Стефан Груев
Проектът „Манхатън“ (47) (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)

43.

В началото на 1944 г. трудностите по строежа на завода К–25 непрекъснато се увеличаваха. От своя неприветлив кабинет в „Улуърт Билдинг“ Джей. Си. Хобс и неговият помощник, младият и предприемчив инженер от Лос Анджелис Евън Джонсън, се опитваха да се преборят с най-спешните проблеми. На седмичните съвещания в кабинета на Доби Кийт Хобс обикновено си мълчеше. Той слушаше внимателно и ако всичко беше наред, не се намесваше. Обаждаше се само когато чувстваше, че някой е на път да направи грешка.

Хобс нямаше конкретна задача, когато започна работа в „Келекс“. Обикаляше стаите, надничаше в работата на инженерите и си пъхаше носа навсякъде. Ако нещо не му харесваше, не се колебаеше да го каже откровено и прямо. А клапите, които „Келекс“ смяташе да използва, определено не му харесваха.

За Оук Ридж трябваха хиляди клапи и кранове с най-различни размери — абсолютно херметични и способни да работят в корозивната среда на урановия хексафлуорид. Такива клапи просто не съществуваха. Смазването им също беше непреодолим проблем, защото урановият газ ставаше избухлив в присъствие дори на следи от грес. Колкото и да бяха несъвършени, налагаше се незабавно да се създадат някакви клапи, тъй като огромният строеж не можеше да спре.

Поръчката за това бе възложена на компанията „Крейн“ от Чикаго, но представените модели не харесаха на никого. Джей. Си. Хобс замина за Чикаго, за да ги огледа по-отблизо, след това взе участие в двудневната конференция по въпроса, организирана от „Келекс“, заедно с представителите на „Крейн“. Седнал мълчаливо в един ъгъл, Хобс слушаше различните предложения и на лицето му се изписваше все по-нарастваща мъка. На срещата не се стигна до никакво решение, но времето изтичаше и бяха отпуснати нови 40 000 долара за закупуване на машини за производство на малки, 10-сантиметрови клапи. Те бяха конусни клапи, които лягаха в същото по форма конусно гнездо.

Хобс беше признат специалист по клапите и в миналото беше проектирал няколко много сполучливи модела. На края на съвещанието го попитаха:

— Какво мислите за този модел, Джей. Си?

Той се огледа и без да се усмихва, обяви само с една дума оценката си:

— Чудовищни! — След кратка пауза обясни: — Няма да работят, защото едновременно трябва да се случат две чудеса, а това е доста рядко, нали? Най-напред повърхността на съприкосновение на конуса и леглото трябва да бъде идеално гладка — с точност до милионна част от сантиметъра — а това е невъзможно да се постигне. Обикновено компенсираме този недостатък с масло, но тук не може да се маже!

Хобс замълча за малко, за да им даде възможност да разберат мисълта му, и продължи:

— Освен това, какво ви дава основание да мислите, че правилната форма на конусните повърхности ще се запази, когато свържем тези клапи с тръбите, които ще започнат да ги опъват като бесни? Не се ли сещате, че клапите ще трябва да понесат огромни напрежения — понякога температурната разлика между горната и долната част на конуса може да достигне до сто градуса! Металът се разширява и свива и формата му не може да остане съвършена. Преди седем години правех една инсталация, в която температурата достигаше до 540° и на разстояние от 30 метра тръбите се удължиха с почти 18 сантиметра. А в нашия случай с тези температури и вибрации как може да се очаква, че конусите на клапите ще прилягат точно?

Компанията „Крейн“ беше най-големият производител на клапи в света. Ако те не могат да се справят с тази задача, кой друг би могъл? Главният надзорник на компанията Джордж Ларсън беше здравомислещ човек и знаеше, че предлаганият модел не е съвършен, но срокът наближаваше и никой не беше предложил по-добър проект. В „Келог“ бяха работили по проблема в продължение на месеци, „Келекс“ също се бореше с него, всички производители на клапи бяха консултирани, но напразно. Строителството на огромния завод спираше, защото никой не можеше да каже къде и как да се излеят фундаментите според все още неизнамерените клапи.

— Съгласен съм с вас, Джей. Си. — каза Ларсън, — но не виждам ползата. Какво да правим? Как да преодолеем вибрациите и температурата?

