Хедър Греъм
Ондин (4)

ТРЕТА ГЛАВА

— Може би трябва да ви разкажа за дома си. — Уоруик се облегна на перваза на камината и отпи глътка ейл. — Ако не се забавим много по пътя, би трябвало да пристигнем в Норт Ламбрия след три дни…

Той млъкна, защото един от прислужниците внесе в стаята голяма табла с говеждо печено, картофи и зеленчук. Изчака го да сервира и го изпроводи навън. После с усмивка напълни чинията на жена си.

— Сега трябва да се подкрепите, милейди. Нямам нужда от болна жена. — Очевидно той не беше гладен, защото не седна с нея на масата, а отново застана пред камината. — Матилда поддържа къщата, така че вие няма да се грижите за нищо. Ако имате някакви въпроси, ще идвате при мен. Що се отнася до прислугата — вече познавате Джейк, а другите ще ви представя, щом пристигнем. Клинтън управлява земите ми и надзирава арендаторите. В къщата живее и брат ми Джъстин, така че двамата ще се срещате често.

Печеното беше толкова вкусно, че Ондин престана да слуша. Онова, което й разказваше Уоруик, нямаше никакво значение, тъй като тя изобщо нямаше да види къщата му. Заета с яденето, тя не забеляза, че той я наблюдава внимателно. Липсата на интерес не му убягна.

Изведнъж издърпа чинията й и младата жена вдигна смаяно очи. В погледа му се четеше студен гняв. Устата й пресъхна. Дали щеше да успее да му избяга?

— Изслушайте ме, ако обичате! — изръмжа раздразнено той. — Трябва да играете добре ролята си, поне това ми дължите, след като ви спасих от бесилката. Ще оценя високо готовността ви да положите поне малко усилия. Мисля, че имам право да го изисквам! — Вената на вратата му пулсираше над тънката дантелена яка.

Ондин кимна замаяно. Колко ли лица имаше този човек? Очарователен прелъстител, влюбен в себе си, твърд като стомана, и в същото време чувствителен джентълмен, който я бе прегърнал, за да й спести гледката на бесилката… Кое ли беше истинското му лице?

— Значи, Джъстин е брат ми — повтори сърдито той. — Клинтън се грижи за земите ни, Матилда води домакинството. Много е усърдна. Ако следвате съветите й, няма да ви е трудно да играете ролята на аристократка. Всички прислужници са отдавна при мен, моят дом е и техен. Разбира се, аз съм неоспоримият господар, но всеки, който живее на моя земя, има право да се отнасят с него човешки. Разбирате ли ме?

Ондин едва устоя на изкушението да дръпне чинията си и да я запрати в лицето му. Какво си въобразяваше този нахалник? Тя беше управлявала много по-голям дом от неговата къщурка в нецивилизования север!

Отговорът й прозвуча невинно:

— Скъпи лорд Чатъм, бъдете уверен, че няма да допусна вулгарни изблици на гняв, нито ще се нахвърля да бия прислугата ви — ако това е, на което искахте да ме научите.

Ядосан още повече, мъжът се наведе към нея.

— Трябва да се научите да държите езика си зад зъбите, мадам.

Тя издържа на погледа му известно време, после сведе глава и скри ръце под полите си. Трябваше да се преструва на покорна, за да не събуди подозренията му.

— Простете ми и бъдете милостив. Когато Джейк ме свали от бесилката, каза, че ще се омъжа за дракон. Вие ли сте този дракон, милорд Чатъм?

— На герба ми е изобразено митическо същество, което е кръстоска между лъв и дракон. Нищо друго не се крие зад това описание. Твърди се, че преди много години тези животни кръстосвали горите ни, за да защитават саксонците от норманите — и верните на краля от гнева на Кромуел. За съжаление досега не съм срещнал нито едно.

— А когато носите бронята си, украсена с този герб, превръщате ли се в такова животно, сър?

— Ние сме само онова, за което ни смятат, нали?

