Хедър Греъм
Ондин (27)

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

— Уоруик! — прошепна смаяно Ондин, когато графът свали ръката си от устата й. Не можеше да повярва на очите си.

— Същият, скъпа.

Противоречиви чувства изпълваха сърцето й — гореща любов, дива радост от новата среща, смайване, страх, ужас. Ако го хванеха, щяха веднага да го убият. Никой нямаше да обвини настойника й, че е убил мъжа, проникнал в спалнята на „невинната“ му племенница.

 

Леденият поглед на Уоруик я уплаши още повече. И какво означаваше това странно облекло, цялото в сажди?

— Господи! Ти си новият ковач — сети се изведнъж тя.

— Същият, скъпа — повтори той.

Стаята се завъртя пред очите й. Как да се справи с всичко това? Олюля се и падна в ръцете му. Той я отнесе бързо на леглото, сложи я да легне и приседна до нея.

— Какво правиш в Довьо Плейс? — попита тихо тя, все още замаяна.

— Не можеш ли да отгатнеш? Искам отново да те взема под крилото си.

— Но…

— Макар да си едно измамно, коварно зверче, скъпа ми дукесо, аз все още съм твой законен съпруг.

— Онова, което става в тази къща, изобщо не те засяга.

— Това е една голяма заблуда. Всичко, което се отнася до теб, ме засяга твърде много. Как можа да извършиш този тежък грях — да напуснеш съпруга си? — Уоруик се ухили подигравателно. — Помисли за безсмъртната си душа!

— О, защо не се махнеш и не ме оставиш на мира? Как влезе в стаята ми?

— През балкона. И ще остана при теб, колкото си искам.

— Ти не разбираш ли? Ще те убият!

Графът вдигна равнодушно рамене.

— Това ще те натъжи ли?

— А как иначе! Аз ти дължа живота си и не искам да умреш заради мен. Трябва веднага да се махнеш оттук. Сигурно си много смешен в ролята на ковач.

— Не си права. Справям се много добре с този занаят. Освен това бих се зарадвал, ако чичо ти и прекрасният му син поискат да ме убият. С какво удоволствие бих ги пронизал с меча си или бих пречупил предателските им вратове… — Той изгледа с усмивка очернените си пръсти. — Повярвай, скъпа — тези ръце могат да размахват умело ковашкия чук, да спасят света от двама изпечени негодници — и да вразумят една непокорна съпруга!

— Уоруик Чатъм, аз свърших с теб! — изсъска вбесено Ондин. Този човек не беше с ума си! Дори не смяташе за нужно да говори тихо. — Ти се ожени за мен само за да откриеш кой е убил Женевиев. Сега знаеш и трябва да сдържиш дадената дума. Обеща да ми подариш свободата…

— Но ти дори не си даде труд да останеш още малко в Чатъм Менър, за да разбереш имам ли намерение да те освободя.

— Аз… не можех. Ти щеше да ме изпратиш в Колониите. Освен това сега знаеш причината, поради която бях длъжна да остана в Англия.

Уоруик въздъхна с болка. Онази нощ трябваше да й признае любовта си — и да изтръгне от устата й признание, че споделя чувствата му… Така сигурно нямаше да му избяга.

— Няма да постигнеш онова, което си си наумила, Ондин.

— Напротив, ще го постигна! Имението и титлата са моя законна собственост. И откъде знаеш…

— Бях при краля.

— Тогава сигурно знаеш, че все още ме подозират в държавна измяна и ако ме заловят, ще ми вземат главата.

— Чарлз е готов да те помилва.

— Дори ако законът ме е осъдил? Дори ако го направи, петното ще остане завинаги по лицето ми. А името на баща ми ще се свързва винаги с дело, което не е извършил.

— Все пак знаеш, че Чарлз вярва в невинността ти. Нали си говорила с него.

— Нямаме доказателства. Мога да ги набавя само аз.

Уоруик помълча малко и попита:

— Ясно ли ти е какво мога да направя? Имам пълното право да дойда тук с кралски войници и да изискам връщането ти в Чатъм Менър. Все едно дукеса или не — ти си моя жена.