Хобс си имаше собствено мнение по въпроса.

— Ще сгрешим, ако се опитаме да се преборим с тях — невъзможно е! Те просто са природни явления. И ако не можем да ги победим, тогава нека да се наредим на тяхна страна!

Атмосферата на съвещанието беше много потискаща. Този петък вечер всичко изглеждаше мрачно в компанията „Крейн“.

След обезкуражаващото съвещание Хобс взе такси за гарата. В дома му в Охайо го очакваха още от сряда, но той беше отложил завръщането си, за да може да си изясни трудностите, които изпитваха в „Крейн“. „Нищо не струват тези клапи — мислеше си той по пътя към гарата. — Боклук. А масивните отливки за 20-сантиметровите клапи вероятно тежат близо един тон. Ще трябва да се задействат с кран. Да не говорим какви фундаменти са им нужни. Целият строеж в Оук Ридж е спрял, защото никой не знае колко стомана ще трябва за опора на тези клапи… А какво ще стане, като ги свържат с онези дълги тръби? Кой ще поеме тежестта и вибрациите?“

Хобс мислеше трескаво. Беше много възбуден, защото клапите бяха едно от любимите му занимания — истинско хоби. Цял живот беше проектирал клапи, възхищаваше се от тях и дори ги колекционираше. С годините се беше увлякъл по тях, както други по събирането на марки или решаването на кръстословици. За Хобс най-вълнуващите моменти в живота бяха „когато ми хрумне някоя идея и успея да я изпълня в метал“.

Изведнъж той се отказа от намерението си да се върне в Охайо още същия ден.

— Няма да ходим до гарата — каза той на шофьора, — връщам се в хотела!

Това стана в 6 ч следобед. В 7 следващата сутрин умореният, но тържествуващ Хобс, който не беше мигнал цялата нощ, нанасяше последните цветни щрихи върху своите чертежи (Хобс беше прочут сред колегите си със своите многоцветни чертежи). След като привърши, обади се по телефона на Джордж Ларсън.

— Като отивате в завода, бихте ли се отбил в хотела? Ще закуся набързо и ще ви чакам!

Ранобудният Ларсън взе Хобс от хотела в 7, 30. Докато колата пътуваше към „секретното“ здание, разположено в най-отдалечения ъгъл на заводите „Крейн“, Хобс разказа на Ларсън за своето изобретение.

— Идеята ми е много проста, Джордж — обясняваше разпалено Хобс. — Не трябва да се борим с разширяването на метала — трябва да се съобразяваме с него. Нека клапата да си се разширява и свива, да вибрира — важното е да не допуснем допиращите се повърхности да се търкат една в друга, защото ще се надраскат и това ще бъде фатално, нали? Според мен клапата трябва да има сферично легло, което да не е свързано твърдо с тялото й, за да може да се движи както си иска. Самата клапа ще представлява симетрично и достатъчно тънко метално парче, което няма да се влияе от температурата. Освен това ще бъде подвижно — закачено по някакъв начин в центъра, така че да може да се самонаглася спрямо движението на леглото.

И двамата, горящи от нетърпение, повикаха главния чертожник на „Крейн“. Хобс му даде схемите, които беше нахвърлял през нощта, и го помоли да ги разчертае в 25-сантиметров мащаб. „По-лесно се работи в този мащаб!“

Тъй като беше събота и чертожникът работеше само до обяд, времето нямаше да стигне да се начертае цялата клапа. Затова Хобс му възложи да приготви само някои основни детайли — сърцевината на изобретението. След като помоли хората на „Крейн“ да направят копие от чертежа и да му го изпратят със специалната поща, Хобс най-сетне взе влака и замина за Охайо.

В неделя сутринта пристигна копието, придружено от дълго писмо, в което се твърдеше, че изобретението няма да работи. Хобс подскочи до тавана — най-добрите производители на клапи в света не успяха да схванат смисъла на изобретението му. Това не го учудваше — в своята почти 30-годишна практика не беше срещнал нито една компания, която да произвежда свестни клапи — винаги трябваше да ги проектира отново.

Като помърмори още малко, Хобс изпрати отговора си до Чикаго и в понеделник чертожникът на „Крейн“, който беше оставил всичко на масата си в събота на обяд, намери на нея готовите решения на всички проблеми. След бързото одобрение от „Келекс“ и от армията „Крейн“ започна производството на новите клапи.

