Ектор Мало
Без дом (29)

Двадесет и девета глава
Кравата на кралския син

Много обичах Матиа, когато пристигнахме в Манд, но когато напускахме тоя град, го обичах още повече. Има ли нещо по-хубаво, по-приятно за дружбата от това, да чувствуваш с увереност, че тия, които обичаш, те обичат? Какво по-голямо доказателство можеше да ми даде Матиа за своята обич от това, да се откаже от предложението на Еспинасу, както той направи, с други думи, да се откаже от спокойствието, от благосъстоянието, от образованието сега и успехите в бъдеще, за да дели с мене скитническия, изложен на опасности живот, без бъдеще, а може би без изгледи дори за утрешния ден?

Не можех да му кажа пред Еспинасу вълнението, което изпитах при думите му: „Да се разделя със своя приятел! Никога!“, но когато излязохме, хванах му ръката и я стиснах:

— Знаеш ли, от днес сме приятели на живот и на смърт!

Той се усмихна и ме погледна с големите си очи:

— Знаех това и преди — каза той.

Матиа, на когото дотогава никак не му вървеше в четенето, направи изненадващи успехи, откакто почна да чете „Теория на музиката“ от Кун. За съжаление не можех да го карам да работи, колкото аз исках, а и колкото той самият желаеше, защото бяхме принудени да вървим от сутрин до вечер и да изминаваме дълги разстояния, за да се измъкнем колкото се може по-бързо от тия села в Лозер и Оверн, които не са никак гостоприемни за певците и музикантите. В тоя беден край селянинът печели малко и никак не обича да бърка в джоба си. Слуша спокойно всичко, което му се свири, но разбере ли, че ще почнат да събират пари, си отива или затваря вратата си.

Най-после през Сен Флур и Исор стигнахме в селата с минерални бани, които бяха цел на нашето пътуване, и за щастие сведенията на мечкаря излязоха верни — в Бурбул, особено в Мон Дор направихме добри сборове.

За да бъда справедлив, трябва да кажа, че те се дължаха предимно на Матиа, на неговото умение и съобразителност. Видех ли събрани хора, аз вземах арфата и почвах да свиря колкото се може по-хубаво наистина, но малко равнодушно. Матиа не постъпваше по тоя обикновен начин. За него не беше достатъчно да се съберат хора, за да почне веднага да свири. Преди да вземе цигулката или корнета, той проучваше публиката и не му трябваше много време, за да види дали да свири, или да не свири, и най-важното — какво да свири.

В школата на Гарофоли, където се е използувало нашироко хорското милосърдие, той бе изучил с всички тънкости толкова трудното изкуство да накараш хората да бъдат щедри и отзивчиви. Още при първата ни среща в тавана на улица „Лурсин“ той ме учуди много, като ми обясни кои причини карат минувачите да развързват кесиите си. Но ме учуди още повече, когато го видях как работи.

В минералните бани той разгърна цялото си умение, и то за парижката публика, неговата някогашна публика, която се намираше там и която той добре познаваше.

— Внимавай! — казваше той, когато се задаваше някоя млада жена в траур по алеите. — Трябва да свирим нещо тъжно, за да я трогнем и да я накараме да мисли за оня, когото е изгубила. Ако заплаче, ще спечелим.

И почвахме да свирим толкова проточено — да ти се скъса сърцето.

В околностите на Мон Дор, където стават разходките, има места, които се наричат „салоните“ — шахматно посадени дървета, под сянката на които летовниците прекарваха по няколко часа на чист въздух. Матиа проучваше публиката в тия „салони“ и едва като свършеше наблюденията си, нагласяваше програмата.

Ако забележехме някой болен, седнал печално на стол, блед, със стъклени очи и хлътнали страни, много внимавахме да не застанем изневиделица пред него и да го изтръгнем от тъжните му мисли. Започвахме да свирим отдалече, сякаш свирехме на себе си, но с голямо старание. Наблюдавахме го с крайчеца на окото — ако ни погледнеше гневно, си отивахме, но ако ни слушаше с удоволствие, приближавахме и Капи можеше да поднесе смело гаванката си, без да има опасност да бъде прогонен с ритници.

Но най-големите си успехи Матиа жънеше сред децата — със своя лък той ги караше да играят лудо, а с усмивката си разсмиваше и най-начумерените. Как успяваше? Не зная. Но така беше — харесваха го и го обичаха.

Приходът от нашия поход беше наистина изненадващ. След като изплатихме всичките си разноски, спечелихме доста бързо шестдесет и осем франка.

