Стефан Груев
Проектът „Манхатън“ (39) (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)

35.

Ако Джъдсън Суеринген трябваше да определи кога точно е изобретил своето абсолютно херметично уплътнение, той можеше да посочи съвсем уверено сивия съботен следобед през декември 1942 г., когато работеше за компанията „Елиът“ в Дженит, Пенсилвания. През този ден в продължение на цели три часа той се опитваше да сведе изискванията за херметичност до абсолютно необходимите и изведнъж му проблесна как би изглеждало устройството, което ги удовлетворява. Уплътнението не беше модификация на съществуващите модели — неговият принцип беше напълно нов и радикален^[1].

Още сутринта в понеделник Суеринген се зае да изработи модел, който се оказа доста сложен. Налагаше се доста да импровизира. След две седмици изтощителен труд ръчно изработеният модел беше готов в навечерието на новата 1943 г. — тъкмо навреме за съвещанието на учени и инженери, посветено на помпите за каскадата, което Доби Кийт свикваше в Ню Йорк.

Целта на съвещанието беше да се оценят възможностите и шансовете за създаване на подходящи помпи. Компанията „Келог“, залагайки доброто си име, беше хвърлила много пари и усилия за построяването на газово-дифузионния завод и Доби Кийт искаше да чуе от специалистите дали невероятните проблеми с помпите ще могат да се решат навреме.

Моделът на Суеринген не направи голямо впечатление — говореше се главно за едно друго перспективно уплътнение, създадено от Хенри Бурс от Колумбия. Предложението на Суеринген бе отбелязано само като още една възможност, която да се използва в почти невероятния случай, ако моделът на Бурс се окаже неработоспособен.

Уотс, Суеринген и Брустър^[2], които се срещаха за пръв път, бяха настанени в няколко скромни кабинети на 12-я етаж на „Улуърт Билдинг“ и започнаха да работят върху проекта на помпата. Професор Бурс надълго им обясни принципа на своето уплътнение и изказа убеждението, че то ще се окаже сполучливо. Джордж Уотс беше много впечатлен от сложните тестове, които бяха извършени в чудесно екипираната Колумбийска лаборатория. Суеринген обаче беше скептичен и продължи да разработва своята идея, споделяйки това с Уотс, който отговаряше за проекта на помпата. Уотс беше много окуражен, че само за няколко дни се бяха появили два модела за уплътнения, а разчиташе и на нови идеи. Той натовари Суеринген да създаде универсално устройство за изпитване на уплътнения, с чиято помощ да могат да се проверяват различните модели.

Корпорацията „Шарплес“ беше успяла да изработи два варианта на уплътнението на Суеринген, когато от пилотната инсталация на „Келекс“ в Ню Джърси пристигна новината, че моделът на Бурс не е издържал изпитанията. От този момент цялото внимание се съсредоточи върху идеята на Суеринген.

Едва тогава той успя да убеди Кийт да се изработят скъпите и сложно действащи модели в реален мащаб. Колумбийската лаборатория прояви готовност да се включи в някои от етапите, а Суеринген, който разбираше, че някои математични изчисления, нужни за разработката му, надминават неговите възможности, прие с удоволствие. Бурс и цялата му група се захванаха да помагат на „Келекс“ при изработката на моделите.

След като бе приет революционният принцип на Суеринген, възникна нов проблем — от какъв материал да се изработи уплътнението? Изборът се оказа много по-труден, отколкото очакваха в „Келекс“. Почти всички известни метали и сплави бяха елиминирани, защото не издържаха на корозивното действие на урановия хексафлуорид. Списъкът на възможните материали се оказа съвсем късичък.

След като бе избран корозионно-устойчив материал, възникна друг проблем. За да се получи пълна херметичност, уплътнението би трябвало да бъде изработено с невероятна, почти фантастична точност. Стандартните отклонения в промишлеността достигаха от една хилядна до една десетохилядна от сантиметъра, а Суеринген и Уотс твърдяха, че трябва да се постигне точност от порядъка на една милионна част! Тъй като не съществуваше уред с подобна точност, се наложи създаването на специален метод, при който се отчитаха разлики в дължината на светлинните вълни при измерването.

Тогава металурзите откриха, че материалът, посочен от Суеринген, е нестабилен и си променя характеристиките при различни температури. С други думи, при работа на помпата материалът на уплътнението се нагрява и ще се разшири, а в покой — обратното, ще се свие, но няма да достигне до изходните размери, в резултат на което уплътнението ще започне да пропуска.