— Така изглежда. Има ли хора, които ви смятат за див звяр?

— Как мога да знам това?

Ондин посегна към чашата си, завъртя я между пръстите и, после погледна Чатъм е присвити очи, сякаш разсъждаваше усилено.

— О, милорд, струва ми се, че много ясно си представям в кои моменти се превръщате в див звяр.

— Дивите зверове могат да бъдат опитомени. Впрочем, в присъствие на други хора трябва да ме наричате Уоруик. — Пръстите му се плъзнаха по косата й и кожата й пламна. — Вие сте наистина твърде красива за обикновена гражданка — допълни тихо той.

Възмутена, Ондин отблъсна ръката му.

— Нима гражданките са грозни, лорд Чатъм?

— Не. Не исках да ви засегна. Само да подчертая, че чертите ви могат да се мерят с лицата на най-красивите аристократки в тази страна. Нахранихте ли се вече?

— Да.

— Тогава е време да се оттеглим. Идването ни в таверната изпълни своята цел. Скоро ще се заговори, че съм вечерял тук с новата си съпруга и че тя е лейди, която заслужава напълно високата титла. Вашето минало ще си остане наша тайна, а Джейк няма да каже никому думичка. Денят беше дълъг и аз съм много уморен. Вероятно и вие копнеете за чисто, меко легло.

За леглото, което щеше да сподели с него?

— Само още един въпрос, сър. Защо се оженихте за мен? Аз съм една най-обикновена крадла, нали? Моля ви, не казвайте още веднъж, че имате нужда от жена. Можехте да си изберете, която поискате.

— Беше ми омръзнало постоянно да ми натякват, че е крайно време да се оженя отново. И не желаех да се свържа с някоя контеса, която непрекъснато щеше да увисва на шията ми и ще настоявала знае как прекарвам времето си. Затова предпочетох да си взема невеста от бесилката. Спасих ви живота, а на себе си осигурих спокойствие и ще мога да живея, както си искам. Достатъчно ли ви е това обяснение? — попита хладно той.

— Вероятно ще трябва да се задоволя с него, след като не желаете да ми кажете нищо повече.

— Ставате ли, милейди?

Тя вдигна плахо поглед и устните й затрепериха.

— Скъпи лорд Чатъм, позволете ми да остана сама, поне за известно време. Имам нужда от това.

— Какво? — Мъжът я погледна и се намръщи недоволно.

— Искам само да подредя мислите си…

— Това не е нужно — прекъсна я сърдито той.

— Моля ви се! — Тя се покашля смутено. — Някои прости потребности…

— Е, добре — въздъхна той. — Вървете, но побързайте. Ще чакам тук.

Ондин му се усмихна с благодарност и бързо излезе от стаята. Мъжът приседна до масата и се загледа учудено след нея.

С каква грация се движеше… И въпреки хлътналите си бузи беше истинска красавица. Никой нямаше да се изненада, че е спечелила сърцето му. И никой нямаше да се заинтересува от миналото й.

В това време Ондин вървеше с отмерена крачка към задната врата, през която беше влязла в таверната, опитвайки се да скрие обхваналата я паника.

Тя излезе бързо в двора, затвори вратата и се облегна на рамката, за да си поеме дъх. Погледна към далечните поля и гората, която се синееше зад тях — оттук й изглеждаше недостижима. С тези високи обувки, купени от съпруга й, щеше да мине твърде много време, преди да успее да се скрие под дърветата. На всяка цена трябваше да открадне кон. Сега не биваше да се измъчва с чувство за вина. Можеше само отново да си припомни, че е длъжна да отмъсти за бедния си, предаден баща. А след това щеше да обезщети лорд Чатъм за претърпените загуби.

Решена на всичко, тя затича към обора. Можеше само да се надява, че там няма никой. Вратата беше широко отворена, на стената висеше запален фенер. Ондин присви очи и се огледа предпазливо. Оборът беше чист като гостилницата, подът бе покрит с прясна слама. До входа бяха окачени седла и хамути. Тя се приближи до конете в боксовете и затърси жребиите, които теглеха каретата на Чатъм. Най-после реши, че е открила този, който й трябваше — едро животно със силни крака, стройно, гъвкаво тяло, бързо и издръжливо.