— Уоруик, моля те! Имам само месец време, докато ме принудят…

— Да станеш съпруга на двама мъже, скъпа моя.

Ондин навлажни с език пресъхналите си устни и нервно поклати глава.

— Никога няма да се съглася да стана жена на Раул.

— Когато те видях тази сутрин с братовчед ти, останах със съвсем друго впечатление. Знаеш ли колко ми се искаше да го просна на земята?

— Уоруик, аз трябва да намеря подправените документи и да докажа невинността си.

— Няма да издържа цял месец да те гледам с него.

Сърцето на Ондин заби лудо.

— Ще си заминеш ли, без да се намесваш?

— Напротив, ще остана тук, за да се намеся, когато отидеш твърде далеч. Не ми харесва това, което правиш. Постъпката ти е лекомислена и опасна. Няма да напусна Довьо Плейс. Ще те охранявам ден и нощ. Давам ти две седмици, не цял месец.

— Две седмици!

— Датата на сватбата наближава, скъпа моя, и положението ти става все по-опасно. Ако ти наредя да изоставиш някои дейности, които са твърде рисковани, ти ще се подчиниш веднага и няма да действаш въпреки волята ми, разбрахме ли се, скъпа?

— Момент, момент! — отговори възмутено Ондин. — Както междувременно си разбрал, аз не съм крадлива селянка, а дукеса Рочестър и няма да ти позволя да ме командваш като…

— Даже ако във вените ти течеше кръвта на стотина кралици, щеше да ми бъде все едно. Ти ще ме слушаш, защото си моя съпруга и аз съм длъжен да те защитавам — и защото няма да позволя никой друг да притежава онова, което е мое.

— О, Уоруик, толкова ли не разбираш? Ти си в голяма опасност!

— Тихо! — изсъска внезапно мъжът и впи поглед във вратата. Ондин напрегна слух и също чу отдалечаващи се стъпки.

— Изчезвай оттук, моля те! — пошепна уплашено тя. — Побързай!

Уоруик поклати глава.

— Тази нощ ще остана при теб.

— Недей, моля те!

— Ти си моя жена, Ондин.

— Не и тук…

— Навсякъде.

— Но… ти си толкова мръсен.

— Все ще ме изтърпиш.

— Моля те, Уоруик, иди си най-после…

Протестът беше безполезен. Той се приведе към нея, устните им се срещнаха и въпреки цялото си отчаяние Ондин потъна в морето на насладата. Целувката беше дълга, нежна и в същото време страстна. Когато се изправи, Уоруик се усмихна меланхолично.

— Значи не си толкова недоволна да ме видиш отново?

— Не съм — призна тихо тя.

Той свали нощницата от раменете й и впи устни в меката гръд.

— О, мила, толкова те обичам!

— Уоруик… — Изумена, Ондин обви с ръце врата му. Тъмните облаци се разпръснаха в миг и отстъпиха мястото си на блестяща слънчева светлина.

— Все едно крадла или дукеса, аз те обичам с цялото си сърце.

Той я притисна страстно до гърдите си и очите й се напълниха със сълзи. Време беше и тя да му признае любовта си.

— Въпреки това те моля да ме напуснеш. Не можеш да останеш цялата нощ с мен, твърде рисковано е.

— Да, може би си права. — Той я целуна още веднъж и се изправи неохотно. — Скоро ще се видим отново, живот мой.

Не смеейки дори да диша, Ондин го изчака да се прехвърли през парапета и да скочи на земята. Пръстите й несъзнателно опипваха набъбналите от целувката устни.

Уоруик я обичаше! Оттатък ужаса, който трябваше да преживеят, ги очакваше щастливо бъдеще заедно.

 

На следващата сутрин тя стана с ново чувство за сигурност. Веселият й смях събуди подозренията на Берта, но днес нищо не беше в състояние да я разтревожи.

След закуската чичо й и синът му се оттеглиха както обикновено в работната стая и Ондин побърза да претърси отново спалнята на Уилям. Тя се зае за работа с ново усърдие, прегледа основно всички чекмеджета и лавици, но между многото документи не откри онези, които й трябваха. Взе в ръка една попивателна, оставена на писалището, и изведнъж се вгледа внимателно в нея.

