Ектор Мало
Без дом (22)

Двадесет и втора глава
Напред

Напред!

Светът беше открит пред мене и аз можех да тръгна, накъдето ми хрумне — на север или на юг, на запад или на изток.

Бях дете и сам си бях господар!

Уви, точно това беше печалното за мене!

Колко деца си казват тихичко: „Ах, да можех да правя каквото си искам! Да бях свободен! Да си бях сам господар!“ Колко деца очакват с нетърпение блажения ден, в който ще бъдат свободни… да вършат глупости!

А аз си казвах: „Ах, защо нямам кой да ме посъветва, да ме упъти!“

То е, защото между тия деца и мене имаше разлика… и то страхотна.

Тия деца вършат глупости, но те имат зад себе си кой да им подаде ръка, когато падат, или да ги дигне, когато са на земята, а аз нямах никого. Ако падах, трябваше да падна докрай и после да се дигна съвсем сам, ако не съм се пребил. А бях достатъчно опитен, за да разбера, че можех прекрасно да се пребия.

Макар и малък, бях преживял доста нещастия и бях по-предпазлив и по-внимателен, отколкото са обикновено моите връстници — преимущество, което ми струваше скъпо!

И сега, преди да се впусна на дълъг път, реших да видя човека, който през последните години ми беше като баща. Щом леля Катерина не ме взе с децата да се сбогувам с него, можех, длъжен бях да отида и сам да го целуна.

Не бях ходил никога в затвора за дългове, но напоследък бях слушал да се говори много за него и бях Уверен, че ще го намеря. Щях да тръгна по пътя за Мадлен, който ми бе добре познат, и там щях да попитам къде е затворът. Щом като леля Катерина и децата са успели да видят баща си, и на мене навярно ще ми позволят да го видя. Аз също съм или по-скоро бях негово дете и той ме обичаше!

Не смеех да мина през целия Париж с Капи, който тичаше по петите ми. Какво бих отговорил на полицаите, ако ме запитат? От всичко, което ме беше наплашило през моя житейски опит, най-много се боях от полицията. Не бях забравил Тулуза. Вързах Капи с една връв, което, изглежда, засегна силно неговото честолюбие на обучено и възпитано куче. После хванах връвта и тръгнахме двамата към затвора „Клиши“.

Има на тоя свят печални неща, които навяват зловещи мисли. Не зная нищо по-грозно и по-печално от врата на затвор.

Спрях се за миг, преди да се реша да вляза в затвора „Клиши“, сякаш ме беше страх, че ще ме задържат и че вратата, тази отвратителна врата, ще се затвори зад гърба ми и няма да се отвори вече.

Представях си, че е мъчно да излезеш от затвора, но не знаех, че е мъчно и да влезеш. Научих го от опит.

Но тъй като не се оставих нито да ме изхвърлят, нито да ме изпъдят, успях да стигна при този, когото бях дошъл да видя.

Въведоха ме в една стая за свиждане, където нямаше нито решетки, нито прегради, както си мислех, и малко след това влезе бащата, който не беше окован във вериги.

— Чаках те, скъпи Реми — каза ми той, — и посмъмрих Катерина, че не те беше довела с децата.

От сутринта бях тъжен и потиснат, но тези думи ме ободриха.

— Госпожа Катерина не пожела да ме вземе със себе си.

— Не е било възможно, момчето ми, на тоя свят човек върши не това, което желае. Уверен съм, че ти би работил съвестно, за да заслужиш хляба си, но зет ми Сюрио не би могъл да ти даде никаква работа. Той е пазач на шлюз в Нивернезкия канал, а знаеш, че там не наемат работниците градинари. Децата ми казаха, че си искал да се заловиш пак за стария си занаят. Забрави ли, че едва не умря от студ и глад пред нашата вратня?

— Не, не съм забравил.

— А тогава не беше съвсем сам, имаше господар да те напътва. Тежко е, момчето ми, да тръгнеш сам на твоята възраст по големите пътища.

— Капи е с мене.

Както винаги, когато чуеше името си, Капи отговори с лай, който означаваше: „Тук съм! Ако ви трябвам за нещо, ето ме!“

— Да! Капи е добро куче, но все пак е куче. Как ще си изкарваш хляба?

— Ще пея и ще карам Капи да играе комедии.

— Капи не може да играе сам комедии.

— Ще го науча на фокуси. Капи, нали ще научиш всичко, което ти кажа?

Той сложи лапа на гърдите си.

— Слушай, момчето ми, ако си разумен, ще постъпиш някъде на работа. Ти си вече добър работник и така ще бъде по-добре, отколкото да се скиташ по пътищата, което е работа за мързеливците.

— Аз не съм мързелив, знаете много добре това, и никога не сте ме чували да се оплаквам, че имам много работа. У вас бих работил с всички сили и бих останал винаги при вас. Но не искам да постъпвам другаде.

