Стефан Груев
Проектът „Манхатън“ (21) (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)

17.

За Лесли Гроувс вечерята в прочутия френски ресторант в Ню Йорк Сити, въпреки несъмнените й гастрономически достойнства, беше загубено време. Той спокойно можеше да мине и с един хамбургер, а виното въобще не го съблазняваше. Доби Кийт бе не само добър домакин, но и познавач на френската кухня — затова избра менюто много старателно. Едно от любимите занимания на вицепрезидента на компанията „Келог“ беше готвенето, а голямата му гордост бе притежанието на рядкото оригинално издание на класическата готварска книга на прочутия френски главен готвач Ескофие. Когато на съседната маса сервираха порция цвъркащи охлюви и Гроувс възкликна: „Как, по дяволите, хората могат да ядат такива неща!“ — Кийт разбра, че трябва да се откаже от гастрономическите удоволствия, поне за тази вечер.

Кийт беше чувал много неща за генерала, някои от които не съвсем ласкави. Мнозина, работили с него, го смятаха за командаджия, неделикатен и саркастичен. „Много способен, но груб и упорит като муле“ гласеше една оценка. От кратките му срещи с генерала Кийт си беше съставил мнението, че той е вдъхновен офицер с необичайна енергия и почтеност. Първата им среща на четири очи в ресторанта потвърди тази преценка. Генералът не полагаше ни най-малко усилие да се хареса — той не си губеше времето с празни приказки, увъртания, усмивки и любезности. Придвижваше се направо към целта като булдозер.

На изтънчения Кийт направи силно впечатление, че Гроувс говори със същата естественост и делничност за патриотизъм, дълг и морал, както за строежи, машини и пътища. За генерала те съществуваха напълно равноправно в реалността. Поради неговата искреност и прямота думите му не звучаха фалшиво сантиментално.

Гроувс също наблюдаваше своя събеседник и се опитваше да го оцени. Четиридесет и две годишният Доби Кийт се ползваше с репутацията на един от първите авторитети в индустриалната химия на страната. Той беше представителен тъмнокос мъж, с гъсти вежди, сини очи и властен глас. Неговата приказливост караше мнозина да се чудят дали този самоуверен тексасец е сериозен, но Гроувс скоро се убеди, че Кийт е човек с въображение, който мисли в големи мащаби и не се страхува да поема отговорност за смелите си решения. Преди края на вечерята между двамата вече се беше установило добро разбирателство.

Като излязоха от ресторанта, те тръгнаха да се разходят в студената декемврийска нощ по Пето авеню. На Кийт предстоеше да вземе най-важното решение в живота си и въпреки многобройните срещи и съвещания през целия ден все още имаше съмнения и въпроси. Гроувс беше пристигнал в Ню Йорк, за да уреди последните подробности преди предприемането на една от най-големите промишлени авантюри на всички времена. Той трябваше да осигури зелена светлина за построяването на най-фантастичния технологичен комплекс в страната — газово-дифузионната инсталация за пречистване на U–235.

Досега учените от Колумбийския университет и инженерите от „Келог“ бяха проучвали само възможността за едромащабна газова дифузия — все още нямаше заповед да се пристъпи към истинско производство. Комитетът по военна политика се беше съгласил да издаде такава заповед, а генерал Гроувс бе натоварен с нейното изпълнение. Решението да се започне изграждането на инсталацията, преди да са решени изключително трудните проблеми с бариерата, помпите, корозията и херметичността, беше много дръзко. За да може да го изпълни, генералът беше посъветван да се обърне към компанията „Келог“ и нейния вицепрезидент Пърсивал Кийт.

Детството на Кийт преминало под влиянието на авантюристичния френски офицер капитан Льо Телие. Завършил във Франция прочутите военни училища „Сен Сир“ и „Екол политекник“, Льо Телие е назначен за военно аташе на Франция и по време на Гражданската война е изпратен като наблюдател към армията на Лий. Влюбва се в една южняшка хубавица, оженва се за нея и постъпва като доброволец при генерал Стоунуол Джексън. След войната се установява в Шарън, Тексас, и става учител.

Бащата на Кийт бил заможен шарънски аптекар от шотландски произход, а майка му в свободното си време пишела стихове. И двамата искали да дадат на сина си най-доброто възможно образование. Кийт бил преждевременно развито дете, но когато навършил 6 години, родителите му решили, че е още малък за обикновеното училище и го дали в „Кид Кий Колидж“ за момичета. През втората година от обучението му там учителката по география си изпуснала нервите и зашлевила момчето. Кийт, който имал горд характер, я замерил с учебника по география. Директорът настоявал Кийт да се извини, защото в противен случай щял да бъде изключен. Бащата на Кийт бил вбесен. „Няма нужда да изключвате сина ми — заявил той. — Той сам ще напусне вашето училище!“

Тогава негов учител става капитан Льо Телие, който е вече 72-годишен. Той бил изключителен. „Всичко, което знам, го дължа на Льо Телие — казва по-късно Кийт. — Той ме учеше как да се съсредоточавам. Поставяше ме с лице към стената и ми прочиташе дълго и сложно изречение, което аз трябваше да повторя дума по дума. В началото ми се струваше невъзможно, но след дълги упражнения най-сетне успях. Днес минавам за човек с необикновена памет — тя се дължи само на упражненията.“

Льо Телие дава на момчето трудни аритметични задачи и го кара да ги решава наум. Когато се разсейвал или не работел достатъчно упорито, учителят му го биел с черната си линия по ръцете. Кийт работел по 6 часа всеки ден и Льо Телие развива у него вкус към историята, философията и науката.