Моделът беше радикално нов, различаващ се от всички познати дотогава в промишлеността. Новата клапа на Хобс имаше проста конструкция и беше изработена от обикновена никелирана стомана. Теглото й достигаше едва една четвърт от това на стандартната клапа, а цената й беше с 25% по-ниска. Нямаше нужда от смазване, защото Хобс използваше водачи, изработени от бронз. Той си спомняше за една демонстрация на лагери от специален оловен бронз в „Гранд Сентръл Палас“ в Ню Йорк — посетителите можеха да си запалят цигарите от нагретите до червено бронзови детайли.

В Ню Йорк Хобс живееше в манхатънския „Даунтаун Атлетик Клъб“, само на няколко крачки от работата му, а почивните дни прекарваше при семейството си в Охайо. Когато в „Крейн“ започнаха спешно да се оборудват за производството на новите клапи, Хобс пътуваше непрекъснато до Чикаго и обратно, за да контролира производството на хилядите клапи от 65 различни форми и размери. При непрекъснатите си пътувания между Ню Йорк, Чикаго и Охайо той често се шегуваше, че всъщност „Келекс“ са го наели да им работи само на половин работен ден.

В Оук Ридж строежът на невероятния завод К–25 напредваше бързо, но трудностите по инсталирането на изключително сложните тръбопроводи започваха да вземат колосални размери. Проблемите щяха да станат и още по-заплетени, ако Хобс не се беше намесил навреме, макар с драстичните си промени да засегна самолюбието на мнозина. Например съединяването на отделните тръби. За тази цел използваха тъй наречените Сарголови съединения, които представляваха заварени към тръбите фланци, стегнати с болтове. Хобс изчисли, че в цялата система ще са нужни милиони подобни съединения, които на всичкото отгоре трудно ще се херметизират. Според него подобно съединение, подложено на налягане отвън и на вакуум отвътре, би проявило тенденция да „засмуква“ атмосферен въздух и затова седна на чертожната маса и измисли нов тип съединение, което да отчита линейните деформации на тръбите и да осигурява пълна херметичност.

— Трябва нова схема — каза Хобс на главния инженер. — Защо сте наслагали навсякъде тези чупки? Нямаме нужда от тях! Вярно, така сте свикнали — но това е глупав навик! Самите тръби са едно необходимо зло — те нищо не произвеждат, затова колкото са по-малко — толкова по-добре. Моят принцип е да се освобождавам от всеки проклет детайл, който не е строго необходим!

Философията на Хобс беше добре позната в „Келекс“ и Кийт често се забавляваше с неговите блестящи находки.

— В механиката е като в живота — казваше Хобс. — Когато нещо започне прекалено да ви притеснява и не можете да намерите решението, най-добре е да изхвърлите цялата проклетия и да се оправяте без нея. Често най-добрият лек на проблемите е не да се решават, а просто да се заобикалят…

Прилагайки своите принципи в Оук Ридж, Хобс успя да премахне повечето чупки и завои на тръбите.

— Прекарайте една права тръба от източника на газа до мястото, където трябва да стигне, и това е! — казваше той на инженерите. — Запомнете — колкото по-малко тръби — толкова по-добре. Права линия и никакви тръби — това е идеалното решение!

Шарейки безмилостно с дебелия си молив по красиво изработените чертежи, Хобс успя да съкрати и отстрани голям брой завои и по този начин изхвърли цели километри тръби. От време на време събираше младите инженери и ги поучаваше:

— Ако някой детайл от оборудването ви притеснява, просто го изхвърляте и проектирате по-нататък без него! Всичко трябва да бъде просто! — продължаваше той. — Ето, тук можете да спестите маса тръби, като поставите тези две линии една до друга. Няма нужда да има пътечка между тях за ремонтни работи. Радиоактивността ще бъде толкова висока, че никой няма да може да се доближи до тях. Щом построим инсталацията и я пуснем в действие, тя ще работи поне една година, без да има нужда да се пипа. Не ви трябва ремонтна пътечка. Винаги се стремете да опростявате!

Инженерите, работещи с Хобс, бързо усвоиха тези уроци.