Ектор Мало
Без дом (34)

Тридесет и четвърта глава
Семейство Дрискол

Чиновникът, който трябваше да ме заведе при моите родители, беше дребно добродушно старче, съсухрено, жълто и сбръчкано, облечено в черна оръфана и лъснала дреха, с бяла вратовръзка. Когато излязохме навън, той си потри силно ръцете, та ставите на пръстите и китките му изпукаха, ритна с крак, сякаш искаше да запрати далеч разкривените си ботуши, и като вирна нос нагоре, вдъхна дълбоко на няколко пъти мъглата с блаженството на човек, който е бил затворен. — Намира, че миризмата е приятна — каза ми на италиански Матиа.

Старчето ни погледна и без да ни говори, каза ни „пет, пет“, сякаш се обръщаше към кучета, което означаваше, че трябва да вървим след него и да не го изгубваме.

Скоро се намерихме в голяма улица, задръстена от коли. Той спря една, която минаваше — кочияшът, вместо да седи на капрата си зад коня, беше кацнал отзад и високо на нещо като кабриолетово чергило. После научих, че тия коли се наричат cab.

Той ни накара да се качим на тая кола, която беше отворена отпред, и през едно прозорче на чергилото поведе разговор с кочияша. Няколко пъти произнесоха името „Бетнал Грийн“ и помислих, че така се казва кварталът, в който живееха родителите ми. Знаех, че green на английски значи зелен, и това ми навя мисълта, че този квартал навярно е засаден с красиви дървета, което, разбира се, ми беше много приятно. Той нямаше да прилича на грозните, така мрачни и печални лондонски улици, през които минавахме, когато пристигнахме. Къщата щеше да бъде много хубава, сред голям град, оградена с дървета.

Спорът между нашия водач и кочияша продължи доста дълго. Ту единият се надигаше към прозорчето, за да даде обяснения, ту другият, сякаш искаше да се спусне от капрата през тесния отвор, за да каже, че не разбира нищичко от това, което му искат.

Аз и Матиа се бяхме сгушили в един кът с Капи в краката ми и като слушах спора им, си казвах, че наистина е много чудно един кочияш да не знае къде се намира такова хубаво място, каквото навярно беше „Бетнал Грийн“ — толкова много зелени квартали ли имаше в Лондон? Това ми изглеждаше доста чудно, тъй като всичко, което бяхме видели досега, ми напомняше по-скоро сажди. Пътувахме доста бързо по широки улици, после по тесни, после по други широки, но не виждахме почти нищо наоколо, така гъста беше мъглата около нас. Започна да става студено и ние дишахме някак мъчно, сякаш щяхме да се задушим. Като казвам ние, става дума за мене и за Матиа, защото нашият водач, напротив, изглежда, се чувствуваше много добре. Във всеки случай той дишаше дълбоко, с отворена уста, като сумтеше, сякаш бързаше да натрупа по-голям запас въздух в дробовете си. После от време на време продължаваше да пука пръстите и да изпъва краката си. Да не е прекарал няколко години, без да се движи и без да диша?

Въпреки трескавото вълнение при мисълта, че след няколко мига, след няколко секунди може би ще прегърна родителите си — баща, майка, братя, сестри, — изпитвах голямо желание да разгледам града, през който минавахме. Нали беше мой град, моя родина?

Но напразно се взирах, не виждах нищо, или почти нищо, като изключим червените светлини на газените фенери, които мъждееха в мъглата като в гъст облак дим. Едва съзирахме фенерите на колите, които срещахме, и от време на време трябваше да спираме изведнъж, за да не блъснем или да не смажем хората, които задръстваха улиците.

Продължавахме да пътуваме. Отдавна бяхме излезли от Грейт и Гели. Това затвърдяваше в мене мисълта, че родителите ми живеят извън града. Навярно скоро щяхме да напуснем тесните улици и да препуснем из полето.