Навярно съм казал тези думи някак особено, защото бащата ме изгледа за миг, без да отговори.

— Ти си ни разказвал — рече той най-после, — че Виталис те е учудвал много често, когато не си го знаел кой е, с начина, по който гледал хората, и с държанието си на господин, което сякаш показвало, че и той самият е господин. Знаеш ли, че ти също имаш такова държане? Не искаш да постъпиш другаде, така ли? Както обичаш, момчето ми. Казах ти всичко това за твое добро, не за друго, вярвай ми. Мисля, че трябваше да ти говоря, и го направих. Ти си сам господар на себе си, тъй като нямаш родители, а и аз не мога вече да ти бъда баща. Един клет нещастник като мен няма право да заповядва.

Всичко, което ми каза бащата, страшно ме смути, още повече че и аз самият си го бях казвал вече, ако не със същите думи, то поне приблизително.

Да, тежко беше да тръгна съвсем сам по дългите пътища, чувствувах го, виждах го и ако бяхте водили скитнически живот като мене, ако бяхте прекарвали нощи като нощта, когато вълци изядоха кучетата ни, или пък като нощта в каменоломната в Жантий, ако бяхте търпели студ и глад като мене, ако бяхте гонени от село на село, без да можете да изкарате нито едно су, както се случи с мене, докато Виталис беше в затвора — щяхте да знаете какви са опасностите и неволите на скитническия живот, при който не само утрешният ден не е никога осигурен, но и настоящият миг е неизвестен.

За да се откажа от тоя живот, имаше само един изход и бащата сам ми го посочи — да постъпя на работа. Ако се откажех от тоя волен и скитнически живот, трябваше да престъпя обещанието си към Етиенет, Алекси, Бенжамен и Лиза, с други думи, трябваше да ги изоставя. Всъщност Етиенет, Алекси и Бенжамен можеха и без мене, щяха да си пишат. Но Лиза! Лиза не знаеше да пише, леля Катерина също не пишеше — Лиза щеше да бъде загубена, ако я изоставех. Какво би си помислила за мене? Само едно — че не я обичам вече, че не обичам нея, която беше толкова привързана към мене, нея, с която бях толкова щастлив! Невъзможно!

— Не искате ли да ви съобщавам как са децата? — попитах аз.

— Те ми споменаха за това, но аз не мисля за нас, като те убеждавам да се откажеш от стария си занаят на уличен певец. Никога не бива да мисли човек за себе си, преди да е помислил за другите.

— Точно тъй, татко. Ето че вие самият ми посочвате какво трябва да правя. Ако от страх пред опасностите, за които говорите, се откажа от задължението, което съм поел, ще мисля за себе си, няма да мисля за вас, няма да мисля за Лиза.

Той ме изгледа пак, но по-продължително. После изведнъж хвана и двете ми ръце.

— Слушай, момче, трябва да те целуна за тия думи, Ти имаш добро сърце, а истината е, че това не зависи от възрастта.

Бяхме сами в стаята за свиждане, седнали на една пейка, един до друг, и аз се хвърлих в прегръдките му.

— Ще ти пожелая само едно — продължи бащата. — Бог да те пази, мое мило момче!

И двамата стояхме няколко минути мълчаливи, но времето минаваше и настана часът на раздяла.

Изведнъж бащата бръкна в джоба на жилетката си и извади оттам голям сребърен часовник, който беше окачен за петелката с малка кожена каишка.

— Не бива да се разделим, без да ти дам нещо за спомен. Ето моя часовник, вземи го. Не е много скъп, разбираш, нали — иначе щях да бъда принуден да го продам. Не върви и много добре — от време на време трябва да се побутва. Но е единственото нещо, което имам сега, и затова ти го давам.

С тези думи той ми сложи часовника в ръката и понеже не исках да приема такъв скъп подарък, добави тъжно:

— Тук не ми е нужно да зная колко е часът. Времето и така тече много бавно и ще умра от скука, ако броя часовете. Сбогом, мой малък Реми, целуни ме още веднъж. Ти си славно момче и запомни, че винаги трябва да бъдеш такъв.

Струва ми се, че той ме улови за ръката и ме изпрати до изхода. Но какво стана накрая, какво си казахме, не помня — толкова бях смутен и развълнуван.

Когато си спомня за тая раздяла, в паметта ми изниква само чувството на вцепенение и безсилие, което ме обзе целия, когато се намерих на улицата.

Мисля, че стоях дълго, много дълго на улицата, пред вратата на затвора, без да се реша да свърна наляво или надясно, и навярно бих стоял така, докато мръкне, ако изведнъж ръката ми не напипа случайно в джоба кръгъл и твърд предмет.

Неволно и без да съзнавам добре какво правя, го опипах: часовникът ми!