Отчаяните металурзи се оплакаха на Уотс: „Трябва да се потърси друг метал!“ Те бяха опитали всевъзможни начини да решат проблема, но напразно. — „С този нестабилен материал никога няма да успеете да направите уплътнението!“ Проучванията отново навлязоха в задънена улица и повечето специалисти бяха сигурни, че този път пречката е непреодолима. Песимизмът в „Келекс“ нарастваше с всеки изминат ден, а като капак на всичко английските специалисти, които бяха обследвали проектите на помпите и уплътненията, изказаха мнение, че те са неработоспособни. Мнозина техни колеги от Колумбия бяха на същото мнение. Отчаянието завладя и проектантите на помпите — Брустър пръв загуби кураж, а постепенно съмненията обхванаха и ръководителя на групата Джордж Уотс.

Доби Кийт и Джон Дънинг неуморно се опитваха да поддържат духа на хората от отдела за помпи. Шефът на „Келекс“, който никога не показваше признаци на обезкуражаване, лично започна да помага на инженерите на Уотс, а Дънинг продължаваше да вярва в крайния успех и да демонстрира своя ентусиазъм. Оптимизмът му нямаше кой знае какви основания, но всекидневните му посещения в „Келекс“ бяха като слънчев лъч в мрачен ден. Единствено отношението на Гроувс спрямо създателите на помпите си оставаше едно и също — непрекъснато недоволство.

Необичайните, но енергични управленски методи на Доби Кийт бяха източник на сила за инженерите на Уотс. Когато бяха отчаяни и имаха нужда да говорят с някого, те инстинктивно търсеха Кийт, защото той им показваше съвсем недвусмислено своето доверие. Когато импулсивният тексасец гласуваше доверие на някого, той беше готов да изслушва и най-незначителните подробности, да съветва и да защитава инженерите си докрай. Кийт даваше на Уотс пълна свобода на действие. Всеки път, когато отделът за помпи имаше конфликт с армията, Кийт енергично заставаше на страната на своите хора, независимо дали са прави или не. Както Кийт, така и Уотс не обичаха съвещанията и бюрокрацията — и двамата не бяха силни в организацията. Главният инженер на „Келекс“, Ал Бейкър, постоянно се бореше да поддържа някакъв ред и се дразнеше, че те непрекъснато пренебрегват установените канали. Уотс често казваше: „Не вярвам в решенията, вземани от комисии, защото винаги са компромис между доброто и лошото. Комисиите могат да установяват проблемите и да ги наблюдават, но не ги бива да ги решават.“ Сигурно беше, че шефът му, Доби Кийт, споделя това гледище.

Решението на проблема дойде след дълги месеци на отчаяни експерименти. В края на краищата идеята на Суеринген позволи създаването на напълно стабилно и херметично уплътнение.

При серийното производство на компресорите от „Алис-Чалмърс“ положението беше коренно различно. Както в „Келекс“, така и военните имаха впечатлението, че компанията не вярва много в програмата и я изпълнява само поради нареждането на правителството. Суеринген подозираше инженерите на компанията, че само имитират заетост, и между него и тях се появиха търкания. Военните стигнаха дотам да виждат саботаж в бавните темпове на работа.

Причините за първоначалната мудност на компанията бяха съвсем на друго място. Инженерите на „Алис-Чалмърс“ не бяха свикнали с подобни ускорени темпове, а освен това не знаеха нищо за предназначението на компресорите, още по-малко за пречистването на изотопи за атомната бомба. Това беше само още една военна поръчка, която на всичкото отгоре ги отклоняваше от изпълнението на други, по-важни според тях проекти, като строителството на гигантските магнити за Оук Ридж или поръчките на флота. Хората от „Алис-Чалмърс“ се дразнеха, когато „Келекс“ и военните буквално им дишаха във вратовете. Кийт беше изпратил 75 инспектори в завода, отдел „Манхатън“ също имаше свои представители, а агентите от контраразузнаването пъплеха навсякъде. „Толкова много инспектори и съветници висят тук, че не можем да си вършим работата!“ — оплакваха се инженерите.

