Хедър Греъм
Ондин (10)

ДЕВЕТА ГЛАВА

Ондин изпрати Лоти в трапезарията да каже, че не се чувства добре и няма да слезе за вечеря. От няколко часа страдаше от силно главоболие. Без съмнение, Уоруик щеше да изпълни заплахата си. Не й оставаше нищо друго, освен да се подчини и да се яви пред краля.

Цял следобед беше размишлявала как да избяга, но не бе намерила разрешение на проблема. Както по всичко личеше, Джейк постоянно я охраняваше и сигурно никога нямаше да й се отдаде да отиде незабелязано в обора и да открадне кон.

Когато на вратата се почука, тя трепна уплашено и си напомни, че е „неразположена“. В никакъв случай не биваше да я хванат, че се разхожда напълно облечена по стаята си. Пое дълбоко въздух и попита със слаб глас:

— Кой е?

— Аз съм Матилда, милейди! Нося ви чай и супа.

— Много ви благодаря, но не съм гладна.

— Моля ви се, милейди, ще си тръгна едва когато се нахраните.

Ондин въздъхна и усети угризения на съвестта. Гласът на икономката звучеше толкова загрижено. След кратко колебание тя отвърна:

— Само за момент…

Съблече се набързо и се пъхна в една нощница. После разбута завивките на леглото, оправено така грижливо от Лоти, отвори вратата и си придаде унило изражение.

— О, лейди Чатъм, не бива да ходите боса! — укори я Матилда. — Веднага си легнете.

— Разбира се, Матилда. Много ви благодаря за чая.

— Ще ви оставя само когато се навечеряте, милейди. — Матилда остави таблата на тоалетната масичка и се обърна към господарката си. Ондин усети отново угризения на съвестта. Добрата жена беше сериозно обезпокоена за здравето й. След като бе загубила любимата си господарка, всяко неразположение на новата вероятно й създаваше ужасни тревоги.

— Много съжалявам, че ви обезпокоих, Матилда. Стомахът ми нещо не е в ред, това е всичко. Утре със сигурност ще се чувствам нормално.

— Трябва да бъдете много внимателна — отговори предупредително Матилда и приглади завивката. Ондин си легна и икономката я зави майчински. — Седнете удобно, а аз ще сложа таблата.

Трогната от сърдечната загриженост, Ондин се подчини.

— Защо не ми говорите на малко име? Както научих сутринта, вие също сте от семейство Чатъм.

Матилда я погледна учудено.

— О! А аз мислех, че отдавна го знаете.

— Не, нищо не знаех.

Икономката сложи бучка захар в чая, разбърка го и подаде чашата на Ондин. После приседна на края на леглото.

— Тогава ще разберете защо съм толкова загрижена за здравето ви. Детенцето ще бъде и от моята плът и кръв.

Ондин едва не се задави с чая си.

— Детенцето ли?

Матилда се усмихна с разбиране.

— О, вие сигурно сте помолили господаря да не ви издава — поне засега? Но не му се сърдете — той е толкова горд, че ще става баща. Такива са мъжете. Когато чуят, че ще имат наследник, се надуват като пауни. Когато му казаха, че няма да слезете за вечеря, отначало се разсърди. Но после се усмихна многозначително и обясни, че едно такова неразположение е естествено за началото на бременността.

Този мъж е луд, каза си уплашено Ондин. Как й се искаше да изкрещи истината в лицето на икономката! Луд… и жесток, щом разпространяваше такива лъжи. Матилда очевидно копнееше за бебе, за което да се грижи.

Потисната, Ондин прехапа устни. Защо беше тази лъжа? И защо постоянно я охраняваха? Какво ставаше тук, за Бога?

— Милейди… Ондин, зле ли ви стана? Господи, сигурно ви ядосах с бъбренето си?

— Не, Матилда — отговори Ондин и се опита да се усмихне. — Аз… просто се изненадах, че лордът е решил да ви каже за… Още е толкова рано… Искаше ми се първо да съм сигурна, преди да уведомя останалите.

— О, мисля, че всяка жена знае какво става с нея.

— Радвате ли се?

— О, да! Най-после в къщата ще има бебе. Умолявам ви, внимавайте за себе си! Но вие сте млада и здрава, не като… — Тя млъкна и лицето й потъмня.

— Като Женевиев, нали? — прошепна Ондин и улови ръката на икономката.

— Така е — въздъхна старата жена.

— Не се тревожете, Матилда. Обещавам ви, че с мен няма да се случи нищо лошо.

— Дано — рече тихо Матилда. — А сега изяжте супата си. Малкото трябва да расте здраво и силно. Ако имате нужда от нещо друго, повикайте ме, все едно по кое време.