Може би фалшифицираните писма наистина не бяха тук, но пък бяха изработени в тази стая. Чичо й Уилям се бе упражнявал да подписва племенницата си тук, на това писалище. Това личеше ясно по буквите, отпечатали се на попивателната. Доказателството беше повече от очевидно!

Много й се искаше да вземе попивателната, но чичо й щеше да забележи липсата и да вземе мерки за намирането й. Затова Ондин остави всичко, както си беше, и се върна в покоите си. Берта почука на вратата й само след няколко минути.

— Сър Раул ви очаква.

— Благодаря. — Ондин слезе в салона.

Тази сутрин Раул беше в отлично настроение.

— Донеси кожата на лейди Ондин, Берта! — заповяда той на камериерката, която стоеше на стълбата и ги наблюдаваше. — Излизаме на разходка.

Жената се подчини, донесе палтото на господарката си и я загърна в него, а Раул собственоръчно сложи качулката на главата й.

Той я поведе право към стаичката зад ковачницата и Ондин го последва с нарастващ ужас.

— Недей, Раул, тази стая е толкова неуютна!

— Но е единственото място, където можем да разговаряме необезпокоявани.

О, само да знаеше кой ги подслушва… Ондин не се съмняваше, че Уоруик е напрегнал слух. Това затрудняваше допълнително намерението й да играе театър.

Двамата седнаха на пейката и Раул улови ръцете й.

— Искам да ми разкажеш всичко за мъжа си, Ондин. Как изглежда? Как се казва? Къде го срещна за първи път? Искам да го намеря веднага.

— Той… ами той е с руса коса. Светлоруса. Има сини очи. Вероятно е северняк.

— Името му?

— Том.

— Том кой?

— Том Милър. Баща му притежава малка мелница, но Том смяташе, че работата е твърде трудна за него и се присъедини към банда крадци. Ако още не са го обесили, сигурно се крие в гората край Уестминстър.

— Ще го намеря и ще му видя сметката. Така вече нищо няма да стои между нас. Дай ми само една целувка! Почувствай жарките ми устни, страстта на сърцето ми! Искам да те помилвам, да…

Изведнъж вратата на ковачницата се отвори с трясък. Уоруик влезе в стаичката, стиснал в ръка грамадните клещи с нажежена до бяло подкова. Той изгледа двойката с добре изиграна изненада, но не се извини за нахлуването си.

Раул го изгледа гневно, промърмори някакво проклятие за безсрамните селяци и попита надменно:

— Какво търсиш тук?

— Аз съм ковачът — обясни хладно Уоруик.

Ондин видя опасните искри в очите на мъжа си и бързо издърпа ръцете си от тези на Раул.

— Да се върнем в къщата!

В този момент прозвуча гласът на Уилям. Чичо й беше излязъл в двора да търси сина си.

— Ей сега ще се върна, скъпа — обеща Раул и изскочи навън.

Уоруик остана на прага, но шепотът му предизвика студени тръпки по гърба й.

— Предупредих те да не се излагаш на опасност, скъпа. Колко пъти трябва да ти повтарям, че…

— Не се бой, ще се справя — прекъсна го решително Ондин. — Намерих нещо важно!

— Тази нощ ще дойда в стаята ти, за да ми разкажеш.

— Не бива да идваш при мен! Ако те хванат…

Уоруик й обърна гръб и се скри в ковачницата.

За да избяга от братовчед си, Ондин излезе от стаичката. Мина покрай него в заснежения двор и обясни, че й е много студено.

— Ще се видим на вечеря! — обеща тя с най-чаровната си усмивка.

Преди Раул да успее да протестира, тя се скри в къщата.

Прекара следобеда в стаята се, окъпа се и си изми косата, обслужвана от усърдната камериерка. Часът, в който Уоруик щеше да дойде, наближаваше и Ондин ставаше все по-нервна. Беше толкова развълнувана, че не обърна внимание на изпитателните погледи, които й хвърляше Берта.

