Стефан Груев
Проектът „Манхатън“ (45) (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)

41.

Генерал Гроувс изпита голямо облекчение, когато разбра, че Кларънс Джонсън от „Келекс“ е успял да създаде твърде обещаваща бариера. Едновременно с това той съзнаваше, че от него се очаква да вземе много бързо решение разработката да поеме по това ново направление. Отново попадаше в ролята на арбитър в поредния остър конфликт — този път между двама мъже със сериозни постижения, защитаващи две съвсем логични, но диаметрално противоположни тези.

Поради твърдия и категоричен начин, по който формулираше решенията си (дори в области извън неговата специалност), Гроувс минаваше за автократ, убеден, че собственото му мнение винаги е вярно. В действителност той не мислеше така, но с присъщото си самоуверено поведение с нищо не издаваше това. Той дори беше доволен от приписвания му образ, защото знаеше колко голямо психологично въздействие има подобна репутация.

Истината беше съвсем друга — един от големите таланти на Лесли Гроувс се криеше в способността му да изслушва различни мнения и да открива кое от тях е вярно. За разлика от повечето учени, той не се затрудняваше при определянето на „добро“ и „лошо“ в заплетени ситуации. За него по-добро бе това решение, което осигурява по-бързо създаване на бомбата. По-доброто е равносилно на по-бързо — ясно и просто.

Парадоксално, но при всички проблеми, за които му липсваше компетентност, този човек, когото обвиняваха в липса на чувствителност, разчиташе главно на преценката си за хората. От няколко решения той избираше предложението на човека, който му вдъхва най-голямо доверие. Веднъж направил избор след внимателна преценка на всички аргументи, генерал Гроувс отсъждаше лично от свое име. Той го правеше решително и авторитетно, с минимум обяснения и без никакви колебания или извинения. Дори и понякога да изпитваше колебания и нерешителност, с нищо не ги показваше. В „Уест Пойнт“ го бяха научили, че най-голямото престъпление за един водач е да показва колебание и несигурност.

Решението за бариерата беше едно от най-трудните. От една страна, новата технология на Джонсън съчетаваше някои от постиженията на Норис, Адлър, Никс и Гроф и изглеждаше много по-добра от методите за производство в завода на „Худай-Хърши“ в Декатур. Доби Кийт страстно защитаваше новата бариера и дори предлагаше да изоставят старата, която той презрително наричаше „дантелена завеса“. Всички усилия трябва да се хвърлят върху бариерата на Джонсън, защото „дантелата“ никога няма да проработи. Тя е прекалено крехка и не може да се заварява — материалът изгаря и се изпарява при заваряване, освен това разделителната й способност е неравномерна. Кийт грабваше от бюрото си парче дантела и я счупваше с пръсти, за да докаже на събеседниците си своята правота. Дори учените от Колумбийския университет бяха отчаяни и не вярваха, че техният продукт ще свърши работа.

Аргументите на поддръжниците на Норис и Адлър също бяха много сериозни. Харолд Юри, научният ръководител на цялата програма, ги поддържаше с не по-малка стръв от Доби Кийт. Юри признаваше, че моделът на Джонсън превъзхожда този на Норис — Адлър, но твърдеше, че вече няма време да се премине от старата към новата технология. Сроковете за завършване на К–25 в Оук Ридж няма да могат да бъдат спазени.

„Худай-Хърши“ вече бяха изградили цял завод за производство на бариерата на Норис — Адлър. Дори и тя да не е съвършена, казваше Юри, поне е готово нейното производство, а има възможности и за подобряване на технологията. Нямаше никаква сигурност, че новата бариера на Джонсън ще може да се произвежда в промишлени мащаби. Ами ако това се окаже невъзможно в последния момент? Точно когато заводът К–25 бъде готов за действие, няма да има никаква бариера. Остава съвсем малко време до пусковия срок.

— Нека да съсредоточим усилията си — казваше Юри на Кийт — върху подобряването на съществуващата бариера на Норис — Адлър, вместо да се впускаме в авантюра с нещо ново и напълно непознато.

Юри упорито отказваше да отклонява средства от Колумбийската лаборатория за разработването на бариерата на Джонсън.