— Благодаря ви, Матилда.

— Няма да си отида, докато не се нахраните.

Ондин изяде послушно супата си и изпи чаша чай. Матилда прибра дрехите, които господарката й беше разхвърляла из стаята, и ги нареди грижливо в гардероба.

— Така. А сега си починете, Ондин.

— Да, обещавам ви. — Ондин помълча малко и попита: — Кой присъстваше, когато съпругът ми съобщи новината?

— Джъстин, Клинтън и няколко прислужници. Всички се зарадваха много. Джъстин избухна в смях и заяви, че брат му очевидно не си е губил времето и че ужасно му завижда. Но вие знаете, че момчето ви обожава.

— Наистина ли? И какво друго казаха?

— Ами… — Матилда посърна изведнъж и избягна погледа на господарката си.

— Моля ви, кажете ми, иначе няма да мога да заспя.

Икономката въздъхна и се предаде.

— Джъстин каза, че умира от нетърпение лично да уведоми лейди Ан за състоянието ви.

— Коя е тази лейди Ан?

— Не я ли познавате? Тя преследва графа вече години наред и преди време той също беше благосклонен към нея.

— Не, никога не съм я срещала.

— Не се бойте, милейди, старият огън отдавна е угаснал. Вашият съпруг също се съгласи, че лейди Ан трябва да бъде уведомена за състоянието ви колкото се може по-скоро. Лорд Хардгрейв също трябва да узнае, че Норт Ламбрия очаква наследник.

Ондин се подпря на лакът.

— Кой е пък този лорд Хардгрейв? Уоруик го споменава от време на време, все с презрителен тон.

— Нашият съсед, който завижда на графа за титлата му. Е, антипатията е взаимна. Двамата враждуват още от деца. Но стига съм ви занимавала с дреболии, милейди, подозирам, че се разбъбрих твърде много. Опитайте се да заспите.

— Да, разбира се, не се тревожете за мен — отговори с усмивка Ондин.

Тя изчака стъпките на икономката да заглъхнат по коридора и скочи от леглото. Втурна се боса в стаята на Уоруик, грабна четката за коса от тоалетната масичка и я запрати към стената.

— Проклет негодник! Каква игра играеш с мен? — прошепна задавено тя.

Изведнъж й хрумна чудесна мисъл. Щеше да го шантажира. Ако пак настояваше да я отведе в кралския двор, тя щеше да разкрие на всички роднини, че не е бременна.

Изпълнена с нова надежда, Ондин се върна в стаята си. Щеше да изчака Уоруик и да се разбере с него. Ала часовете минаваха и той не идваше. Побесняла от гняв, Ондин скочи от леглото и се втурна към вратата. Отвори я с трясък и излезе в коридора.

Джейк седеше на един стол и очевидно спеше. Стреснат от шума, той скочи и едва не преобърна стола.

— Милейди? — прошепна смаяно той. Погледът му бързо обходи нощницата, босите крака и разпилените червенозлатни къдрици. — Някакво желание ли имате? Бих ли могъл…

— Къде е той, Джейк?

— Лорд Чатъм ли?

— Разбира се, че лорд Чатъм. — Трепереща от гняв, Ондин скръсти ръце пред гърдите си. — Не ме правете на глупачка, Джейк! Къде е той?

— Излезе.

— Къде?

— Не знам, милейди.

— Лъжец!

Съзнаващ вината си, но решен да не издаде своя господар, дребният мъж стисна здраво устни и Ондин въздъхна. Разбира се, какво друго можеше да се очаква от верния Джейк?

— Е, добре. Кога ще се върне?

Дребосъкът вдигна рамене и с неудобство се почеса по главата.

— Защо не поговорите с него утре, милейди?

— Утре?

— Вероятно ще се върне доста късно.

Ондин изруга полугласно.

— Защо ми причинявате това? Вие знаете всичко, нали?

— Не бива така, милейди — отговори вразумително слугата. — Вие сте жива, обличат ви добре, живеете в прекрасен дом. Имайте доверие на лорда!

— Доверие! — изсъска вбесено тя, но осъзна, че излива гнева си върху човек, който не й е сторил нищо лошо. Когато я видя за първи път на колата за осъдените, мръсна и дрипава, с въже на шията, той се отнесе към нея също така сърдечно както сега, когато я наричаше „милейди“.

— Извинявайте, Джейк. Знам, че не ви е позволено да издавате тайните на господаря си, и няма да настоявам повече. Разбира се, аз съм му благодарна… — Тя пое дълбоко въздух. — Дано само не загубя разума си…

— Повярвайте, милейди… — Момъкът се чувстваше неловко, това беше повече от ясно. — Не мога да ви кажа нищо повече, но трябва да знаете едно — можете да му имате доверие. Можете да вярвате и на мен.