Камериерката оглеждаше голото тяло на младата си господарка и подозрението й скоро прерасна в увереност. След като помогна на дукесата да облече вечерна рокля и среса косата й, тя се отдалечи бързо. Ондин се зарадва, че най-после ще остане сама с мислите си. Ако знаеше, че Берта е хукнала право към работната стая на Уилям, щеше да се уплаши до смърт.

На вечеря чичото се отличи с учтивостта си. Заета с радостта от предстоящата среща и с важното откритие, което бе направила сутринта, Ондин не забеляза нищо особено в държанието му.

Скоро след като се нахраниха, тя се оттегли в спалнята си, съблече се и се уви в мекото кожено палто. Премести едно кресло до балконската врата и зачака напрегнато. Когато Уоруик най-после се прехвърли през балкона, беше почти полунощ. Ондин скочи и се хвърли в ръцете му.

— О, любов моя! Толкова съм щастлива да те видя, макар че умирам от страх…

— Трябваше да дойда — прекъсна я с усмивка той. — Знаеш, че трябваше. Впрочем, днес съм малко по-чист.

— Все ми е едно. Важното е, че си тук.

Мъжът зарови лице в копринената й коса и вдъхна дълбоко сладкия й аромат. Ръцете му се плъзнаха под коженото палто и на лицето му се изписа смайване.

— Ти нямаш нищо отдолу!

— Точно така. Чакахте. Цялото ми тяло копнее за теб, не го ли усещаш!

Той свали палтото от раменете й и се възхити на прекрасното голо тяло, огряно от меките пламъци на огъня. После бавно свали простите работнически дрехи и простря ръце към нея. Сега, когато всеки знаеше за любовта на другия, прегръдката им сякаш беше по-страстна отпреди. Удовлетвориха без задръжки желанието си, после се отпуснаха изтощени един до друг.

Разговаряха шепнешком. Ондин зададе много от измъчващите я въпроси за отношенията му с лейди Ан и нощите в Норт Ламбрия, през които съпругът й се бе измъквал от къщи.

— Трябваше, иначе щях да полудея — призна с усмивка Уоруик. — Не смеех да се влюбя в теб.

— Значи не си бил при друга жена?

— Разбира се, че не. Откакто те видях за първи път, мисля само за теб.

— О, Уоруик! — Ондин се сгуши доволно на гърдите му. — Ами лейди Ан?

Графът вдигна рамене.

— Е, тя беше на мое разположение и това е всичко. Но след като се ожених за Женевиев, бях верен съпруг, макар че не я обичах истински — или поне не така, както обичам теб.

— О, Уоруик! — Препълнена от щастие, Ондин отговори на целувката му.

— А що се отнася до Раул…

Тя си припомни откритието, което бе направила сутринта, и побърза да му каже всичко.

— Представи си, тази сутрин намерих на писалището на чичо попивателна с отпечатъка на моя подпис. Упражнявал се е да ме подписва, разбираш ли!

Вместо да се зарадва, Уоруик смръщи чело.

— Претърсвала си стаята му?

— Трябваше!

— Ами ако те бяха хванали? Утре ще открадна тази попивателна, но ти ще ми обещаеш никога вече да не влизаш в стаите му. Иначе ще си заминем още вечерта.

— Трябва да ми дадеш още малко време. Попивателната доказва само, че Уилям е подправил документите. Подозрението срещу баща ми обаче остава. Трябват ми още доказателства.

— Е, добре — съгласи се неохотно графът. — Давам ти три дни, Ондин, нито минута повече. Няма да понеса, ако братовчед ти пак се опита да те докосне. На третия ден вечерта изчезваме!

— Оттук ли ще ме вземеш?

— Не. След вечеря ще дойдеш в къщичката до ковачницата. Ще сложим край на тайните… — Той я притисна силно до гърдите си и двамата се отдадоха отново на страстта и любовта си. Сбогуваха се едва на разсъмване с нежна целувка.

— Ще дойдеш ли и следващата нощ? — пошепна тя. — Макар че е твърде рисковано?

— Как бих могъл да остана цяла нощ далеч от теб, любов моя?