Стефан Груев
Проектът „Манхатън“ (9) (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)

5.

Едва ли някога са били събирани на едно място толкова много научни светила, както в университета в Чикаго през 1942 г. Трябва да е било изключително трудно тази група от блестящи индивидуалисти да се организира в сплотено и гладкодействащо административно тяло, защото всички бяха независими по дух, а някои — истински примадони.

Лео Зилард беше безспорно детето-чудо на чикагската група. Закръгленият и очилат 44-годишен унгарец преливаше от оригинални идеи и водеше живот, подобен на непрекъснат кръстоносен поход. Малцина учени бяха направили толкова за осъзнаването от американското правителство на опасността от атомната бомба, както този пророк, работил навремето в Берлин заедно с Макс Планк и Айнщайн. Неговата настойчивост беше накарала Айнщайн да подпише прочутото писмо, което предупреждаваше президента Рузвелт за възможността нацистка Германия да създаде атомна бомба.

Скромността не бе негово качество и за мнозина Зилард изглеждаше прекалено натрапчив. Но всички признаваха, че неговите кръстоносни походи винаги бяха предприемани в името на големи идеи — победа над Хитлер, установяване на демократично управление в света и развитие на ядрената енергетика. Увлечението му по политиката и философията бе равно на интереса му към науката. Той беше най-космополитният и политически осъзнат сред учените, събрани в Чикаго.

— Аз поддържам демократичния принцип, че всеки човек, дори и да е идиот, е равен на гения — обичаше да казва той. — Но не мога да се съглася, че двама идиоти са по-добри от един гений!

Зилард непрекъснато хвърляше в смут и вълнение Металургичната лаборатория в университета (тя се наричаше така, за да се скрие истинският обект на извършваните в нея изследвания). Той минаваше през стаите и правеше революционни предложения за решаване на научните проблеми, биеше тревога за военните приготовления на Хитлер и често караше младите сътрудници да се превключват от един експеримент към друг. След Зилард винаги оставаше следа като от преминал циклон.

Веднъж, докато всички коментираха поредния зилардизъм, един смаян учен възкликна:

— Имам чудесна идея! Знам какво да правим с Лео. Трябва да го замразим и да го вадим от хладилника само за две минути годишно — не повече. Той ще успее да ни даде идеи, които ще ни създадат работа за цялата година. За две минути той ще е фантастичен, а представяте ли си какво спокойствие ще цари през останалото време!

В чикагската група имаше още един унгарец — Юджийн Уигнър, учен-емигрант, който преподаваше в Принстън. Уигнър се харесваше на всички и бе уважаван заради острия си ум. Без съмнение, той беше най-възпитаният човек, работещ по проекта. Навикът му да отстъпва път пред вратата беше пословичен.

— Дано никога не ти се родят близнаци — шегуваха се колегите му. — Горката ти жена ще чака с месеци, докато те си отстъпват пътя „След вас, сър“.

Елегантният и много свенлив Уигнър никога не се самоизтъкваше. Въпреки любезните си маниери обаче той имаше непреклонен и решителен характер. Казват, че само веднъж си изпуснал нервите. След като търпял дълго ругатните на някакъв грубиян — собственик на гараж, накрая Уигнър не издържал и му креснал от колата си: „Върви по дяволите! — но веднага добавил: — Моля!“

Безспорно, най-големият учен в чикагската група беше 40-годишният италиански Нобелов лауреат Енрико Ферми. Дружелюбен и простодушен, той съчетаваше обезоръжаваща лична скромност и също така обезоръжаваща самоувереност в научната област. Вероятно той бе единственият човек, който можеше да обхване цялостно физиката, въпреки увеличаващата се сложност и специализация в тази наука. Той беше едновременно блестящ експериментатор и голям теоретик. На научните конференции Ферми се изказваше обикновено последен. Той не предлагаше просто още едно мнение, а направо обясняваше как стоят нещата и как ще се развият в бъдеще. Обикновено беше прав и колегите му приемаха това без никаква ревност.

Добродушният италианец почти нямаше човешки слабости. Ако се гордееше с нещо, то бе с постиженията си в плуването или че може да се катери по планините по-добре от младите си колеги, или да познае преди всички кой е убиецът в криминален филм. За Ферми нямаше налучкване само когато въпросът е научен. Той се забавляваше да показва колко добре смята със сметачна линийка — заставаше до изчислителната машина и с малката си сметачна линийка намираше отговорите бързо и точно като машината. Винаги успяваше — за собствено удоволствие и всеобщо забавление.

Не беше лесно да се събере такъв изключителен екип в Металургичната лаборатория. През 1942 г. емисарите на Комптън набираха научния персонал едва ли не както капитаните на корабите набират екипажи — с всички средства. През март новообразуваната чикагска група се състоеше от 45 души, в това число секретарки, пазачи и момчета за асансьорите. През юни персоналът достигна до 1 250 души и продължаваше да нараства. Да се убеждават химици и физици да се преместят в Чикаго, без да им се разкрива същността на проекта, беше трудна работа. Особено в конкуренция с другите военни проекти — програмата за усъвършенстване на радара в Масачузетския технологичен институт или работата по създаване на дистанционен взривател в „Джон Хопкинс“ и в Бюрото по стандартите.

