Хедър Греъм
Ондин (17)

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Не! — изплака тя. Ако я докоснеше сега, беше загубена. Той щеше да разбере, че съпротивата й е само привидна. Напрегна всичките си сили, за да го отблъсне, но той я стисна здраво в прегръдките си и тя можеше да се отбранява само с думи. — Върви при жените, които копнеят за милувките ти! Защо не идеш при покорната, цицореста Ан с котешките очи? Не искам нежностите, с които така великодушно си я дарявал…

Гореща целувка затвори устата й, страстна и жадна. Във вените й отново пропълзя онзи предателски, неканен огън. Уоруик свали бавно хавлията от тялото й, обхвана едната й гърда, палецът му се плъзна по зърното и той се наведе, за да го засмуче с устните си. Ондин простена измъчено. Нямаше спасение. Искаше да се откъсне, но много повече искаше да ускори изпълнението на обещанието, което пареше кръвта й.

— Не! — изплака отново тя, но и двамата знаеха, че това всъщност не е протест. Уоруик насочи вниманието си към другата й гърда и желанието й се разпали до крайност. Треперещото й тяло ясно издаваше какви чувства я вълнуват в действителност.

Уоруик се изправи и я изгледа предизвикателно.

— Наистина ли ще отречеш, че между нас става чудо? Наистина ли ще твърдиш, че не копнееш за него?

Когато Ондин обърна глава настрана, той улови брадичката й и я принуди да отговори на погледа му.

— Кажи!

— Нима имам избор? — прошепна задъхано тя.

— По-дяволите, не искам да взимаш решения, а да се вслушаш в гласа на сърцето си!

— Но как бих могла да те отблъсна? — отвърна уклончиво тя. — Ти си толкова силен и властен. Не притежавам оръжия като твоите…

— Твоите оръжия са красотата, духът и гордостта — и всички тайни, които са скрити в душата ти. Справяш се много умело с тези оръжия.

— Какво искаш от мен? Окончателна капитулация? Както ти казах, нямам избор.

Графът поклати нетърпеливо глава, притисна предизвикателно хълбоците си към нейните и отново започна да милва налетите й гърди.

— Не искам капитулация. Само признание. Просто признай, че меката ти плът копнее жадно за нежностите ми, че много искаш да задоволиш желанието ми.

— Вземи ме тогава, какво чакаш! — изфуча ядосано тя. Как смееше да иска от нея такива думи?

— Не, сладка моя графиньо, ти трябва да ме вземеш и аз ще ти се подчиня с готовност.

— Какво?

Уоруик я пусна, съблече се бързо и когато се върна при нея, улови ръцете й и ги сложи върху гърдите си.

— Само без фалшива плахост, Ондин! Защото ние сме мъж и жена и сме създадени за това.

Той я целуна отново, ръката му се плъзна между бедрата й и внимателно се зае да изследва тайните на женствеността й. В тялото й пламна огън, равен по сила на неговия. В стаята беше тихо, само огънят пращеше, а навън виеше вятърът, обаждаха се вълците в гората и Уоруик се чувстваше едно цяло с природата.

След известно време той накара Ондин да го милва и когато усети плахите й, колебливи пръсти, потрепери от прилив на могъща страст, неизпитвана никога досега.

С умели ръце и устни той засили още повече възбудата й и усилията му се увенчаха с успех. Тя започна да се мята, да стене и да го моли да я вземе. Нежно прегърнати, двамата паднаха на леглото. Бурята на страстта не угасна до късна нощ.

Ондин се събуди, без да отвори очи.

Студенината, която усещаше до себе си, я предупреди, че Уоруик вече не е до нея. Дали и това утро щеше да бъде подигравка със страстната любовна нощ?

Слънчева светлина и свеж въздух изпълваха спалнята и бързо прогониха страха й. Когато вдигна предпазливо клепачи, видя Уоруик да седи на края на леглото, напълно облечен, и с усмивка да наблюдава обърканото й лице.