Момчето станало на 8 години, но майка му продължавала да оставя косата му дълга и да го облича в кадифени панталони и обувки с катарами. Другите деца му се подиграват, а веднъж две момчета го причакват пред къщи и се опитват да го набият. Старият капитан Льо Телие хваща здраво едното и извиква на Кийт: „Аз държа единия, но ако ти не набиеш другия, ще ти счупя главата!“

След като завършил английска филология в Харвард, Кийт се записва в писателски курсове, но едновременно с това слуша лекции и в Масачузетския технологичен институт. По някакви причини писателските курсове в Харвард са прекъснати и бъдещият литератор съвсем случайно и без особено влечение поема пътя на химичното инженерство. Литературните му интереси се запазват и той цитира Данте и използва примери от Ренесанса, когато обсъжда строежа на електростанции и тръбопроводи.

В продължение на една година Кийт участва като член на Плановия отдел в Комитета S–1 при Еджър Мърфри и е запознат със секретните разработки на методите за пречистване на изотопи. Заедно с това той има и съвсем вярна представа за неимоверните трудности при строителството на едромащабна газово-дифузионна инсталация. Теоретичните познания по въпроса били все още твърде непълни, за да може да се пристъпи към строеж на инсталацията. Затова, когато неговата компания е помолена да започне проектиране и строителство на промишлена инсталация, първият импулс на Кийт е да откаже. Не от страх, защото е човек, който взема смели решения и не бяга от предизвикателства. Но никога досега не се е изправял пред задача с толкова много шансове за неуспех. Процесът е практически непознат, а изискванията — неизпълними. В индустрията нямаше подобен прецедент.

Когато Кийт отказва поръчката, неговият бивш професор от Масачузетския технологичен институт, У. Си. Луис, го вика при себе си и дълго го убеждава. „Трябва да се заемеш с тази работа — казва му той. — Всички знаем колко малки са шансовете за успех, но погледни Лорънс и неговия смешен метод. «Дюпон» се захвана с плутония — метал, който никой досега не е виждал! Повярвай ми, те са в още по-лошо положение! Ако ти не се хванеш с тази работа, кой друг? Трябва да се заемеш с нея!“

Опре ли работата до строеж на заводи, самоувереният Кийт не би слушал никого. Като много други инженери, участвали в невероятното развитие на петролната промишленост, и той не обичаше да бъде поучаван. Но Луис бе изключение. „Той ни е учил всичките — казваше често Кийт. — Няма по-велик инженер-химик от него в тази страна.“

Доби Кийт изслуша стария човек с внимание и уважение, докато той се опитваше да му донесе вода от девет кладенеца, за да го убеди да се заеме с поръчката. Когато Луис свърши, приказливият тексасец мълча известно време, след което каза: „ОК, докторе, но само при едно условие — първо ще направим пилотна инсталация!“

Луис поклати глава. „Няма време за пилотна инсталация!“

Като чу това, Кийт си остана скептичен.

Нюйоркските улици бяха съвсем пусти в студената късна вечер. Редките минувачи не обръщаха внимание на генерала и неговия набит и жестикулиращ събеседник. Гроувс беше в Ню Йорк, за да спечели Кийт за проекта. Той имаше намерение да поиска от него да остави настрана другите си задължения в „Келог“ и да посвети цялата си енергия и време на новата задача. Тя беше направо „невъзможна“ и единственият й шанс за успех е да бъде поета от човек с изключително вдъхновение и решителност. Гроувс се безпокоеше напълно основателно за съдбата на газово-дифузионния процес. Според някои английски учени шансовете за успех са едно на хиляда. Професор Юри също беше скептичен, макар че Дънинг запазваше ентусиазма си. Преходът от лабораторен експеримент към промишлено производство беше огромно начинание. През декември 1942 г. очертанията на бъдещия завод напомняха по-скоро фантазия на Жул Верн, отколкото технологична разработка.

