Стефан Груев
Проектът „Манхатън“ (54) (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)

50.

В 3 ч следобед на 12 юли 1945 г. физикът Филип Морисън показа пропуска си на военния полицай на входа и влезе в силно охранявания склад за радиоактивни материали в Лос Аламос. Придружаваше го Пол Ебърсолд от групата за контрол върху радиацията. Двамата отвориха сейфа и внимателно извадиха от него две тежки полукълба. Гладки и блестящи, те бяха покрити с никел, за да се предпази от корозия плутоният, от който бяха изработени, а и да може по-безопасно да се работи с тях. Предишната нощ Робърт Бейкър, Маршал Халоуей, Луис Слотин и Морисън бяха привършили деликатното и трудно напасване на полукълбата и сега те бяха готови за пренасяне до мястото на опита.

Последното оформяне и галванизиране на полукълбата беше направено само преди десет дни от металурзите в Лос Аламос, веднага щом се натрупа достатъчно чист материал за тяхната изработка. В последния момент нова тревога споходи учените. Скоро след изработването на сърцевината по нейната повърхност се появиха малки мехурчета в никеловия слой. Те се дължаха на недобро галванизиране и се намираха на най-лошото място — точно там, където двете полукълба трябваше да се съединят. Не се ли отстранят, бомбата можеше да избухне преждевременно.

Ако плутоният беше като нормалните метали, мехурчетата лесно можеха да се изстържат, но при него това би била много рисковани операция. Шефът на металургичната група в Лос Аламос Сирил Смит и неговите помощници най-сетне намериха решението. Мехурчетата трябваше частично да се изстържат, още преди да напуснат Лос Аламос, без да се оголва плутоният под тях. След това при сглобяването на бомбата между двете пасващи повърхности да се пъхне тънък лист от златно фолио. Надяваха се, че то ще осигури съвършено гладко прилепване на двете повърхности. Всичко щеше да се разбере при експлозията на бомбата, предвидено за след 4 дни.

Морисън и Ебърсолд много внимателно положиха двете полукълба в специално приготвени сандъчета и ги поставиха на задната седалка на колата. Двамата учени се разположиха от двете страни на скъпоценния товар, а офицерът от сигурността седна на предната седалка до шофьора. Друга кола, пълна с въоръжени войници, ги предшестваше по дългия 340 км път до Аламогордо.

Тази пролет все повече коли пътуваха по маршрута между Лос Аламос и тайния лагер „Тринити“, разположен в полигона Аламагордо. Преди да тръгне, всеки шофьор получаваше писмена инструкция от заместник-директора на лабораторията Дейна Мичел.

Настоящата инструкция е строго секретна и не може да се показва на никого. Екземплярът да ми се върне лично след завръщане от пътуването… При никакви обстоятелства на юг от Албукерк не трябва да се разкрива, че имате някаква връзка със Санта Фе. Ако ви спрат по някаква причина и ви разпитват, трябва да казвате, че сте служител на „Инженерите от Албукерк“. Телефонни обаждания и зареждане с бензин не се допускат между Албукерк и крайното предназначение. Ще спрете за храна при Ройс край Белен, заведението се намира от лявата страна на главния път в посока юг. Ако тръгнете около 7 сутринта, можете да стигнете до определеното място за спиране към обяд.

Опенхаймер, който изглеждаше много уморен и отслабнал, беше напуснал Лос Аламос предишния ден, за да се присъедини в пустинния участък към ръководителя на проекта „Тринити“ Кенет Бейнбридж. Там комодорът Норис Бредбъри, който отговаряше за сглобяването на бомбата, очакваше трескаво пристигането на съставните части на „Фат Ман“ („Шишкото“), както секретно беше наречена плутониевата бомба.

На 5 юли, само шест дни, след като беше произведен достатъчно плутоний, Опенхаймер изпрати на главните консултанти на проекта — Артър Комптън от Чикаго и Ърнст Лорънс от Бъркли — следната телеграма:

ВСЕКИ ДЕН СЛЕД 15-И Е ПОДХОДЯЩ ЗА РИБОЛОВ — ПОРАДИ ЕВЕНТУАЛНИ ПРОМЕНИ ВЪВ ВРЕМЕТО ДАТАТА МОЖЕ ДА СЕ ОТЛОЖИ С ЕДНА СЕДМИЦА.