 

Усмихната, тя пристъпи към благородния жребец и помилва блестящата му шия.

— Тихо, красавецо, тихо! — Жребецът изпръхтя тихо и обърна глава към нея. — Ти си мило и послушно животно, нали? Сега ще те изведа от тук, а после ще препуснем към гората. Нали не се сърдиш? — Тя развърза юздата и изведе жребеца на пътеката между боксовете. После вдигна полите си и го възседна. Животното не се възпротиви. — Браво, момчето ми — прошепна зарадвано тя и притисна пети в хълбоците му. — Сега ще се измъкнем тихичко от обора, а после ще препуснеш като вятър към гората.

Жребецът забърза към вратата, но изведнъж спря като закован. На рамката се беше облегнала едра фигура. Ондин разпозна неясните очертания на широко разкрачен мъж, опрял ръце на кръста си.

— И накъде ще препуснете, мадам — бързо като вятъра?

Въпросът прозвуча учтиво, но въпреки това беше ледено студен и заплашителен. Мъжът пристъпи напред и светлината на фенера падна върху лицето му. Той се усмихна, вдигна високо вежди, сякаш за да покаже, че намеренията й не го интересуват кой знае колко. Ала Ондин видя напрегнатите рамене под тънката бяла риза и стиснатите юмруци. Този мъж наистина умееше да се владее.

В гърдите й се надигна паника.

Без да мисли много, тя заби пети в хълбоците на коня, надявайки се отчаяно, че ще успее да избяга. Ала Чатъм посегна светкавично към юздите. Жребецът изцвили, надигна се на задните си крака и Ондин изхвърча от гърба му. Падна на сламата, изпищя и се сви на кълбо, за да се предпази от диво размахващите се копита.

Слава Богу, конят не я улучи. След малко тя се осмели да отвори очи и видя, че Уоруик е застанал до треперещия жребец, милва го и му говори успокоително. Решена на всичко, Ондин скочи. Втурна се към вратата, но лордът й препречи пътя. Нима никога нямаше да излезе в хладната нощ, да постигне мечтаната свобода?

— Ще бъдете ли така любезна да отведете Вик в бокса му? — В гласа му прозвуча измамна учтивост. — Добри коне се намират рядко, милейди, затова не бих искал да го загубя.

Без да каже дума, Ондин се подчини. Треперещите й пръсти едва завързаха юздите за гредата. Когато забеляза, че Уоруик я е последвал, дъхът й спря. Мислите се надпреварваха в главата й. Той вече не стоеше между нея и вратата. Остави си още малко време да завърже юздата. После се обърна и като вихър се втурна към изхода.

Само след няколко крачки една желязна ръка обхвана талията й и тя отново падна в сеното. Затвори измъчено очи. Виеше й се свят. А после усети върху себе си нещо тежко и твърдо.

Примигна уплашено и шумно пое въздух. Ала преди да изпищи, една силна ръка се отпусна върху устата й. Уоруик седеше върху бедрата й и я гледаше гневно.

— Наистина ли искате да се превърна в див звяр, мадам? — Той я погледна отвратено и пусна устата й, сигурен, че тя няма да посмее да изпищи, за да не го раздразни още повече. — Не очаквах такава неблагодарност! — изсъска вбесено той и се надигна. — Станете! — Когато тя не се помръдна, той сграбчи нетърпеливо китката й и я изправи на крака. — Значи съм спасил жена, която краде не само дивеч, ами и коне — продължи подигравателно той. — Какво съм ви сторил, та толкова много искате да ме напуснете и отново да заживеете като мръсна просякиня?

Без да отговори, Ондин погледна ръката му, която стискаше болезнено китката й. Мъжът я пусна така внезапно, че тя политна към стената и удари гърба си.

