Хедър Греъм
Ондин (25)

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Ондин изтича бързо по красивата дъбова стълба, влезе в старата си стая, затвори вратата и спусна резето. Облегна се изтощено на стената и пое дълбоко дъх. Успя! Първият сблъсък беше зад гърба й.

Когато се почука, тя се поколеба, после попита:

— Кой е?

— Джем.

Ондин се усмихна облекчено и отвори вратата на стария слуга. Две момчета го следваха със сандъците, пълни със скъпоценните й нови дрехи.

— Отнесете ги в спалнята — заповяда тя и момчетата се подчиниха с готовност.

Лицата им бяха непознати за Ондин и тя почувства известна неловкост. Вероятно чичо й беше сменил голяма чест от прислугата. Толкова по-учудващо беше, че старият Джем продължаваше да работи в къщата.

След като момчетата оставиха багажа в спалнята, Джем ги изпрати обратно в кухнята. Щом остана сам с Ондин, той улови ръцете й със сияещо от радост лице.

— О, милата ми господарка! Аз ще бъда до вас винаги когато имате нужда. Искам само да премислите добре какво ще правите. Не бива да се омъжвате за Раул…

— Тихо! — изсъска Ондин и се огледа предпазливо на всички страни. И стените имаха уши. — Не се бой, Джем, няма да се омъжа за Раул. Но те моля да се държиш по-далеч от мен. Ако нещо се обърка, ти ще платиш скъпо и прескъпо.

Старият слуга изправи с достойнство тесните си рамене.

— Готов съм да дам живота си за вас, мадам.

— Не мога да ти позволя такава жертва, а и няма да имам никаква полза, ако умреш. Не се страхувай, ще внимавам за себе си.

Джем кимна с въздишка и попита:

— Да изпратя ли камериерката да ви помогне за багажа, милейди?

— Лиза! — извика зарадвано Ондин. — Толкова е хубаво да я видя отново!

— За съжаление Лиза работи в кухнята.

— Сър Уилям ви отреди друга камериерка. Казва се Берта.

— Коя е тя? Не я познавам.

— Тук е отскоро. — Джем се поколеба и прибави: — По поръчение на чичо ви тя шпионира всички слуги.

Ондин вдигна примирено рамене. Естествено, че Уилям щеше да я наблюдава внимателно. Това можеше да се предвиди.

— Въпреки това я изпрати при мен, Джем.

Берта се появи учудващо бързо след оттеглянето на слугата. Едра, набита жена с широко лице и сиви свински очички.

— Аз съм новата ви камериерка, милейди.

Ондин се принуди да й се усмихне любезно.

— Чудесно, Берта. Сигурна съм, че ще се разбираме добре. Би ли се погрижила за багажа ми?

— Разбира се, милейди. — Берта мина тромаво покрай нея и Ондин усети известно облекчение. Тази жена щеше да бъде винаги близо до нея, и то с враждебни намерения, но ако и се наложеше да тича бързо или да се промъква незабелязано, лесно щеше да я остави зад себе си.

Тя излезе на балкона да подиша чист въздух, докато Берта изваждаше нещата от сандъците. Когато камериерката приключи с работата, тя се обърна към господарката си и обяви:

— Вечерята е в осем часа. Негова светлост нареди да ви предам това, милейди.

 

Облечена в нова, дълбоко изрязана рокля от тънка коприна, Ондин слезе надолу по стълбата към трапезарията. Беше точно осем часът. Чичо й и Раул вече седяха на масата.

При влизането на Ондин двамата станаха и макар че бързо сведе глава, тя усети настойчивите им погледи. Уилям я гледаше с недоверие, Раул с одобрение и неприкрит триумф.

— Добър вечер, скъпа племеннице — поздрави любезно чичото, изчака я да седне и отново зае мястото си. — Добре дошла на… твоята маса.

— Нима тази маса е моя? — попита с медено гласче Ондин.

Вместо да отговори, Уилям стисна устни и й наля чаша вино.

— Изглеждаш прекрасно — отбеляза Раул.

