Стефан Груев
Проектът „Манхатън“ (36) (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)

32.

Гласът на Ричард Файнман се чуваше чак до края на коридора:

— Не, не, вие сте откачил!

Колегите му от Теоретичния отдел се спогледаха над сметачните си машини.

— Пак започват! — каза един от тях. — „Линейният кораб“ срещу „торпедната лодка“!

„Линейният кораб“ беше прякорът на шефа на отдела Ханс Бете — високият едър германец, признат от всички за гений в теоретичната физика. В момента той обсъждаше нещо с Дик Файнман — „торпедната лодка“ — който щом станеше дума за физика, забравяше къде се намира и с кого говори. Невъзмутимият и педантичен Бете заставаше с лице пред проблемите, анализираше ги спокойно и преминаваше през тях като линеен кораб през вълните.

Файнман го прекъсваше почти на всяко изречение, за да изрази възхищението или несъгласието си с възклицания като: „Не, вие сте откачен!“ — или: „Това са глупости!“ При всяко прекъсване Бете спокойно и аргументирано обясняваше защо смята, че е прав. Файнман се успокояваше за няколко минути, за да подскочи отново: „Това е невъзможно, вие сте луд!“ — и Бете отново спокойно обясняваше. Той уважаваше бързия ум и богатото въображение на своя по-млад колега и изпитваше удоволствие да спори с него.

Отношението на Файнман към всички беше еднакво безстрашно, дори и спрямо професор Нилс Бор, датския Нобелов лауреат и всепризнат пророк на ядрената физика. Рано една сутрин Ааге, синът на Бор, се обади на Файнман в общежитието.

— Тук е Джим Бейкър (Нилс Бор и синът му пътуваха под името Бейкър от съображения за секретност). Току-що пристигнахме и баща ми иска да обсъди с вас една своя идея.

— С мен? — попита слисаният млад физик. — Сигурен ли сте, че няма някаква грешка?

Файнман не можеше да повярва, че самият Пророк се интересува от мнението на своя млад и неизвестен колега.

Но щом Нилс Бор застана пред черната дъска и започна да обяснява идеята си, Файнман забрави с кого говори и се развика:

— Не! Това не е вярно! Не може така! — и продължи с възбуден глас да излага съображенията си.

Датският професор го изслуша търпеливо и само с една дума обори всичките му аргументи. След две минути Файнман отново го прекъсна:

— Това е щуротия! Според мен има по-добър начин!

Дискусията продължи цели два часа, като Файнман непрекъснато задаваше въпроси, критикуваше или невъздържано аплодираше. Накрая Бор каза:

— Добре, сега вече мога да говоря и с големите клечки!

По-късно Файнман попита Ааге:

— Не мога да разбера защо баща ви реши да обсъжда идеята си с мен?

— Много просто. Когато бяхме тук за първи път, баща ми ви забеляза и ми каза: „Трябва да запомня името на този младеж. Той възразява и оспорва, без да се съобразява с моята репутация. Следващия път ще обсъдя идеите си с него. Другите са прекалено възпитани, а освен това, повечето са ми били ученици.“

Бор не би могъл да намери по-добър интелектуален спаринг партньор за репетицията си преди срещата с шефовете на лабораторията от дръзкия 24-годишен учен от Лонг Айлънд. Бащата на Ричард Файнман бил бизнесмен, който нямал кой знае какви научни познания, но гледал на заобикалящия го свят с огромно любопитство. Той бил от онези бащи, които обясняват на малкия си син защо слънчевите лъчи се пречупват при залез и обръщал камъните, за да му покаже как мравките под тях се грижат за малките си. В неделя водел момчето на разходка в гората и му разказвал как дърветата се борят за оцеляване и как живеят и умират. Говорел му за миграцията на птиците и чудната им способност да се ориентират. Не знаел имената на птиците и си ги измислял:

— Тази птичка ли?… В Германия я наричат Swiedenlelen, в Швеция й казват Oot-Oot, а в Китай — Ching-Wong-Tong.

За него това нямало голямо значение — важни били чудесата на природата, мистерията на живота, тайните на околния материален свят.

