Илейн Барбиери
Непорочност (9)

9

Частити разкърши скованата си снага и пристъпи към фургона, където Рийд разпрягаше конете. Преди минути бяха спрели да си починат — първата им спирка, откакто бяха срещнали непознатите мъже. Доволна, че най-после има възможност да повърви, тя погледна небето. За миг й се стори забавна мисълта, че е свикнала да преценява по слънцето кое време на деня е, както правеше Рийд. Вече бе напълно привикнала с всичко онова, което й се струваше твърде старомодно преди дни, когато все още изпитваше съмнения, оставяйки цивилизования Изток зад гърба си.

Сега обаче беше съвсем друг човек. Бледата жена със скромни дрехи, строга прическа и очила, която се бе качила на влака за Колдуел, Канзас Сити, преди няколко седмици, вече не съществуваше. Дълго налаганото й строго благоприличие и дисциплина, сега бяха изместени от други черти на нейната външност и характер.

Частити се усмихна при тази мисъл. Не, това не бяха нови черти на нейната натура. Те просто бяха лежали под повърхността, потискани от мъчителните спомени и страха, които вече бяха заровени, за да почиват в мир. Сега й оставаше само надеждата. Рийд й бе помогнал да се преобрази така. Неговото присъствие и силата на емоциите, които бе разпалил в нея, я бяха накарали да разтвори сърцето и съзнанието си.

Потънала в мисли, Частити отново погледна към небето. Наближаваше пладне. Рийд бе пришпорил бясно конете след срещата им с двамата непознати рано сутринта. Тревожеше я едва потисканото напрежение, което долавяше у него. Знаеше, че той не вярва двамата мъже да са онези, за които се представяха. Кой знае защо, тя също не им бе повярвала. Имаше нещо в начина, по който я гледаха, от което кожата й настръхваше. Частити подозираше, че Рийд ще спира все по-рядко, докато не стигнеха до мисията. Тази мисъл я изпълваше с противоречиви емоции.

Внезапно доловила нечие присъствие зад гърба си, Частити рязко се извърна и се стъписа при вида на приведения индианец, наполовина прикрит зад храстите. Прикована под пронизващия му поглед, тя нямаше сили нито да извика, нито да се помръдне. С разтуптяно сърце, Частити преглътна мъчително и едва намери сили да се извърне към фургона.

— Рийд!

Той я погледна и след миг се озова до нея.

— Какво има, Частити?

— Видях индианец…

Тя погледна панически към храстите, където преди миг бе зърнала непознатия. Очите й се разшириха от изумление.

— Вече го няма!

— Видяла си индианец в храстите?

— Да. — Частити дори не осъзнаваше, че трепери. — Беше ей там, в храстите. Не каза нищо. Само ме гледаше.

Тя остана скована от ужас, докато Рийд претърсваше храсталака. След минути той се върна при нея и й каза, свъсил вежди:

— Тръгнал си е. Няма смисъл да се опитвам да го догоня. Не се притеснявай, Частити. Индианските племена не са създавали проблеми от години.

Тя кимна припряно.

— Сигурно.

— Все пак мисля, че ще е най-добре да тръгваме. Колкото по-скоро стигнем до мисията, толкова по-добре. — Рийд замълча и се вторачи в разтрепераната й фигурка. В погледа му Частити видя загриженост, съжаление и цяла буря от емоции, които не можеше да назове. — Съжалявам, Частити — прошепна той. — Не трябваше да те вземам със себе си.

— Моля те, Рийд, не говори така.

— Частити, само да можех…

Внезапно думите му замряха. Рийд стисна зъби и отстъпи крачка назад.

— Трябва да вървим.

Доловила напрежението в гласа му, Частити се огледа припряно и го последва, без да каже и дума.

 

Частити, само да можех…

Недовършеното изречение все още отекваше в съзнанието му.