Ондин се опита да се усмихне, но безуспешно. Приведе се импулсивно, целуна го по бузата и се върна обратно в стаята си.

— Спуснете резето! — извика подире й Джейк и тя се подчини, макар и неохотно. С натежало от болка сърце се върна в стаята и си легна.

Остана будна още дълго, а когато най-после заспа, сънува братовчед си Раул. Слабото лице, тънките устни… Никога не беше помисляла, че един ден ще го мрази от дън душа. Като деца двамата винаги играеха заедно. Никога не беше усетила завистта му, подлостта на несъщия си чичо. Не, Раул не беше измислил онзи ужасен заговор. Това беше дело на баща му, който години наред се беше стремил към титлата и богатството на дука…

Изведнъж изпитото лице на братовчед й се промени. Тя видя веселия, засмян Джъстин, а после и Клинтън — сина на една жена, която се беше родила от извънбрачната връзка на един Чатъм.

Чатъм… Пред очите й се появи Уоруик. Този мъж никога не се съмняваше в силата си. И сега й се смееше, макар че очите му светеха в топли кехлибаренозлатни тонове. Блестяха мечове, мъже тичаха към нея и тя разбираше, че те се стремят към различни цели — едните идваха да я убият, другите да я спасят. Кои бяха приятели и кои — врагове?

Този път Ондин не се събуди с писък, но когато отвори очи, трепереше с цялото си тяло. Видя как лунните лъчи се плъзгат бавно по скъпия килим и се почувства самотна и нещастна. Какво щеше да прави, ако заплахата й не подействаше, ако Уоруик й заявеше подигравателно, че спокойно може да каже истината на всички хора в къщата, защото никой няма да й повярва. Стана и ясно, че нищо и никой не може да го отклони от решението му. За добро или за лошо, тя трябваше да го придружи в кралския двор. Може би така беше по-добре. Щеше да намери начин да поговори с Чарлз на четири очи, да падне на колене пред него и да го помоли: „Ваше величество, дайте ми възможност да докажа невинността си!“ Кралят беше известен с чувството си за справедливост, той мразеше насилието, особено когато жертвата беше жена. Трябваше да се залови за тази надежда, тя беше единственото, което й оставаше…

Тих шепот прекъсна мислите й. Едва доловим, като полъха на вятъра, който шумолеше в листата на дърветата пред прозореца.

— Ондин… Ондин… Ондин… Ела при мен, студено ми е и съм сам-сама. Ондин…

Стресната, младата жена скочи от леглото, но не можа да види нищо в тъмното. Дали чутото беше игра на въображението й?

— Къде сте? Коя сте вие?

— Ондин…

Не, не беше въображение. Ондин запали с треперещи пръсти една лампа и я вдигна високо.

— Моля ви, кой сте вие? Къде сте се скрили?

Никакъв отговор. Само мекото шумолене в листата…

Ондин претърси цялата стая, отвори дори шкафовете. После изтича до прозореца и погледна навън. В двора нямаше никой. Тесният перваз, който обикаляше втория етаж, също беше празен.

Ондин почака малко, после се върна в салона. Седна на писалището на Уоруик, твърдо решена да чака съпруга си, дори ако той се върнеше чак на разсъмване.

И наистина, когато Уоруик се върна у дома, вече се зазоряваше. Жена му го посрещна с искрящи от гняв очи. Той я погледна с искрено учудване.

— Заради мен ли останахте толкова дълго будна, мадам? На какво дължа тази чест?

— Трябва да поговорим.

— И за какво?

— Снощи ме поздравиха като бъдеща майка, но аз съм съвсем сигурна, че не нося дете под сърцето си. Ще бъдете ли така любезен да ми обясните защо излъгахте?

Уоруик посегна към бутилката с уиски, която стоеше на писалището, отпи голяма глътка и я остави.

— Какво отговорихте на Матилда?

— Би трябвало да знаете, че съм достатъчно деликатна да премълча истината, поне засега.

— Това заплаха ли е, скъпа моя? — попита с мек, но много опасен тон мъжът.

— Точно така — потвърди тя и се усмихна презрително. — Тъй като не си давате труд да ми обясните каква игра играете, аз се намирам в неизгодно положение. Получавам само заповеди, без да знам нищо, следователно съм принудена да действам слепешката. Затова изслушайте предложението ми. Ще продължа да се преструвам на сияеща от щастие бъдеща майка, ще ви подкрепям във всичките ви абсурдни планове, а като ответна услуга вие ще ми позволите да остана в Чатъм Менър. Не ме принуждавайте да ви придружа в кралския двор, моля ви.

