Стефан Груев
Проектът „Манхатън“ (5) (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)

1.

Възпълният и припрян на вид бригаден генерал премина бързо през залата на вашингтонската гара „Юниън Стейшън“ и се втурна към перона само пет минути преди тръгването на нощния влак за Чикаго. По петите му подтичваше млада синеока жена с куфарче в ръка. Мри качването си във вагона генералът неохотно даде куфара си на носача, но продължи да стиска здраво дебелата картонена папка, докато го следваше по коридора.

Той влезе в купето, последван от младата жена, затвори вратата и й даде знак с глава да седне. Тя веднага отвори куфарчето си, извади стенографския си бележник и започна да пише под бързата диктовка на генерала. Петдесет минути по-късно, когато влакът навлизаше в балтиморската гара, тя затвори бележника си, кимна на генерала, напусна купето и слезе от влака. Пресече перона и се качи на обратния влак за Вашингтон, както беше правила много пъти преди това. Нейният шеф не губеше и секунда време дори когато пътуваше.

След като секретарката му излезе, генералът заключи вратата на купето. „Ключалката не изглежда много сигурна — помисли си той, — но ще свърши работа.“ Ако някой се опита да я разбие, шумът сигурно ще го събуди. Седна и зачака нетърпеливо тръгването на влака. Генералът беше едър четиридесетгодишен мъж с гъста, кестенява коса и късо подстригани мустаци. Начеваща пълнота изпъваше стегнатата му униформа. Лицето му беше бузесто, но сините пронизващи очи му придаваха решителен и енергичен израз.

След като влакът излезе от гарата, генералът отвори куфара си, бързо смени военната униформа с тъмен цивилен костюм и пъхна в джоба на панталона си малък автоматичен „Колт“ калибър 32. Взе кафявата папка и се запъти към вагон-ресторанта.

Стюардът му посочи единственото незаето място до един полковник в армейска униформа. Генералът седна върху папката и се направи, че проучва с интерес листа с менюто. Като вдигна очи, видя, че полковникът се е загледал в пръстена му от „Уест Пойнт“.

— И вие сте завършил „Уест Пойнт“, нали? — подкачи го полковникът.

— Да, така е.

Полковникът разглеждаше с любопитство цивилния му костюм.

— Предполагам, че сте напуснал армията? — попита той.

По време на война — а това беше краят на 1942, когато САЩ се биеха едновременно на два отдалечени фронта — се искаше специално разрешение, за да може офицер да носи цивилни дрехи.

Едрият мъж се поколеба за миг и каза:

— Не, все още съм в армията. Забравете, че сте виждали офицер в цивилни дрехи — имам разрешение.

Полковникът разбра веднага и по време на вечерята избягваше дискретно всякакви лични въпроси. Разговорът им се ограничи само върху непрофесионални теми.

След като си плати сметката, цивилният генерал кимна, грабна папката си и се върна в купето, като заключи след себе си. Петнадесет минути по-късно на вратата се почука. Генералът стана и извади пистолета от джоба си.

— Кой е?

— Полковник Никълс, сър.

Генералът отключи вратата и в купето влезе строен, около тридесетгодишен мъж с очила, облечен също цивилно. Двамата отвориха папката и дълго през нощта обсъждаха сложните чертежи и формули от доклада в нея.

Доста след полунощ на младшия офицер бе разрешено да се оттегли в своето купе и да спи. Генералът остана буден още малко да проучва доклада и да си води бележки. След това с неудоволствие прибра документите в папката и се приготви да си ляга. Преди да загаси лампата, той отново провери ключалката, пъхна папката под дюшека и постави пистолета си до възглавницата, за да му бъде подръка.

Бригадният генерал Лесли Гроувс, току-що назначен за ръководител на най-секретния военен проект на страната, не беше човек, който пренебрегва сигурността.

Само преди няколко седмици, сутринта на 17 септември, полковникът от строителните войски Гроувс беше в прекрасно настроение, когато влезе в помещенията на една от комисиите на Конгреса. Като заместник-началник на строителството в армията той трябваше да изкаже становището си по новия закон за военното жилищно строителство. Възпитано, но без излишна почтителност той направи анализ на близо 600-милионните месечни разходи, извършени от армията за строителство. Никой от слушателите му не допускаше, че мислите на полковника са много далеч от темата, по която говори, и че той с нетърпение очаква края на заседанието.

От предишния ден Гроувс имаше чувството, че му предстои нов и вълнуващ завой в кариерата. Като военен инженер той никога не бе командвал бойна част и това много го огорчаваше. Беше завършил академията „Уест Пойнт“ (четвърти по успех в класа) твърде късно, за да може да вземе участие в сраженията във Франция през 1918 г. В продължение на двадесет и две години беше напредвал бавно в йерархията, служейки на различни постове в строителството, военните училища и Генералния щаб. Току-що му предложиха бойно задгранично назначение. Оставаше само да получи формалното съгласие на своя пряк началник, командващия Интендантската служба на армията генерал-майор Бреън Съмървил.

Гроувс срещна генерала веднага щом излезе от комисията.

— Генерале, предлагат ми задгранично назначение — възбудено му каза той. — Надявам се, че нямате нищо против да ме освободите от досегашната ми работа.

Вежливият и енергичен южняк Съмървил отсече твърдо:

— Съжалявам, Гроувс, не може. Вие не можете да напуснете Вашингтон.

Неприятно изненадан, полковникът направи усилие да скрие разочарованието си. Не беше честно да му отказват след толкова дълга и скучна служба в строителството.

Съмървил дръпна настрана Гроувс и тихо му каза:

— Военният министър има предвид за вас много важно назначение. То е одобрено от самия президент.

— Къде?

— Тук, във Вашингтон.

— Генерале, не искам да стоя във Вашингтон.

— Слушайте, Гроувс. Ако изпълните добре тази задача, ще спечелите цялата война! Вие сте единственият, който може да се справи. Генерал Стайър ще ви инструктира.

Гроувс се втурна веднага към канцеларията на Стайър. Популярният и много експедитивен генерал-майор Вилхелм Стайър, началник-щаб на Съмървил, не обърна внимание на протестите му.

— Вие сте избран за ръководител на най-важната служба в армията проекта „Манхатън“ — каза той. — Това е една изключително трудна задача — създаване на атомна бомба с невероятна експлозивна мощ. Една-единствена малка бомба ще има силата на двадесет хиляди тона ТНТ^[1]. Представяте ли си? Приемате службата от полковник Маршал и оглавявате проекта.

Гроувс започна отново да протестира, изтъквайки всички възможни причини.

— Гроувс — прекъсна го Стайър, — вие сте избран лично от военния министър с одобрението на президента. Проектът е в напреднала фаза и изследователската работа е приключена. Вашата задача е да дадете завършена форма на предварителните проекти, да построите няколко завода и да започнете производството. Ако успеете, ще спечелим войната.

Като офицер Гроувс беше длъжен да приеме назначението, но си остана доста скептичен за цялото начинание. Той нямаше представа колко е напреднала научната разработка на проекта, нито дали е започнало предварителното инженерно проектиране. За щастие той не знаеше колко прекален е оптимизмът на Стайър. В действителност всичко беше неясно и шансовете за неуспех бяха твърде големи.