Шестдесет и осем франка и сто четиридесет и шестте франка, които бяхме спестили, правеха двеста и четиринадесет франка. Беше дошъл часът да тръгнем за Шаванон, без да губим повече време, като минем през Юсел, където ни бяха казали, че ще има голям панаир на добитък.

Панаирът щеше да ни свърши работа. Най-после щяхме да имаме възможност да купим тая прословута крава, за която си говорехме толкова много и за която бяхме правили толкова трудни спестявания. Досега изпитвахме само удоволствието да лелеем своя блян.

Правехме го толкова красив, колкото ни позволяваше нашето въображение. Нашата крава трябваше да бъде бяла — така желаеше Матиа. Аз пък мечтаех да бъде червена в памет на горката Червенушка. Трябваше да бъде кротка, да дава много ведра мляко. Великолепни, прелестни мечти!

Но сега трябваше да преминем от мечтите към действителността и тук започваха трудностите.

Как да изберем нашата крава и да бъдем уверени, че тя действително ще има всички качества, с които обичаме да я кичим? Положението беше сериозно. Каква отговорност! Не знаех по какво се познава едва добра крава, а и Матиа беше невежа като мене.

Безпокойството ни растеше и от необикновените истории, които бяхме чували по странноприемниците, откакто бяхме наумили да купим крава. Търговец на коне или крави значи майстор на хитрини и лъжи. Много от тези истории се бяха запечатили в паметта ни и ни плашеха. Някакъв селянин купил на панаира крава с най-хубава опашка, каквато някога крава е имала. С такава опашка тя би могла да пъди мухите дори от върха на муцуната си, а това, както знаете, е голямо предимство. Прибрал се вкъщи радостен, защото не платил скъпо за такава изключителна крава. На другата сутрин отишъл да я види — нямала никаква опашка. Тая, която висяла така благородно отзаде й, била залепена — била чужда, изкуствена опашка. Друг купил крава с лъжливи рога. А трети, като почнал да дои кравата си, забелязал, че вимето й било надуто и че няма да дава и по две чаши мляко на денонощие. Не биваше да ни се случват такива неприятности.

Матиа никак не се боеше от изкуствена опашка — той щеше да увисне цял на опашката на всяка крава, която ни хареса, и щеше да дърпа толкова силно, че ако опашката беше залепена, щеше да се скъса. За надутото виме има също така напълно сполучливо средство — да се бодне с дълга, дебела игла.

Разбира се, тия средства щяха да бъдат безпогрешни, ако опашката беше изкуствена или вимето надуто. Но ако опашката беше истинска, нямаше ли опасност кравата да ритне здравата в корема или главата тоя, който почне да я дърпа? Нямаше ли да направи същото, ако някой я убоде във вимето?

Мисълта, че може да получи някой ритник, въздействува върху въображението на Матиа и ние продължаваме да се безпокоим. Наистина страшно щеше да бъде, ако подарим на мама Барберен крава, която не дава мляко или е без рога.

В един от разказите, които бяхме слушали, един ветеринар играеше страшна роля поне по отношение на търговеца на крави. Ако вземехме някой ветеринар, това, разбира се, щеше да струва пари, но колко пък би ни помогнало! Както бяхме затруднени, спряхме се на това решение, което във всяко отношение изглеждаше най-разумно, и весело си продължихме пътя.

Разстоянието между Мои Дор и Юсел не беше голямо, изминахме го за два дена и пристигнахме рано-рано в Юсел.

Тук се чувствувах като у дома си, тъй да се каже. В Юсел се бях явил за пръв път пред публика в „Слугата на господин Добродушко“ или „По-глупавият от двамата не е онзи, който предполагате“, и пак в Юсел Виталис ми купи първия чифт обуща — обущата с гвоздеи, които толкова много ме зарадваха.

Горкият Добродушко, той не беше вече тук с хубавия си червен мундир на английски генерал! Зербино и Долче също ги нямаше! Виталис! Изгубих го и никога вече нямаше да го видя как върви с високо вдигната глава и отмерва такта с ръце и крака, като свири валс на пискливата си флейта.

Тогава бяхме шестима, а останахме живи само двама — аз и Капи. Затова влязох в Юсел съвсем опечален. Неволно си мислех, че на всеки ъгъл ще зърна шапката на Виталис или пък ще чуя неговия зов, който толкова пъти е отеквал в ушите ми:

— Напред!

Дюкянът на вехтошаря, където Виталис ме бе завел, за да ме облече като артист, прогони за щастие тия мрачни мисли. Беше си такъв, какъвто го видях, когато слязох по трите му хлъзгави стъпала. На врата та висеше дрехата с галони по шевовете, от която се бях възхитил, а на витрината видях същите стари пушки и същите стари лампи.