Конфликтът между Юри и Кийт изглеждаше неразрешим и двамата се обърнаха за арбитраж към генерал Гроувс. Той разгледа аргументите на двете страни и обяви решението си на 5 ноември: да се разработват успоредно, поне за известно време, и двете бариери. Да се направи всичко възможно за подобряване бариерата на Норис — Адлър, за да бъде готова до пускането на К–25. През същото време в „Келекс“ и в „Карбайд“ да продължават усилията за усъвършенстване бариерата на Джонсън, която евентуално би могла да се използва по-късно, или в случай на провал с бариерата Норис — Адлър. Този компромис не задоволи нито Юри, нито Кийт.

Изпитанията на новия материал, създаден в „Келекс“, бяха твърде напреднали. Многоуважаваният декан на „Кал Тек“ Ричард Толман, който от януари 1943 г. беше официално назначен заедно с Конант за научен съветник на генерал Гроувс, посети лабораторията на „Келекс“ в Джърси Сити и беше много доволен от материала, създаден от Кларънс Джонсън. Главният недостатък беше в малкомащабното ръчно производство, за което нямаше гаранции, че може да прерасне в крупно промишлено производство от порядъка на милиони квадратни метри.

Този проблем беше главната грижа на Доби Кийт. Първите образци от новата бариера с големина на пощенска картичка току-що бяха преодолели успешно изпитанията за качество и сега трябваше да се открие начин за производство на огромно количество от този материал със същите качества. За тази цел Кийт се обърна към своя приятел от английски произход професор Хю Тейлър от Принстън. Тейлър вече беше привлечен към проекта „Манхатън“ по изпълнение на задачи, възложени от Харолд Юри.

Изтъкнатият химик Тейлър живееше в САЩ от 1914 г. Английското правителство му възложи да помага на Юри за осъществяване на програмата за тежка вода и при строителството на завода в Трайъл, Британска Колумбия. Инструктиран бе да се постави на разположение на Нобеловия лауреат, който през юни 1943 г. му се обади чак от Ню Йорк и поиска да го види, за да му възложи нова и мистериозна работа.

— Не мога да ви кажа по телефона за какво става дума — каза Юри.

— Аз пък не мога да приема една работа, преди да съм убеден, че ще мога да се справя с нея — отговори Тейлър. — След десет дни съм в Ню Йорк и ще можем да говорим по този въпрос.

— Трябва да знам отговора ви днес — отвърна Юри.

— И кой ви каза, че ще бъда полезен в тази работа?

— Доби Кийт настоява, че сте му много нужен и че притежавате всички необходими качества за тази задача.

— Добре, щом Кийт мисли така, приемам!

 

 

Английският учен много уважаваше Кийт и имаше доверие в преценките му още от времето на първата им среща през 1935 г. Тогава Тейлър участвал в една научна конференция във Филаделфия и веднъж бил повикан на телефона чак от Ню Йорк. Нетърпящ възражения глас му казал:

— Тук е Пърсивал Кийт. Бих искал да дойдете в Ню Йорк, за да поговорим. Обаждам се от името на компанията „Келог“.

Тейлър се засегнал леко.

— Прекалено съм зает, мистър Кийт, и освен това не давам консултации. Имам си достатъчно работа в Принстън и не искам да идвам в Ню Йорк!

Кийт бил настоятелен.

— Можете поне да ми направите тази чест да поговорим лице в лице, вместо по телефона.

Тейлър започнал да проявява интерес и съпротивата му отслабнала.

— Добре, да видим. Днес е петък — мога да пристигна следващата сряда следобед.

— Не можете ли да дойдете в понеделник? — попитал Кийт.

Тейлър отговорил хладно:

— В понеделник имам лекции, мистър Кийт. Когато имам лекции, не се занимавам с нищо друго!

По време на срещата им в сряда Кийт направил странно предложение на Тейлър:

— Вие имате голям опит с катализаторите, но никога не сте прекарвали въглеводороди през тях. Ще отпусна 5 000 долара на университета в Принстън, ако направите такъв експеримент.

— Какви въглеводороди? — попитал Тейлър.

— Това оставям на вас да решите.

Като се върнал в Принстън, Тейлър казал на асистента си:

— Запознах се с един чешит, който дава 5 000 долара, ако прекараме въглеводороди през катализатор. Ще си направим майтап с него. Той очевидно се интересува от петролната промишленост, затова ще изберем един въглеводород, който няма нищо общо с петрола — чист хептан! Ще му вземем парите и ще му дадем добър урок!

