Ектор Мало
Без дом (35)

Тридесет и пета глава
Почитай баща си и майка си

Като си отиваше, баща ми ни остави свещта, но затвори отвън вратата на нашата кола. Трябваше значи да си лягаме. И побързахме да си легнем, без да си побъбрим, както правехме всяка вечер, и без да споделим впечатленията си от тоя толкова запълнен ден.

— Лека нощ, Реми — каза Матиа.

— Лека нощ, Матиа.

На Матиа не му се приказваше, както не ми се приказваше и на мене, и бях щастлив от неговото мълчание.

Но да не ги се приказва, не значи да ти се спи. Духнах свещта, но не можах да затворя очи и започвах да мисля за всичко, което се беше случило, като се въртях и обръщах ту на едната, ту на другата страна в тясното си легло. Както си мислех, чух, че и Матиа, който заемаше леглото над мене, се върти и се обръща, което показваше, че и той като мене не спи.

— Не спиш ли? — попитах шепнешком.

— Не, още не спя.

— Да не ти е лошо?

— Не, благодаря, напротив, много ми е добре. Само че всичко се върти около мене, сякаш съм още в морето, и колата се издига и потъва, като се търкаля на всички страни.

Само морската болест ли пречеше на Матиа да заспи? Не го ли държаха буден същите мисли, които вълнуваха и мене? Той много ме обичаше и бяхме така тясно свързани по сърце и душа, че и той чувствуваше това, което чувствувах аз самият.

Сън не ме ловеше и с течение на времето необяснимият страх, който ме потискаше, растеше. В самото начало не съзнавах добре кое от всички тия чувства, които се блъскаха бурно и се смесваха в моята глава, преобладаваше у мене. Но сега разбрах, че беше страхът. Страх от какво? Не знаех, но ме беше страх. Не се боях, че лежа в тая кола сред окаяния квартал Бетнал Грийн. Колко пъти през скитническия си живот бях прекарвал нощи, без да имам подслон, както в тоя миг! Съзнавах, че не ме грози никаква опасност, и все пак бях ужасен. Колкото повече се противопоставях на тоя страх, толкова по-неспокоен ставах.

Часовете летяха един след друг, без да мога да определя кое време е, тъй като наоколо не се чуваше да бие никакъв часовник. Изведнъж чух доста силно тропане на вратата на заслона, която излизаше на друга улица, а не в „Двора на червения лъв“. После, след няколко равномерни почуквания, светлина проникна в нашата кола.

Изненадан, аз се огледах бързо наоколо, докато Капи, който спеше край леглото ми, се събуди и изръмжа. Тогава видях, че светлината проникваше през едно прозорче на тая стена на колата, където бяха леглата ни и което не бях забелязал, когато си лягахме, защото от вътрешната му страна имаше завеса. Едната половина на това прозорче беше до леглото на Матиа, а другата половина до моето. Не исках Капи да събуди цялата къща и хванах муцуната му с ръка, после погледнах навън.

Баща ми влезе под заслона и отвори бързо и безшумно вратата към улицата. После я затвори по същия начин след влизането на двама мъже с тежки бали на раменете си.

Тогава той сложи пръст на устните си, а с другата ръка, в която държеше фенер, посочи колата, където бяхме легнали. Това означаваше, че не бива да дигат шум, за да не ни събудят.

Това внимание ме трогна и померих да му извикам, че няма защо да се безпокоят за мене, тъй като не спях. Но щях да събудя Матиа, който навярно спеше спокойно, и не се обадих. Баща ми помогна на двамата мъже да свалят балите, после изчезна за миг и се върна скоро с майка ми. Докато го нямаше, мъжете развързаха балите. Едната беше пълна с платове, а в другата имаше разни плетени фланелки, гащи, чорапи, ръкавици.

Тогава разбрах това, което в началото ме изненада — тия хора бяха търговци, дошли да продадат стоката си на моите родители.

Баща ми вземаше всяка вещ, преглеждаше я на светлината на фенера и я подаваше на майка ми, която изрязваше с ножички етикетите и ги прибираше в джоба си. Това ми се видя странно, както и времето, по което ставаше тая продажба, ми се стори необикновено.