Поисках да покажа и площада, където за първи път се появих пред публиката в ролята на слугата на господин Добродушко, с други думи, на по-глупавия от двамата. Капи се опомни и замаха с опашка. Оста рихме раниците и инструментите си в странноприемницата, където бяхме отседнали с Виталис, и тръгнахме да търсим ветеринар. Когато изслуша молбата ни, той ни се изсмя право в лицето.

— В нашия край няма учени крави — рече той.

— Ние не търсим крава, която да знае да прави фокуси, а която да дава хубаво мляко.

— И има истинска опашка — добави Матиа, който много се тревожеше при мисълта за залепена опашка.

— С други думи, господин ветеринар, ние ви молим да ни помогнете с вашата наука да не ни ограбят търговците на крави.

Казах тия думи, като се мъчех да подражавам на благородното държане на Виталис, когато искаше да спечели хората.

— А защо, дявол да го вземе, ви е притрябвала крава? — запита ветеринарят.

Обясних му с няколко думи защо ни е кравата.

— Вие сте добри момчета — каза той. — Ще дойда утре сутринта с вас на панаира и ви обещавам, че кравата, която ще ви избера, няма да има изкуствена опашка.

— Нито лъжливи рога, нали? — попита Матиа.

— Нито лъжливи рога.

— Нито надуто виме?

— Ще бъде хубава крава. Но за да я купите, трябва да имате с какво да я платите.

Без да му отговоря, аз развързах кърпата, в която беше скрито нашето съкровище.

— Отлично, елате при мене утре в седем часа сутринта.

— А колко ще ви дължим, господин ветеринар?

— Нищо. Как мога да взема пари от такива добри момчета като вас!

Не знаех как да благодаря на този прекрасен човек, но на Матиа му хрумна нещо.

— Господине, обичате ли музика? — попита той.

— Много, момчето ми.

— А рано ли си лягате?

Този въпрос беше доста неуместен, но ветеринарят благоволи да ни отговори:

— В девет часа.

— Благодаря, господине! До утре, в седем часа сутринта.

Разбрах намерението на Матиа.

— Концерт ли искаш да му дадеш? — попитах го аз.

— Да. Една серенада, преди да си легне. Така се постъпва с хората, които човек обича.

— Добре го измисли. Да се приберем в странноприемницата и да си подготвим програмата на концерта. Може да не се смущаваме много пред публиката, която плаща, но когато плащаме ние самите, трябва да положим всички грижи.

В девет часа без две-три минути бяхме пред къщата на ветеринаря — Матиа с цигулката, а аз с арфата. Улицата беше тъмна — луната трябваше да изгрее към девет часа и затова бяха сметнали за разумно да не палят фенерите. Дюкяните бяха вече затворени, а минувачи почти не се мяркаха.

В девет часа при първия удар на градския часовник засвирихме заедно и в тая тясна, тиха уличка инструментите ни звучаха като в най-добрия салон. Отвориха се прозорци и се показаха глави с нощни шапчици, кърпи и шалове. Разпитваха се, изненадани, от един прозорец на друг.

Нашият приятел, ветеринарят, живееше в къща, която имаше на единия си ъгъл красива куличка. Един от прозорците на тая куличка се отвори и той се наведе да види кой свири.

Навярно ни позна и разбра какви са намеренията ни, защото ни махна с ръка да не свирим.

— Ще ви отворя вратата — каза той — и ще продължите в градината.

И почти веднага ни отвори вратата.

— Вие сте славни момчета — каза той, като стисна здраво ръка и на двама ни, — но сте лекомислени. Не ви ли мина през ум, че полицията може да ви задържи, задето нарушавате нощната тишина на публично място?

Нашият концерт продължи в градината, която не беше много голяма, но беше твърде красива, с беседка, покрита с пълзящи растения.

Ветеринарят беше женен, имаше няколко деца и скоро около нас се събра публика. Запалиха свещи под беседката и свирихме, докато мина десет часът. Свършехме ли едно парче, ръкопляскаха ни и настояваха за друго.

Ако ветеринарят не ни беше изпратил да си вървим, струва ми се, че по желание на децата щяхме да свирим до късна нощ.

— Пуснете ги да вървят да си легнат — каза той. — Утре в седем часа сутринта трябва да бъдат тук.

Но той не ни пусна да си вървим, преди да ни почерпи, което ни беше много приятно. Тогава за благодарност Капи направи няколко от най-смешните си фокуси за голяма радост на децата. Тръгнахме си към полунощ.