— Много ти благодаря. — Ондин му се усмихна прелъстително. Раул беше по-слабият от двамата и тя щеше да се възползва безмилостно от недостатъците на характера му. Докато сервираха агнешко печено със зеленчуци, Ондин наблюдаваше замислено прислужника. И него не познаваше. По-рано на масата прислужваше Джем. След като момъкът излезе, тя се обърна към чичо си: — Къде е Джем?

Уилям си отчупи парче хляб, сдъвка една хапка и едва тогава благоволи да отговори:

— Джем работи в кухнята.

— Той е твърде стар за тази тежка работа — възрази възмутено Ондин. — Искаш да го убиеш ли?

— О, сигурен съм, че ще се справи — отговори спокойно Уилям. — Но защо не се храниш, скъпа моя? — Той я погледна съчувствено и се обърна към сина си: — Най-добрият ни кон пак е загубил подкова. Утре трябва да потърсим нов ковач.

Ондин скочи от мястото си. Не стига, че бяха изпратили в кухнята Джем, ами и възнамеряваха да уволнят стария ковач Нат, който цял живот беше служил на баща й! Нямаше да позволи това.

— Защо не си доволен от Нат, чичо? — попита тя и опря ръце на хълбоците си. Уилям я изгледа укорително и тя побърза да се овладее. Седна на мястото си и продължи помирително: — Моля те, не го уволнявай — или поне не сега, когато идва зима. Ще бъде много лошо, ако го оставиш без работа в студа. Обещавам ти, че няма да говоря с него за интригите ви.

Уилям се ухили цинично.

— О, мила, ти си несправедлива към мен! Нима мислиш, че бих уволнил Нат, защото ме е страх от теб? Миналата седмица старият почина от естествена смърт. Не помниш ли, че беше най-малко осемдесетгодишен?

— О… Вярно ли е това?

— Разбира се. Жена му ни разказа, че една сутрин просто не се събудил.

— Много съжалявам. — Ондин се опита да яде, но макар че агнето беше опечено много добре и подправено с ароматни билки, не можа да преглътне нито хапка. Най-после тя се извини и стана. — Уморена съм от пътуването. Мисля, че е време да се оттегля в стаята си.

Уилям присви очи.

— Би трябвало да се научиш да прекарваш вечерите в компанията на семейството си, дукесо.

— Ще се постарая, но мисля, че имам право да си почина от вълненията около завръщането в родния дом, нали?

— Е, добре, върви.

Ондин забърза облекчено към салона, но Раул я последва.

— Ондин!

Тя спря и се обърна към братовчед си. Отново си помисли, че някои жени вероятно го намират красив, но тя четеше в лицето му само жестокост и слабост. От една страна, той беше марионетка на баща си, от друга обаче, достатъчно безскрупулен, за да пролее кръв, ако това ще му помогне да постигне целта си.

— Какво искаш, Раул?

Той вдигна колебливо ръка, помилва бузата й и Ондин трябваше да напрегне цялата си воля, за да не се отдръпне отвратено.

— Колко си красива! От години копнея за теб. Ако проявиш малко повече любезност към мен, само ще спечелиш.

— Баща ти управлява тази къща с желязна ръка. Какво друго ми остава, освен да се подчиня на желанията му?

— Ще ме обикнеш ли? — попита страстно Раул. — Аз не съм ти сторил нищо лошо.

— Само дето уби баща ми! — Ондин просто не можа да сдържи бликналите от сърцето й думи.

— Господи, недей така, Ондин! — отвърна с едва потискан гняв Раул. — Само ти си виновна за смъртта му. Ако се беше съгласила с предложението ми…

— Аха, значи признаваш, че го уби, защото отказах да се омъжа за теб! — прекъсна го със задоволство тя.

— Нищо не признавам. Опитах се само да те вразумя, да те спася от самата теб. Но щом не чуваш, продължавай в същия дух! Ти винаги си била едно дръзко зверче. Но щом станеш моя жена, ще си платиш скъпо и прескъпо! — Той я прегърна и болезнено притисна устни в нейните.

