Стефан Груев
Проектът „Манхатън“ (35) (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)

31.

В началото на март 1943 г. Дороти Маккибин, привлекателна 40-годишна синеока вдовица, бе посетена в дома си в Санта Фе от бившия неин съгражданин Джо Стивънсън, придружен от един непознат, който се представи като Дуейн Мънси.

— Искаме да ви попитаме — започна Стивънсън, — дали бихте приели да станете секретарка към един проект за жилищно настаняване?

— Жилищно настаняване ли? Какво означава това?

— Нарича се проект Y, а аз съм му ръководител. Забранено ми е да давам допълнителна информация, но трябва да знаете, че проектът е много важен.

Дороти Маккибин огледа за миг посетителите. Тя познаваше Стивънсън — неотдавна беше ходил в Бъркли на някакви курсове — а другият, който се наричаше Мънси, би могъл да бъде от Калифорния, защото в Санта Фе хората рядко носят габардинени костюми.

— Не можете ли да ми кажете каква ще ми с работата? — попита тя. — Подала съм молба за работа в една банка. Не че много обичам сметките, но поне знам какво ще правя.

Стивънсън поклати глава.

— Съжалявам, Дороти, не мога нищо повече да ви кажа. Каква заплата ви обещават от банката?

— Сто и двадесет долара на месец.

Двамата мъже станаха.

— Ние ще ви плащаме по сто и петдесет, но искаме да решите до утре. Можете да ни се обадите във фоайето на хотел „Ла Фонда“ най-късно до обяд.

Дороти Маккибин беше доста объркана. Тя не владееше добре нито машинопис, нито счетоводство, и едва се справи с тестовете за работа в банката. Единственото, което познаваше и наистина обичаше, бяха околностите на Санта Фе.

Дъщеря на състоятелен адвокат от Канзас Сити, Дороти получила образованието си в престижния девически университет „Смит“ и пътувала доста в чужбина заедно с баща си. За първи път попаднала в Ню Мексико, където сухият климат помогнал да се излекува от туберкулоза. Красотата на пейзажа поразила нейната артистична натура. След няколко години се оженила и се преместила в Сейнт Пол, Минесота. След смъртта на съпруга си решила да се засели заедно с десетмесечния си син в Санта Фе и купила хубава кирпичена къща в типичния стил на Ню Мексико, обзаведена с испански колониални мебели и индиански черги.

 

 

Дороти Маккибин все още се колебаеше, когато на следващия ден се яви в хотел „Ла Фонда“. Стивънсън и Мънси я чакаха до щанда за вестници.

— Решихте ли? — попитаха я те.

Преди да може да отговори, към групата се приближи слаб мъж с широкопола шапка и тренчкот. Той поздрави Стивънсън и Мънси, които му представиха Дороти. Тя не запомни името му, но разбра, че по някакъв начин е свързан с проекта Y. Размениха само няколко думи, но Дороти беше поразена от настойчивия поглед на сините му очи и от спокойната му самоувереност. Тя почувства, че този необикновен на вид човек е зает с някаква особено важна работа.

След като непознатият си тръгна, тя се обърна към Стивънсън:

— Проектът има ли нещо общо с войната?

— Има!

— Чудесно — отговори Дороти. — Кога започвам работа?

Наложи се да започне веднага. В Санта Фе пристигаха десетки учени, тръгнали за Лос Аламос, и Дороти Маккибин трябваше да ги посреща и упътва. Канцелариите на проект Y се намираха на „Ийст Палъс“ № 109. Петте помещения гледаха към един вътрешен двор и бяха охранявани денонощно от армията. Те бяха наети от някой си „мистър Брадли“ — псевдоним на Робърт Опенхаймер — ръководителят на лабораторията в Лос Аламос.

Много малко учени бяха настанени на място, защото в Лос Аламос имаше остър недостиг от квартири. Останалите се пръснаха по разни летни вили и частни къщи в целия район между Санта Фе и Лос Аламос. Дороти Маккибин им издаваше пропуски, осигуряваше им стаи и транспорт.