Като продължаваше да преглежда стоката, баща ми отправяше шепнешком по някоя и друга дума на мъжете, които бяха донесли балите. Ако знаех английски, може би щях да чуя тия думи, но човек чува зле, когато не разбира. Само думите bob и policemen, повторени на няколко пъти, ми направиха впечатление.

След като прегледаха внимателно съдържанието на двете бали, родителите ми заедно с двамата мъже излязоха от заслона и влязоха вкъщи и ние пак останахме на тъмно. Явно беше, че ще уреждат сметките си. Казвах си, че няма нищо необикновено в това, което видях, но не можах да се съглася с това въпреки доброто ми желание. Защо тия хора, като идваха при родителите ми, не влязоха през „Двора на червения лъв“? Защо говореха за полицията шепнешком, сякаш се бояха да не ги чуе някой отвън? Защо майка ми изряза етикетите на вещите, които купуваше?

Тия въпроси не ме оставяха да заспя и понеже не можех да си отговоря на тях, мъчех се да ги прогоня от ума си. Но напразно. След известно време светлина пак заля нашата кола и пак погледнах през пролуката на завесата. Но този път направих това неволно, против желанието си, докато първия път то беше напълно естествено, за да видя и узная. Сега си казвах, че не бива да гледам и, все пак гледах. Казвах си, че навярно ще бъде по-добре нищо да не зная, и все пак исках да видя.

Баща ми и майка ми бяха сами. Докато майка ми връзваше бързо донесените вещи в два вързопа, баща ми метеше един кът под заслона. Под сухия пясък, който той махаше бързо с метлата, скоро се показа капак. Той го дигна. Майка ми беше вързала вече двата вързопа, той ги свали през тоя капак в някаква изба, чиято дълбочина не можах да видя, а тя му светеше е фенера. Когато свали двата вързопа, той се върна, затвори капака, взе метлата и пак го покри с пясъка, който беше отмел. Като свърши тая работа, невъзможно беше да се види къде се намира капакът. И двамата нахвърляха по пясъка слама, с каквато беше осеян целият под. Излязоха. Когато затваряха леко вратата на къщата, стори ми се, че Матиа мръдна в леглото си, сякаш слагаше глава върху възглавницата. Видял ли беше това, което се случи? Не смеех да го попитам. Но ме потискаше вече необясним страх. Сега знаех от какво се боя. Цял бях облян в студена пот.

Така прекарах цялата нощ. Петел изкукурига наблизо и възвести, че скоро ще съмне. Едва тогава заспах, но тежък и неспокоен сън, изпълнен с тревожни сънища, които ме задушаваха.

Събуди ме скърцането на ключалка и вратата на нашата кола се отвори. Помислих, че баща ми е дошъл да ни каже, че е време да ставаме, и затворих очи, за да не го видя.

— Брат ти ни освобождава — каза Матиа. — Отиде си вече.

Станахме. Матиа не ме попита добре ли съм спал и аз не му зададох никакъв въпрос. Погледна ме по едно време, но аз извърнах очи. Трябваше да влезем в кухнята, но баща ми и майка ми не бяха там. Дядо ми беше край огъня, седнал в креслото си, сякаш не беше помръдвал от вечерта, голямата ми сестра, която се наричаше Ени, бършеше масата, а по-големият ми брат, Алън, метеше кухнята.

Отидох при тях, за да ги поздравя, но те продължиха работата си, без да ми отговорят.

Пристъпих тогава към дядо си, но той не ме остави да се приближа, а изсъска към мене, както вечерта, и аз се заковах на мястото си.

— Попитай го — казах на Матиа — в колко часа ще видя днес баща си и майка си.

Матиа го попита и дядо ми, като чу да се говори на английски, омекна. Страшното му и неподвижно лице се пооживи и той благоволи да отговори.

— Какво каза? — попитах аз.

— Баща ти е излязъл и щял да се прибере чак довечера, майка ти спи и ние можем да се поразходим.