Веднага скърби, тревоги, страх — всичко изчезна. Детето в мене мислеше вече само за часовника си. Имах часовник в джоба си, свой собствен часовник, на който можех да гледам колко е часът. Измъкнах го от Джоба си, за да видя колко е часът: дванадесет. Нямаше никакво значение за мене дали беше дванадесет часът, или десет, или два, но бях много щастлив все пак, че беше дванадесет. Защо? Трудно бих могъл да отговоря, но така беше. Ах, дванадесет! Кога стана дванадесет? Знаех, че е дванадесет, часовникът ми каза. Ей, че приятна работа! Стори ми се, че часовникът е нещо като довереник, с когото можеш да се посъветваш, да поговориш.

— Колко е часът, приятелю часовник?

— Дванадесет, драги Реми.

— А, дванадесет! Тогава ще трябва да направя това и това, нали?

— Разбира се.

— Добре, че ми напомни, иначе щях да забравя.

— Аз съм тук, за да не забравяш.

С Капи и с часовника имах вече с кого да разговарям.

Часовникът ми! Ето две думи, които е приятно да изговаряш. Толкова много желаех да имам часовник и винаги сам се уверявах, че никога няма да имам. А ето че в джоба ми цъкаше часовник. Не вървял много добре, казваше бащата. Нямаше значение. Вървеше и това беше достатъчно. Трябвало да се побутва с пръст. Щях да го побутвам, и то здравата, без да го жаля, а ако не помогнеше, сам щях да го разглобя. Това щеше да бъде забавно. Щях да видя какво има в него и кое го кара да върви. Трябва да слуша, иначе ще бъда много строг.

Толкова се бях увлякъл в радостта си, че не забелязвах как Капи се радваше почти колкото мене. Той дърпаше крачола на панталона ми и джафкаше от време на време. Най-после заджафка толкова силно, че ме изтръгна от мислите.

— Какво искаш, Капи?

Той ме погледна и понеже бях много смутен и не го разбрах, почака малко, после се изправи насреща ми и сложи лапата си върху джоба, където беше часовникът.

Искаше да види колко е часът, „за да каже на почитаемата публика“, както по времето, когато работеше при Виталис.

Показах му часовника. Гледа го доста продължително, сякаш искаше да си припомни, после размаха опашка и излая дванадесет пъти. Не беше забравил. Ах, колко пари щяхме да печелим с нашия часовник. Ето още един номер, на който не бях разчитал.

Понеже всичко ставаше на улицата, срещу вратата на затвора, някои хора ни гледаха любопитно, а други дори се спираха.

Ако смеех, бих дал веднага представление, но страхът от полицаите ме възпря.

Прочее часът беше дванадесет — трябваше да тръгваме.

Напред!

Хвърлих последен прощален поглед към затвора, зад стените на който клетият татко Акен щеше да стои затворен, докато аз щях да ходя на воля, където пожелая, и тръгнахме.

Най-необходимото нещо за моя занаят беше една карта на Франция. Знаех, че ги продават по кейовете, и реших да си купя. И тръгнах към кейовете.

Когато минавах по площад „Карусел“, очите ми неволно се спряха върху часовника на замъка Тюйлери и ми хрумна да видя дали моят часовник и часовникът на замъка показват едно и също време, както би трябвало да бъде. Моят часовник показваше дванадесет и половина, а часовникът на замъка — един часа. Кой от двата не беше верен? Исках да побутна с пръст моя часовник, но размислих и се въздържах. Нищо не доказваше, че моят часовник не е верен, моят скъп и хубав часовник. А можеше и часовникът на замъка да не е в ред. И си прибрах часовника в джоба, като си казах, че за моята работа моето време е точно време.

Дълго трябваше да търся карта, такава, каквато исках — да бъде залепена на платно, да се сгъва и да не струва повече от двадесет су, което беше много пари за мене. Накрая намерих една толкова пожълтяла, че продавачът ми я даде за седемдесет и пет сантима.

Сега вече можех да напусна Париж и реших да направя това колкото е възможно по-скоро.

Можех да тръгна по два пътя: за Фонтенбло, през Италианската врата, и за Орлеан, през Мон Руж. Всъщност безразлично ми беше по кой ще тръгна и случайно избрах пътя за Фонтенбло.

Вървях по улица „Муфтар“, чието име, което прочетох на една синя табела, ми навея рой спомени — Гарофоли, Матиа, Рикардо, тенджерата със заключения с катинар похлупак, камшика с кожените ремъци и най-после Виталис, моя беден добър господар, който умря, защото не ме остави при жестокия падроне на улица „Лурсин“, и ми се стори, като стигнах черквата „Сен Медар“, че познах в едно дете, облегнато на черковната стена, малкия Матиа: същата голяма глава, същите влажни очи, същите изразителни устни, същото кротко и примирено лице, същата комична външност. Но чудно нещо, ако беше той, никак не беше пораснал.

Приближих се, за да го разгледам по-добре. Нямаше никакво съмнение, той беше. Той също ме позна, защото усмивка озари бледото му лице.