През пролетта и лятото жителите на Санта Фе престанаха да се учудват на странно облечените пришълци, които на всичкото отгоре говореха и с акцент. Те обикновено заминаваха някъде още на следващия ден след пристигането си. Въпреки всеобщото любопитство, местните жители бързо разбраха, че „не трябва да задават излишни въпроси“. Телефонът на Дороти Маккибин звънеше непрекъснато.

— Дороти, тук един чужденец май се е загубил.

— Изпратете ми го — отговаряше тя, без да дава обяснения.

Все повече стаи се търсеха под наем в рядко населения район. При особено трудни случаи се налагаше много учени, заедно със семействата им, да преспиват в къщата на мисис Маккибин на „Олд Пекос Роуд“ № 1099^[1].

По-голямата част от членовете на първоначалния екип за Лос Аламос бяха лично избрани от Опенхаймер. Той обикаляше университетите — Принстън, Бъркли, Чикаго, Масачузетс, Корнел — и търсеше изявени учени, главно занимаващи се с ядрена физика. Почти всички приемаха да се впуснат в тази нова и неясна авантюра и да заживеят в дивите планини на Ню Мексико. Спешните военни програми за разработването на радара и дистанционните взриватели, които бяха погълнали голяма част от научния потенциал на страната, бяха привършили към 1943 г. Опенхаймер можа да привлече голяма част от научните таланти, като Едуин Макмилън, Луис Алварес, Кенет Бейнбридж, Робърт Бейчър и много други.

Поради целите и секретността на лабораторията в Лос Аламос първоначално бе решено тя да се устрои на военна нога и учените да облекат униформи. Конант одобри тази идея — той самият беше служил по време на Първата световна война във военно поделение за разработка на химични оръжия. Опенхаймер нямаше нищо против и дори се обсъждаше той да бъде произведен в чин подполковник, а шефовете на отдели в лабораторията да станат майори.

Учените, и особено Бейчър и Изидор Раби, които бяха участвали в разработката на радара в Масачузетския технологичен институт преди да дойдат в Лос Аламос, много силно се противопоставиха на такова решение. Двамата бяха много необходими на Опенхаймер, но категорично отказваха да облекат униформи. Те смятаха, че военната организация е прекалено сковаваща за изследователската лабораторна работа, а чинопочитанието ще създаде много неприятности и пречки. Пред опасността да загубят Бейчър и Раби заедно с подкрепящите ги учени, шефовете на проекта „Манхатън“ се отказаха от намерението си и решиха лабораторията в Лос Аламос да си остане цивилна. Повечето хора, които не познаваха Гроувс, очакваха да вдигне скандал и да наложи военизирането на лабораторията. Но той не възрази и много се забавляваше, опитвайки се да си представи как биха изглеждали някои професори, облечени в униформи, особено когато отдават чест по военен образец.

В Лос Аламос първи пристигнаха Робърт Уилсън от Принстън, Робърт Сербър, Макмилън и Джоузеф Кенеди от Бъркли, Джон Уилямс от Минесота и Джон Манли, ядрен физик, който работеше в Колумбия, преди да се включи в Чикагската металургична лаборатория. Преди това Манли беше помагал на Опенхаймер в организирането на новата лаборатория, който го изпрати да набира учени за Лос Аламос от Минесота, Уисконсин, Пърдю и други университети. Най-много му пречеше това, че не можеше да им разкрие нито целите, нито месторазположението на лабораторията, но почти всички, с които говори, приеха. Манли бе изпратен и в Бостън да обсъди проектите за постройките на Лос Аламос, които щели да бъдат строени от „Стоун и Уебстър“.

Опенхаймер пристигна в Санта Фе на 15 март 1943 г., а към средата на април премести канцеларията си в Лос Аламос. Жилищните и работните условия по това време бяха изключително примитивни. Строежите вървяха бавно, пътищата бяха лоши, а единствената телефонна връзка със Санта Фе принадлежеше на горската служба.