Аз и Матиа се държахме за ръка и мисълта, че ще намеря родителите си, ме караше да му стискам ръката. Чувствувах нужда да му кажа, че сега съм негов приятел повече от всеки друг път и завинаги. Но вместо да излезем на полето, навлизахме в по-тесни улички и чувахме свирките на локомотива.

Тогава помолих Матиа да запита водача ни няма ли да стигнем най-после при родителите ми. Отговорът на Матиа бе отчайващ — той твърдеше, че чиновникът на Грейт и Гели казал, че никога не бил идвал в тоя разбойнически квартал. Матиа навярно се лъжеше, не е разбрал отговора. Но той настояваше, че thieves, английската дума, която чиновникът употребил, означавала на френски разбойници, уверен бил в това. Отначало се отчаях, после си казах, че чиновникът се бои от разбойници тъкмо защото ще навлезем в полето и че думата грийн, която се намира след Бетнал, се отнася за дървета и ливади. Споделих тая мисъл с Матиа и двамата се смяхме много над страха на чиновника. Колко глупави са хората, които не са излизали от градовете!

Но нищо не показваше, че наближаваме полето — нима Англия беше само един град от камъни и кал, който се нарича Лондон? Тая кал нахлуваше и в колата ни и покриваше и нас самите с черни пръски. Отдавна около нас вече се носеше неприятна миризма. Всичко това показваше, че се намираме в някакъв лош квартал, навярно последния, преди да навлезем в ливадите на „Бетнал Грийн“. Струваше ми се, че се въртим на едно и също място и от време на време нашият кочияш забавяше хода, сякаш не знаеше вече къде се намира. Най-после той спря изведнъж и прозорчето се отвори.

Тогава започна разговор или по-право спор. Матиа ми каза, че му се струва, че нашият кочияш не иска да кара по-нататък, тъй като не знае пътя. Той искал обяснения от чиновника на Грейт и Гели, а чиновникът продължавал да отговаря, че никога не е идвал в тоя разбойнически квартал. Чух думата thieves. Сигурно тук не е „Бетнал Грийн“. Какво ли ще стане? Спорът през прозорчето продължаваше и кочияшът и чиновникът, еднакво ядосани, си разменяха реплики през този отвор.

Най-после чиновникът, след като даде пари на кочияша, който мърмореше, слезе от колата и пак ни каза „пет, пет“ — ясно беше, че и ние трябва да слезем. Намирахме се в кална улица, сред мъглата. Един дюкян беше бляскаво осветен и светлината, пречупена от огледалата, от позлатата и от четвъртитите бутилки, се разливаше по улицата, пробила мъглата до ручея. Беше кръчма или както англичаните я наричат, gin palace, където продават хвойнова ракия и всякакви други ракии, добити от зърнени храни или от цвекло.

— Пет, пет — каза водачът ни. И влязохме с него в тоя gin palace. Ясно, сбъркали бяхме, като мислехме, че се намираме в беден квартал. Никога не бях виждал по-разкошно заведение — цялото беше в огледала и позлата. Тезгяхът беше сребърен. Ала хората, които стояха прави пред тоя тезгях или се бяха опрели о стените или бъчвите, бяха дрипави. Някои нямаха обувки и босите им крака, шляпали в калните локви, бяха черни, сякаш намазани с вакса, която още не беше изсъхнала. На тоя хубав сребърен тезгях нашият водач си поръча чаша бяло питие с приятна миризма. След като го изпи на един дъх със същата жажда, с която поглъщаше преди малко мъглата, той поведе разговор с човека с голи до лактите ръце, който му го поднесе. Не беше трудно да се отгатне, че разпитва за пътя, и нямаше нужда да питам Матиа.

Пак тръгнахме подир нашия водач. Сега уличката беше толкова тясна, че въпреки мъглата виждахме къщите и от двете й страни. Въжета бяха опнати във въздуха от една къща до друга и тук-таме по тия въжета висяха долни дрехи и дрипи. Навярно те бяха прострени да съхнат. Къде ли отиваме? Започнах да се тревожа и от време на време Матиа ме поглеждаше, но не ме разпитваше.