Ако можех да върна времето назад и да започнем всичко отначало. Ако можех да изтрия образа на Джени от съзнанието си. Ако можех да повярвам, че няма да те изгубя…

Отново бяха на пътя и конете теглеха фургона с уверена крачка. Частити седеше плътно до него, а топлината на крака й, притиснат към неговия, притъпяваше болката от раната в бедрото му, която все още не беше зараснала напълно. Дори за това я беше излъгал. Не се беше опитал да предотврати битка на живот и смърт, а сам я беше предизвикал с простичките думи: „В името на закона!“.

Но бе допуснал да прояви небрежност. Бе нахлул в дупката на Маккой с мисълта, че партньорът му е заминал за града. И тази грешка едва не му костваше живота.

Е, беше оцелял, но не можеше да каже същото за Маккой. Дори бе успял да предаде партньора му на властта, преди да припадне от болка, а веднага щом се съвзе, прибра и наградата си, без да го е грижа да очевидното презрение в очите на шерифа.

Дали щеше да види същото това презрение и в очите на Частити, щом тя научеше истината за него? Скоро щеше да разбере. След онова, което се случи рано тази сутрин, беше повече от ясно, че трябва да я отведе в мисията колкото е възможно по-скоро. Защото при вида на Търнър и Бартел, които препускаха към тях по пътя, по гръбнака му бяха плъзнали ледени иглички — поредната проява на безпогрешния му инстинкт, който с времето се беше научил да не подценява. А индианците, които изчезваха така внезапно, както се и появяваха, бяха още едно опасно усложнение, с което трябваше да се съобразява.

Рийд погледна Частити. Беше свъсила вежди в замислена гримаса. Плъзна ръка около талията й и докосна устните й със своите.

Обичаше тази жена. Дълго време бе отказвал да признае тази истина пред себе си по безброй причини, които сега му се струваха маловажни. Изпитваше крещяща нужда да й го каже. Частити трябваше да знае, че…

Внезапно Рийд долови тропот на конски копита. Вдигна рязко глава и видя ездачите, които препускаха в далечината.

Дали не бяха индианци?

Не. Рийд замръзна. Ръката му неволно отпусна скованите рамене на Частити. Сега почти му се искаше да са индианци.

Рийд посегна и свали предпазителя на лъскавия револвер, скрит под седалката. За миг ръката му докосна гладката повърхност на пушката до него. Надяваше се да не се наложи да ги използва.

С изострени до крайност сетива, Рийд впери поглед в приближаващите ездачи. Бяха петима. Броят им съвпадаше. Напрегна погледа си, за да различи чертите на водача им. Беше строен, среден на ръст. Това също съвпадаше. Двамата мъже, които яздеха покрай него, бяха същите, които срещнаха сутринта. Рийд спря конете и зачака.

Само един поглед към водача им отблизо му стигаше. Беше Морган…

— Мистър Джеферсън! Колко се радвам да ви видя отново!

Рийд се сепна. Нима Частити наистина поздравяваше това безсърдечно копеле? Стъписан, той забеляза сърдечната топлота в погледа й, когато се усмихна на Морган.

Морган също й се усмихна и докосна с пръсти периферията на шапката си.

— И аз се радвам да ви видя, Частити. Вие сте последният човек, който очаквах да срещна в тази пустош, но мога да ви уверя, че това е приятна изненада. Бартел спомена, че се е натъкнал на фургона ви рано тази сутрин и аз реших да се уверя с очите си дали наистина е възможно по тези места да има две красиви жени с червени коси.

По лицето на Частити плъзна приятна руменина, а Рийд изглеждаше стъписан. Не му допадаше начинът, по който Морган гледаше Частити. Не по-малко го озадачаваха и загадъчните погледи, които си разменяха мъжете от бандата му. Имаше чувството, че и те самите не са съвсем сигурни какво ще предприеме Морган в следващия момент.

— Рийд, това е мистър Уил Джеферсън — обърна се Частити към него. — Онова, което се случи в магазина на мистър Добс, докато беше болен… — Тя се поколеба, видимо смутена. — За щастие, мистър Джеферсън се озова наблизо. Той много ми помогна.