Докато чакаха строежите в Лос Аламос, нетърпеливите учени, напуснали своите домове, решиха да се качат на „Хълма“, преди да има къде да живеят. Те прекосиха с колите си високото плато по изровения път и се втурнаха да помагат на строителните работници. Брояха торбите с цимент, отчитаха влизащите и напускащите камиони, дори проектираха отново електрическата и водната инсталация, като най-често само увеличаваха и без това голямата суматоха. Опенхаймер нямаше никакъв опит в организирането на големи лаборатории, нито пък беше показвал досега такова влечение. Много от колегите му посрещнаха скептично неговото назначение, но скоро всички с учудване констатираха, че университетският професор постепенно се превръща в добър администратор. Първоначалният план, нахвърлян от Опенхаймер, Макмилън и Манли, предвиждаше научен персонал от около сто души, разпределени в четири отдела, всеки от които от своя страна включваше групи с различни задачи.

Блестящият 40-годишен немски емигрант и бивш професор в Корнел Ханс Бете застана начело на теоретичния отдел. В него различните групи се ръководеха от такива крупни физици като Телър, Сербър и Виктор Вайскопф. Ръководител на отдела по експериментална физика стана Бейчър, а шефове на отделните групи в него бяха Емилио Сегре, Манли, Уилсън, Уилямс и Даръл Фроман. Както Бете, така и Бейчър работеха върху радара в Масачузетс, когато Опенхаймер ги привлече за Лос Аламос. Двадесет и шест-годишният Джо Кенеди, един от най-добрите ученици на Сийбърг, оглави химичния отдел. Артилерийският отдел беше поверен на капитан Уилям Парсънс — много начетен и деен офицер от флота, който преди това беше съветник на Ваневар Буш по военното приложение на дистанционните взриватели.

Голяма част от специалната апаратура беше донесена в Лос Аламос от самите учени, които щяха да я използват. Групата от университета в Уисконсин например пристигна с два Вандеграфови ускорители за атомни частици; екипът на Манли от университета в Илинойс достави Кокфорт-Уолтънов ускорител, а учените от Бъркли донесоха много специални физични уреди.

Най-големият апарат — циклотронът — бе взет „назаем“ от Харвард, наистина не без затруднения. Когато Робърт Уилсън от Принстънската група го поиска, скри истинското му предназначение.

— Ще го използваме за някои медицински изследвания — лаконично поясни той.

Харвардските учени не бяха съгласни да се лишат от толкова скъп уред и Уилсън се принуди да признае:

— Добре де, не е за медицински изследвания, но не мога да ви кажа за какво точно ни е необходим. Можете да ни вярвате, че ще го използваме за нещо много важно.

Конант от своя страна прошепна нещо на един свой асистент от Харвард и въпросите спряха. Циклотронът беше разглобен, натоварен на железопътни вагони и пое дългия път към Санта Фе.

Новопристигналите бяха инструктирани най-напред от Сербър, който им даваше необходимата основна информация. Към края на април беше организирана серия от конференции, водени от консултантите Раби от Масачузетс и Ферми и Алисън от Чикаго.

По това време познанията за поведението на бързите неутрони, които щяха да играят основна роля в бомбата, бяха много оскъдни. Например колко неутрона излъчва уранът и какъв път изминават те преди да предизвикат разпадане на ядрото? Какво количество материал е необходимо, за да се получи експлозия? Как да се подреди този материал, за да има оптимална по интензивност експлозия? На тези и на много други въпроси трябваше да се намери отговор през 1943 г. Учените от Чикаго бяха научили много за неутроните в експерименталния атомен реактор, където скоростта им бе забавяна целенасочено, но не се знаеше как протича ядреният разпад под действието на бързи неутрони^[2].