— Само това ли каза? — попитах аз, тъй като преводът ми се видя много къс.

Матиа, изглежда, се смути.

— Не зная дали разбрах добре останалото — измънка той.

— Кажи каквото си разбрал.

— Каза, струва ми се, че ако ни падне добър случай в града, не бива да го пропускаме, а после добави, в това съм положителен: „Запомни урока ми. Трябва да живеем на гърба на глупаците.“

Дядо ми, изглежда, се сети какво ми обясни Матиа, защото при последните му думи направи със здравата си ръка движение, сякаш слага нещо в джоба си и същевременно смигна.

— Да излезем — казах аз на Матиа.

Два-три часа се разхождахме недалеч от „Двора на червения лъв“ — не смеехме да се отдалечим, за да не се загубим. И през деня „Бетнал Грийн“ ми се стори още по-ужасен от снощи, в тъмното. Навсякъде, в къщите и сред хората, тегнеше най-печална нищета. Аз и Матиа гледахме, без да продумаме.

Свърнахме обратно, стигнахме единия край на двора и се прибрахме вкъщи.

Майка ми беше излязла от стаята си. Съзрях я още от вратата, опряла глава на масата. Помислих, че е болна, и се спуснах към нея, за да я целуна, тъй като не можех да разговарям с нея.

Прегърнах я. Тя дигна глава, която се люшкаше, после ме погледна, но положително, без да ме вижда. Тогава усетих миризма на хвойнова ракия, която се носеше от топлия й дъх. Отдръпнах се. Тя отпусна глава върху двете си ръце, проснати на масата.

— Джин — рече дядо ми, погледна ухилен и добави няколко думи, които не разбрах. Вцепених се, сякаш бях загубил съзнание. После, след няколко секунди, погледнах Матиа, който също ме гледаше с насълзени очи. Направих му знак и пак излязохме.

Доста време вървяхме един до друг, като се държахме за ръце, без да продумаме, и вървяхме право пред себе си, без да знаем къде отиваме.

— Къде смяташ да отидем? — запита ме малко разтревожен Матиа.

— Не зная, където ще можем да си поприказваме. Имам да ти говоря, а тук на улицата не мога.

И наистина през скитническия си живот по поля и гори бях свикнал в школата на Виталис да не говоря никога нищо важно, когато се намирахме на градска или селска улица — обезпокояван от минувачите, губех веднага нишката на мислите си. А исках да говоря с Матиа сериозно, като знаех много добре какво ще му кажа.

Когато Матиа ми задаваше тоя въпрос, излязохме на улица, по-широка от уличките, по които се движехме, и ми се стори, че в дъното й се зеленеят дървета. Там беше може би полето. Тръгнахме нататък. Не беше полето, а огромен парк с обширна зелена морава, осеяна тук-таме с млади китни дървета. Можехме да си говорим до насита. Бях взел твърдо решение и знаех какво трябва да му кажа.

— Знаеш, че те обичам, мили Матиа — казах аз на другаря си, веднага щом седнахме в едно закътано и уединено местенце, — знаеш също, че от обич те накарах да дойдеш с мене при родителите ми. И няма да се усъмниш в моето приятелство, каквото и да поискам от тебе, нали?

— Колко си глупав! — отвърна той, като направи усилие да се усмихне.

— Смееш се, за да не заплача, но това няма значение. Пред кого мога да си поплача, ако не пред тебе?

И като се хвърлих в прегръдките на Матиа, се облях в сълзи. Никога не бях се чувствувал толкова нещастен, когато бях сам, загубен сред тоя грамаден свят. След като си поплаках дълго, опитах се да се успокоя — не бях довел Матиа в тоя парк, за да го накарам да ме съжалява, не го бях довел заради себе си, а заради него.

— Матиа — казах му аз, — трябва да заминеш, трябва да се върнеш във Франция.

— Да се разделя с тебе? Никога!

— Знаех предварително много добре, че така ще ми отговориш, и съм щастлив, много съм щастлив, уверявам те, от думите ти, че никога няма да се разделиш с мене. Но трябва да се разделим, трябва да се върнеш във Франция, в Италия, където искаш, все едно, стига само да не останеш в Англия.