Рийд се насили да се усмихне.

— Радвам се, че имам възможност да ви благодаря, че сте помогнал на Частити, мистър Джеферсън. Името ми е Рийд Фарел. Двамата с Частити пътуваме към мисията. Вашите хора ми казаха, че съм пропуснал отбивката.

— Така е. Но не мога да скрия, че пропускът ви ме прави щастлив. Иначе никога нямаше да имам възможност да се срещна отново с красивата ви съпруга.

Съпруга. Частити го погледна крадешком. Рийд знаеше какво си мисли тя. Частити не умееше да лъже и несъмнено щеше да побърза да поправи погрешното впечатление на Морган. Трябваше да я изпревари.

— Не знаех, че правителството е отворило индианските територии за скотовъдство.

— Още не е… поне официално. Имам устна договорка с индианците.

Рийд кимна. Едва успяваше да удържи дружелюбното изражение на лицето си.

— Сигурно ранчото ви е наблизо?

— Така е. Не е кой знае какво, но засега върви добре.

Да, Рийд бе готов да се обзаложи.

Усмивката на Морган беше повече от ослепителна, когато вметна:

— За мен ще бъде удоволствие, ако се отбиете у дома за през нощта. Готвачката ми умее да готви вкусно и винаги има обилна храна на масата.

— Много мило от ваша страна. — Думите засядаха на гърлото на Рийд. — Но двамата с Частити вече нямаме търпение да стигнем до мисията.

— Наистина съм разочарован. — Кръвта на Рийд закипя във вените му, щом Морган се обърна към Частити с лъчезарната си усмивка. — Надявам се да убедите съпруга си да промени решението си, Частити. Ние с приятелите ми рядко имаме възможност да споделим трапезата си с толкова приятни хора.

Частити погледна несигурно Рийд.

— Съжалявам — отвърна твърдо той. — Не мога повече да отлагам пристигането си в мисията. Надявам се да ме разберете.

Усмивката на Морган рязко се стопи, а Рийд посегна уж да почеше бедрото си, но ръката му се плъзна към приготвения револвер. В този момент изпитваше такава ненавистна омраза, че почти се надяваше Морган да го предизвика.

— Е, така да бъде. Предполагам, че няма начин да ви накарам да размислите — каза накрая Морган, отново нагласил обезоръжаващата си усмивка. — Надявам се да нямате нищо против да ви посетя в мисията, след като се установите.

— Разбира се, че не. — Рийд бавно се изправи. — Всеки е добре дошъл в мисията.

— Оценявам това, преподобни.

Вбесен от ироничната усмивка на Морган, Рийд реши да сложи край на този фарс.

— Съжалявам, че трябва така набързо да се разделим, но наистина е време да вървим.

— Аз също съжалявам, мистър Джеферсън — добави Частити с нотка на искрено съжаление. — Надявам се да се видим отново.

— Не се съмнявайте, мадам.

Морган докосна ръбчето на шапката си, а Рийд шляпна конете и те отскочиха бясно напред.

Минутите се проточиха. Частити седеше до него, скована и безмълвна. Рийд обаче знаеше, че тишината помежду им няма да продължи дълго.

 

Морган се взираше с присвити очи във фургона, който се отдалечаваше по пътя. Смутени от възцарилата се тишина, хората му си разменяха напрегнати погледи.

— Това беше пълна загуба на време — вметна накрая Уолкър.

Морган се обърна рязко към него и процеди през зъби:

— Така ли мислиш? Аз пък мисля, че всичко се развива по план.

Рошавите мустаци на Уолкър потрепнаха.

— Сигурно си видял нещо, което аз съм пропуснал, но според мен свещеникът ясно даде да се разбере, че не му допада начинът, по който зяпаш жена му.

— Така ли? Не му обърнах много внимание. Гледах повече жена му… а и тя ме гледаше. И даде ясно да се разбере, че се радва да ме види отново.