Мистър Файнман пробудил интереса на сина си към чудесата на числата — към интересните им взаимоотношения и триковете на аритметиката. Когато детето го попитало що е алгебра, бащата, който не можел да даде точен отговор, се измъкнал с пример: „Гаражът и къщата струват общо двадесет хиляди долара. Каква е цената на гаража? Не можеш да отговориш, но алгебрата може!“ Години наред момчето си мечтаело за тази магична наука, която един ден ще му даде всички отговори.

Дик Файнман си направил лаборатория в своята стая, а когато приятелите на семейството се безпокоели за извършваните там опити и опасността от евентуална експлозия, майка му казвала спокойно: „Синът ми разбира от химия повече от мен и не вярвам, че иска да се хвърли във въздуха.“ Още много млад той започнал да се интересува от законите, които управляват природата, и от техните формули. Докато другите си играели на пожарникари, Дик се правел на учен под одобрителния поглед на бащата. „Един ден това момче ще влезе в Масачузетския технологичен институт — най-добрия университет в тази страна!“ — казвал гордо мистър Файнман на своите приятели.

Пророчеството се сбъднало. След завършването на Масачузетския институт Файнман бързо се утвърдил като един от най-блестящите млади учени в областта на теоретичната и експерименталната физика. Теоретиците знаят защо звъни звънеца, а експериментаторите не знаят, но могат да го поправят — тази известна максима не се отнасяше за Дик Файнман. Официално той се водеше към теоретичния отдел, но всеки път, щом се повредеше някоя изчислителна машина, викаха него да я разглоби и поправи. Това му беше станало хоби и когато тръгна да поправя и пишещите машини на секретарките, Бете реши, че трябва да му сложи спирачка: „Времето и талантите ви — подсказа му той деликатно, — трябва да се използват за решаване на по-важни задачи.“

Файнман, естествено, се подчини. Като всички „теоретици“ той изпитваше огромно уважение към Ханс Бете.

Германският емигрант Бете, който беше пристигнал в Корнел още през 1935 г., открай време изпитваше силна ненавист към нацизма. След падането на Франция реши, че трябва по някакъв начин да помогне за отбраната на Запада и се зае да изучава проникването на артилерийските снаряди в бронираните плочи. Първата му публикация в тази област беше толкова важна, че армията веднага я засекрети и дори на самия Бете, който по това време все още беше чужд гражданин, не беше позволено повече да я види.

След като работи известно време върху взривните вълни, Бете получи най-сетне разрешение за достъп до секретна информация и бе повикан в най-секретния на времето военен проект — радара. През май 1942 г. се премести от Корнел в Масачузетс, където под най-строга тайна се разработваше радарът. Опенхаймер слабо познаваше Бете — срещали се бяха от време на време на научни конференции — но през пролетта на 1942 г. той много настояваше Бете да бъде включен в разработката на бомбата. Двамата учени изпитваха дълбоко уважение един към друг и Опенхаймер беше убеден, че професорът от Корнел е много необходим за проекта „Манхатън“.

Бете се намираше вече в Масачузетс, когато по телефона и с писма Опенхаймер започна да го убеждава да се премести в Бъркли. Той му съобщи, че една малка група от физици теоретици се събира там и обсъжда възможността за създаване на атомна бомба. Опенхаймер не му разкри никакви подробности за проекта „Манхатън“ и Бете продължаваше да мисли, че в момента радарът е по-важен. Въпреки това прие поканата, защото от научна гледна точка новата работа му се струваше по-значителна. Личността на Опенхаймер също имаше значение за избора му. Въз основа на редките им срещи Бете беше убеден, че Опенхаймер е най-образованият човек, който е срещал в живота си.

На път за Бъркли Бете спря за два дни в Чикаго, където беше запознат с подробностите от стария си приятел Едуард Телър. Там научи за работата на Ферми върху реактора, за производството на плутоний и за газово-дифузионния и електромагнитния метод за пречистване. Процесът, разработван от Лорънс, му се видя изключително скъп и брутален, но пък беше поразен от интелигентността, таланта и устрема, с които Ферми работеше върху верижната реакция. Телър тръгна с него и двамата се присъединиха към Опенхаймер, Сербър и Джон ван Влек за дълги съвещания върху бомбата в Бъркли^[1].