— Вие сте същият, който идвахте у Гарофоли с белобрадия старец, преди да постъпя в болницата, нали? — осведоми се той. — Ах, как ме болеше главата тоя ден!

— А вие още ли сте при Гарофоли?

Той се озърна наоколо, преди да отговори, после пошепна:

— Гарофоли е в затвора. Арестуваха го, понеже преби Орландо от бой.

Зарадвах се, като узнах, че Гарофоли е в затвора, и за пръв път ми мина през ум, че затворите, които ми вдъхваха такъв ужас, могат да бъдат полезни.

— А децата? — попитах аз.

— О, не зная, не бях там, когато са арестували Гарофоли. Като излязох от болницата, Гарофоли видя, че когато ме бие, все се разболявам, реши да се отърве от мене и ме даде под наем за две години в цирк „Гасо“, като получи парите в предплата. Знаете ли цирк „Гасо“? Не? Той не е кой знае колко голям цирк, но все пак е цирк. Имаха нужда от дете акробат и Гарофоли ме даде на бай Гасо. Държаха ме до миналия понеделник и ме изпъдиха, защото главата ми сега е много голяма за упражненията и много чувствителна. Тогава се върнах от Жизор, където е циркът, и подирих Гарофоли, но не намерих никого, къщата беше заключена и един съсед ми разказа това, което чухте преди малко — че Гарофоли е в затвора. Тогава дойдох тук и не зная къде да ида, нито какво да правя.

— Защо не се върнахте в Жизор?

— Защото, когато тръгнах пеш от Жизор за Париж, циркът заминаваше за Руан. Как мога да отида в Руан? Много е далеч, а нямам пари. Не съм ял от вчера на обед.

Не бях богат, но имах достатъчно пари, за да не оставя бедното момче да умре от глад. Как бих благославял тоя, който ми подадеше залък хляб, когато се скитах в околностите на Тулуза гладен, както беше сега Матиа!

— Стойте тук — казах му аз.

И изтичах до хлебарницата на ъгъла. Върнах се бързо с пита хляб и му я подадох. Той се нахвърли отгоре й и я излапа.

— А сега — попитах го аз — какво ще правите?

— Не зная.

— Все трябва да правите нещо.

— Щях да опитам да си продам цигулката, когато вие ме заговорихте, и бих я продал вече, ако не ми беше мъчно да се разделя с нея. Цигулката е моята радост и моята утеха. Когато ми е много мъчно, потърсвам някое местенце, където да съм сам, и свиря за себе си. Тогава виждам най-различни хубави неща на небето. Това е много по-хубаво, отколкото в сънищата, разбира се.

— Защо не свирите тогава по улиците?

— Свирих, но не ми дадоха нищо.

Знаех какво значи да свириш, без някой да бръкне в джоба си.

— А вие какво правите сега? — запита Матиа.

Някакво детско самохвалство ме въодушеви.

— Директор съм на трупа — заявих аз.

Всъщност това беше истина, защото имах трупа, коя се състоеше от Капи, но тази истина граничеше много с лъжата.

— Ах, ако искате… — каза Матиа.

— Какво?

— Да ме приемете в трупата си.

Пак станах откровен.

— Ето цялата ми трупа — отвърнах аз, като посочих Капи.

— Какво от това, ще станем двама! Ах, моля ви се, не ме оставяйте! Какво ще стане с мене? Ще умра от глад.

„Ще умра от глад!“ Всички, които чуват тоя вик, не го разбират еднакво и не го възприемат по един и същ начин. На мен той отекна право в сърцето. Знаех какво значи да умреш от глад.

— Мога да работя — продължи Матиа. — Първо, свиря на цигулка, после, зная разни акробатически номера, играя на въже, провирам се през обръчи, пея. Ще видите, ще правя всичко, каквото поискате, ще ви бъда слуга, ще ви слушам, не ви искам пари, само храната. Ако не работя както трябва, бийте ме, съгласен съм. Ще ви моля само едно, не ме бийте по главата, съгласете се с това, защото главата ми е много чувствителна, откакто Гарофоли ме удря толкова пъти по нея.

Като слушах бедния Матиа да говори така, доплака ми се. Как да му кака, че не мога да го приема в трупата си? Ще умре от глад! Но и с мене нямаше ли същата вероятност да умре от глад, както ако е сам?

Обясних му, но той не искаше и да чуе.

— Не — възрази той, — щом сме двама, няма да умрем от глад, ще се поддържаме, ще си помагаме, който има, ще даде на този, който няма, както направихте вие преди малко.

Тези думи сложиха край на колебанията ми. Щом имах, трябваше да му помогна.

— Добре, съгласен съм — казах аз.

Той ми грабна ръката и я целуна, и това ме тъй развълнува, че очите ми се наляха със сълзи.

— Елате с мене — казах му аз, — но не като слуга, а като другар.

И като оправих ремъка на арфата върху рамото си, добавих:

— Напред!

След четвърт час напуснахме Париж.