„Фат Ман“ — резултат на невероятни усилия, изобретателност и прецизност — най-сетне беше готов. Бомбата притежаваше всички качества на съвършеното оръжие, освен едно — сигурността, че въобще ще експлодира. Скоро щеше да се разбере каква е разликата между възможността да се приключи войната по-рано и провала на стойност 2 милиарда долара. На книга и според предвижданията на най-добрите учени нямаше причина бомбата да не избухне. Всяка малка частица беше изпитана многократно в лабораториите и на полигоните. Но как ще се държи завършеният „Фат Ман“ в момента на експлозията? Невъзможно беше да се правят експерименти с модели. Единственият начин да се получи отговор на въпроса беше да се изпита готовата бомба — самият „Фат Ман“.

Месеци преди да се произведе достатъчно плутоний и да се решат проблемите около имплозията, специална група, ръководена от доктор Кенет Бейнбридж — професор по физика и ръководител на група в отдела на Кистяковски — подготвяше първия опит с атомна бомба. От военна гледна точка опитът „Тринити“ беше генерална репетиция преди хвърлянето на бомбата върху неприятелска цел. Исторически успешният опит би пресъздал явление, невиждано от човека — само за части от секундата на земята щеше да стане нещо, което не се е случвало от момента на сътворението на планетата. Технически опитът съдържаше две „световни премиери“ — досега никой не беше извършвал верижна реакция с бързи неутрони, защото не е разполагал с достатъчно плутоний, а освен това за първи път се опитваше имплозия.

Една група, в която влизаха Опенхаймер и Бейнбридж, огледа много участъци в югоизточната част на САЩ. Най-накрая през лятото на 1944 г. с одобрението на генерал Гроувс беше избран пустинният район, наричан Хорнада дел Муерто (Смъртоносно пътешествие), който представляваше част от полигона Аламогордо в южната част на Ню Мексико. Безплодната Хорнада дел Муерто напълно заслужено носеше мрачното си име и напомняше за безбройните испански пионери, загинали от жажда и изтощение при прекосяването й. Най-близките градчета — Сокоро и Каризоцо — се намираха на около 32 километра. Голият участък отговаряше на всички изисквания — равнинна и ненаселена земя, с преобладаващо ясно време, разположена на около 320 км от Лос Аламос — достатъчно близо за придвижване на учените и едновременно с това достатъчно далече, за да не личи връзката с истинските им занимания. През септември 1944 г. Гроувс уговори с генерал Юзъл Джерард Ент, командващ II въздушна армия, да му бъде отстъпен участък с размери 29 на 38 км в северозападния ъгъл на полигона. Кодовото име „Тринити“ беше измислено от Опенхаймер.

През октомври 1944 г. бяха готови плановете, а само след два месеца приключи строежът на лагера „Тринити“. Допуснато бе леко забавяне заради това, че военновъздушните сили не успяха навреме да осигурят подробни карти на участъка, които бяха поискани от офицера за сигурност към лабораторията, за да не се издадат нейните интереси към Аламогордо. Накрая си послужиха с обикновени геодезични карти.

Строежът на пътища и комуникации все още не беше привършен, когато малка група военни полицаи под ръководството на лейтенант Харолд Буш се засели в лагера, за да го охранява. След тях пристигнаха учените от групата на Бейнбридж. Месеци наред те трябваше да живеят в спартанските условия на обикновените войници, да спят в бараки и да не напускат района. Животът в лагера беше много монотонен с обичайната жега над 30°, а единствените места за къпане бяха басейните за поене на добитъка в старото ранчо на Макдоналд. Войската редовно носеше филми за прожектиране на открито, някои от скука се опитаха да организират незаконен лов на антилопи с автомати. Извън тези развлечения, цялото време на персонала беше заето с напрегната работа — инсталиране на сложната система от наблюдателни пунктове и свързване на отчитащите уреди и на системата за свръзка в пустинята. Въпреки самотата и тежката работа духът на хората беше висок — те знаеха каква е целта на техните усилия и се чувстваха активни участници в историческа мисия.

През 1944 г. плутоният беше толкова рядък, а увереността в успеха на първата атомна експлозия — твърде плаха, и затова централна задача беше да се измисли начин да се попречи на разпиляването на ценния метал при евентуална неуспешна експлозия. Предложени бяха най-фантастични идеи и накрая се реши експлозията да се извърши във вътрешността на огромен стоманен съд.

Никой в Лос Аламос не харесваше кой знае колко този чудноват вариант, но по липса на по-добро решение започнаха да проектират контейнер, който веднага получи прозвището „Джъмбо“. През март 1944 г. в един доклад за многобройните инженерни мъчнотии, свързани с подобно начинание, Ханс Бете стигна до извода, че „проблемът с построяването на сферата изглежда по-труден отвсякога“. През същия месец Опенхаймер писа на Гроувс: „Има твърде малка вероятност при реакцията контейнерът да не се пръсне.“ С други думи, очакваше се „Джъмбо“ да свърши някаква работа само в случай че не настъпи експлозия или тя е съвсем слаба.