Извършили опита, но получили продукт, който ги озадачил. Оказало се, че хептанът се превърнал каталитично в толуенова грес — петролен продукт с голямо приложение по-късно през войната. След тази случка Кийт и Тейлър станали големи приятели.

 

 

Десет дни след разговора с Юри Тейлър се върна от Британска Колумбия в Принстън и намери лабораторията си обърната с краката нагоре. Професорът каза на своя белгийски асистент Жорж Жорис:

— Май си имаме нова задача. Каква е тя?

— Проклета работа, доктор Тейлър — „бариера“ или, както казват англичаните, „мембрана“.

Хю Тейлър трябваше да открива слабите места в проекта за бариерата. Още при първото му посещение в SAM и в лабораториите на „Келекс“ той остана много недоволен от методите за тестиране на бариерите, при които се проверяваха само три случайно избрани точки.

— Ами останалите 90%? — попита той.

Засега в лабораторията не можеха да проверяват повече от три точки, защото определянето на пропускливостта на всяка една от тях отнемаше цял час.

Тейлър се върна в Принстън и започна да разработва нов тест заедно с Жорж Жорис. Те скоро създадоха система за проверяване на една точка за не повече от 15 секунди. Тейлър раздели цялата площ на бариерата на 144 квадратчета по 6,25 кв. см и асистентите му определяха пропускливостта на всяко от тях. След това нанасяха получените резултати на картон със същата площ, разчертан по подобен начин.

Оценките за качеството се променяха от едно (много лошо) до десет (много добро). Всяка оценка отговаряше на определен цвят, който се нанасяше на квадратчетата и беше много лесно цялата бариера да се прецени само с един бърз поглед. Резултатите от теста се смятаха за приемливи, когато средното качество на 0,1 кв. метър от материала беше поне девет. Тейлъровият метод за статистически анализ много се хареса на хората от „Келекс“.

Когато Джонсън произведе първите мостри от своята нова бариера, Кийт убеди Хю Тейлър да се присъедини към „Келекс“ и да оглави производството на бариерата. Професорът се съгласи, при условие че продължи лекциите си в Принстън. От този момент започна невероятно кръстосване между Колумбийската лаборатория Шермерхорн, лабораторията в „Неш Билдинг“ в Ню Йорк и Принстън. В продължение на година и половина професор Тейлър започваше първата си лекция в Принстън в 7,30 сутринта, за да може да хване влака за Ню Йорк в 8,40. Прибираше се в къщи с влака в 6 следобед, вечеряше с жена си и двете си дъщери и тичаше направо в лабораторията, където често оставаше до полунощ заедно с групата от около 40 души, анализираща заедно с него бариерата.

Хю Тейлър отказа да взема пари от „Келекс“ и от армията и продължи да получава професорската си заплата. С присъединяването си към „Келекс“ той допринесе много за подобряването на бариерата на Джонсън. Цветните диаграми показваха все по-добро качество на мострите, пристигащи от Ню Джърси. Тейлър започна да споделя оптимизма на Кийт, въпреки че беше доста изненадан от странния метод, с който шефът на „Келекс“ смяташе да реши проблема с масовото производство.

— Щом можете да я направите колкото пощенска картичка — казваше Кийт на Тейлър и Джонсън, — аз пък ще мога да я произвеждам и в голям мащаб. Всичко, което вие правите в лабораторията, аз мога да го възпроизведа в завода!

Когато първите бариери излязоха от пилотната инсталация в „Неш Билдинг“, генерал Гроувс бързо пристигна от Ню Йорк да се увери със собствените си очи. Инсталацията произвеждаше по един 0,1 кв. метра наведнъж.

— А как ще получите милиони квадратни метри? — попита генералът, криейки задоволството си от качеството на мострите.

Доби Кийт въобще не се смути от въпроса.

— Знаете ли как биха постъпили японците? — каза той. — Да допуснем, че те трябва да произведат милиони квадратни метри от този материал, а умеят да правят само по 0,1 кв. метра наведнъж. Въобще няма да се замислят. Ще направят едно парче с площ 0,1 кв. метра, после още едно, после още едно, докато се натрупат стотици, хиляди и милиони. Точно така ще постъпим и ние!

Тейлър беше доста объркан.

— Искате да кажете, че ще произвеждате бариерите една по една, докато станат милиони?