Топлите мартенски ветрове бяха изсушили пътя и се вървеше леко по втвърдената земя.

По рововете край пътя тревата вече никнеше и тук-таме беше изпъстрена с парички и разцъфнали ягоди, които извръщаха венчетата си към слънцето. Когато вървяхме край градини, кичури люляк се червенееха сред нежната зеленина на листата, а подухнеше ли лек ветрец, на главите ни падаха от покривите на старите зидове листенца жълт шибой.

В градините в храстите край пътя, в големите дървета — навсякъде чуруликаха весело птички, а пред нас лястовици досягаха земята на лов за невидими мушици.

Пътуването ни започваше добре и аз самоуверено ускорявах хода по звънкия друм. Отвързан, Капи тичаше около нас, лаеше по каруците, лаеше по купчините чакъл, лаеше по всичко и за нищо или само за удоволствието да лае, което за кучетата трябва да е нещо като удоволствието на хората, когато пеят.

Матиа вървеше до мене, без да продума, навярно защото размишляваше. Не продумвах и аз не само за да не го безпокоя, а защото и аз самият имаше за какво да мисля. Къде отивахме така, с тая решителна крачка?

Да си призная, не знаех много добре и дори никак не знаех. Където ни видят очите. А после? Бях обещал на Лиза да видя братята й и Етиенет преди нея. Но не бях поел задължение с кого да се видя най-напред — с Бенжамен, с Алекси или пък с Етиенет? Можех да започна с кой да е от тях, както реша, или, с други думи, можех да тръгна към Севените, към Шарант или към Пикардия.

Напуснах Париж откъм юг и явно беше, че няма да посетя най-напред Бенжамен. Но ми оставаше да избирам между Алекси и Етиенет.

Имах причина, която ме накара да тръгна право на юг, а не на север — исках да видя мама Барберен.

Ако не съм я споменавал отдавна, не бива да се мисли, че съм я забравил като някой неблагодарник.

Не бива да се мисли, че съм неблагодарник и защото не й писах, откакто ни разделиха. Колко пъти ми минаваше през ума да й пиша, за да й кажа: „Мисля за тебе и продължавам да те обичам с цялото си сърце“. Но, от една страна, тя не знаеше да чете, а от Друга — страхът от Барберен, този ужасен страх ме спираше. Ами ако Барберен ме откриеше по писмото и ме вземеше? Ако ме продадеше пак на някой друг Виталис? Навярно той имаше право да стори това. И при тази мисъл предпочетох да бъда обвинен от мама Барберен в неблагодарност, отколкото да рискувам да попадна отново под властта на Барберен и той да използува тая власт, за да ме продаде или пък да ме накара да работя под негов надзор. Предпочел бих да умра — да умра от глад, отколкото да се сблъскам с такава опасност.

Не посмях да пиша на мама Барберен, но ми се струваше, че съм свободен да отида, където си искам, и можех да направя опит да я видя. И дори откакто бях приел Матиа „в своята трупа“, си казвах, че това навярно е доста лесно. Ще изпратя Матиа напред, а аз ще остана предпазливо назад. Той ще влезе при мама Барберен и ще я заговори под някакъв предлог. Ако е сама, ще й каже истината, ще дойде да ме повика и аз ще вляза в къщата, където бях прекарал своето детство, и ще се хвърля в прегръдките на жената, която ме бе откърмила. Ако ли пък Барберен бъде в село, Матиа ще помоли мама Барберен да отиде на определено място и там ще я целуна.

Ето какво кроях по пътя и затова мълчах — цялото ми внимание и усърдие бяха необходими, за да обмисля тоя толкова важен въпрос.

Всъщност трябваше да обмисля не само дали ще мога да целуна мама Барберен, а и да видя дали няма да срещнем по пътя градове или села, където би имало вероятност да спечелим нещо.

Затова най-добре беше да прегледам картата.

В момента се намирахме сред полето и прекрасно можехме да си починем на купчина чакъл, без да се боим, че някой ще ни безпокои.

— Ако искате, можем да си починем малко — казах аз на Матиа.

— Искате ли да поговорим?

— Имате да ми кажете нещо ли?

— Бих искал да ви помоля да ми говорите на ти.

— На драго сърце ще си говорим на ти.

— Вие да, но аз — не.

— И ти, и аз, заповядвам ти и ако не ме слушаш, ще пляскам.

— Добре, пляскай, но не по главата.

И той се разсмя весело, с искрен и приятен смях, като показа всичките си зъби, които се бялнаха сред обгорялото му лице.

Седнахме, извадих от раницата картата и я разгърнах на тревата. Бавих се доста много, докато се ориентирам, но като си спомних начина, по който се справяше Виталис, успях да определя пътя: Корбей, Фонтенбло, Монтаржи, Жиен, Бурж, Сент, Аман, Монлюсон. Значи можехме да отидем в Шаванон, а ако имахме малко щастие, можеше и да не умрем от глад по пътя.