Засега поръчката, дадена от отдел „Манхатън“ на компанията „Келог“, се свеждаше до една точка: проектирайте и обслужвайте газово-дифузионната инсталация и главното — бързо! Никой не знаеше как точно, в какви размери и под каква форма. Не съществуват никакви машини, защото още не са измислени, което пък е невъзможно, докато не се открият нови, устойчиви материали. Буквално от нищото би трябвало да се създадат нови уреди, нови методи, нови метали и да се обучат нови специалисти, за да може да се извърши тази гигантска индустриална операция. Двамата мъже продължаваха разходката си и неочаквано генерал Гроувс сподели: „Разбирам вашето колебание, мистър Кийт. Аз също не исках тази работа. Бях много разочарован, когато отмениха назначението ми в чужбина. За редовен офицер това е много неприятно, но те ми казаха: «Ще съкратите войната, ако успеете!» Можех ли да откажа?“

Те преминаха кръстовището на 57-ма улица. Кийт беше поразен от внезапната промяна в генерала. Строгият и авторитетен офицер изглеждаше съвсем скромен и човечен, когато заговори за дългата си служба в инженерния корпус на армията, за академията „Уест Пойнт“ и за баща си, капелана. Кийт почувства, че може да му има доверие. Философията на генерала беше проста и непоклатима — идеите му за живота и дълга бяха малко старомодни, но напълно последователни. Кийт не беше човек, който би се стреснал от най-голямото предизвикателство в професията си. Преди да отстъпи пред дълга и увещанията на отдел „Манхатън“ и Комитета S–1, тексасецът опита един последен защитен ход.

— Мога да работя само ако нося цялата отговорност и никой не ми се бърка — каза той на Гроувс. — Искам да свърша работата както аз си знам и да наема хора по мой избор!

Той се надяваше, че един военен няма да се съгласи да му предостави пълна свобода, особено когато става дума за проект на стойност стотици милиони долари. Но Гроувс отново го изненада.

— Дадено — отговори той, без да се замисля. — Вие сте шефът. Обещавам, че никой няма да ви се меси, нито аз, нито някой друг. Очаквам само да хвърлите в работата всичко, с което разполагате. Аз ще ви подкрепям изцяло.

Двамата си стиснаха ръцете. След като се разделиха, Кийт дълго чуди как е повярвал на думите на човек, когото едва познаваше. Въпреки това той чувстваше, че генералът ще удържи на обещанието си.

Тъй като строежът на газово-дифузионната инсталация съдържаше много неизвестни, „Келог“ не можеше да даде писмена гаранция в договора, че тя ще работи добре след завършването му. Очевидно беше също, че толкова голямо начинание не може да бъде ръководено от един отдел на компанията. Кийт беше освободен от всичките си задължения и му предложиха да създаде нова организация, която да се занимава само с газовата дифузия.

И началото на 1943 г. бе създадена корпорацията „Келекс“ („Кел“ от Келог и „Х“ от секретност) — едно от най-странните предприятия в САЩ. Кийт създаде организация, в която, според неговите думи, капитаните от индустрията ще се сражават като прости войници. Някои от водещите ръководители на големи американски корпорации оставиха шефските си кресла, за да работят като редови инженери в „Келекс“ под ръководството на Кийт. Те бяха ярки личности, които не търпят заповеди, а някои имаха маниери на примадони. Всичките бяха авторитети в своите области — клапи, компресори, електростанции, уплътнения, херметичност. В мирно време никоя компания не можеше да си позволи подобен отбор от звезди поради астрономичната цена. Въпреки това те пристигнаха в Ню Йорк, мнозина даже изоставиха семействата си, за да седнат пред чертожните маси в „Келекс“ само срещу скромните заплати, приети в проекта „Манхатън“.

Кийт привлече най-напред хората от собствения си отдел „Х“ в „Келог“, които вече работеха върху газовата дифузия в лабораторията в Джърси Сити. Джон Арнолд стана директор на отдела за изследване и развитие (помощник на Кийт), Ал Бейкър — главен инженер, Мансън Бенедикт отговаряше за усъвършенстването на процеса, а Кларънс Джонсън — за експерименталните изследвания. Около това ядро се присъединиха таланти, привлечени отвън за решаването на специфични проблеми. Скоро „Келекс“ се разрасна в голяма корпорация с три хиляди служители, а управлението й зае три етажа на „Улуърт Билдинг“ в Манхатън.

Кийт, обикновено авторитарен и припрян, дирижираше своя оркестър от солисти с голямо умение и такт. При организирането на „Келекс“ той беше изправен пред две възможности — да създаде строга йерархия и да управлява всички, или да образува нещо като комитет, който да решава с гласуване. И двата варианта не се харесваха нито на привлечените звезди, нито на него. Накрая той ги отхвърли, защото теориите на организацията въобще не го занимаваха, а единственото, което беше важно за него, е работата да върви. Така „Келекс“ се оформи като доста свободна дружина от войводи, всеки от тях пълен господар на своята чета. Кийт пазеше гърбовете им и главната му задача беше да ги вдъхновява, да поддържа чувството за спешност и да носи отговорност за всички грешки, критики и неуспехи.

Не след дълго Доби Кийт се превърна в олицетворение на „Келекс“ и съсредоточи в своята личност всичко добро и лошо, с което се свързваше новата корпорация.