Те произвеждаха пет различни размера помпи и непрекъснатите промени в моделите ги докарваха до истерия. Такъв хаос не бяха виждали. Никога не се бяха сблъсквали и с подобни изисквания за чистота. В помещенията за монтаж на компресорите работниците носеха бели престилки, бели шапки и найлонови ръкавици, а чистачките бършеха прах и миеха денонощно. „Това тук завод ли е или операционна зала?“ — мърмореха старите работници.

Строгите мерки за сигурност не допринасяха с нищо за разведряване на атмосферата. В завода „Холи“ кабинетите на инженерите бяха напълно отделени от цеховете, а работниците не можеха да се движат свободно. Всеки трябваше да стои само на работното си място, дори един от цеховете бе заобиколен с висока ограда. Миналото на всички работещи по проекта беше старателно проучено, преди да бъдат записани във ведомостта. При тези условия непрекъснатото пришпорване, без никакви обяснения защо е това бързане, действаше много угнетяващо^[3].

Джеймс Уайт от „Алис-Чалмърс“ се оплака на Гроувс, че вече е много трудно да се поддържа духът на хората, без да им се съобщават причините за това бързане. Наложи се Гроувс още един път да повтори, че отдел „Манхатън“ върши много важна за войната работа. За да го подчертае, Гроувс изпрати специално писмо до президента на „Алис-Чалмърс“ Уолтър Гайст:

Във вашата организация трябва да се пази най-строга тайна… Работата, която се върши В „Холи“, е изключително важна и е част от общ проект с огромно значение за воденето на войната. Необходимо е да направите всичко във вашите възможности да осигурите и поддържате достатъчен персонал от обучени работници, а също всички необходими материали и заводско оборудване… За да спазите предвидените срокове на производство, налага се да привлечете инженерен и управленски кадър от другите отдели на вашата организация, независимо с колко важна работа са ангажирани. Това писмо може да се показва комуто е необходимо, за да се осигури успешното изпълнение на програмата на завода „Холи“, но не може да се възпроизвежда или копира.

След подписа на Гроувс имаше и параф:

Одобрявам, Доналд Нелсън, председател на Съвета за военно производство

Писмото на Гроувс помогна донякъде за повишаване на духа на работниците, но темповете на работа все още не удовлетворяваха нито „Келекс“, нито военните. Суеринген също се беше преместил в Милуоки, но понякога толкова грубо пришпорваше нещата, че между него и Джон Ейвъри, главния инженер на „Алис-Чалмърс“, отговарящ за компресорите, избухваха остри конфликти. Оплакванията от Суеринген достигнаха до Уотс и Кийт — „Алис-Чалмърс“ искаше той да бъде отстранен. Уотс го повика в Ню Йорк, за да чуе и неговата гледна точка, но докато пътуваше във влака, Суеринген написа доклад от цели двадесет страници за производството на помпи и уплътнения. Уотс остана толкова доволен от доклада, че не му даде възможност да го препише на чисто — измъкна го от ръцете му и хукна да го обсъжда с Кийт. Разбира се, не стана дума за желанието на „Алис-Чалмърс“ Суеринген да бъде отстранен. Кийт, който беше доволен, че и други прилагат неговите методи за ускоряване на работата, го подкрепи и не даде и дума да се издума за това.

Независимо от Суеринген, полковник Стауърс водеше собствената си битка за ускоряване производството на компресори. Дори когато „Алис-Чалмърс“ удвои персонала и той достигна 1 878 души, полковникът все още смяташе, че хората не достигат, а контролът върху тях е слаб. Накрая Ейвъри се предаде и се съгласи да увеличи още персонала, но Стауърс намери нов начин да го пришпорва. Обикновено „Алис Чалмърс“ обясняваше малките доставки на компресори за Оук Ридж с желанието да изпраща само машини с напълно доказана годност. Новата директива гласеше: „От днес всеки отделен компресор, който е механично готов, т.е. може да работи без риск да бъде разрушена някоя негова част, да бъде експедиран незабавно от завода «Холи» за Оук Ридж.“

След преодоляване на първоначалните трудности, производството в „Алис-Чалмърс“ набра скорост и беше свършена превъзходна работа. Разработиха се нови материали и нови методи, включително специална техника за заваряване. За една година компанията изпрати в Оук Ридж 7 000 компресора (за същото време там бяха произведени 70 000 отделни части). Договорът бе изпълнен в срок и строителството на газово-дифузионната инсталация в Оук Ридж не бе забавено поради липса на компресори.