През ноември 1942 г. Гроувс, Буш и Конант решиха незабавно да организират специална лаборатория, която да работи върху бомбата. Учените, участвали в летните конференции в Бъркли, се срещнаха отново в Чикаго и се съгласиха да заминат за Ню Мексико.

— Ще имаме нужда от много хора — отбеляза един от тях. — Вероятно петдесет физици и поне сто души технически персонал^[2].

Изоставяйки преподавателската си работа в Корнел и изследванията върху радара в Масачузетс, Ханс Бете пристигна в Лос Аламос в първите дни на април 1943 г. (там завари жена си, която беше привлечена от Опенхаймер да помага в жилищното настаняване). В тези дни Лос Аламос представляваше потискаща гледка, въпреки великолепните околности. Много прах или кал в зависимост от времето и никакви къщи — само току-що сглобени големи дървени бараки из пустата местност. Мнозина спяха под чардака на бившето мъжко училище, а други обитаваха ранчата край Санта Фе.

Къщите, които инженерните войски набързо издигнаха, бяха доста удобни въпреки неприветливия им външен вид. Единственият им недостатък беше отоплението. То се обслужваше от испано-американски прислужници. Учените се шегуваха, че когато те са трезви, хвърлят толкова много въглища, че температурата в стаите достига до 32°, а когато са пияни, не поглеждат пещите и тя спада до 10°. Тъй като по-често бяха трезви, проблемът беше в прекалената топлина. Другата неприятност бяха непредсказуемите печки с дърва в кухните. Физиците не можеха да намерят научно обяснение как тези печки успяваха да нагреят цялата кухня до над 40°, без въобще да стоплят храната.

През следващите месеци под ръководството на Ханс Бете се създаде изключителен теоретичен отдел. В него влизаха такива блестящи умове като Телър, Сербър, Доналд Фландърс и Файнман, но те мислеха прекалено абстрактно, за да намерят общ език с учените експериментатори. За щастие Бете беше довел и един свой стар австрийски приятел — Виктор Вайскопф, който много добре разбираше конкретните потребности на експериментаторите.

Вайскопф беше всепризнат авторитет в теорията на атомното ядро, но работеше главно с интуиция (някой шегобиец закачил на вратата му табелка „Лосаламоски оракул“). Учените от другите отдели идваха при него със съвсем конкретни въпроси, като например: „Какво е сечението на плутония при 2,5 милиона волта?“ Вайскопф поглеждаше тавана в транс и отговаряше: „Две цяло и две.“ В почти всички случаи отговорите му бяха съвсем точни.

Рудолф Пиърлс, друг европейски приятел на Бете, се присъедини към теоретиците по-късно, през 1944 г. Като германски емигрант в Англия той вече бе играл важна роля в проекта с теоретичните си предсказания за критичната маса и пионерните си разработки върху газовата дифузия. Твърдото му убеждение, че атомната бомба е възможна, беше повлияло много на американските учени. Бете изиска специално Пиърлс и му възложи да работи върху теорията на имплозията.

Чуждестранните учени играеха изключителна роля в Лос Аламос и участието им беше пропорционално по-голямо, отколкото в Оук Ридж или Ханфорд. Ферми, Телър, Бете, Джон фон Нойман, Вайскопф, Джордж Кистяковски бяха родени в Европа и дълго бяха живели там, но в зрялата си възраст по различни причини бяха станали американски граждани. Интелектуално, морално и политически те вече принадлежаха на Америка, а като учени и хора се бяха освободили от манталитета на бившите си родни страни. В мисленето и в действията си тези мъже, които все още говореха езика на новата си родина с подчертан акцент, за изключително късо време се бяха превърнали в американци.