Експлозията би трябвало да настъпи, когато уранът или плутоният достигнат критичната маса, но никой не знаеше точно колко е тя. Освен това как да се постигне достатъчно бързо тази критична маса, за да не настъпи преждевременна експлозия? Този проблем изглеждаше направо нерешим, защото критичната маса трябваше да се създаде невероятно бързо — за милионни части от секундата!

Учените трябваше също да установят каква е вероятността неутронът да причини ядрен разпад. Ами ако неутронът бъде само уловен от ядрото, без да го накара да се разпадне? Какъв път изминава неутронът, докато предизвика разпадане на урановото ядро? На тези въпроси трябваше да се отговори, преди да се проектира ядреното оръжие. Целият проект „Манхатън“ — колко разпадащ се материал да се произведе, какви да са размерът и формата на бомбата, какъв самолет ще може да я пренесе — зависеше в крайна сметка от това, дали учените в Лос Аламос ще успеят да определят достатъчно точно критичната маса.

Други групи започнаха да работят върху механиката на бомбата. Скоростта, с която двете субкритични части ще се съединят, беше решаваща — ако това стане бавно, критичното състояние ще настъпи, преди двете маси да са се допрели, реакцията ще започне, но всичко ще се разтопи и превърне в пара, без да се стигне до оптималната експлозия. Възможно беше също критичното състояние да възникне случайно, например под действието на космичните лъчи, и бомбата да експлодира не в желания момент.

За да постигнат критично състояние за милионна част от секундата, учените решиха да си послужат с „оръдеен метод“. Идеята беше да се използва обикновено оръдие с прерязана цев, половината от масата на урана да се постави на края на дулото като мишена, а другата половина да се изстреля към мишената. Методът не беше много „елегантен“, но учените се спряха на него просто защото нямаше друг начин да се постигне достатъчно бързо критично състояние. Освен това артилерията с нейните традиционни и изпитани от години възможности даваше голяма сигурност.

Младият физик от Бюрото по стандартите Сеп Недърмайер предлагаше нов метод, изобретен от него. Наричаше се „имплозия“ — обратното на експлозия. Принципът на Недърмайер се състоеше в това, да се направи сфера от уран с достатъчно тънки стени, за да бъде субкритична. От външната страна на сферата се поставят експлозиви, които при избухването би трябвало да сплескат сферата навътре и да я превърнат в плътно кълбо с критична маса.

Тази радикално нова идея изглеждаше прекалено сложна. За да се осъществи, експлозивите трябваше да избухнат в един и същ момент и упражнят напълно равномерен натиск върху цялата повърхност на сферата. Недърмайер обяви идеята си за имплозията по време на априлските конференции, но не намери привърженици. Оръдейният метод се наложи.

Инженерните войски издигаха все повече бараки и лаборатории на високото плато. Постепенно се оформяше странен нов град — прашен, без тротоари, струпване на дървени къщички и грозни временни постройки на фона на главозамайващия планински пейзаж. Участъкът Y, както се наричаше Лос Аламос, беше по-малък от другите две секретни селища на проекта „Манхатън“ — Оук Ридж и Ханфорд, но подобно на тях наименованието му липсваше на картата и беше непознато като пощенски адрес. Всички писма за хилядите жители на селището се изпращаха до единствения официален адрес — „пощенска кутия 1663, Санта Фе“.

Въпреки че селището приличаше на военен лагер, населението му беше предимно цивилно. Учените се движеха небрежно облечени — сини джинси или измачкани панталони, без връзки и с прашни обувки. Лос Аламос беше изцяло под военно управление, но цивилните имаха своя градски съвет, който се събираше редовно, за да решава текущи проблеми. А проблемите бяха много — като се започне с т.н. „черни хубавици“ — огромни печки с дърва, истински музейни експонати, поставени в средата на стаите — та се стигне до прекалените мерки за секретност.

Отношенията между научната общност и военните често бяха напрегнати и изпълнени с раздразнение. Докторите смятаха, че секретността е пресилена. Най-много ги дразнеше цензурирането на писмата и строгата „компартиментализация“, която затрудняваше свободния обмен на идеи. На военните пък им беше трудно да се разберат с „дългокосите“, някои от които просто нямаха никакво уважение към уставите.