— Защо не? Единствената алтернатива е поточната линия, както в автомобилните заводи, но тя е неприложима при бариерата. Ако разполагам с достатъчно качествен никелов прах, сигурен съм, че ще успея да произведа милион квадратни метри.

Гроувс слушаше внимателно.

— Мисля, че ще трябва да проверите всички източници на никелов прах, мистър Кийт. Аз ще се погрижа да го получите.

Юри беше много разочарован от решението на Гроувс да се разработват едновременно и двете бариери. Той беше вече почти сигурен, че целият газово-дифузионен проект е невъзможен и настояваше да се хвърли едно последно усилие върху подобряването на бариерата на Норис — Адлър, преди да се изостави цялата програма. Шефът на програмата беше достигнал до тази смела, но отчаяна позиция с цената на мъчителни усилия и нервите му бяха опънати до скъсване. Емоционално Юри се примиряваше вече с провала на това, което наричаше „битката за бариерата“, но все още се надяваше да поведе последната атака на фронта Норис — Адлър. Уилърд Либи, водещият химик на групата, също настояваше, че едно последно и отчаяно усилие може да доведе до подобряване на старата бариера след около шест до осем седмици. При едно условие — всички хора и ресурси да се мобилизират за тази цел.

Вместо това „Келекс“ и „Карбайд“ излизаха с нова и все още недоказана разработка и в 11-я час се опитваха да отклонят десетки специалисти от главното направление, реквизираха материали и дори окупираха голяма част от лабораториите в „Неш Билдинг“.

Юри протестираше разпалено. При всяка среща с Кийт спореше по въпроса за бариерите. Отношенията му с Дънинг не бяха станали по-добри и в Колумбийската група непрекъснато избухваха конфликти. Това струваше прекалено много на Юри и той стигна до ръба на пълното изтощение. Приемаше неуспеха на програмата за бариерата и конфликтите в групата толкова лично, че на съвещанията ръцете му трепереха и не можеше да държи дори чаша вода. Накрая, след една нова кавга с Кийт, професор Юри избухна. Написа сърдито писмо на Гроувс, в което изтъкваше, че всеки военен проект, който изисква такова нечовешко изследователско усилие, трябва да бъде изоставен. Кийт планираше ново разрастване, което беше напълно абсурдно при очевидния недостиг на време. Юри стигаше до извода, че К–25 няма да може да бъде завършен по време на войната и нови средства ще могат да се заделят едва след нейния край. Ако въобще се пристъпи към строителство на дифузионен завод, то ще трябва да се изпълни по английски проекти и технология.

Писмото на Юри доведе кризата в Колумбийската лаборатория до връхната й точка. Не беше възможно да се работи повече под ръководството на човек, който открито и разпалено препоръчва изоставянето на газово-дифузионния проект в момент, когато проектът „Манхатън“ залага толкова много на него. Същевременно Гроувс добре разбираше, че ако изгони точно сега Юри, това силно ще подкопае духа на неговите колеги.

От друга страна, при неговото настроение и състоянието на нервите му, ако бъде оставен начело на Колумбийската лаборатория, ще причини големи поражения. За да не нарани чувствата на учения, Гроувс се опита да го отклони в друга посока и го изпрати с мисия в Англия (разчитайки, че тя ще е продължителна) да проучи състоянието на английската атомна програма. Но свръхсъзнателният професор се беше толкова вживял в домашните проблеми, че се завърна само след седмица. Тогава беше изпратен в Британска Колумбия под претекст да инспектира състоянието на проекта за тежка вода в Трайъл. Гроувс знаеше, че на младини Юри бе живял в Монтана и се опита да организира за него риболовна екскурзия, надявайки се изтощеният професор малко да се отпусне. Юри се върна само след 24 часа и отново се втурна да работи.

Тогава Гроувс реши да го освободи от отговорността за ръководството на лабораторията, без да го лишава от титлата, за да не нарани самолюбието му. Някои от задълженията на Юри бяха прехвърлени на професор Тейлър, когото самият Юри ценеше много и го беше издигнал за свой заместник в Колумбийската програма. По препоръка на Рафърти и Фелбек Гроувс възложи на един инженер от „Юниън Карбайд“, доктор Локлин Къри, деликатната задача да замести Юри, който формално си оставаше ръководител на проекта.

