Ектор Мало
Без дом (18)

Осемнадесета глава
Каменоломната в Жантии

Докато бяхме на многолюдната улица, Виталис вървеше, без да продума, но скоро свихме в една пуста уличка. Тогава той седна на един крайпътен камък и поглади няколко пъти с ръка челото си — нещо, което показваше, че е объркан.

— Може би е хубаво да бъде човек великодушен — каза той, сякаш говореше на себе си, — но ето ни пак из парижките улици без нито едно су в джоба и без залък хляб в стомаха. Гладен ли си?

— Не съм хапвал нищо освен коричката, която ми дадохте тая сутрин.

— Е, мое бедно дете! Има опасност да си легнеш тая вечер, без да вечеряш. Поне да имаше къде да пренощуваме!

— У Гарофоли ли смятахте да пренощуваме?

— Смятах ти да пренощуваш там и понеже за зимата, която би прекарал при него, той щеше да ми даде двадесетина франка, засега положението щеше да бъде спасено. Но като видях как се отнася с децата, не можах да се овладея. На тебе не ти се искаше да останеш при него, нали?

— О, колко сте добър!

— Сърцето на стария скитник още не е станало съвсем безчувствено. За нещастие скитникът си беше направил добре сметката, но сърцето развали всичко. Къде да отидем сега?

Беше вече късно и студът, който бе поомекнал през деня, бе станал отново остър, мразовит. Духаше северен вятър, нощта щеше да бъде тежка.

Виталис седя дълго на камъка, а аз и Капи стояхме неподвижни пред него и чакахме да вземе някакво решение. Най-после той стана.

— Къде отиваме?

— В Жантии. Ще потърсим една каменоломна, където някога съм спал. Уморен ли си?

— Починах си у Гарофоли.

— Лошото е, че аз не съм си починал и че нямам вече сили. Но трябва да вървим. Напред, деца!

С тия бодри думи той насърчаваше кучетата и мене, но тая вечер ги каза тъжно.

И ние тръгнахме пак из парижките улици. Нощта беше тъмна и светилният газ, чийто пламък трептеше във фенерите, подухвай от вятъра, осветяваше слабо пътя. Плъзгахме се на всяка крачка по някоя замръзнала вада или по заледените тротоари. Виталис ме държеше за ръка, а Капи вървеше по петите ни. Само от време на време изоставаше, за да потърси в някоя купчина смет кокалче или коричка хляб, защото гладът измъчваше и неговия стомах. Но сметта беше скована в лед и търсенето му си оставаше безплодно. Догонваше ни с клепнали уши.

След големите улици идеха улички, след уличките — пак големи улици. Продължавахме да вървим, а редките минувачи, които срещахме, сякаш ни изглеждаха учудени. Нашите дрехи ли или уморената ни походка привличаха вниманието им? Полицаите, с които се разминавахме, се обръщаха подире ни, спираха се и ни проследяваха с поглед.

Но без да продума нито думичка, приведен на две, Виталис вървеше напред. Въпреки студа ръката му гореше в моята. Струваше ми се, че трепери. Понякога, когато се спираше, за да се облегне за минутка на рамото ми, чувствувах, че цялото му тяло се тресе от тръпки.

Обикновено не смеех да го разпитвам много, но този път наруших правилото си. Освен това сякаш изпитвах някаква нужда да му кажа, че го обичам или поне, че искам да направя нещо за него.

— Болен сте! — казах аз, когато се поспряхме.

— Тъй ми се струва. Във всеки случай уморен съм. Последните дни ходих извънредно много за възрастта си, а тая нощ студът е прекалено суров за старата ми кръв. Сега ми трябва удобно легло и вечеря в скътана стая край силен огън. Но това са мечти. Напред, деца!