Уоруик се приведе към нея и сложи един пръст под упорито вирнатата й брадичка.

— Убивате чуждия дивеч, крадете коне — и изнудвате! Какви още таланти се крият под блестящата ви красота, милейди?

Вбесена, Ондин отблъсна ръката му.

— Вече започвам да мисля, че се оженихте за мен именно заради тези ми качества, Уоруик Чатъм!

Мъжът прекоси стаята с големи крачки и се изправи пред креслото, в което седеше Ондин. Приведе се и зашепна в ухото й:

— Нищо няма да оспорите, милейди. Моята лъжа може по всяко време да се превърне в истина, защото отговаря на най-съкровеното ми желание. За да постигна тази цел, бих употребил дори насилие. — Той се изправи и се обърна към камината. — Никога вече не ме заплашвайте, Ондин.

Гневна и отчаяна от погрешната стъпка, младата жена скочи на крака.

— Би трябвало да ми благодарите, защото бях твърде смаяна и не ви изобличих в лъжа! За Бога, крайно време е да ми обясните какво става тук! Наредили сте да ме охраняват най-строго, избягвате въпросите ми, а тази нощ в стаята ми се появи някакъв призрак…

— Какво? — Уоруик се озова с един скок до нея и пръстите му се впиха болезнено в раменете и. — За какво говорите?

— Причинихте ми болка!

Хватката му се разхлаби, но ръцете му не я пуснаха.

— Какво се случи?

— Докато лежах в леглото, някой започна да шепне.

— Не беше ли само игра на въображението ви?

— Не.

— Какво точно чухте?

— Името си. А после гласът пошепна: „Студено ми е и съм сам-сама. Ела при мен.“

Уоруик я пусна внезапно и се втурна да претърсва стаята. Ондин го следваше по петите. След като търсенето не даде резултат, той приседна на леглото й и въздъхна.

— Вероятно сте сънували.

— Сигурна съм, че не беше сън.

— Нищо не открих.

— Милорд Чатъм, аз може да съм крадла на дивеч и коне, може да съм изнудвачка, но разумът ми е все още ясен. Не страдам от халюцинации.

— Каквото и да е било… — Той стана и отиде при нея. — Ако отново чуете същия шепот, веднага ме уведомете.

— Аха, още една заповед! — изсъска вбесено тя. — Какво друго ми остава, освен да се подчиня!

Пръстите му отново се впиха в раменете й.

— Престанете най-после да се борите с мен и ми се доверете, Ондин! Нали искате да си възвърнете свободата. А аз се заклевам да се грижа за вас до края на дните ви.

Смутена, Ондин сведе глава. Значи той искаше да я използва за някаква своя цел, а после просто да я отстрани от живота си… Тя се откъсна от него и отстъпи назад.

— Как ще ви повикам, когато почти никога ви няма?

— От днес нататък ще бъда постоянно близо до вас. Вече няма да зарезвате вратата.

Не знаейки какво да мисли, Ондин сведе глава. Уоруик я привлече отново към себе си. Първата й реакция беше да го отблъсне, но като видя меката усмивка в златнокафявите му очи, съпротивата й се стопи.

— Ондин — прошепна задавено мъжът. — Името ви води началото си от прастар мит. Ондин е била морска нимфа, прекрасна изкусителка, която завладяла сърцето на един мъж и станала негова жена. Така влязла в света на смъртните. А вие се върнахте в живота, скъпа моя, разбира се, с моя помощ. Вярвайте ми, моля ви. Ще пазя вашия живот с цената на своя, кълна се в това.

Никога не беше говорил с нея толкова настойчиво и с такова силно чувство. Объркана, Ондин успя само да кимне с глава. Уоруик я вдигна, отнесе я на леглото, положи я нежно върху завивката и разпростря медноцветните къдрици по възглавниците.

— И вие сте красива като нимфата от легендата, Ондин… — Той затвори очи за миг, а когато ги отвори, отново заприлича на дръзкия, властен лорд, която я бе спасил от бесилката. — Лека нощ — проговори хладно той. — И не забравяйте, след три дни потегляме за Лондон.

— Не! Аз… не мога! — проплака тя и от гърлото му се изтръгна ядна ругатня.

— Няма да разговаряме повече по този въпрос, милейди. Ще ме придружите дори ако трябва да употребя сила. Няма да се поколебая да го сторя, знайте това.

Без да каже нищо повече, той излезе от стаята й. Вратата остана отворена. Трепереща, Ондин издърпа завивката до брадичката си. Господи, как го мразеше! Не по-малко обаче мразеше и себе си, защото го обичаше.