Градът Юсел, така тих вечерта, на сутринта беше шумен и оживен. Още преди да съмне, чувахме непрестанно трополене на каруци, които се търкаляха по настилката, примесено с цвилене на коне, с мучене на крави и с блеене на овце, с виковете на селяни, които пристигаха за панаира. Когато излязохме, дворът на нашата странноприемница бе задръстен вече от каруци, преплетени една в друга, а от колите, които пристигаха, слизаха пременени селяни, които вземаха на ръце жените си, за да ги свалят на земята.

Тогава всички се поразкършваха, а жените си оправяха фустите. На улицата подвижна вълна се стичаше към панаира. Беше още шест часът и решихме да отидем да разгледаме кравите, които бяха вече докарани, и да си изберем предварително някоя.

Ах, какви хубави крави! Имаше различни по цвят и големина — едни угоени, други мършави, едни с телетата си, други с увиснало до земята, напращяло от, мляко виме. На панаира имаше и коне, които цвилеха, кобили, които ближеха своите жребчета, угоени свине, които си ровеха дупки в земята, млечни прасенца, които квичаха, сякаш ги деряха живи, овце, кокошки, гъски. Но какво значение имаше това за нас! Ние виждахме само кравите, които мигаха насреща ни и бавно; движеха челюстите си — преживяха нощната храна, без да подозират, че няма да пасат вече тревата на пасбищата, където са отраснали.

След половинчасова обиколка открихме седемнадесет крави, които ни харесаха напълно — една за едно, друга за друго, три — защото бяха червени, две — защото бяха бели, и затова, разбира се, почна спор между мене и Матиа. В седем часа отидохме при ветеринаря, който ни чакаше, и заедно се върнахме на панаира, като му обяснихме отново каква крава искахме да купим.

Изискванията ни се заключаваха в две думи — да дава много мляко и да яде малко.

— Ето една, която изглежда добра — каза Матиа, като посочи белезникава крава.

— Мисля, че тази е по-добра — казах аз, като посочих една червеникава.

Ветеринарят ни помири, като не се спря нито пред едната, нито пред другата, а отиде при третата. Тя беше дребна, с тънки крака, червена, с кафяви уши и страни, с черно около очите и с белезникав кръг около муцуната.

— Ето една руергска крава, точно каквато ви трябва — каза той.

Хилав селянин я държеше за повода. Към него се обърна ветеринарят, за да разбере колко иска за кравата.

— Триста франка.

Тая дребна крава, жизнена и мила, с хитра муцуна, ни беше вече харесала. Останахме като втрещени. Триста франка. Не беше крава за нас. Кимнах на ветеринаря, за да му дам да разбере, че трябва да потърсим друга. Но той ми смигна, за да ми каже, че трябва да упорствуваме.

Тогава той и селянинът започнаха да се пазарят. Той предложи сто и петдесет франка. Селянинът намали десет франка. Ветеринарят качи на сто и седемдесет. Селянинът слезе на двеста и осемдесет.

Но като стигнаха дотам, не продължиха по същия начин, който ни бе вдъхнал голяма надежда. Вместо да предлага, ветеринарят започна да разглежда подробно кравата — краката й били много тънки, вратът много къс, рогата много дълги, гърдите й слаби, а вимето недоразвито.

Селянинът отговори, че щом сме толкова добри познавачи, ще ни даде кравата си за двеста и петдесет франка, та да попадне в добри ръце.

Тогава се уплашихме, защото и двамата си мислехме, че кравата е лоша.

— Да видим други крави — предложих аз.

След тия думи селянинът с голяма мъка намали още десет франка. Най-сетне, като намаляваше постепенно, той слезе на двеста и десет франка, но там и остана.

Ветеринарят ме бутна с лакът, за да ми даде да разбера, че всичко, което казва, не е истина и че кравата никак не е лоша, а, напротив — превъзходна. Но двеста и десет франка бяха много пари за нас.

През това време Матиа се завъртя зад кравата и отскубна дълъг косъм от опашката й, а кравата го ритна. Това ме склони напълно.

— Давам двеста и десет франка — казах аз, като мислех, че всичко е свършено.

И протегнах ръка към повода. Но селянинът не ми го подаде.

— А подарък за жената? — каза той.

Пак започнахме да се пазарим и накрая се съгласихме на двадесет су за подарък. Оставаха ни само три франка. Пак протегнах ръка. Селянинът я хвана и я стисна здраво, приятелски. А именно понеже му бях приятел, трябваше да дам и за почерпка на дъщерята. Почерпката на дъщерята ни струваше десет су.