Артър Комптън трябваше да впрегне цялото си красноречие, за да успее да доведе учени в Чикаго и по този начин да централизира работата върху атомните реактори^[1] и плутония. През цялата 1941 г. Енрико Ферми, подпомаган от Хърбърт Андерсън, експериментираше в Колумбийския университет; Лео Зилард и Уолтър Зин също работеха там. Там им харесваше и те предпочитаха да останат в Ню Йорк. Юджийн Уигнър беше много доволен от екипа си в Принстън и не искаше да отиде другаде. Откривателят на плутония Глен Сийбърг и неговите сътрудници бяха затрупани с работа в Бъркли. От водещите учени в проекта само Самюъл Алисън се намираше в Чикаго.

Постепенно мерките за секретност ставаха все по-строги и това много затрудняваше контактите между учените. Беше съвсем ясно, че работата върху различните страни на проблема трябва да се съсредоточи на едно място. Всеки ръководител на група дърпаше чергата към своя университет, дискусиите се проточваха и накрая Комптън бе принуден сам да вземе решение. Той избра университета в Чикаго, след като получи обещание за съдействие от неговия ректор Робърт Хъчинс. Всички учени, поканени да се присъединят към Металургичната лаборатория, трябваше да напуснат домовете си — кой доброволно, кой принудително, и да се установят във ветровития град. При младите учени престижът на няколко прочути имена правеше чудеса. За тях бе достатъчно да знаят, че хора от ранга на Ферми, Комптън, Уигнър и Зилард имат нужда от тях.

Репутацията на ръководителя на лабораторията бе изключително важна в това отношение. Откакто в САЩ бяха започнали организирани изследвания върху атомния проект, Артър Холи Комптън заедно с Буш, Конант, Лорънс и Юри, играеше ключова роля в тях. Той произлизаше от семейство на видни интелектуалци: баща му и двамата му братя бяха професори, а майка му и сестра му също имаха научни степени и се занимаваха активно с мисионерска дейност. Артър Комптън беше удостоен през 1927 г. с Нобелова награда по физика за изследванията си върху рентгеновите лъчи, а през 30-те години се прочу с пионерските си трудове върху космическите лъчи.

Висок и здрав петдесетгодишен мъж (Комптън играл футбол през студентските си години), с гъсти мустаци и масивна челюст, той беше обичан в научните кръгове заради приятните си обноски и внимателно отношение към хората. От своя баща, презвитериански свещеник и професор по философия в колежа Устър в Охайо, Комптън бе наследил дълбока религиозност, въздържателност и пълна преданост към църковните дела. Брат му Карл, който по-късно щеше да стане ректор на Масачузетския технологичен институт, беше запалил у него страст към физичните изследвания и още съвсем млад Комптън вече познаваше най-големите учени физици в страната.

Комптън беше извършвал смели опити върху космическото лъчение в Хималаите, Андите, в Арктика и на екватора. Понякога му се налагало да лети със самолет на височина 9 000 метра, което по онова време било доста опасно. Беше добре известен като страстен поддръжник на идеята, че научният прогрес дава нова сила на религията. „Науката ни дарява с поглед към божиите дела в природата — беше писал той, — и самото съществуване на изумителния свят на атомите е доказателство за Сътворението.“ Комптън преподаваше в неделно училище, беше църковен настоятел и председател на мисионерското движение „Лейман“.

В Чикаго Комптън играеше ролята на организатор, координатор и вдъхновител на учените и осъществяваше връзката с правителството и с проекта „Манхатън“. На шега някои негови колеги го наричаха полуръководител, защото поделяше поста си със своята енергична съпруга. Тази едра жена с вид и глас на Вагнерова героиня бе единствената жена в проекта „Манхатън“, на която беше позволено да знае тайните на мъжа си. Комптънови били толкова предани един на друг, че когато се поставил въпросът за получаване на достъп до секретни данни, физикът съвсем наивно заявил:

— Жена ми би трябвало да получи достъп заедно с мен. Винаги съм обсъждал с нея важните проблеми и не мислете, че няма да я посветя в тази работа, която ме поглъща изцяло.

Бети Комптън беше получила право на достъп. От този момент тя често придружаваше мъжа си при неговите пътувания и участваше в много дискусии, като често задаваше въпроси и изказваше мнението си. Тя се грижеше за новопристигналите учени и им помагаше да се настанят в Чикаго. За кратко време Бети Комптън се превърна във влиятелен, но неофициален член на Металургичната лаборатория.

Чисто научните проблеми, пред които се изправи Чикагската лаборатория, бяха изключително трудни, но това бяха вдъхновяващи проблеми. Главната тревога на учените бе, че контролът и ръководството на техния проект бързо се изплъзва от ръцете им. Това стана ясно още на първата среща с Маршал и Никълс през юни 1942 г. След срещата двамата офицери проведоха поверителен разговор с главния асистент и сътрудник на Комптън по изучаването на космическите лъчи Норман Хилбъри.