В социалния живот на Лос Аламос съществуваше фактическа сегрегация между учени и военни. Съвсем естествено беше генерал Гроувс да се превърне в гръмоотвод за всички мълнии, справедливи или не, които учените изстрелваха срещу армията. Той пък смяташе, че това е част от съдбата на всеки шеф и никак не се тревожеше дали е популярен сред учените или не.

Мерките за сигурност бяха изключително строги. Цялото селище беше оградено с бодлива тел, извън която патрулираха въоръжени военни полицаи. Без пропуск никой не се допускаше да влезе, а за района на лабораториите се искаше още един специален пропуск. Жилищата на Опенхаймер, капитан Парсънс и другите ръководители на отдели се охраняваха постоянно и дори мисис Опенхаймер и мисис Парсънс трябваше да си показват пропуските, за да се приберат вкъщи.

Извън малък район непосредствено около Лос Аламос, пътуването вън от селището изискваше специално разрешение, което се получаваше само за изпълнение на официални задачи. Дори придвижването до Санта Фе се ограничаваше. Забранено бе да се изпращат децата в училища извън селището, а тези, които посещаваха подобни училища, не можеха да идват в Лос Аламос при родителите си през ваканцията. Шофьорските книжки имаха номера, вместо имена, и не бяха подписани. Професията на всички жители беше „инженер“, а единственият адрес за всички — „кутия 1663“. Това много озадачаваше пътните контролни органи, ако се случеше да спрат някоя кола поради превишена скорост в участъка Санта Фе — Лос Аламос. Обитателите на градчето не се явяваха в съда и щатската полиция можеше да обсъжда техните пътни нарушения само с представители на военната полиция.

Службата за сигурност на отдел „Манхатън“ контролираше всички външни телефонни разговори и цензурираше писмата. Кореспонденцията на водещите физици се проверяваше във всички случаи, за да се предотврати изтичане на тайна информация. В хотелите на Санта Фе агенти на охраната служеха на регистрационните гишета и като келнери.

Цензурирането на писмата предизвикваше големи вълнения сред учените. След много протести и дори заплахи за напускане беше постигнато общо съгласие върху правилата за водене на кореспонденция. Семействата бяха уведомени, че писмата им се четат, и цивилните обещаха да не използват в кореспонденцията си думи като „Лос Аламос“, „уран“, „атом“, „ядрен разпад“, нито да споменават имената на видните учени, като например Нилс Бор.

Най-големи главоболия на военните цензори причиняваше един 27-годишен физик от теоретичния отдел, който изпитваше особено удоволствие да ги дразни. Шегите на доктор Ричард Файнман станаха кошмарът на агентите от сигурността. Когато жената на Файнман постъпи в болницата в Албукерк, той започна да й пише всеки ден. Щом разбра, че четат писмата му, той ги изпъстри със странни буквени съчетания, като „WZQRFT“ и разни черти и точки. Вбесените цензори поискаха от него обяснение и Файнман им каза, че е много запален по тайнописа и помолил баща си да му пише кодирано, но без да му разкрива ключа, за да може да се забавлява, като разшифрова писмата на близките си. Това беше самата истина. Файнман можеше да разчете всеки код. „Искате ли да ви науча?“ — попита той разярения офицер, на когото въобще не му беше до шеги.

Файнман имаше толкова много разправии с агентите от сигурността, че стана истински експерт по цензуриране. Колегите му търсеха неговите съвети, преди да почнат да пишат писмата си. „Как мислиш, това ще мине ли?“ — питаха го те. Файнман дори организира залагания и печелеше облози, надхитряйки цензурата.