За трети път посегнах към повода. Но моят приятел, селянинът, ме спря.

— Носите ли оглавник? — попита ме той. — Продавам кравата, но не продавам оглавника й.

Но понеже бяхме приятели, на драго сърце ми отстъпи оглавника за тридесет су — не беше скъпо.

Трябваше ни оглавник, за да водим кравата. Простих се с тридесетте су, като правех сметка, че ни остават още двадесет. И тъй, наброих двеста и тринадесет франка и за четвърти път протегнах ръка.

— А къде ви е поводът? — попита селянинът. — Продадох ви оглавника, но не съм ви продал повода.

Поводът ни струваше двадесет су — последните ни двадесет су.

И когато ги платихме, най-после получихме кравата с оглавника и повода. Имахме крава, но нямахме вече никакви пари, нямахме нито едно су, за да нахраним себе си и нея.

— Ще работим — каза Матиа, — кафенетата са претъпкани. Като се разделим, ще свирим във всички кафенета и довечера ще имаме много пари.

Вкарахме кравата в обора на странноприемницата, където я вързахме здраво, после тръгнахме да свирим на различни страни и вечерта, когато си пресметнахме парите, видях, че Матиа е спечелил четири франка и петдесет сантима, а аз — три франка.

Със седем франка и петдесет сантима бяхме богати. Но радостта, че сме спечелили седем франка и петдесет сантима беше много малка в сравнение с радостта, която изпитвахме, че сме похарчили двеста и четиринадесет.

Склонихме прислужницата от кухнята да издои кравата и вечеряхме мляко. Никога не бяхме пили толкова вкусно мляко. Матиа заяви, че било сладко и че миришело на портокалов цвят като млякото, което пил в болницата, но било много по-хубаво. И в своя възторг отидохме и целунахме нашата крава по черната й муцуна. Навярно тя се трогна от тая милувка, защото ни близна по лицето с грапавия си език.

— Знае да целува — извика възхитен Матиа.

За да разберете щастието, което изпитвахме, когато целуваме кравата си и когато тя ни целуваше, трябва да си припомните, че и аз, и Матиа не бяхме глезени с целувки. Ние нямахме участта на галените деца, на които дотягат майчините милувки, и на двамата много ни се искаше някой да ни помилва.

На другата сутрин станахме призори и веднага тръгнахме за Шаванон. Понеже бях благодарен на Матиа за помощта, която ми беше оказал, защото без него никога не бих събрал голямата сума двеста и четиринадесет франка, поисках да му доставя удоволствието да води кравата ни — той я теглеше щастлив за повода, а аз вървях зад нея. Чак когато излязохме от града, застанах до него, за да си говорим, както обикновено, и най-много, за да гледам отпред кравата. Никога не бях виждал толкова хубава крава. И наистина тя изглеждаше много добре, както вървеше бавно, люшкаше се и се перчеше като животно, което съзнава стойността си.

Сега вече нямаше нужда да гледам всеки миг в картата, както правех, след като напуснахме Париж. Знаех къде отивам и макар че бяха минали няколко години, откакто минах оттук с Виталис, пътят не се беше никак променил.

За да не изморим кравата, а и за да не стигнем много късно в Шаванон, имах намерение да преспим в селото, където прекарах първата нощ от пътуването с Виталис, в папратената постеля — там добрият Капи, като видя, че съм тъжен, се излегна до мене и сложи лапата си в моята ръка, за да ми каже, че ще ма бъде приятел. Оттам щяхме да тръгнем на другата сутрин, за да стигнем рано при мама Барберен.

Но съдбата, благоприятна досега, се обърна срещу нас и промени намеренията ни.

Решили бяхме да разделим пътя на две и да спрем да закусим, а най-важното, да нахраним кравата, която щеше да се напасе с трева в рововете край пътя.

Към десет часа открих място със зелена и буйна трева — свалихме раниците и вкарахме кравата в рова, Отначало исках да я държа за повода, но тя изглеждаше толкова спокойна и най-важното, така усърдно си пасеше, че увих веднага повода около рогата й и седнах край нея, за да си изям хляба.

Разбира се, ние се нахранихме много преди нея. Тогава, след като й се любувахме дълго време и не знаехме вече какво да правим, аз и Матиа започнахме да играем на топчета, защото не бива да смятате, че бяхме две важни и сериозни човечета, които мислят само как да спечелят пари. Ако водехме живот, напълно различен от живота на нашите връстници, ние бяхме запазили желанията и наклонностите на своята възраст, с други думи, обичахме детските игри и не минаваше ден, без да поиграем на топчета, на топка и на „прескочи кобила“. Изведнъж, много често без повод, Матиа ми казваше:

— Ще поиграем ли?