Стоманолеярните компании, към които се обърна Опенхаймер, дълбоко се съмняваха, че е възможно изработването на подобен контейнер. Спецификациите на „Джъмбо“ бяха следните: дължина 7,5 м, диаметър 3,6 м, дебелина на стените 36 см и тегло 214 тона. Ръководителите на проекта вече губеха надежда, че ще намерят производител за „Джъмбо“, когато през август 1944 г. компанията „Бабкок и Уилкокс“ от Бабертън, Охайо, прие поръчката. „Джъмбо“ беше готов следващата пролет и след доста сложно пътуване на специално построена за целта железопътна платформа пристигна през май 1945 г. на една изоставена станция в Поуп, Ню Мексико, приспособена за ползване от проекта „Манхатън“. Там натовариха чудовищния контейнер на специална платформа с 64 колела, теглена от три гъсенични трактора, за да я извлекат през пустинята до полигона „Тринити“.

„Джъмбо“ не бе използван. С наближаването на момента на опита перспективите за производство на плутоний станаха по-светли, учените постепенно добиха увереност в успеха на експеримента и цялата идея да се извърши експлозията в стоманен съд бе изоставена. Въпреки това огромната измишльотина си остана на участъка, просто „за всеки случай“. Бейнбридж споменава в доклада си от 11 юни до Норис Бредбъри: „«Джъмбо» е ням свидетел на нашите планове и все още не сме го изоставили напълно… Ще продължим да обмисляме използването му, докато Опенхаймер не ни каже да забравим за него.“

От март 1945 г. опитът „Тринити“ получи най-висок приоритет и под ръководството на Бейнбридж се образува специален отдел — проект TR. Първата му работа беше да подготви опит, при който да се детонират 100 тона обикновени експлозиви. По това време липсваше опит с експлозии над няколко тона ТНТ и се надяваха, че 100-тонният експеримент ще им даде възможност да калибрират и изпитат уредите, които по-късно ще се използват при атомната експлозия.

„100-тонният гърмеж“ беше планиран за 7 май и в лагера започнаха да пристигат камиони с експлозиви от Форт Уингейт, Ню Мексико. Блокчетата ТНТ се нареждаха на 6-метрова дървена кула, а уредите за измерване на ефекта от взрива разполагаха на разстояния от кулата, пропорционални на атомната експлозия с очаквана сила от около 5 000 тона ТНТ. Между блокчетата поставяха и разпадни продукти от реакторите в Ханфорд, за да симулират радиоактивността на истинската атомна експлозия.

Детонирана малко преди разсъмване, стотонната експлозия озари небето над пустинята — ярката оранжева топка бе видяна чак в базата Аламогордо, която се намираше на 96 км на югоизток. Опитът беше изключително полезен, защото даде всички данни, необходими за настройването на уредите, и позволи да се проектират сигурни укрития. Лабораторните учени получиха възможност да свикнат с полевата работа и да отстранят допуснатите грешки в планираната организация на опита „Тринити“. Например разбра се, че лошо са разчетени транспортните връзки между „нулевата точка“ (мястото на експлозията на бомбата) и различните укрития. Веднага бяха прокарани 32 км допълнителни черни пътища и инсталираха нова съобщителна система.

Междувременно трудностите около имплозията продължаваха да възпрепятстват насрочването на опитната експлозия. След март 1945 г. ръководството на програмата за имплозията беше предоставено на специален комитет „Каупънчър“, в който влизаха Алисън, Бейчър, Кистяковски, Чарлс Лорицън, капитан Парсънс и Хартли Роу. Още през април стана ясно, че предварително определеният срок до 4-ти юли няма да може да се спази. Производството на експлозивните лещи се беше забавило, а синхронизиращите устройства за експлозията също не бяха готови. Групата на Луис Алварес продължаваше да изпитва различни модели електрически детонатори, които да могат с изключителна точност да предизвикат едновременното избухване на експлозивите, разположени на различни точки върху повърхността на ядрото. Синхронизацията трябваше да бъде от порядъка на микросекунди, а постигнатата вероятност за незадействане от 1 на 10 000 все още се смяташе за незадоволителна. През юни комитетът „Каупънчър“ реши, че най-вероятната дата за опита „Тринити“ е 13 юли.

Двеста и петдесет учени от Лос Аламос вече се бяха събрали в пращящия от напрежение лагер „Тринити“ и работеха трескаво по 24 часа на ден, когато започнаха да пристигат частите на „Фат Ман“. При появата на колата с Морисън и Ебърсолд, която носеше плутониевото ядро, Бейнбридж нареди тя да се насочи към ранчото на Макдоналд, намиращо се на около километър и половина от нулевата точка. В ранчото пълномощникът на Гроувс, бригаден генерал Томас Фарел, подписа разписка за получаването на плутония и го предаде на Луис Слотин. По този начин и формално активният материал беше прехвърлен от лосаламоските учени на армията.