Повечето от тях получиха постове като ръководители на отдели или секции. Енрико Ферми също беше станал постоянен жител на Лос Аламос, а през септември 1944 г. бе издигнат за заместник-директор на лабораторията. Преди това той постоянно се движеше между Чикаго и Ханфорд и се занимаваше с „водния бойлер“ — първия реактор с обогатен уран, който се използваше като много важен инструмент за определяне на критичната маса. Скъпоценният обогатен метал, поставен в разтвор, се поместваше в сферичен съд от неръждаема стомана с диаметър едва 30 см, защитен отвън с еднометров куб от берилиев окис. Макар водният бойлер да беше толкова малък, че седеше на една малка маса, около него бе построена защитна бетонна стена, дебела метър и половина.

Слабичкият и непретенциозен в своето старо кожено яке Енрико Ферми всеки ден пътуваше с жълто-пясъчния си шевролет до дъното на обраслия със зеленина каньон Омега. Там той извършваше опитите си върху бързите неутрони с помощта на водния бойлер. Групата от университета Пърдю, която беше построила реактора, се състоеше от Маршал Халоуей, Пърси Кинг, Реймър Шрайбър и Чарлс Бейкър. Те следваха като хипнотизирани напътствията на големия физик. Той от своя страна съвсем скромно и приятелски помагаше в техните опити и решаваше много от проблемите им с невероятна лекота. Единственото, което изискваше от тях, беше да не използват молив при изчисленията.

— Трябва да решавате задачите в главите си, да ги обмисляте добре и едва тогава да ги записвате! Служете си с писалка! Не искам да триете по листа и да оставяте следи!

Друга категория чужденци бяха представителите на Британската мисия. Ръководена най-напред от Джеймс Чадуик, а по-късно от Пиърлс, мисията включваше двадесетина видни физици, между които Ото Фриш (германският физик, който пръв, заедно със своята леля Лизе Майтнер, обясни ядрения разпад през 1939 г.), сър Джефри Тейлър, Уилям Пени и Клаус Фукс (който впоследствие се оказа един от най-важните атомни шпиони). Английските физици бяха зачислени към съществуващите групи (седмина от тях бяха експериментални физици, двама — експерти по електроника, петима работеха върху теоретичните проблеми, а други пет — по експлозивите). Между американци и англичани нямаше и сянка от неравнопоставеност нито в професионалните задачи, нито във всекидневния живот. Сътрудничеството беше пълно и приносът на англичаните — много съществен.

Професор Нилс Бор (псевдоним Никълъс Бейкър) заемаше особено място между чуждестранните учени. Прочутият датски учен пристигна в Лос Аламос заедно със сина си Ааге от Англия, където беше намерил убежище в края на 1943 г. Престоят в окупирания от нацистите Копенхаген беше станал опасен за Бор, тъй като майка му била еврейка. Датската съпротива, с помощта на английския Сикрет Сървис, успяла да го измъкне една нощ и да го прехвърли с малка рибарска лодка в Швеция. Три седмици по-късно той прелетя до Англия в бомбохранилището на един бомбардировач „Москито“ (кислородната маска, която му дали от Кралските въздушни сили, била малка за необикновено голямата глава на видния учен и Бор загубил съзнание по време на полета).

От Англия професор Бор пристигна в САЩ, за да помогне при проектирането на бомбата. Неговото появяване имаше силно стимулиращо въздействие, защото в лабораторията той намери много свои бивши студенти. Бор не беше натоварен с точно определени отговорности — той действаше като консултант и съветник на всички групи и им помагаше да решават особено възлови проблеми. Той пристигна в момент, когато погълнатите от чисто практически задачи учени бяха на път да пренебрегнат фундаменталната страна на своите изследвания. Присъствието на Бор даде тласък на изследователската работа и вдъхна кураж на по-младите физици.

Опенхаймер особено много уважаваше Бор и непрекъснато търсеше неговите съвети, но беше един от малкото, които разбираха езотеричния датчанин. Не само теориите и формулите на Бор надминаваха възможностите на средния физик, но и говорът му беше трудно разбираем. Неговото мънкане, безкрайно дългите изречения и изядените думи не подсказваха, че този почти нечленоразделно говорещ човек е всепризнат гений. Много от идеите му си останаха неразбрани докрай, особено мечтите му за световно сътрудничество в областта на атомната енергетика, с които той напразно се опитваше да заинтересува Рузвелт, Чърчил и други държавни мъже. Нилс Бор витаеше прекалено много в облаците.