Ондин го блъсна с все сила и го изгледа укорително.

— Обеща да ми дадеш време. Аз имам нужда от това, разбери — за да забравя кръвта на баща си по ръцете ти, за да свикна с теб! Моля те, Раул! Ще прекарваме много часове заедно, ще си говорим, ще се разхождаме — но ми дай време!

Раул я привлече отново към себе си и Ондин стисна здраво зъби, за да не го отблъсне пак. Този път целувката му беше лека, почти братска.

— Лека нощ. Утре ще излезем на езда.

Ондин се прибра в стаята си и изчака търпеливо шумовете в къщата да заглъхнат. Наметна един халат върху нощницата си, измъкна се на пръсти от стаята си и слезе по стълбата. Още тази нощ щеше да претърси работната стая на чичо си. Луната грееше през широкия прозорец, но все пак светлината не беше достатъчна и тя трябваше да запали малката лампа на писалището. Първо се зае да претърсва чекмеджетата.

Трябваше непременно да намери писмата, подправени с нейния почерк, и да ги унищожи. С това нямаше да реабилитира баща си, но поне щеше да се отърве от затворничеството в Тауър, с което я заплашваше Уилям. Ондин прегледа внимателно всички чекмеджета, но не откри нито един документ. Само хартия, пера, мастилници, списъци на плащанията на арендаторите. Ондин вдигна презрително вежди. Чичо й събираше всичко до последното пени, като не щадеше и най-бедните от бедните.

Обзета от горчиво разочарование, тя затвори последното чекмедже. Всъщност, трябваше да знае, че документите не са тук. Чичо й ги беше скрил на сигурно място…

Изведнъж на стълбата се чуха стъпки и Ондин спря да диша. Втурна се към една етажерка, грабна първата попаднала й книга, с другата ръка взе лампата и седна на пейката до прозореца.

Стъпките се приближиха към работната стая почти безшумно. Вратата се отвори изведнъж. Ондин изпищя уплашено и притисна книгата до гърдите си. На прага стоеше Уилям Довьо, облечен с дълга нощница, с нощна шапчица на главата. Очите му святкаха подозрително.

 

— О, чичо! — извика Ондин. — Толкова ме уплаши.

Мъжът влезе и се огледа мрачно. Ондин се зарадва, че бе успяла да подреди всички чекмеджета преди появата му:

— Какво търсиш тук? — попита той. Тя го погледна с невинно изражение.

— Не можах да заспя и слязох да почета малко.

Той отиде при нея и изтръгна книгата от ръката й.

— Винаги ли четеш от обратната страна, Ондин?

— Какво? О, когато влезе така неочаквано, изпуснах книгата и…

Чичото се усмихна и скри томчето зад гърба си.

— Коя книга четеше, скъпа моя?

Ондин премисли светкавично. Беше взела стар, прашен том със златна подвързия.

— Шекспир!

Уилям вдигна изненадано вежди. Очевидно беше улучила точно.

— Кой том?

Паметта не я изостави. По-рано беше идвала често тук, за да чете и препрочита събраните съчинения на Шекспир.

— „Крал Лир“, чичо. Това е първата драма в този том.

Уилям разтвори книгата, за да се увери, че племенницата му казва истината, затвори я шумно и я подаде на Ондин.

— Вече е много късно. Ако заспиш тук на запалена лампа, можеш да запалиш цялата къща. Върни се в покоите си.

Стиснала книгата в треперещата си ръка, Ондин забърза нагоре по стълбата. Втурна се като вихър в стаята си, зарези вратата зад себе си и се отпусна изтощено на леглото.

Зави й се свят, прилоша й.

— Велики Боже! — прошепна изумено тя и се опита да преброи колко дни бяха минали от последната й менструация. Колко пъти се бяха любили с Уоруик през това време?

Трябваше да притисне устата си с ръка, за да не извика. Нямаше съмнение. Тя носеше под сърцето си детето на Уоруик Чатъм.