Къри беше приятен южняк с очарователни маниери, който имаше всички нужни качества за подобна дипломатична задача. Той не само беше компетентен химик и отличен организатор, но притежаваше неизчерпаеми запаси от търпение, такт и скромност. Постепенно, с помощта на Юри и Дънинг, той пое ръководството на програмата, без те да се чувстват засегнати. Къри отговаряше направо пред генерал Гроувс, който от своя страна подкрепяше всичките му решения, засягащи проблемите с бариерата. Официалната му титла беше заместник-директор на SAM (кодовото наименование на колумбийския атомен проект). Къри винаги изтъкваше, че Юри е великият световноизвестен химик, а Дънинг и Бут са истинските пионери на газово-дифузионния метод, докато той самият е само никому неизвестен инженер, чиято роля на координатор е не да ръководи, а да служи на своите прочути колеги. Избягвайки ненужно афиширане, Гроувс по този начин освободи Юри от истинската отговорност за изпълнението на газово-дифузионната програма.

Юри не беше заменен заради това, че възгледите му за бариерата влизаха в конфликт с тези на Кийт. Никой не можеше да каже дали той греши или Кийт е прав, защото по това време не се знаеше кой от двата варианта ще се окаже работоспособен. Гроувс обаче беше напълно сигурен, че в никакъв случай не бива да се изоставя проекта, а Юри беше на път да го стори.

За Гроувс задачата беше пределно ясна — с цената на всичко да произведе нужния разпадащ се материал. Инвестициите в проекта К–25 вече бяха огромни и изоставянето му бе немислимо. „Келекс“ разполагаше с персонал от 900 души в Ню Йорк, Колумбийската лаборатория (SAM) — със 700, а още неколкостотин работеха в други лаборатории. „Алис-Чалмърс“ строеше в Милуоки завод за помпи за 4 милиона долара, „Худай-Хърши“ бяха хвърлили 5 милиона в завода за бариери, а „Крайслер“ преобразуваше завода си в Линч Роуд за производство на дифузьори. В Оук Ридж десет хиляди работници издигаха корпусите на К–25. Вече беше прекалено късно за преосмисляне на проекта.

От всички препоръки на Юри Гроувс изпълни само една. Той разреши на един английски екип, който отдавна разработваше подобен проект, да инспектира газово-дифузионната програма. По времето, когато Гроувс застана начело на проекта „Манхатън“, англичаните не получаваха пълна информация за американските атомни изследвания, но подписването на Квебекското споразумение уреждаше сътрудничеството в тази област между Обединеното кралство и САЩ. Британският подход към газовата дифузия беше различен и не съответстваше на американските промишлени и строителни стандарти. При него се използваха по-слабо избирателни бариери и съответно — по-ниско налягане. Според Дънинг сепараторите, разработени от „Империъл Кемикъл Индъстрис“ и от „Метрополитен-Викърс“, представляваха „механични чудовища, които никога не ще могат да се построят и задействат“. Цялата английска програма имаше нисък приоритет поради другите спешни военни проекти на страната.

Но тъй като компетентността на английските експерти в тази област беше всепризната, Гроувс се съгласи група от тях да инспектира американския проект. Петнадесетчленната делегация^[1], ръководена от Уолас Ейкърс, включваща в състава си Франц Саймън и Рудолф Пиърлс, се срещна с американските експерти в „Улуърт Билдинг“ на 22 декември 1943 г. Генерал Гроувс бе придружен от научните си съветници Конант и Толман. Кийт, Бейкър, Арнолд и Бенедикт представяха „Келекс“, Фелбек, Кларк Сентър и Лайман Блис — „Карбайд“, а Юри, Дънинг, Тейлър и Къри говореха от името на SAM. Гроувс се притесняваше да не би англичаните да се върнат във Великобритания и да докладват на Чърчил, че американците говорят глупости. Той, от своя страна, можеше да се оплаче на Рузвелт, който щеше да извика Буш и да започнат големи неприятности. Затова искаше на срещата да присъстват Конант и Толман, за да се уверят сами, че американският проект е добър.

Гостите бяха подробно запознати с проекта, след това всеки английски експерт получи възможност да посети лабораторията на съответния си американски колега. Някои от членовете на делегацията стигнаха и до Оук Ридж. Гроувс искаше да чуе не само оценката им за бариерата, но и за целия газово-дифузионен завод.