— Кажи, къде искаш да отидеш? Къде да отидем двамата?

— Къде? Но аз трябва да остана тук, в Лондон, при семейството си. Мой дълг е да живея при родителите си! Вземи колкото пари ни остават и тръгвай.

— Не говори така, Реми. Ако някой трябва да замине, ти трябва да направиш това, а не аз.

— Защо?

— Защото…

Той не довърши и отвърна очи от въпросителния ми поглед.

— Матиа, отговори ми съвсем искрено, открито, без да ме щадиш, без страх. Ти не спеше тая нощ? Ти видя, нали?

Той не дигна очи, а пошепна глухо:

— Не спях.

— Какво видя?

— Всичко.

— И разбра, нали?

— Тези, които продаваха стоката, не я бяха купили. Баща ти ги наруга, че са похлопали на вратата на заслона, а не на къщата, те отвърнаха, че ги дебнели bob, тоест полицаи.

— Ето, виждаш ли, че трябва да заминеш — казах аз.

— Ако аз трябва да замина, трябва да заминеш и ти. И за двамата ни е еднакво потребно.

— Когато поисках да дойдеш с мене, вярвах според думите на мама Барберен и според собствените си мечти, че семейството ми ще има възможност да изучи и двама ни и че няма да се разделим. Но излезе друго. Мечтите си останаха… мечти. Тъй че трябва да се разделим.

— Никога!

— Изслушай ме добре, разбери ме и не ме огорчавай повече. Ако в Париж бяхме срещнали Гарофоли и ако той те беше прибрал, нямаше да искаш да остана с тебе, нали, и щеше да ми кажеш същото, което ти казвам аз сега.

Той не отвърна.

— Така ли е? Кажи, така ли е?

Той помисли малко и заговори:

— Изслушай ме сега ти — каза той, — изслушай ме добре: когато в Шаванон ти ми говореше за своето семейство, което те търсеше, стана ми много мъчно. Трябваше да се радвам, като узнах, че ще намериш родителите си, а, напротив, беше ме много яд. Вместо да мисля за твоята радост, за щастието ти, аз мислех само за себе си. Казвах си, че ти ще имаш братя и сестри, които ще обичаш колкото мене, повече от мене може би, богати братя и сестри, добре възпитани, образовани, знатни господа и госпожици, и завиждах. Ето какво трябва да узнаеш, ето истината, която трябва да ти призная, за да ми простиш, ако можеш да простиш такива лоши чувства!

— О! Матиа!

— Кажи, кажи, че ми прощаваш.

— От все сърце. Видях тогава, че ти е мъчно, и никога не съм ти се сърдил.

— Защото си глупчо. Ти си много добър глупчо. Аз бях лош. Но ако ти ми прощаваш, защото си добър, аз не мога да си простя, защото не съм добър колкото тебе. Ти не знаеш още всичко. Казах си: „Ще отида с него в Англия, тъй като трябва да видя, но когато бъде щастлив, когато бъде много щастлив и няма да има време да мисли за мене, ще избягам и без да се отбивам някъде, ще отида чак в Лука, да целуна Кристина“. Но ето че вместо да си богат и щастлив, както си мислехме, че ще бъдеш, ти не си богат, а си… с други думи, не си това, което мислехме. Тъй че не бива да заминавам и не Кристина, не своята сестричка, трябва да целуна, а своя другар, своя приятел, своя брат — Реми.

При тези думи той ми хвана ръката и я целуна. Тогава очите ми се наляха със сълзи, но те не бяха вече горчиви и горещи като тези, които пролях преди малко.

Но колкото и да бях развълнуван, не се отказах от намерението си.

— Трябва да заминеш, трябва да се върнеш във Франция, да видиш Лиза, татко Акен, мама Барберен, всичките ми приятели и да им кажеш защо не направих за тях това, което исках, за което мечтаех, което бях обещал. Ще им обясниш, че родителите ми не са богати, както предполагахме, и това ще бъде достатъчно извинение. Разбираш, нали? Те не са богати, това обяснява всичко. Не е срамно да не си богат.