Красивият тъмнокос физик от Фар Рокауей, Лонг Айлънд, имаше изключителен математичен талант, а самоувереността му често стигаше до безочие. Той започна да се интересува от ядрената физика още докато работеше върху докторската си дисертация в Принстън. Една сутрин Боб Уилсън влезе в стаята му в общежитието и му каза:

— Файнман, започваме работа по един много важен секретен проект и имаме нужда от тебе. Не е разрешено да се разкрива целта на проекта, но аз ще ти я кажа, защото съм сигурен, че така ще те накарам да се включиш в него.

Уилсън му разкри целта на проекта и плановете за получаване на уран по новия метод.

По това време Файнман се интересуваше само от теоретична физика. Намеренията му бяха да се посвети на тайните на природата и да си създаде представа как е устроена вселената.

— Не — отговори той. — Ти сгреши. Не трябваше да ми казваш, защото нямам намерение да се присъединя към вас. Но няма да издам тайната ви.

— Добре де — отвърна Уилсън и добави, преди да излезе от стаята му: — Ела все пак на сбирката ни в три часа следобед.

Файнман продължи работата си, но умът му беше другаде. „Може да се направи такава бомба, — мислеше си той, — а ако германците успеят преди нас, ще бъде истинска катастрофа.“ В три следобед отиде на сбирката, на която много разгорещено се обсъждаше кой с какви експерименти ще се заеме. Помолиха Файнман да изчисли теоретичната вероятност за разделянето на изотопите.

Забравил за дисертацията си, той се захвана веднага да смята. Край него другите учени възбудено тичаха напред-назад, пренасяха инструменти от една стая в друга, вземаха апарати от други лаборатории, разглобяваха собствените си експериментални апаратури и сглобяваха нови. Хората от групата на Уилсън работеха трескаво и когато успяха да сглобят апаратурата и започнаха да създават вакуум в нея, Файнман изскочи иззад бюрото си и размахвайки в ръка купчина листове, се развика като луд:

— Ще стане! Работи, работи!^[3]

Когато Опенхаймер пристигна в Принстън да говори с Уилсън, цялата група, включително и Файнман, се съгласи да замине за Лос Аламос. Преди да тръгнат за Ню Мексико обаче Файнман беше изпратен с мисия в Чикаго.

— Иди там и разучи всичко, постигнато от тях — му каза Уилсън. — Като се върнеш, ще ни разкажеш какви са проблемите и как смятат да направят бомбата, за да не си губим времето да събираме апаратура, преди да знаем как ще се използва.

Самоувереният Файнман обиколи всички групи в Чикаго и разпита такива хора като Комптън, Уигнър, Телър и Ферми. Даже успя за половин час да реши един математичен проблем, който измъчваше отдавна учените от Чикаго.

— Издължих се отчасти за уроците, които ми дадоха — докладва той на Уилсън.

Щом се върна в Принстън със събраната информация, спешно беше свикано съвещание в една от класните стаи. Пред всички посветени в тайната учени Файнман изнесе лекция за планираното създаване на атомната бомба. Като свърши, математикът Пол Олъм възкликна:

— Какъв драматичен момент! Всички чуваме за пръв път за бомбата и сме готови да заминем за Ню Мексико — в пустинята — за да я направим! Чудя се как ще опишат един ден това историческо събитие? Сигурно ще измислят някакъв тържествен и сериозен физик, които пристига с чанта тайни документи от Чикаго и разкрива секрета пред смълчаните си и изумени колеги. Глупости! Огледай се наоколо, Дик, и виж какво става! А ти самият как изглеждаш!

Файнман, по риза, стиснал в ръка купчина смачкани листове, даваше обяснения, примесвайки математични формули с вицове. Учените, захвърлили саката и сложили крака на масите, задаваха въпроси и правеха остроумни забележки. Ако някой от тях чувстваше драматизма на момента, поне не го показваше. Въпреки това след тази сбирка животът и кариерата им щяха да се променят. В цялата страна други учени, току-що научили тайната, също стягаха багажа си за Ню Мексико. В резултат на това след време Гроувс щеше да каже пред военния персонал на Лос Аламос:

— Събрахме тук най-голямата тайфа от примадони в целия свят!