— Какво е това нещо? — попита Матиа, като посочи картата.

Обясних му какво е карта и за какво служи, като употребих почти същите изрази, с които Виталис ми предаде първия урок по география.

Той ме изслуша внимателно, без да снема очи от мене.

— Но тогава трябва да знаеш да четеш, нали така? — попита ме той.

— Разбира се. Та ти не знаеш ли да четеш?

— Не.

— Искаш ли да се научиш?

— О, да, много искам!

— Добре, ще те науча.

— Може ли да се намери на картата пътят от Жизор за Париж?

— Разбира се, много лесно.

Показах му го. Но отначало той не искаше да вярва на думите ми, когато с едно мръдване на пръста стигнах от Жизор в Париж.

— Минал съм пеш тоя път — каза той, — много е по-дълъг.

Тогава му обясних според силите си, а това не означава много ясно, как се отбелязват разстоянията по картите. Той ме изслуша, но не изглеждаше много убеден в моите знания.

Понеже бях отворил раницата, дойде ми наум да прегледам какво има в нея — много ми се искаше да покажа своите богатства на Матиа — и изсипах всичко на тревата.

Имах три платнени ризи, три чифта чорапи, пет носни кърпи — всичко много добре запазено — и чифт малко изтъркани обувки. Матиа ахна.

— А ти какво имаш? — попитах го аз.

— Цигулката и това, което е на мене.

— Добре тогава — предложих аз, — ще си разделим всичко, както следва, тъй като сме приятели. Ти ще имаш две ризи, два чифта чорапи и три носни кърпи. Но понеже е справедливо да си разделим всичко поравно, ти ще носиш раницата един час и аз един час — ще се редуваме.

Матиа не искаше да приеме първата половина на предложението ми, но аз бях свикнал вече да заповядвам — да си кажа право, това много ми харесваше — и му забраних да възразява. Сложил бях върху ризите кутийката на Етиенет и една съвсем малка кутийка, в която бях скътал розата на Лиза. Той искаше да отвори тази кутийка, но аз не му позволих и я прибрах в раницата си, без дори да я отворя.

— Ако искаш да ми направиш удоволствие — казах му аз, — никога няма да пипаш тая кутийка, тя ми е подарък.

— Добре — съгласи се той, — обещавам ти, че никога няма да я пипам.

Откакто надянах отново кожуха и метнах през рамо арфата, едно нещо ме стесняваше много — панталоните ми. Струваше ми се, че един артист не бива да носи дълги панталони — за да се яви пред публиката, трябваше да бъде с къси панталони и с чорапи, върху които да се кръстосват цветни панделки. Дългите панталони са добри за градинар, а сега бях артист!

Когато човек си е господар на себе си и му хрумне някоя мисъл, бързо я изпълнява. Отворих кутийката на Етиенет и взех ножиците.

— Докато си поправям панталоните — казах аз на Матиа, — трябва да ми покажеш как свириш на цигулка.

— О, на драго сърце!

Взе цигулката си и засвири.

През това време аз забих храбро върха на ножиците в панталоните малко под коляното и започнах да режа плата. А те бяха хубави панталони от сиво сукно, като жилетката и палтото, и бях много радостен, когато татко Акен ми ги донесе. Но не мислех, че ги съсипвам, като ги режа така, тъкмо обратното!

Отначало слушах Матиа и режех панталоните, но скоро забравих ножиците в ръцете си и се превърнах цял на слух. Матиа свиреше много добре, почти като Виталис.

— А кой те научи да свириш на цигулка? — попитах го аз, като му изръкоплясках.

— Никой, и всеки по малко, но най-вече сам, като се упражнявах.

— А при кого учи ноти, музика?

— Не зная нотите, свиря по слух.

— Аз ще те науча.

— Та ти всичко ли знаеш?

— Трябва, нали съм директор на трупа.

Артистите са винаги малко суетни. Исках да покажа на Матиа, че и аз съм музикант. Взех арфата и за да му грабна ума, веднага изпях моята знаменита неаполитанска песен:

Fenesta vascia e patrona crudele.

Тогава, както става между артисти, Матиа ми се отплати за похвалите, които му отправих чрез своите ръкопляскания. Той беше много даровит, аз бях много даровит и двамата бяхме достойни един за друг.

Но ние не можехме да стоим така и да си разменяме любезности. След като посвирихме за себе си, за свое собствено удоволствие, трябваше да посвирим за нашата вечеря и за пренощуването си. Натъпках раницата и Матиа на свой ред я метна на гръб. Тръгнахме напред по прашния път. Сега трябваше да се спрем в първото село, което се изпречеше на пътя ни, и да дадем представление: „Първи представления на трупата Реми“.

— Научи ме твоята песен — каза Матиа. — Ще я пеем заедно, а мисля, че скоро ще мога да ти пригласям с цигулката — ще бъде много хубаво.