— Вижте, Хилбъри, има едно много голямо недоразумение, което трябва веднага да бъде преодоляно — каза Маршал. — Струва ни се, вашите хора си мислят, че трябва да направят само една или две бомби. Така ли е?

Хилбъри потвърди. Учените допускаха, че ако бомбата бъде осъществена, тя ще има такава разрушителна сила, че една или две бомби биха били напълно достатъчни за спечелването на войната. Психологичният ефект върху противника би бил толкова силен, че той веднага ще сложи оръжие.

— Това е напълно погрешно — заяви твърдо Маршал. — Има един важен военен принцип, който не може да бъде нарушен, независимо от фантастичните качества на новото атомно оръжие. Ефектът от едно оръжие зависи от способността то да бъде произвеждано и непрекъснато прилагано срещу противника. Ако вие, учените, успеете да направите само една бомба, тя изобщо няма да бъде използвана. Военните искат да са сигурни, че ще разчитат на редовно производство на такива бомби. Опитайте се да осъзнаете това. Ние не говорим за определен брой бомби, а за производство в определен ритъм. Това е съвсем различен проблем.

Хилбъри разказа за този разговор на колегите си и някои от тях бяха направо шокирани. Те не можеха да приемат, че ще бъдат необходими повече от една-две бомби. А нямаше как с лека ръка да се пренебрегнат аргументите на учените от Чикаго, дори по строго военни причини.

Те изхождаха от предположението, че Германия работи усилено върху създаването на атомна бомба. Голямото забавяне, предизвикано от желанието в САЩ да се започне мащабно индустриално производство, може да постави страната пред смъртна опасност. Ами ако германците успеят да направят една или две бомби и ги хвърлят върху САЩ, докато те все още се готвят за мащабно производство? Тази хипотеза дълбоко тревожеше учените от проекта. Те си даваха сметка, че военните ще наложат своите възгледи, независимо от техните възражения. Освен това знаеха, че и най-добрата лаборатория в света, независимо колко е голяма, не би била в състояние да осигури мащабно и редовно производство на атомни бомби.

В Чикаго бяха вече тръгнали слухове, че цялата работа ще бъде предоставена на индустрията, а това създаваше в учените чувство на неудовлетвореност. Причината не беше толкова наранената гордост на хората, които се смятаха за инициатори и единствени експерти по новата идея, нито пък в обидата, че им отнемат „рожбата“. Неудовлетвореността на учените произлизаше от убеждението, Че те по-добре могат да свършат работата от инженерите в промишлеността.

Поради самото естество на тяхната наука физиците са хора със самочувствие. Мнозина от тях бяха постигнали известност в своята област благодарение на способностите си, непрекъснато се бяха сблъсквали с трудни проблеми и ги бяха разрешавали успешно. Нямаха никакви съмнения — ако ги оставят на мира, ще се справят със задачата. Дълбоко ги тревожеше това, че инженерите и военните се захващат с нещо, чиито основни принципи лаици като тях вероятно не разбират. А това са основни неща, от които зависи успехът на цялото начинание. Физиците имаха чувството, че предизвикват съдбата, като предоставят главната отговорност за проектиране и построяване на инсталациите, нужни за проекта, на хора, които не могат да обхванат цялата картина. Безпокойството им се увеличаваше и от страха САЩ да не изгубят дори с един ден надпреварата с Хитлер.

Най-големият противник да се предостави ръководството на проекта на военните беше Лео Зилард. В различна степен безпокойството му споделяха също Уигнър, Ферми, Алисън и почти всички ръководители на програми. Те се страхуваха, че ако се започне проектиране тъй, както го изискват инженерите, ще се губи тук ден за одобряване на проекти, там ден за нещо друго. А ако работата се остави на учените, те просто ще вървят напред и ще направят бомбата.

Повечето физици нямаха никакъв промишлен опит. Те не бяха работили с инженери и не познаваха проблемите при проектиране и строеж на индустриални инсталации. Преди войната масовото производство рядко бе имало нужда от физици. Химиците бяха в по-различно положение. В САЩ се бяха развили нови, големи клонове на индустрията — като например химичната и петролната. Те бяха погълнали хиляди химици и затова те по-добре разбираха проблемите на промишлеността. Физиците нямаха представа колко различни са лабораторните и индустриалните проблеми. Успешният лабораторен експеримент най-често няма никаква промишлена стойност, особено ако трябва да се изпълни в 100 000 пъти по-голям мащаб.

Ръководителят на чикагската група Артър Комптън много добре разбираше университетските си колеги. Но той самият имаше известен опит в индустрията и знаеше, че военните са прави. Очевидно неговите приятели физици имаха непълни и често наивни представи за огромните инженерни и строителни трудности, пред които ще бъде изправена реализацията на проекта.