— Сега вече няма връщане — проговори тихо той и Ондин отчаяно си пожела мъжът й да беше излязъл или да беше разрушил щастието й с жестоки слова. Тя обичаше всичко в него — златнокафявите очи, своенравната брадичка, гордостта му, небрежната поза, нежната усмивка.

— Не — пошепна в отговор тя. — Сега вече не.

Уоруик стана и пристъпи към прозореца, без да я изпуска от очи.

— Бях в гробницата.

Тонът му не й хареса.

— И?

— Всичко беше в пълен ред. Ковчегът на Женевиев беше затворен, не намерих нито демонска маска, нито закривени животински нокти.

Дали не я обвиняваше, че си е измислила страшната сцена? Тя седна в леглото и смръщи чело.

— Казвам ти, че в параклиса влезе чудовище с тъмна наметка и дълги, извити нокти. Наистина ли се съмняваш в думите ми, Чатъм? Това е абсурдно! Да не мислиш, че съм влязла за удоволствие в онзи студен, влажен тунел? Като си помисля само как тичах като луда между плъхове и мишки и грамадни паяци!

— Не, Ондин, не се съмнявам в нито една твоя дума. Искам само да се уверя още веднъж. Защото Женевиев… понякога забелязвах, че фантазира.

С каква нежност произнесе името на мъртвата си жена. Дали някога щеше да изпита подобни чувства и към нея? Уоруик не забеляза тъжния й поглед, защото се взираше с отсъстващ вид в празното пространство. Изведнъж прекъсна мълчанието.

— Знаеш ли, веднъж вече видях такъв демонски костюм.

— Къде? — попита стреснато Ондин.

— В Уестчестър Палас, където Женевиев бе убита. Претърсих стаята й и намерих тайна врата, коридор и стълба, която ме отведе в подземна килия. Там бяха захвърлени монашеско расо и маска на демон.

— Значи си имал доказателства! Това е било убийство! Защо не отиде при краля?

— Точно това направих. Но той ми отговори, че много хора в палата се преобличат, когато ходят на тайни срещи.

— Значи затова претърси така внимателно помещенията ни в Хамптън Корт?

Уоруик кимна.

— Значи вчера сме пропуснали да заловим негодника. Трябваше да го потърсим, вместо да…

— Ти за луд ли ме смяташ? Джейк разпита всички хора в къщата. Никой не е видял чужд човек. Клинтън е бил в обора, Джъстин в апартамента си, а Матилда твърди, че всички слуги са се занимавали със задълженията си. Джейк изпрати човек в Бедфорд Плейс, конто се върна с вестта, че Хардгрейв и лейди Ан вечерят. Кой лъже? Кой казва истината?

— Трябва да има мотив.

— И какъв е той? Омраза, отмъщение, алчност? Всичко е възможно. Но сега не е време за такива разсъждения. Стани и се облечи. Връщаме се в кралския двор.

— Но ние сме тук едва от седмица! — възрази учудено Ондин. — По-добре е да останеш тук и да заложиш капан на убиеца. Защо бягаш?

— Аз не бягам никога, запомни това. Направи, каквото ти казвам! Не забравяй, когато стана моя съпруга, ми обеща послушание. Впрочем, отивам в двора и заради теб. Има някои неизяснени въпроси. Защо се страхуваше до смърт от срещата с краля? И защо той прояви такава благосклонност към жена, която изобщо не познава? Какви тайни криеш от мен?

Сърцето й биеше до пръсване, гласът отказа да й се подчинява.

Уоруик очевидно не очакваше отговор, защото тръгна към вратата и я подкани през рамо:

— Побързай! Тръгваме след час.

Когато излезе от стаята, болезненото му решение беше взето. Не можеше да понесе опасността, в която сам беше тласнал любимата жена.

Още с пристигането в Лондон щеше да помоли краля да му даде развод и да изпрати Ондин в колониите. Там поне щеше да бъде на сигурно място.