Напред! Бяхме излезли от града или поне нямаше къщи. Вървяхме ту между две стени, ту в открито поле, но постоянно вървяхме. Нямаше вече минувачи, нямаше полицаи, нямаше фенери и лампи със светилен газ. Само от време на време се мяркаше тук-таме някой осветен прозорец, а над главите ни се синееше мрачно небе с по някоя звездица. Вятърът духаше, все по-остър и по-студен, и залепваше дрехите ни о тялото. За щастие духаше на гърба ни. Но понеже ръкавът на палтото ми беше разпран на рамото, той се вмъкваше през тая дупка, плъзгаше се по цялата ми ръка и тя бе премръзнала.

Макар че беше тъмно и че пътищата на всяка крачка се пресичаха, Виталис вървеше като човек, който знае къде отива и познава отлично пътя. И аз вървях след него, без да се боя, че може да се загубим. Безпокоеше ме само едно: исках да зная няма ли да стигнем най-после в тая каменоломна.

Но изведнъж той се спря.

— Виждаш ли китка дървета? — попита той.

— Нищо не виждам.

— Не виждаш ли нещо да се чернее?

Погледнах на всички страни, преди да отговоря. Навярно се намирахме сред някаква равнина, защото очите ми се загубиха в мрачната далечина, без да забележат нищо — нито дървета, ни къщи. Наоколо беше пусто. Пълна тишина — само вятърът свиреше ниско в невидимите храсталаци.

— Ах, да имах твоите очи! — каза Виталис. — Но очите ми се премрежват. Погледни ей там.

И простря ръка право пред себе си, после, понеже не отговорих, тъй като не смеех да му кажа, че не виждам нищо, отново тръгна.

След като вървяхме няколко минути, без да продумаме, той пак спря и отново ме попита виждам ли някъде дървета. Не бях вече спокоен както преди малко, достраша ме и гласът ми потрепери, когато отговорих, че не виждам нищо.

— От страх очите ти не виждат — каза Виталис.

— Уверявам ви, че не виждам дървета.

— Няма ли някакво голямо колело?

— Нищо не се вижда.

— Да не сме се заблудили!

Не можех нищо да отговоря — не знаех нито къде сме, нито къде отиваме.

— Ще повървим още пет минути и ако не видим дървета, ще се върнем назад. Може да съм сбъркал пътя.

Сега, като разбрах, че може да сме сбъркали пътя, силите ме напуснаха. Виталис ме дръпна за ръката.

— Какво?

— Не мога вече да вървя.

— А мислиш ли, че аз мога да те нося? Държа се още на краката си само пред мисълта, че ако седнем, няма да станем вече и ще умрем тук от студ. Да вървим!

Тръгнах след него.

— Има ли по пътя дълбоки коловози?

— Няма никакви.

— Трябва да се върнем назад.

Вятърът, който духаше в гърба ни досега, ни шибна право в лицето толкова силно, че ме задуши. Стори ми се, че нещо ме пари.

На идване не се движехме бързо, но на връщане вървяхме още по-бавно.

— Щом видиш коловози, кажи ми — каза Виталис. — Правият път трябва да е вляво и да има трънлив храст на кръстопътя.

Четвърт час вървяхме така и се борехме срещу вятъра. В беззрачната нощна тишина стъпките ни отекваха по вкочанената земя. Едва си влачех каката, но сега аз мъкнех Виталис. С какво безпокойство се взирах вляво на пътя!

Изведнъж червена звездица заблещука в мрака.

— Светлина — казах аз и протегнах ръка.

— Къде?

Виталис погледна. Но макар че светлинката не трептеше много далече, той не видя нищо. По това разбрах, че зрението му е отслабнало, защото обикновено той виждаше нощем далече и погледът му пронизваше мрака.

— Защо ни е тая светлина! — каза той. — Лампа гори на масата на някой работник или край леглото на умиращ. Не можем да почукаме на тая врата. На село можем да помолим нощем за гостоприемство, но в околностите на Париж са негостоприемни. Няма тук къщи за нас. Да вървим!

Вървяхме още няколко минути, после ми се стори, че виждам път, който пресичаше нашия, а на ъгъла нещо се чернееше — навярно трънливият храст. Пуснах ръката на Виталис, за да стигна по-скоро. Пътят беше изровен от дълбоки коловози.