От улицата преминахме в уличка, после в двор, после пак в уличка. Къщите бяха по-бедни, отколкото в най-бедното френско селце. Много от тях бяха дъсчени, като плевни или обори, но бяха жилища. По праговете им се виждаха насядали полуоблечени жени и деца.

Когато някоя светлинка ни позволяваше да видим малко по-ясно наоколо, забелязвах, че жените бяха бледи, светлите им като лен коси падаха на раменете им. Децата бяха почти голи — малкото дрешки, които имаха на гърба си, бяха дрипави. В една уличка видяхме свине, които се ровеха в локва, отдето се носеше отвратителна миризма. Нашият водач скоро се спря. Навярно се беше заблудил. Но в същия миг към нас се приближи мъж, облечен в дълъг син редингот и с шапка с лачена каишка. На ръката му имаше черна и бяла нашивка. На колана му висеше калъф. Беше полицай.

Поведе се разговор и скоро пак тръгнахме, предвождани от полицая. Пресичахме улички, дворове, криви улици. Стори ми се, че тук-таме къщите бяха рухнали.

Най-после спряхме в двор с малка локва в средата.

— Red Lion Court — каза полицаят.

Тия думи, които чух да споменават вече няколко пъти, означават „Дворът на червения лъв“ — както ми каза Матиа.

Защо се спираме? Не беше възможно да се намираме в „Бетнал Грийн“. Нима в този двор живеят родителите ми? Но тогава?…

Нямах време да се занимая с тия въпроси, които се въртяха в неспокойния ми ум. Полицаят почука на вратата на нещо като дъсчена плевня и нашият водач му благодари — значи бяхме пристигнали!

Матиа, който продължаваше да ми държи ръката, я стисна и аз стиснах неговата. Разбрахме се. Страхът, който свиваше сърцето ми, свиваше и неговото.

Толкова бях развълнуван, че не помня добре как се отвори вратата, на която полицаят бе почукал. Но от момента, в който влязохме в една обширна стая, осветена от една лампа и огън от каменни въглища, който гореше върху скара, спомените ми са ясни. Пред огъня в сламено кресло, което приличаше на ниша на светец, седеше неподвижен като статуя белобрад старец с черна шапчица на главата. Един срещу друг, но разделени от масата, седяха мъж и жена. Мъжът беше около четиридесетгодишен, облечен в дрехи от сиво кадифе, с умно, но сурово лице. Жената, с пет-шест години по-млада, имаше руси коси, които падаха върху шал на бели и черни квадрати, кръстосан на гърдите й. Очите й бяха безжизнени, а лицето, което навярно е било хубаво, както и нейните лениви движения изразяваха безразличие и равнодушие. В стаята имаше четири деца — две момчета и две момичета, — всичките руси, с ленени коси като майка си. Голямото момче изглеждаше единадесет-дванадесет годишно. По-малкото момиченце беше едва тригодишно и пълзеше по пода.

Видях всичко това само с един поглед, докато нашият водач, чиновникът от Грейт и Гели, още говореше.

Какво казваше? Едва го чувах и не разбирах нищо. Чух само името Дрискол, моето име, както беше казал адвокатът.

Всички очи, дори очите на неподвижния старец, се бяха извърнали към Матиа и към мене. Само малкото момиче разглеждаше Капи.

— Кой от двама ви е Реми? — запита мъжът с дрехите от сиво кадифе.

Пристъпих крачка напред.

— Аз — казах.

— Ела и прегърни баща си, момчето ми.

Като си мислех преди за тоя миг, представях си, че някакъв порив ще ме тласне в прегръдките на моя баща. Не намерих в себе си тоя порив. Но се приближих и целунах баща си.

— А това — каза ми той — са дядо ти, майка ти, братята и сестрите ти.

Отидох най-напред при майка си и я прегърнах. Позволи ми да я целуна, но тя самата не ме целуна — каза ми само две-три думи, които не разбрах.

— Стисни ръката на дядо си, но внимателно — каза баща ми. — Той е парализиран.