— Ти искаш да замина не защото родителите ти са бедни — и аз няма да замина.

— Матиа, моля те, не усилвай мъката ми. Виждаш колко е голяма.

— О, не искам да те принуждавам да ми казваш това, което те е срам да ми обясниш. Не съм хитър, не съм умен, но ако не разбирам всичко, което трябва да влезе тук — той потупа главата си, — чувствувам какво ме засяга тук — и сложи ръка на сърцето си. — Ти искаш да замина не защото родителите ти са бедни, не защото не могат да ме хранят, тъй като аз няма да им бъда в тежест и бих работил за тях, а защото — след това, което видя тая нощ — те е страх за мене.

— Матиа, не говори така.

— Страх те е да не стигна дотам, да изрязвам етикетите от стоки, които не са купени.

— О, Матиа, скъпи Матиа, мълчи, мълчи!

И скрих с ръце зачервеното си от срам лице.

— Тогава слушай — продължи Матиа. — Ако ти се боиш за мене, аз се боя за тебе и затова ти казвам: да заминем заедно, да се върнем във Франция, за да видим мама Барберен, Лиза и твоите приятели.

— Невъзможно! Моите родители за тебе не са нищо, ти не им дължиш нищо, но за мене те са родители и аз трябва да остана при тях.

— Твои родители! Този парализирай старец — твой дядо! Тая легнала на масата жена — твоя майка!

Скочих бързо и вече не умолително, а заповеднически извиках:

— Млъкни, Матиа! Не говори така, забранявам ти! Говориш за моя дядо, за моята майка. Аз съм длъжен да ги почитам, да ги обичам.

— Щеше да бъдеш длъжен, ако те действително ти бяха родители. Но ако те не са ти дядо, нито баща, нито пък майка, длъжен ли си въпреки това да ги почиташ и обичаш?

— Не чу ли разказа на моя баща?

— Какво доказва тоя разказ? Загубили дете на твоята възраст. Търсили го и намерили дете на годините на детето, което са загубили. Ето всичко.

— Забравяш, че детето, което са им откраднали, е било подхвърлено на „Авеню дьо Бретьой“ и че аз съм бил намерен на „Авеню дьо Бретьой“ същия ден, в който те са загубили детето си.

— А защо две деца да не са били подхвърлени в един и същи ден на „Авеню дьо Бретьой“? Защо приставът да не е сбъркал, като е дошъл господин Дрискол в Шаванон? Това е възможно.

— Не, това е глупост.

— Може да е така. Тогава, което казвам, това, което обяснявам, може да е глупост, но то е, защото не го казвам и не го обяснявам добре, защото главата ми е глупава. Друг на мое място би го обяснил по-добре и тогава щеше да бъде умно. Аз съм глупавият и толкоз.

— За съжаление не! Това не е всичко.

— Най-сетне помисли и това, че ти не приличаш нито на баща си, нито на майка си и че нямаш руси коси като братята и сестрите си, които всички, чуваш ли добре, всички са еднакво руси. Защо ти не си като тях? От друга страна, има нещо много чудно — как тия хора, които не се богати, са похарчили толкова пари, за да намерят едно дете? По всички тези причини според мене ти не си Дрискол. Зная много добре, че съм глупав, винаги са ми го казвали, виновна е главата ми. Но ти не си Дрискол и не бива да останеш при семейство Дрискол. Ако искаш въпреки всичко да останеш при тях, ще остана с тебе. Но трябва да пишеш веднага на мама Барберен и да я помолиш да ни опише точно какви са били пеленките ти. Когато получим писмото й, ще разпиташ този, когото наричаш свой баща, и тогава може би някои неща ще ни станат поясни. Дотогава не мърдам и въпреки всичко ще остана при тебе. Ако трябва да се работи, ще работим заедно.

— Ами ако някой ден тупнат Матиа по главата?

Той се усмихна тъжно.

— Това не е най-страшното. Нима боли, когато те бият за приятеля ти?