На следващата сутрин в свръхчистата и поставена под вакуум стая в ранчото, чиито прозорци бяха залепени с ленти, Бейчър, Морисън, Халоуей и Слотин сглобиха двете полукълба. Заради мехурчетата по пасващата повърхност повикаха в последната минута и Сирил Смит. Той внимателно постави златното фолио върху плоската повърхност на едното полукълбо и нагласи другото върху него. Докато хората с бели престилки сглобяваха двата къса плутоний на масата, Опенхаймер се разхождаше нервно напред-назад като нетърпелив баща пред родилното отделение.

Ядрото на „Фат Ман“ беше готово да се постави в черупката от обикновени експлозиви. Кистяковски ги беше докарал от Лос Аламос заедно с останалите неядрени съставни части на бомбата още същия ден — петък, 13-ти. Убеден, че тази дата ще донесе късмет, той беше чакал да стане полунощ, преди да тръгне за „Тринити“. Частите, защитени с метален контейнер, поставен в дървен сандък, пътуваха с военен камион и конвой от шест коли. Преди да тръгне за Лос Аламос, Кисти отново огледа неядрените части на „Фат Ман“, подложи ги на рентгенографиране за скрити дефекти и старателно фотографира всеки етап от тази проверка. При пристигането в „Тринити“ експлозивите бяха разтоварени в основата на една 30-метрова кула, където в една палатка щеше да се извърши окончателното сглобяване под надзора на комодор Бредбъри.

Рано следобед в петък Кисти се обади в ранчото Макдоналд и им съобщи, че е готов. В ранчото Слотин внимателно пъхна малкия цилиндър на инициатора между плутониевите полукълба и 36-килограмовото ядро беше напълно готово за пренасяне. Поставиха го на седалката на една кола и тръгнаха към кулата. Двама сержанти — Джо Зерсинович и Ал ван Хойсън отвориха черупката на експлозивите и започнаха внимателно да спускат в отверстието плутониевото ядро, закачено на дълга верига за крана на кулата. За първи път голямо количество ядрен материал се поставяше в контакт с експлозиви.

Бейчър следеше показанията на брояча на радиоактивността, а Халоуей, надвесен над бомбата, управляваше с ръка движението на крана. Няколко учени, между които и Опенхаймер, следяха операцията със затаен дъх. Всички изглеждаха много спокойни, но напрежението се чувстваше във въздуха.

Ядрото бавно се спускаше в своето легло и миг преди да щракне добре на мястото си, внезапно и необяснимо заседна. За няколко мига всеки си помисли най-лошото. Бейчър и Халоуей бяха много объркани — всички части бяха изпитвани предварително безброй пъти и всяка от тях идеално пасваше на мястото си.

Опенхаймер и Кистяковски веднага събраха спешна консултация. Учените решиха, че след тръгването от Лос Аламос ядрото леко се е разширило от топлината в пустинята и от собствената си радиоактивност. Решиха да го оставят за пет минути в допир с по-студените части на бомбата и отново да опитат. Предположението им се оказа вярно — когато Халоуей даде знак отново да отпуснат веригата на крана, ядрото ясно щракна в своето легло.

Към 8 ч следващата сутрин махнаха палатката и кранът започна бавно да издига 5-тонната бомба към върха на кулата. Там за нея беше приготвено метално защитно укритие. Няколко военни дюшека бяха поставени под нея с надежда да смекчат удара, ако случайно веригите се скъсат. Моторът на крана равномерно бръмчеше и тя се издигаше бавно, само 30 см на минута. Сержант Зерсинович и един инженер се катереха по кулата заедно с бомбата и я направляваха при преминаването й от платформа на платформа, докато най-сетне тя стигна до стоманената клетка на върха.

Монтираха крехките детонатори едва когато бомбата сигурно бе укрепена на върха на кулата — би било твърде рисковано да я издигат заедно с тях. Екипът електротехници се качи на кулата и свърза окончателно веригите на детонаторите. Единствено кабелите, които свързваха „Фат Ман“ с контролния пост, останаха закачени за макета на бомбата, който използваха при репетициите. На всеки шест часа някой от екипа се качваше до бомбата, за да изтегли от нея мангановата жица, с която измерваха радиоактивността.

Късно вечерта на 14-и юли всички работи по монтажа приключиха и „Фат Ман“ остана сам на върха на кулата под охраната на въоръжената стража.