, че живее учителят, помислихме, че сме сбъркали, защото пред нея се люшкаха две медни бръснарски легенчета, които в никакъв случай не можеха да бъдат фирма на учител по музика.

Стояхме и гледахме къщата, която по всичко личеше, че е къща на бръснар, когато мина някакъв човек — спряхме го и го попитахме къде живее господин Еспинасу.

— Тук — каза той и ни показа дюкянчето на бръснаря.

Най-сетне защо един учител по музика да не живее при бръснар?

Влязохме. Дюкянчето беше разделено на две равни части: вдясно на полици имаше четки, гребени, буркани с помада, сапуни, а вляво на една маса и по стената бяха наредени и окачени музикални инструменти — цигулка, корнети, тромпети.

— Господин Еспинасу? — запита Матиа.

Дребен човек, жив и подвижен като птичка, който бръснеше някакъв селянин, седнал в едно кресло, отвърна басово:

— Аз съм.

Хвърлих поглед към Матиа, за да му обясня, че бръснарят музикант не е човекът, който ни беше необходим, за да ни предаде нашия урок, и да се обърнем към него, беше все едно да хвърлим парите си на вятъра, но вместо да ме разбере и да ме послуша, Матиа седна на един стол и попита най-самоуверено:

— Ще бъдете ли така добър да ме подстрижете, след като обръснете господина?

— Разбира се, млади момко, дори ще ви обръсна, ако желаете.

— Не, благодаря — отвърна Матиа, — не днес, ще намина друг път.

Смаян бях от самоувереността на Матиа. Той ме погледна крадешком, за да ми каже да не се сърдя предварително. Скоро Еспинасу обръсна селянина и с кърпа в ръка дойде да подстриже Матиа.

— Господине — каза Матиа, докато му връзваха кърпата около шията, — аз и другарят ми имаме един спор и понеже знаем, че сте известен музикант, надяваме се, че ще бъдете така добър да ни кажете мнението си по въпроса, който ни затруднява.

— Кажете, какво ви затруднява, момчета?

Разбрах каква цел гонеше Матиа: той искаше първо да види дали този перукиер музикант е в състояние да отговори на въпросите му, после, в случай че неговите отговори са задоволителни, ще получи урока по музика срещу цената на едно подстригване. Наистина хитрец беше тоя Матиа.

— Защо настройват цигулката на едни определени тонове, а не на други! — запита Матиа.

Помислих, че бръснарят, който тъкмо в тоя миг прокарваше гребена си в дългата коса на Матиа, ще даде някой отговор от рода на моите, и вече се подсмивах тихомълком, когато той започна:

— Втората струна вляво на инструмента трябва да даде ла по обикновения камертон, а другите струни трябва да се настройват така, че между тоновете да се получава квинта, с други думи, сол на четвъртата струна, ре на третата, ла на втората и ми на първата и най-високата струна.

Не аз, а Матиа се изсмя. Подиграваше ли се на смаяното ми лице? Или чисто и просто беше радостен, че научи това, което искаше да знае? Истината е, че се заливаше от смях. Докато трая подстригването, Матиа непрестанно разпитваше и бръснарят отговори на всичките му въпроси със същата лекота и със същата увереност, както за цигулката. Но след като отговори така, започна и той самият да разпитва и скоро узна с каква цел сме дошли при него. Тогава започна да се смее с глас.

— Я ги гледай, хлапетата му с хлапета — повтаряше той. — Какви хитреци!

После поиска от Матиа, който явно беше много по-голям хитрец от мене, да му изсвири нещо. Матиа грабна смело цигулката и засвири валс.

— И ти не знаеш нито една нота! — извика бръснарят, като плесна с ръце и заговори с Матиа на ти, сякаш го познаваше отдавна.

Споменах, че имаше инструменти, наредени на една маса, и други — окачени на стената. Матиа изсвири валса си на цигулката и взе един кларнет.

— Аз свиря и на кларнет, и на корнет — каза той.

— Хайде свири — извика Еспинасу.

И Матиа изсвири по нещо и на двата инструмента.

— Този хлапак е истинско чудо! — викаше Еспинасу. — Ако останеш при мене, ще направя от тебе голям музикант. Разбираш ли, голям музикант! Сутрин ще бръснеш заедно с мене в дюкянчето, а през останалото време ще работиш. И не мисли, че не съм способен учител, понеже съм бръснар. Трябва да се живее, да се яде, да се пие, да се спи и тук ми помага бръсначът. Жасмен е бръснал хорските бради и все пак е най-великият поет на Франция. Град Ажен има Жасмен, а Манд — Еспинасу.

Като свърши тая реч, погледнах Матиа. Какво ли щеше да отговори той? Дали щях да загубя своя приятел, своя другар, своя брат, както загубих един след друг всички, които обичах? Сърцето ми се сви. Но аз преодолях това чувство.

Положението донякъде беше същото, в което се намираше Виталис, когато госпожа Милиган искаше да остана при нея. Не исках и аз да се упреквам после, както се бе упреквал Виталис.

— Мисли само за себе си, Матиа — казах аз развълнуван.

Но той дойде бързо при мене и ме хвана за ръката.

— Да се разделя с приятеля си? Никога! Благодаря ви, господине.

Еспинасу продължи да настоява, като казваше, че когато Матиа завърши първоначалното си образование, ще намери средства да го изпрати в Тулуза, после в Париж, в консерваторията. Но Матиа непрестанно отговаряше:

— Да се разделя с Реми! Никога!

— Добре, хлапако, искам да направя нещо за тебе — каза Еспинасу. — Искам да ти подаря една книжка, в която ще научиш това, което не знаеш.

И той започна да се рови в чекмеджетата. Най-после извади една книга със заглавие „Теория на музиката“. Тя беше много стара, много измачкана, много оръфана, но какво от това? После взе перо и написа на първата страница:

„Подарък на детето, което, като стане артист, ще си спомня за мандския бръснар“.

Не зная дали тогава в Манд имаше други учители по музика освен бръснаря Еспинасу, но аз и Матиа се запознахме с него и никога вече не го забравихме.