Ръкувах се и с двамата си братя и с голямата си сестра. Исках да прегърна малката, но тя галеше Капи и ме отблъсна. Като отивах така от един към друг, се възмущавах от самия себе си. Какво беше това? Не изпитвах вече никаква радост, че се намирах най-после в семейството си. Имах баща, майка, братя, сестри, имах дядо, бях сред тях, а стоях равнодушен. Очаквах тоя миг с трескаво нетърпение, луд бях от радост при мисълта, че и аз ще имам родители, които ще обичам, които ще ме обичат, а стоях смутен, разглеждах любопитно всички и не намирах в сърцето си какво да им кажа, не намирах нито една нежна дума. Изрод ли бях? Значи не бях достоен да имам семейство!

Ако бях намерил родителите си в дворец, а не в тая плевня, нямаше ли да изпитвам към тях нежните чувства, които изпитвах преди няколко часа в сърцето си към баща и майка, които не познавах, а не можех да изразя пред бащата и майката, които ми бяха пред очите?

Тая мисъл ме накара да пламна от срам. Отидох отново при майка си, прегърнах я и пак я целунах горещо. Навярно тя не разбра на какво се дължеше тоя порив, защото, вместо да отвърне на целувките ми, ме погледна с безразличие, после се обърна към мъжа си, към моя баща, подигна леко рамене и му каза няколко думи, които не разбрах, но той започна да се смее. Това равнодушие от нейна и от негова страна, тоя смях свиха болезнено сърцето ми. Струваше ми се, че този изблик на нежност не заслужаваше да бъде посрещнат така. Но нямах възможност да се отдам, на чувствата си.

— А този кой е? — попита баща ми, като посочи Матиа.

Обясних какви връзки ме свързват с Матиа, като се помъчих да вложа в думите си малко от приятелството, което изпитвах, и се постарах да обясня колко съм му задължен.

— Да — каза баща ми. — Искал е навярно да види свят.

Понечих да му отговоря, но Матиа ме прекъсна.

— Точно така — рече той.

— А Барберен? — попита баща ми. — Той защо не дойде?

Обясних, че Барберен е починал, което беше тежък удар за мене, когато пристигнахме в Париж, след като бях научил в Шаванон от мама Барберен, че моите родители ме търсят. Тогава баща ми преведе на майка ми моите думи и ми се стори, че тя отговори, че това е „добре“ или пък „много добре“. Във всеки случай тя каза на няколко пъти думите well и good, които знаех. Защо беше „добре“ и „много добре“, че Барберен е умрял? Питах се и не можех да си отговоря на тоя въпрос.

— Не знаеш ли английски? — попита ме баща ми.

— Не. Зная само френски, а също и италиански — научих го при господаря, който ме беше наел от Барберен.

— При Виталис ли?

— Вие знаете?…

— Барберен ми каза името му преди известно време, когато бях отишъл във Франция да те търся. Но ти навярно си любопитен да узнаеш защо не сме те търсили тринадесет години и как изведнъж ни е дошло наум да намерим Барберен.

— О, да! Много съм любопитен, уверявам ви, много съм любопитен!!

— Ела тогава край огъня, ще ти разкажа.

Като влязохме, бях опрял арфата си на стената. Свалих раницата и седнах на мястото, което той ми посочи.

Но когато простирах калните си и мокри крака към огъня, дядо ми изсъска към мене, без да продума, горе-долу като стар разсърден котарак. Нямаше нужда от друго обяснение, за да разбера, че му преча, и си прибрах краката.

— Не му обръщай внимание — каза баща ми, — старият не обича да му затулят огъня, но щом ти е студено, сгрей се. Няма защо да се стесняваш от него.

Смаях се, като го чух да говори така за тоя белокос старец. Струваше ми се, че ако трябваше да се стесняваме от някого, беше именно от него. Свих ся краката под стола.