Неговата разсеяност сериозно тревожеше генерал Гроувс и офицерите от службите за сигурност. Веднъж, докато Гроувс работеше в кабинета си във Вашингтон, от улицата долетели скърцания на спирачки, отчаяни клаксони и яростни викове на полицаи. Без дори да погледне през прозореца, генералът каза:

— Обзалагам се, че Нилс Бор ми идва на гости! — и позна.

Когато след малко прочутият му посетител си тръгна, Гроувс изпрати един офицер да го придружи при пресичането на улицата.

В началото двадесетте учени от Теоретичния отдел използваха само най-прости изчислителни машини. Модерните електронни компютри все още не съществуваха. С машините работеха някои от съпругите на членове на отдела — мисис Френкел, мисис Телър и мисис Броди, които бяха следвали математика — а също и военни оператори. Познатите методи бяха много бавни за сложните изчисления и задачата на Дик Файнман беше да измисля нови и по-бързи методи за изчисление. Това скоро му стана истинско хоби, но въпреки всичко простите изчислителни машини бяха прекалено бавни.

На едно съвещание на управителния съвет на лабораторията шефът на отдела по доставките Дейна Мичел спомена веднъж, че бил виждал в катедрата по астрономия на Колумбийския университет да използват изчислителни машини за пресмятане на орбитите на планетите.

— Защо да не опитаме? — попита той Бете.

Един от шефовете на групи в отдела на Бете, Стенли Френкел, проучи тази възможност и поръча няколко машини от IBM. Те бяха механични устройства с перфокарти, които работеха на принципа на механичното пиано, но скоростта им надвишаваше много тази на ръчните калкулатори. Другото им предимство беше бързината, с която между хиляди карти можеха да намерят тази, която съдържа определена информация. Изчислението ставаше автоматично и не се налагаше последователните операции да се извършват една след друга. Всяка машина правеше сама стотици операции, перфокартите се събираха от оператора и се вкарваха в следващата машина, която продължаваше нататък. Файнман и Френкел създадоха остроумни методи за записване на математичните данни върху перфокартите. Още преди да пристигнат машините от IBM, те се упражняваха, като използваха 8 момичета с обикновени ръчни калкулатори, имитиращи различните етапи на новата система за изчисления.

Машините на IBM увеличиха много възможностите на лабораторията и вероятно без тяхна помощ нямаше да могат да се направят сложните изчисления, свързани с метода на имплозията. Нормалната практика беше IBM да дава машините си под наем и да осигурява сервизното им обслужване. Поради отдалечеността и секретността на лабораторията в Лос Аламос това беше невъзможно. Военните издириха в картотеките си бивши сервизни работници на IBM, които сега бяха във войската, и ги изпратиха в Лос Аламос.

Машините обаче пристигнаха преди тях и нетърпеливите Файнман и Френкел не устояха на изкушението да ги отворят. Извадиха частите от сандъците и цяла седмица си играха да ги сглобяват, без преди това някога да са виждали подобни машини. За изненада на сервизните работници, машините бяха почти напълно сглобени и готови за работа.

За разлика от учените, младите оператори, които работеха на три смени и заместиха жените и военните оператори, си вършеха работата без всякакъв ентусиазъм. Те имаха чувството, че си губят времето да пробиват дупчици в картите, докато техните връстници се сражават по фронтовете. Дик Файнман за първи път отговаряше за група работници, но беше убеден, че ако им се каже истината за проекта, моралният стимул би се отразил благоприятно на работата им.

Това, разбира се, не беше позволено от правилника, но Дик Файнман успя да измоли специално разрешение от Опенхаймер. Когато разкри на младите войници тайната цел на проекта, като че ли стана чудо — тяхната производителност скочи със 100 %^[3].