През това време Джордж Фелбек осигури подкрепата на „Карбайд“ за бариерата на Джонсън и успя да убеди Кийт компанията да поеме грижата за производството й. Дори „Худай-Хърши“, които вече почти завършваха в Декатур завод за производството на бариерата на Норис — Адлър, застанаха срещу нея. Собствените им пилотни експерименти ги бяха убедили, че тази бариера не става за производство, поне в кратки срокове.

Навръх Коледа 1943 г. Уолтър Пинър от „Худай-Хърши“ съобщи на Гроувс и на „Келекс“, че компанията няма да може да произведе бариерата. Пинър очакваше упреци и обвинения, но за негова изненада изявлението му предизвика облекчение. Той не подозираше, че с това е дал на Гроувс, Кийт и Фелбек последния аргумент да пристъпят към изпълнението на един нов и дързък план.

Очакваната с тревога втора среща с английската делегация започна в 8,30 сутринта на 5 януари 1944 г. в зорко охраняваната зала за конференции на „Улуърт Билдинг“. В продължение на четири напрегнати и драматични часа противоположните гледища на американци и англичани се сблъскваха многократно и не можаха да се примирят до края. Бариерата не беше единствената тема на спора. Англичаните отхвърляха цялата схема на дифузионната каскада, създадена от Дънинг, Бут и Бенедикт, като предлагаха вместо нея свой собствен проект. Те дълбоко се съмняваха, че целият сложен процес с хиляди дифузионни стъпала ще може да се контролира и твърдяха, че е неработоспособен. Въпреки тези предупреждения американците държаха на своя вариант.

Гостите останаха много изненадани, когато Гроувс ги попита какво мислят за идеята да се изостави бариерата на Норис — Адлър, която беше отнела две години, и да се заложи цялото бъдеще на проекта върху една ударна програма за производство на милиони квадратни метри от новата, все още недостатъчно изпитана бариера на Джонсън. Англичаните се съгласиха, че новият материал е по-перспективен, но смятаха за чиста лудост изоставянето на постигнатото досега с бариерата на Норис — Адлър, особено като се има предвид липсата на време.

В този момент Кийт премина в атака. Красноречиво и разпалено той направо заяви, че старата дантелена завеса е прекалено чуплива, за да може да работи, и единственият шанс на проекта „Манхатън“ е да заложи без никакво отлагане на новата бариера.

— Няма достатъчно данни, за да се прецени коя от двете бариери е по-добра — възразиха гостите. — Не е ли по-разумно да се разработват успоредно и двете?

— Невъзможно! — изпуфтя Кийт. — Трябва да решим това веднага, защото нямаме нито време, нито излишни средства!

Англичаните му припомниха, че все още не е създадена поточна техника за масово производство на необходимите огромни количества. Също като Юри навремето, и те бяха слисани, когато той заяви с арогантна самоувереност, че може да се справи и без поточна линия.

— В „Келекс“ създадохме бариерата в лабораторни условия с много прости подръчни средства. Продукцията ще се умножи, като наемем хиляди работници да правят същото парче по парче и така няма да има проблеми при преминаването от лабораторно към масово производство.

След като Кийт седна, битката продължиха представителите на „Карбайд“. Лайман Блис все пак отдаде дължимото на старата бариера.

— Изследванията върху нея могат да продължават — предложи той. — Но що се отнася до производството, всички усилия трябва да се концентрират върху новата технология.

Бомбата беше хвърлена от Джордж Фелбек, който щеше да организира производството в „Карбайд“. Неговото предложение стъписа не само англичаните, но и повечето американци.

— Ако искаме веднага да започнем производство, а това се налага, защото нямаме никакво време — каза той, — тогава трябва да демонтираме без отлагане всички инсталации в Декатур, които са проектирани за стария процес, и да ги заменим с нови машини. Това е трудно решение, но не виждам друг изход.

Да се демонтира цял завод, за който са изразходвани милиони? „Но това е безумие! — възкликна един от английските учени. — Новата бариера все още се изпитва. Ами ако се провали? Ще има ли време отново да се инсталират машините за процеса Норис — Адлър?“ Кийт се съгласи, че няма да има време, и следователно ще се играе „ва банк“.

Точно в 11,20 Хю Тейлър се изправи и обяви, че трябва да замине за Принстън.