И веднага сваляхме раниците, инструментите и започвахме да играем на пътя. Ако нямах часовник да видя колко е часът, много пъти бихме играли до мръкнало. Но той ми напомняше, че съм директор на трупа, че трябва да работим, да печелим пари, за да се изхранваме, и мятах арфата на наболялото си рамо.

Напред!

Свършихме играта, преди кравата да престане да пасе, и когато ни видя, че се приближаваме към нея, тя започна да хрупа усилено тревата, сякаш искаше да ни каже, че е още гладна.

— Да почакаме малко — предложи Матиа.

— Не знаеш ли, че кравата яде по цял ден?

— Още мъничко.

Докато чакахме, взехме раниците и инструментите си.

— Да й посвиря ли малко на корнет? — попита Матиа, който мъчно се свърташе на едно място. — В цирк Гасо имаше една крава, която много обичаше да й свирят.

И без да ме пита повече, Матиа затръби тържествено.

При първите звуци кравата вдигна глава. После изведнъж, преди да успея да се хвърля на рогата й, за да отвия повода, тя препусна в галоп.

И ние веднага се понесохме подир нея, препускахме с всички сили и я викахме. Изкрещях на Капи да я спре, но той не умееше да върши всичко — кучето на някой говедар би се хвърлило върху муцуната на нашата крава, но Капи беше учено куче и се хвърли в краката й.

Разбира се, тя не се спря, а, напротив, започна да препуска още по-силно, а и ние продължихме да тичаме — тя напред, а ние след нея. Както тичах, виках на Матиа:

— Глупак!

А той ми крещеше запъхтян, без да се спира:

— Набий ме! Заслужавам!

Спрели бяхме да похапнем на около два километра пред някакво голямо село и сега кравата препускаше към това село. Тя влезе, разбира се, преди нас в селото и понеже пътят беше прав, успяхме да видим въпреки разстоянието, че й препречиха пътя и я хванаха. Тогава престанахме да тичаме толкова бързо. Кравата ни не беше загубена. Достатъчно беше да си я поискаме от добрите хорица, които я спряха, и те щяха да ни я дадат. Но колкото повече приближавахме, хората около нашата крава ставаха повече и когато стигнахме най-после при нея, бяха се събрали двадесетина мъже, жени и деца, които спореха нещо и гледаха към нас.

Представях си, че трябваше само да си поискам кравата. Но вместо да ми я дадат, те ни заобиколиха и ни отрупаха с въпроси. „Откъде идем и откъде имаме тая крава?“

Отговорите ни бяха и много прости, и много лесни. Но те не убедиха тия хора и два-три гласа се обадиха, че сме откраднали кравата, която беше избягала от нас, и трябвало да ни хвърлят в затвора, докато работата се изясни.

Ужасният страх, който ми вдъхваше думата затвор, ме смути и ни погуби — аз пребледнях, почнах да мънкам и понеже бях задъхан от тичането, не бях в състояние да се защищавам.

На това отгоре дойде полицай. Разказаха му с няколко думи случая и понеже работата не му се видя чиста, заяви, че ще закара кравата в капана, а нас ще ни затвори — после ще разследват случая.

Исках да възразя, Матиа поиска да се обади, но полицаят ни заповяда грубо да мълчим. Тогава си спомних случая с Виталис и полицая в Тулуза и казах на Матиа да мълчи и да върви след господин полицая.

Цялото село ни изпрати до общината, където се намираше затворът. Заобикаляха ни отвсякъде, бутаха ни, блъскаха ни, удряха ни, ругаеха ни и ако не беше полицаят, който ни пазеше, мисля, че щяха да ни пребият с камъни, сякаш бяхме големи престъпници, убийци или подпалвачи. А не бяхме извършили никакво престъпление. Но тълпите често постъпват така. Те се увличат по първите признаци и се нахвърлят върху нещастниците, без да знаят какво са направили, виновни ли са, или не.

Като стигнахме в затвора, у мене блесна мигновена надежда. Общинският пазач, който беше същевременно тъмничар и полски пъдар, в началото не искаше да ни приеме. Казах си, че е добър човек. Но полицаят настоя и тъмничарят отстъпи. Той мина пред нас и отвори вратата, която се затваряше отвън с голяма ключалка с две резета. Тогава видях защо в началото не искаше да ни приеме. Той беше проснал на пода на затвора да си суши лук за зимата. Претърсиха ни. Взеха ни парите, ножчетата, кибрита, а през това време тъмничарят струпа всичкия си лук в един кът. Тогава ни оставиха — вратата печално изскърца и се затвори зад нас.