— Ти си най-големият ми син — започна баща ми — и се роди една година след брака ми с майка ти. Когато се ожених за майка ти, едно момиче се надяваше, че ще го взема за жена, и тоя брак му вдъхна жестока омраза към девойката, която смяташе за своя съперница. За да си отмъсти, тя те открадна точно в деня, когато ти стана на шест месеца, и те отнесла във Франция, в Париж, където те захвърлила на улицата. Търсихме те навсякъде, но не стигнахме чак до Париж, защото и през ум не ни минаваше, че са те занесли толкова далече. Не те намерихме, мислехме, че си умрял, че сме те загубили завинаги, докато преди три месеца тая жена, болна на смъртно легло, преди да умре, разкри истината. Заминах веднага за Франция и се явих пред пристава в квартала, където си бил захвърлен. Там ми казаха, че те прибрал някакъв зидар от Крьоз, същият, който те бил намерил, и веднага заминах за Шаванон. Барберен ми каза, че те дал под наем на някакъв пътуващ музикант, на Виталис, и че обикаляш с него Франция. Тъй като не можех да остана във Франция и да тръгна по дирите на Виталис, възложих на Барберен да се погрижи за това и му дадох пари да замине за Париж. Същевременно му поръчах да съобщи, когато те намери, на адвокатите Грейт и Гели, които уреждат работите ми. Не му дадох адреса си тук, тъй като ние живеем в Лондон само през зимата. Аз съм пътуващ търговец и когато времето се стопли, обикалям с каруци Англия и Шотландия заедно със семейството си. Ето, момчето ми, как те открихме и как след тринадесет години ти пак идваш да заемеш мястото си тук, сред своето семейство. Разбирам, че си поуплашен, защото не ни познаваш и не разбираш какво говорим, а и ние не можем да те разберем, но се надявам, че скоро ще свикнеш.

Да, разбира се, скоро щях да свикна — това не беше ли напълно естествено, щом като бях в семейството си и щях да живея с баща си, с майка си, с братята и сестрите си?

Хубавите пелени не бяха казали истината. За мама Барберен, за Лиза, за татко Акен — за всички, които бяха помагали, това беше нещастие. Не бих могъл да направя за тях онова, за което мечтаех, тъй като пътуващите търговци, особено тези, които живеят в плевня, навярно не са особено богати, но какво значение имаше това за мене в края на краищата? Имах семейство и представата, че ще тъна в богатство, беше детска мечта. Обичта струва повече от богатството — аз нямах нужда от пари, а от обич.

Докато баща ми разказваше, а аз гледах и слушах само него, наредиха на масата чинии със сини цветчета, а в металическо блюдо имаше голямо парче говеждо с картофи.

— Гладни ли сте, момчета? — попита баща ми, като се обърна към Матиа и към мене.

Вместо да отговори, Матиа показа белите си зъби.

— Е, да сядаме тогава на масата — каза баща ми.

Но преди да седне, той притегли креслото на дядо ми до масата. После, като седна и той самият с гръб към огъня, наряза месото и поднесе на всеки по голям резен с картофи. Макар че не бях възпитан според правилата на вежливостта, или по-скоро, да си призная истината, макар че изобщо не бях възпитаван, забелязах, че братята ми и голямата ми сестра ядат повече с пръсти — топяха ги в соса и ги облизваха, а баща ми и майка ми сякаш не виждаха това. Дядо ми пък гледаше само в чинията си и единствената ръка, с която можеше да си служи, се движеше непрестанно от чинията до устата му. Изпуснеше ли някое парче от треперещите си пръсти, моите братя му се присмиваха.

Като се навечеряхме, мислех, че ще прекараме вечерта край огъня, но баща ми каза, че очаква приятели и че трябва да си легнем. После взе свещ и ни заведе под един заслон до самата стая, където вечеряхме. Там имаше две големи коли от ония, с които обикалят обикновено пътуващите търговци. Той отвори вратата на едната кола и видяхме, че вътре има две легла едно над друго.

— Ето леглата ви — каза той. — Приятни сънища.

Така бях приет в своето семейство — в семейство Дрискол.