— Ето една трънка. Има и коловози.

— Дай ми ръката си. Спасени сме, каменоломната е на пет минути оттук. Гледай добре, трябва да видиш и китката дървета.

Стори ми се, че виждам нещо черно, и казах, че са дърветата.

Надеждата ни възвърна силите, краката не ми тежаха толкова и вървях по-леко.

Но петте минути на Виталис сякаш нямаха край.

— Повече от пет минути вървим по верния път — каза той, като се спря.

— Тъй ми се струва.

— Къде водят коловозите?

— Продължават направо.

— Входът на каменоломната трябва да бъде вляво, минали сме край него, без да го забележим. В тая тъмна нощ лесно може да се обърка човек. Но все пак по коловозите трябваше да разберем, че сме отминали.

— Уверявам ви, че коловозите не са се отбивали вляво.

— Няма какво, ще се върнем пак.

И още веднъж се върнахме обратно.

— Виждаш ли дърветата?

— Да, там вляво.

— А коловозите?

— Няма коловози.

— Сляп ли съм? — каза Виталис и си потърка очите. — Да вървим право към дърветата, дай ръка.

— Има стена.

— Това е купчина камъни.

— Не, уверявам ви, че е стена.

Думите ми лесно можеха да се проверят — намирахме се само на няколко крачки от стената. Виталис направи тия няколко крачки и сякаш не вярваше на очите си, прилепи две ръце върху препятствието, което аз наричах стена, а той — купчина камъни.

— Стена е. Камъните са правилно наредени и напипвам мазилката. Къде е входът? Потърси коловозите!

Наведох се към земята и тръгнах край стената, докато свърши, без да открия никакъв коловоз. После се върнах към Виталис и продължих издирванията си в обратна посока. Пак безуспешно — навсякъде стена! Никъде нямаше дупка в тая стена, а на земята никакъв път, никаква бразда или каквато и да е следа, която да показва, че има вход.

— Не намирам нищо друго освен сняг.

Ужасно положение! Навярно господарят ми се беше заблудил и тук не се намираше каменоломната, която той търсеше.

Когато му казах, че не намирам коловози, а само сняг, той остана за миг безмълвен, после пак прилепи ръце към стената и я опипа от край до край. Капи, който не разбираше нищо от цялата тая работа, лаеше нетърпеливо.

Вървях след Виталис.

— Да търся ли по-нататък?

— Не, каменоломната е зазидана.

— Зазидана?

— Запушили са входа и е невъзможно да се влезе.

— Ами сега?

— Какво можем да направим? Не зная. Да умрем тук.

— О, господарю!

— Да, ти не искаш да умреш, млад си, животът ти е мил. Добре, да вървим! Можеш ли да вървиш?

— Ами вие?

— Когато не мога повече, ще падна като стар кон.

— Къде да вървим?

— Ще се върнем в Париж. Срещнем ли полицаи, ще ги помолим да ни отведат в участъка. Бих желал да избегна това, но не мога да те оставя да умреш от студ. Хайде, мой малък Реми, хайде, момчето ми, смелост!

И тръгнахме назад по пътя, който бяхме вече изминали. Колко ли беше часът? Нямах никаква представа. Бяхме вървели дълго, много дълго и бавно. Беше полунощ, а може би един часът. Небето продължаваше да бъде все така мрачносиньо, без луна, с редки звезди, които изглеждаха по-дребни, отколкото обикновено. Вятърът, вместо да стихне, се беше усилил. Той дигаше вихрушка снежен прах от пътя и го шибаше право в лицето ни. Къщите, край които минавахме, бяха затворени и тъмни. Струваше ми се, че ако хората, които спяха там на топло под завивките, знаеха колко ни е студено, биха ни пуснали вътре.