Положително щеше да бъде много хубаво и „почитаемата публика“ нямаше да ни отрупа с пари само ако сърцето й беше от камък.

Не преживяхме такова нещастие. Когато стигнахме в селото след Вилжюиф и се готвехме да намерим подходящо място за нашето представление, минахме пред вратнята на един чифлик, чийто двор беше пълен с празнично пременени хора. Всички бяха накичени с китки цветя, завързани с много панделки — мъжете ги носеха на петелката на палтото си, а жените на корсажа. Без да си много вещ, би разбрал, че имаше сватба.

Мина ми през ума, че тия хора щяха да бъдат може би доволни, ако имаше кой да им свири, та да потанцуват, и веднага влязох в двора, следван от Матиа и от Капи. После с шапка в ръка и с дълбок поклон (благородният поклон на Виталис) отправих предложението си към първия човек, който ми попадна.

Той беше едър момък с червено като тухла лице, с висока корава яка, която му жулеше ушите. Изглеждаше добродушен и спокоен.

Той не отговори, а се извърна цял към сватбарите, защото рединготът му от хубаво лъскаво сукно явно го стягаше, и като пъхна двата си пръста в устата, свирна така силно, че Капи се уплаши.

— Хей, вие там — викна той, — искате ли малко музика? Дошли са музиканти.

— Да, да, музика! Музика! — викаха мъже и жени.

— По местата си за кадрил!

И в няколко минути танцьорите се събраха в средата на двора, като подплашиха домашните птици, които се разбягаха.

— Свирил ли си кадрил? — попитах шепнешком Матиа на италиански, защото бях доста разтревожен.

— Да.

И ми засвири един кадрил на цигулката. Случайно и аз го знаех. Спасени бяхме.

Изкараха една двуколка изпод сайванта, подпряха я на собствените й стойки и ни накараха да се качим на нея. Аз и Матиа не бяхме свирили никога заедно, но все пак се справихме доста добре с нашия кадрил. Наистина свирехме на слушатели, които за щастие нямаха остър слух, пък и не бяха придирчиви.

— Някой от вас не знае ли да свири на корнет? — попита едрият червендалест момък.

— Да, аз свиря — обади се Матиа, — но нямам.

— Ще ви потърся. Цигулката е хубаво нещо, но е блудкава.

— И на корнет ли свириш? — запитах Матиа, като продължавах да говоря на италиански.

— И на тромпет, и на флейта, на всичко, на което може да се свири.

Истинско съкровище беше този Матиа.

Скоро донесоха корнета и ние пак почнахме да свирим кадрили, полки, валсове, особено кадрили.

Свирехме така до мръкнало — танцьорите не ни оставиха да си поемем дъх. Това не беше много уморително за мене, но Матиа, който свиреше по-тежката част и беше изтощен от своето пътуване и лишенията, капна съвсем. Виждах го от време на време да пребледнява, сякаш щеше да му прилошее, но той продължаваше да свири и духаше с всички сили в мундщука. За щастие не само аз, но и младоженката забеляза, че е пребледнял.

— Стига — каза тя, — момчето не може повече. А сега бръкнете в кесиите си за музикантите.

— Ако обичате — казах аз, като скочих от двуколката, — нашият касиер ще събере парите.

Хвърлих шапката си на Капи и той я захапа. Ръкопляскаха много на изяществото, с което се покланяше, когато му даваха пари. Но най-доброто за нас беше, че му даваха много. Наблюдавах го и виждах как в шапката падат сребърни монети. Младоженецът пусна последната, и то — пет франка. Какво щастие! Но това не беше всичко. Поканиха ни да вечеряме в кухнята и ни пуснаха да преспим в една плевня. На следния ден, когато напуснахме тоя гостоприемен дом, имахме цяло състояние от двадесет и осем франка.

— Това е твоя заслуга, драги Матиа — казах аз на другаря си, — сам не бих могъл да съставя оркестър.

И тогава споменът за думите, които ми каза татко Акен, когато почнах да предавам уроци на Лиза, изникна в паметта ми и ми доказа, че стореното добро винаги се възнаграждава.

— Не направих много голяма глупост, че те прибрах в трупата си.

С двадесет и осем франка в джоба си ние бяхме истински богаташи и когато стигнахме в Корбей, можах смело да направя някои покупки, които смятах необходими: първо купих от един търговец на железа корнет за три франка. За тия пари той не беше нито нов, нито хубав, но в края на краищата, като го почистим и го пазим грижливо, щеше да ни върши работа; после червени панделки за чорапите ни и накрая — стара войнишка раница за Матиа, тъй като не е толкова уморително да носиш постоянно лека раница на гърба си, колкото да се натовариш от време на време с някоя тежка — ще си разделим поравно вещите и ще ни бъде по-леко.