Бяхме в затвора. За колко ли време?

Когато си задавах тоя въпрос, Матиа застана пред мене и сведе глава.

— Удряй — каза той, — удряй по главата. Колкото и силно да удряш, няма да е достатъчно за моята глупост.

— Ти извърши глупост, а аз не ти попречих — и аз постъпих също така глупаво като тебе.

— Предпочитам да ме удряш, няма да ми бъде толкова мъчно… Нашата бедна крава, кравата на кралския син!

И заплака. Тогава аз трябваше да го утешавам, като му обяснявах, че положението не ни е чак толкова тежко. Не бяхме направили нищо и нямаше да бъде трудно да докажем, че сме купили кравата. Добрият ветеринар от Юсел щеше да ни бъде свидетел.

— Ами ако ни обвинят, че сме откраднали парите, с които сме купили кравата, как ще докажем, че сме ги спечелили?

Матиа имаше право.

— И после — продължи Матиа, като продължаваше да плаче, — ако излезем от затвора и ни върнат кравата, сигурен ли си, че ще намерим мама Барберен?

— Защо да не я намерим?

— Откакто си я напуснал, тя може да е умряла.

Сърцето ми се сви при тая мисъл. Вярно, мама Барберен можеше да е умряла, защото, макар че не беше на възраст, в която лесно можеше да се мисли за смърт, аз знаех от опит, че можеш да загубиш тия, които обичаш. Не бях ли загубил Виталис? Как не ми беше минала още тая мисъл през ума?

— Защо не ми каза по-рано това? — попитах аз.

— Защото, когато съм щастлив, само весели мисли се въртят в глупавата ми глава, а когато съм нещастен, се въртят само тъжни мисли. Толкова бях щастлив при мисълта, че ще подарим кравата на твоята мама Барберен, не мислех само за радостта на мама Барберен, а и за нашата радост и бях замаян, сякаш опиянен.

— И моята глава е глупава като твоята, мой беден Матиа, защото и в нея се въртяха същите мисли. И аз като тебе бях замаян и опиянен.

— Ах, ах! Кравата на кралския син! — викна разплакан Матиа. — Добре се наредихме с тоя кралски син!

После внезапно стана и започна да ръкомаха:

— Ами ако мама Барберен е умряла, а отвратителният Барберен е жив и ни вземе кравата, ако вземе и тебе самия?

Разбира се, затворът, виковете на тълпата, полицаят, скърцането на резетата и на ключалката, когато затвориха вратата след нас, ни навяваха тия тъжни мисли.

Но Матиа не мислеше само за нас, а и за нашата крава.

— Кой ще я нахрани? Кой ще я издои?

Няколко часа минаха така в тъжни мисли и колкото повече време минаваше, повече се отчайвахме.

Но аз се опитвах да ободря Матиа, като му обяснявах, че ще дойдат да ни разпитат.

— Добре! А какво ще кажем?

— Истината.

— Тогава ще те предадат в ръцете на Барберен или пък, ако мама Барберен е сама у дома, ще разпитат и нея, за да разберат дали не лъжем. А тогава няма да можем да я изненадаме.

Най-после вратата се отвори със страшно металическо скърцане и влезе стар господин с побелели коси — добродушното му и открито лице веднага ни вдъхна надежда.

— Хайде, обесници, ставайте — каза тъмничарят — и отговаряйте на господин мировия съдия.

— Добре, добре — каза мировият съдия, като направи знак на тъмничаря да го остави сам, — аз ще разпитам този — и ме посочи с пръст, — изведете другия и го пазете, после ще го разпитам.

Помислих, че при това положение трябва да предупредя Матиа какво да отговаря.

— И той като мене ще ви разкаже истината, самата истина, господин мирови съдия — обадих се аз.

— Добре, добре — прекъсна ме бързо съдията, сякаш не искаше да ми позволи да говоря.

Матиа излезе, но преди това успя да ми каже с бърз поглед, че ме е разбрал.

— Обвиняват ви, че сте откраднали крава — ми каза съдията, като ме гледаше право в очите.

Отговорих, че сме купили кравата на панаира в Юсел, и му казах името на ветеринаря, който ни беше помогнал при покупката.

— Ще проверим.

— Разчитам на това, тъй като тая проверка ще докаже нашата невинност.

— А защо купихте кравата?

— За да я закараме в Шаванон и да я подарим на жената, която ме е отгледала, в знак на благодарност за грижите й към мене и за да си спомня за обичта ми към нея.

— И как се нарича тая жена?