Ако вървяхме бързо, можехме да се посгреем но Виталис пристъпваше едва-едва и се задъхваше. Дишаше бързо и запъхтяно, сякаш беше тичал. Запитвах ли го нещо, не ми отговаряше, а бавно ми даваше знак с ръка, че не може да говори. От полето се бяхме върнали пак в града, с други думи, вървяхме между стените, по които тук-таме се люшкаха и скърцаха железни фенери.

Виталис се спря. Разбрах, че няма вече сили.

— Да почукам ли на някоя врата? — попитах аз.

— Не, няма да ни отворят. Тук живеят цветари и градинари. Те не стават нощем. Да вървим.

Но волята му беше по-голяма от силите. След няколко крачки пак се спря.

— Трябва да си поотдъхна — рече той. — Не мога повече.

На един стобор имаше вратня, а над самия стобор се издигаше голяма купчина тор, както бива много често в зеленчуковите градини. Вятърът, като духал върху купчината, беше изсушил сламата отгоре и беше отвял доста дебел пласт на улицата, под самия стобор.

— Ще седна тук — каза Виталис.

— Нали казвахте, че ако седнем, ще замръзнем и няма да можем вече да станем.

Без да отговори, той ми кимна да струпам сламата до вратнята и не седна, а по-скоро се строполи върху тая постеля. Зъбите му тракаха и цял се тресеше.

— Донеси още слама — каза ми той, — купчината тор ще ни пази от вятъра.

От вятъра да, но не и от студа! Когато струпах всичката слама, която можех да събера наоколо, седнах до Виталис.

— Притисни се към мене — каза той — и сложи Капи върху себе си: той ще те постопли със своята топлина.

Виталис беше опитен човек и знаеше, че при положението, в което се намирахме, студът можеше да бъде смъртоносен за нас. За да се изложи на тая опасност, навярно беше съвсем съсипан.

И така беше. От петнадесет дни той си лягаше всяка вечер, след като беше изминал повече път, отколкото му позволяваха силите, и последната умора, дошла след другите, го свари много слаб, за да я издържи, много изтощен от редица усилия, от лишенията и старостта.

Съзнаваше ли той състоянието си? Не можах да узная никога. Но когато се покрих със слама и се притиснах към него, почувствувах, че се наведе над лицето ми и ме целуна. Това беше за втори — и за последен път.

Лек студ не позволява на хората, които си лягат разтреперани в леглото, да заспят, а силният продължителен студ вцепенява и приспива тези, които е сварил на открито. Такъв беше и нашият случай.

Веднага щом се сгуших до Виталис, се почувствувах отпаднал и очите ми се затвориха. Помъчих се да ги отворя и понеже не успях, ощипах си силно ръката. Но кожата ми беше нечувствителна и въпреки цялото добро желание, което вложих, едва успях да си причиня слаба болка. Ала тая болка ми възвърна донякъде съзнанието. Виталис, опрял гръб на вратнята, пъхтеше мъчително с кратки и бързи задъхвания. В моя скут, притиснат към гърдите ми, Капи вече спеше. Над главите ни вятърът продължаваше да духа и ни покриваше със сламки, които падаха над нас като сухи обрулени листа. На улицата — ни жива душа. Край нас, наоколо и в далечината — мъртва тишина.

Тая тишина ме уплаши. Защо? Не можах да разбера. Но някакъв страх, примесен с тъга, изпълни очите ми със сълзи. Струваше ми се, че тук ще умра.

И мисълта за смъртта ме пренесе в Шаванон. Бедната мама Барберен! Ще умра, без да я видя, без да видя нашата къща, моята градинка! И кой знае по каква прищявка на въображението се намирах в тая градинка: слънцето блестеше весело и топло, златоцветът бе разпукал златните си цветове, косовете пееха в храстите, а на трънливия плет мама Барберен простираше дрехите, изпрани на ручея, който бълбукаше по камъните.

Изведнъж напуснах Шаванон и се намерих на „Лебед“. Артур спеше в леглото си, госпожа Милиган беше будна, слушаше как фучи вятърът и се питаше къде ли съм в тоя страшен студ.

После очите ми пак се затвориха, сърцето ми замря и сякаш изгубих съзнание.