Когато напуснахме Корбей, ние бяхме действително в добро положение. Като платихме всички покупки, имахме тридесет франка в кесията, защото представленията ни бяха доходни. Програмата ни беше нагласена така, че можехме да оставаме по няколко дена на едно и също място, без да се повтаряме особено много. И после, толкова добре се разбирахме с Матиа, че си живеехме вече задружно като двама братя.

— Знаеш ли — смееше се понякога той, — директор на трупа като тебе, който не пердаши, е славна работа.

— Значи си доволен, а?

— Дали съм доволен? За пръв път през живота си, откакто напуснах своя роден край, не съжалявам за болницата.

Тези успехи ми вдъхнаха честолюбиви намерения.

Като напуснахме Корбей, се отправихме към Монтаржи, за да се отбия по пътя при мама Барберен.

Да отида при мама Барберен, за да я целуна, значеше да изпълня своя дълг на признателност към нея. Но това значеше да й се отплатя много на дребно и на безценица. Ако й занесях нещо? Сега, когато бях богат, й дължах някакъв подарък. Какво да й подаря?

Не мислих дълго. Имаше подарък, който можеше да я ощастливи не само засега, а за цял живот — една крава, която да замести бедната Червенушка.

Каква радост за мама Барберен, ако успея да й подаря една крава! Каква радост и за мене!

Преди да стигнем в Шаванон, ще купя една крава. Матиа ще я хване за повода и ще я вкара в двора на мама Барберен. Разбира се, Барберен няма да бъде там. „Госпожо Барберен — ще каже Матиа, — водя ви една крава. — Крава ли? Сбъркали сте, момчето ми (и ще въздъхне). — Но, госпожо, нали вие сте госпожа Барберен от Шаванон? — Е, да! — Кралският син (както във вълшебните приказки) ми поръча да закарам тая крава на госпожа Барберен, той ви я подарява. — Какъв кралски син?“ — Тогава аз ще изляза и ще се хвърля в прегръдките на мама Барберен и след като се нацелуваме хубаво, ще си направим палачинки и бухти и ще ги изядем ние тримата без Барберен, който се върна на Заговезни, разля тигана и сложи нашето масло в кромидената си чорба. Хубави мечти! Но за да ги осъществя, трябваше да имам възможност да купя крава. Колко ли струваше една крава? Нямах никаква представа. Навярно скъпо, много скъпо, но колко?

Не исках много едра, много угоена крава. Първо, защото колкото е по-угоена една крава, толкова й е по-висока цената. После — колкото е по-едра една крава, толкова повече храна й трябва, а аз не исках моят подарък да създава затруднения на мама Барберен. Тъй че главното беше да науча цената на кравите или по-точно на крава, каквато имах желание да купя.

За щастие това не беше трудно за мене — при нашия скитнически живот често се срещахме вечер в странноприемниците с превозвачи и търговци на едър рогат добитък. Много лесно беше да ги попитам за цената на кравите. Но първия път зададох своя въпрос на един воловар, който изглеждаше добър човек и веднага ми хареса, вместо отговор той ми се изсмя в лицето. После воловарят се тръшна на стола си, като от време на време удряше страшно с юмруци по масата. Накрая повика стопанина.

— Знаете ли какво ме пита това музикантче? Колко струва една крава, нито много едра, нито много угоена, с една дума, добра крава. Трябва ли да бъде и учена?

И пак прихна да се смее, но аз не се смутих.

— Да дава хубаво мляко и да не яде много.

— Трябва ли да позволява да я водите с връвчица по пътищата като вашето куче?

След като изчерпа всичките си шеги и разгъна достатъчно своето остроумие, той благоволи да отговори сериозно на въпроса ми и дори почна да се пазари с мене.

Имал точно такава крава, кротка, давала много мляко, но мляко — каймак, и почти не ядяла. Ако сложа петнадесет пистола^[1] на масата, с други думи, петдесет екю^[2], кравата ще бъде моя.

Както беше трудно да го накарам да заговори в началото, така беше трудно да го накарам да млъкне, когато се разпали.

Най-после можахме да си легнем и аз размислях върху нашия разговор. Петнадесет пистола или петдесет екю правеха сто и петдесет франка — трябваха ми още много пари, за да събера такава голяма сума.

Можехме ли да я спечелим? Стори ми се, че можехме и ако продължава да ни върви както през първите дни, щях да събера су по су тия сто и петдесет франка. Само че трябваше време. Тогава нова мисъл се роди в ума ми: ако вместо да отидем веднага в Шаванон, се отбием първо във Варс, щяхме да имаме времето, което нямаше да ни стигне, ако тръгнем по прекия път. Значи най-напред трябваше да отидем във Варс и да видя мама Барберен едва на връщане. Тогава положително щях да имам необходимите сто и петдесет франка и бихме могли да представим вълшебната приказка „Кравата на кралския син“.

На сутринта споделих намерението си с Матиа и той нищо не възрази.

— Да отидем във Варс — рече той. — Мините навярно са интересно нещо и аз ще бъда много доволен да видя някоя мина.