— По дяволите, какво да ви правя! — промърмори гневно лордът.

— Все ми е едно, милорд! — изсъска вбесено тя. — Не можете да ми сторите нищо, което да се сравни с Нюгейт, с глада и жаждата, с убийствата и побоищата… — Очите й се напълниха със сълзи. Гордостта беше единственото й оръжие. — Набийте ме, обесете ме, оставете ме да умра от глад — какво ме е грижа!

Мъжът направи крачка напред и тя съжали веднага за необмислените си думи. Дали щеше да приеме някое от предложенията й? И да ги приведе в изпълнение?

Уоруик я хвана за лакътя, достатъчно здраво, но не болезнено.

— Нищо няма да ви сторя, но ще ми обещаете да не бягате. Забравете тази мисъл. Сега обаче съм уморен и ще отидем да си легнем. — Той я изведе навън. Двамата прекосиха мълчаливо двора и влязоха през задната врата на таверната.

Докато се изкачваха по стълбата, сърцето на Ондин биеше като лудо.

— Милорд… — прошепна измъчено тя и се обърна към нея.

— Вървете, милейди.

Коленете й омекнаха и тя едва изкачи стъпалата. Спря като замаяна пред вратата на стаята си. Мъжът я блъсна през прага, после я последва и зарези вратата.

Трепереща от нерви, младата жена застана пред прозореца. Графът приседна на края на леглото, за да си събуе ботушите. После свали ризата си. Ондин разглеждаше крадешком мускулестите му гърди и могъщите рамене. Този мъж беше с телосложение на борец и очевидно умееше да си служи и с най-тежките оръжия. Гладката му кожа блестеше на лунната светлина. По някое време Уоруик се обърна към нея, забеляза вторачения й поглед и се усмихна. Изправи се, отиде при нея и започна сръчно да развързва корсажа й.

— Сигурен съм, че и вие сте уморена — проговори тихо той и издърпа гълъбовосинята рокля през главата й. Стресната до смърт, Ондин закри с ръце гърдите си и извика възмутено. Без да обръща внимание на протестите й, лордът свали дантелената фуста и я остави само по тънката копринена риза. Той беше неин съпруг и имаше право да упражни властта си над нея. Жадните му ръце скоро щяха да се плъзнат по тялото й…

— Моля ви! Аз… — Чувстваше се толкова гола, толкова лесно ранима.

Мъжът се изсмя безрадостно. Отстъпи назад и се поклони.

— Нищо не заплашва добродетелта ви, мадам. Искам от вас само да играете добре ролята на графиня и вече съм склонен да мисля, че сте много подходяща за нея. Лека нощ. — Той въздъхна уморено, обърна й гръб и се изтегна на широкото легло.

Ондин го гледаше невярващо.

— И това е… всичко? Нищо повече ли няма да искате от мен?

— Никога няма да ви натрапя нежностите си — отговори той и се прозя. — За Бога, няма ли най-после да спим?

Ондин направи няколко колебливи крачки към леглото.

— Аз трябва да легна до вас, така ли?

— Легнете, където искате — на пода, на леглото, ако желаете, рейте се дори във въздуха, само ме оставете да поспя.

Не знаейки как да постъпи, Ондин приседна на края на леглото и се загледа в голия му гръб. След малко легна до него, напрегната и уплашена, готова да скочи и при най-малкото му движение.

Но мъжът до нея не помръдваше. След малко се чу равномерното му, дълбоко дишане. Постепенно напрегнатите й мускули се отпуснаха и тя затвори очи.

Той беше неин съпруг. Спаси я от бесилката, а сега не искаше нищо от нея. Е, добре, тя щеше да изиграе ролята на негова графиня, и то много добре. Може би новото й положение щеше да се окаже много по-благоприятно за замисленото отмъщение.

На устните й заигра усмивка. Може би лорд Чатъм щеше да й помогне, макар и без да се наложи да му разкрива тайната си.