— Мама Барберен.

— Не е ли жената на един работник зидар, който бе осакатен преди няколко години в Париж?

— Да, господин мирови съдия.

— И това ще проверим.

Но аз не отвърнах на тия думи, както направих, когато говорихме за ветеринаря от Юсел.

Като видя смущението ми, съдията ме отрупа с въпроси и аз трябваше да отговарям, че ако разпита мама Барберен, ще провали целта, която си бяхме поставили, тъй като нямаше да има никаква изненада.

Но в своето смущение изпитвах истинска радост — мировият съдия познаваше мама Барберен и искаше да узнае от нея дали казвам истината, или не, а това показваше, че мама Барберен още е жива.

Скоро изпитах още по-голяма радост — между въпросите си мировият съдия подхвърли, че преди известно време Барберен се е върнал в Париж.

Това ме зарадва извънредно много и намерих убедителни думи, да го уверя, че показанията на ветеринаря ще бъдат достатъчни, за да докажат, че не сме откраднали кравата.

— А откъде взехте пари, за да купите тая крава?

Тоя въпрос беше уплашил толкова много Матиа, когато предвиждаше, че може да ни го зададат.

— Спечелихме ги.

— Къде? Как?

Обясних му как сме печелили и събирали су по су тия пари от Париж до Варс и от Варс до Мон Дор.

— А какво правихте във Варс?

Този въпрос ме принуди да започна нов разказ. Когато чу, че съм бил заровен в рудника Трюйер, съдията ме прекъсна и много кротко, почти приятелски ме попита:

— Кой от вас двамата е Реми?

— Аз, господин мирови съдия.

— Как ще докажеш? Полицаят ми каза, че нямаш документи.

— Нямам, господин мирови съдия.

— Тогава разкажи ми как стана злополуката във Варс. Четох за случая във вестниците. Ако не си истинският Реми, не можеш ме излъга. Слушам. Внимавай!

Обръщението на мировия съдия на „ти“ ми вдъхна смелост. Виждах, че не е враждебно настроен към нас.

Когато завърших разказа си, мировият съдия ме гледа дълго с кротки и умилени очи. Мислех си, че ще ни освободи веднага, но се излъгах. Без да ми каже нещо, той ме остави сам. Навярно щеше да разпита Матиа, за да види дали разказите ни ще съвпаднат.

Стоях доста време потънал в мислите си. Но най-сетне мировият съдия се върна заедно с Матиа.

— Ще поискам сведения от Юсел — каза той — и ако, както се надявам, те потвърдят вашите показания, утре ще ви освободя.

— А кравата ни? — попита Матиа.

— Ще ви я върнем.

— Не исках да кажа това — поправи се Матиа. — Кой ще я нахрани? Кой ще я издои?

— Бъди спокоен, хлапето ми.

И Матиа се успокои.

— Ако издоят кравата — усмихна се той, — не може ли да ни дадат млякото? Ще се навечеряме прекрасно.

Веднага щом мировият съдия излезе, съобщих на Матиа двете важни новини, които ме бяха накарали да забравя, че съм в затвора — мама Барберен беше жива, а Барберен бе заминал за Париж.

— Кравата на кралския син ще влезе тържествено в Шаванон — каза Матиа.

И започна да играе и да пее от радост. Хванах го за ръце, увлечен от неговата веселост, а Капи, който досега лежеше в едно кътче тъжен и спокоен, се изправи на задните си лапи и застана между нас. Тогава заиграхме така лудо, че тъмничарят, изплашен навярно за своя лук, дойде да види дали не сме се разбунтували.

Заповяда ни да мълчим, но не заговори грубо с нас, както когато влезе с мировия съдия.

По това разбрахме, че положението не ни е тежко и скоро получихме доказателство, че не сме се излъгали, тъй като той влезе след малко и ни донесе голямо гърне, пълно догоре с мляко — млякото на нашата крава. Но това не беше всичко — заедно с гърнето тъмничарят ни донесе голям бял хляб и парче студено телешко, като ни каза, че го изпраща господин мировият съдия. Никога затворници не са били така добре гледани. Тогава, като ядях телешкото и пиех мляко, промених мнението си за затворите. Да, в тях не беше толкова лошо, както си представях. Такова беше мнението и на Матиа.

— Ядеш и спиш безплатно — каза весело той. — Това е късмет!

Исках да го уплаша.

— Ами ако ветеринарят е умрял внезапно — попитах го аз, — кой ще ни бъде свидетел?

— Такива мисли се въртят в главата на човек само когато е нещастен — каза той без да се разсърди. — Не му е времето сега.