— В този случай — каза той, — аз, като британски поданик, не мога да се съглася с мнението на моите братя. Ако наистина ще вървим напред, тогава трябва да имаме кураж да се хванем с бариерата на Джонсън, Гроф и останалите. Тя ще бъде работоспособна.

Повечето от английските учени смятаха, че дори това да е възможно, производството на К–25 ще се забави най-малко до лятото на 1946 г. Дори при завършени пилотни изпитания построяването на доста по-прости инсталации обикновено отнема поне две години. Кийт и Фелбек възнамеряваха да започнат производство след 4 месеца и след още 4 да разполагат с необходимите милиони квадратни метри бариера.

— Това ще бъде истинско чудо — заяви един от гостите.

Гроувс слушаше внимателно споровете, без да взема страна. За него важеше само едно: заводът в Декатур да започне работа през май, както тържествено обещаваше Кийт. Дали шефът на „Келекс“ ще използва старата бариера или новата, си беше негова работа — важното беше да спази обещания срок.

Изтощен, но все още възбуден, Кийт се прибра в кабинета си и докато подреждаше книжата в чекмеджетата, забеляза една карикатура, изрязана от вестник, която му беше изпратил Гроувс. Тя изобразяваше костенурка, запътила се нанякъде с протегнат напред врат, а надписът гласеше: „Напредвам само като рискувам главата си!“ Следваше и посвещение — „На Доби Кийт от Лесли Гроувс, бригаден генерал, армията на САЩ.“

 

 

На 16 януари 1944 г., събота, няколко души се събраха в малкото административно здание пред опушения и мръсен завод на „Худай-Хърши“. Утрото беше студено и мрачно, а повечето участници бяха пристигнали едва предишната вечер в Декатур, за да смогнат за съвещанието, насрочено за 8,30 сутринта. Те знаеха, че новият завод в Гарфийлд е почти завършен — основите са отлети, стените — издигнати, покривът — готов, а административното здание — готово да приеме служителите.

В дългата и тясна зала за конференции имаше голяма маса с две дузини столове. Юри, току-що пристигнал от Западния бряг, разговаряше с инженерите от „Худай“ — Уолтър Пинър, Дон Дивър, Джей Гулд и Р. Смит. Леон Мерил от „Карбайд“ също зае мястото си и се заприказва с представителите на отдел „Манхатън“ — полковник Стауърс, майор Алфонсо Тамаро и капитан Бранън. В един ъгъл Зола Дойч и Питър (Бен) Гордън от „Келекс“ обсъждаха последните подробности с Кийт, чието драматично предложение тази сутрин чакаше одобрението или отказа на Гроувс.

В девет часа в заседателната зала влязоха Гроувс и Фелбек, все още небръснати и измачкани от дългото пътуване от Оук Ридж. Те бяха тръгнали предишния следобед с влак, но в Синсинати изпуснали връзката. Гроувс се обадил по телефона на местния представител на Отдела и поискал да му осигурят кола с шофьор, за да ги закара до Декатур. Колата пристигнала в полунощ на гарата и Гроувс седнал до шофьора и му казал:

— Ще говорим цяла нощ, за да не заспите!

Те пристигнаха с половин час закъснение, без да мигнат цяла нощ. Генералът носеше голяма книжна кесия с кифли и цяла кана с кафе. Сложи ги на средата на масата и каза:

— Добре, да започваме!

След кратко обсъждане цялата група огледа завода и отново се събра в залата. Гроувс обяви решението си — заводът ще се демонтира, а „Карбайд“ поема отговорността за производството на новата бариера. Начело на операцията застава Леон Мерил, а „Худай-Хърши“ ще съдействат както при демонтирането, така и след това при производството.

Решението бе посрещнато без възражения и критики. Генералът го формулира като заповед, каквато то всъщност си беше. Хората на „Худай-Хърши“ не бяха особено изненадани, защото Уолтър Пинър беше пристигнал от Ню Йорк с вестта, че подобна заповед трябва да се очаква. След месеците напрегната работа и разочарования с „дантелената завеса“ те посрещнаха решението с голямо облекчение. Гроувс, който нямаше повече време за губене, си тръгна за Вашингтон веднага след края на съвещанието.

Следващата сутрин стотици инженери и строителни работници, които дойдоха да продължат работата си в новия завод, научиха, че трябва сега да го демонтират.

— Ето къде отиват парите на данъкоплатците — се възмутиха някои. — Военните никога не знаят какво искат!