Уолкър сви рамене.

— Изглежда е така.

— Изглежда по-добре, отколкото я помнех. Има нещо в тая жена. — Гърдите на Морган се повдигаха развълнувано. — Струва ми се, че огън гори не само в косите й. Тя искаше да ме опознае по-добре… и скоро ще има тази възможност.

— Не и ако това зависи от съпруга й.

— Той няма да може да я спре.

Напрегнатата тишина, която последва думите на Морган, бе нарушена от предпазливия въпрос на Уолкър:

— Нали не си мислиш това, което предполагам, че мислиш?

— Това са диви земи, Уолкър, индиански земи. — Морган повдигна иронично тъмните си вежди. — Случват се всякакви неща.

Уолкър огледа колебливо мъжете наоколо си. Те гледаха слисано Морган, а мислите им явно се движеха в същата посока като неговите.

— Не говориш сериозно! Тук сме добре, живеем си спокойно и никой не ни закача. Убием ли свещеника обаче, сами ще викнем проблемите на прага си. Ще ни погнат половината шерифи на Запада!

Морган поклати бавно глава.

— Не мисля.

Уолкър обаче не се предаваше.

— Ами Кончита? Тя едва ли ще се примири току-така.

— Никой няма да я пита.

— Внимавай, Морган. Тази жена е много по-хитра, отколкото си мислиш.

Морган стисна гневно устни.

— Мога да се оправя с всеки проблем, включително и с някаква си мексиканска кучка, която може да си намери нов подслон под първата попаднала й кръчма!

— Ти наистина си бил студено копеле!

— Сигурно — отвърна Морган, а погледът му отново се плъзна към прашната пътека, където преди минути се беше изгубил пътническият фургон. — Но имам чувството, че Частити ще може да ме стопли.

— Всичко това ми навява лошо предчувствие — намеси се накрая и Симънс. — Няма да участвам, Морган.

Морган го изгледа свирепо.

— Кой те пита дали искаш да участваш?

— Връщам се в лагера.

— Не, нищо подобно. Първо ще намерим проклетото стадо и ще си свършим работата. — Той се обърна рязко към Търнър. — А Търнър ще ни води.

Търнър стисна ядно зъби.

— Говедата избягаха през нощта, казах ти вече. Сигурно са се пръснали из цялата околност.

— Напротив, ти много добре знаеш къде са — процеди Морган с убийствен тон, — Само че си твърде мързелив, за да ги доведеш обратно в лагера. Този път обаче няма да се измъкнеш, защото отиваме да ги съберем и никой от нас няма да се връща без тях. Е, води ни!

Търнър изруга под носа си и пришпори коня си в бесен галоп.

Морган го последва, вперил мрачен поглед в гърба му. Мислите му отново се върнаха към жената, която бе потеглила в противоположната посока, и от устните му се откъсна сподавена въздишка. Отново му се бе изплъзнала, но само временно.

Морган се овладя. Скоро щеше да я има.

 

Най-после Частити проговори:

— Ти не го харесваш, нали?

Фургонът подскачаше по неравния път. Бяха изминали часове, откакто оставиха Морган зад гърба си. Оттогава почти не бяха разговаряли.

Рийд, не бързаше да отговори. Как можеше да й обясни в каква ситуация са попаднали — опасна ситуация, усложнявана допълнително от обстоятелства, които тя очевидно не забелязваше. Морган искаше Частити. И макар сполучливо да прикриваше от нея долните си помисли зад дружелюбната фасада, не бе успял да заблуди Рийд. Стомахът му се обръщаше от гняв, който трудно му се отдаваше да потисне.

— Рийд?

Денят се стопяваше. Наситените цветове на залеза осветяваха лицето на Частити, когато той най-после се обърна към нея. Хрумна му, че няма на света по-красива гледка от тази, която погледът му галеше в момента.

— Рийд…

Той се бореше да прикрие изгарящите го емоции.

— Не харесвам кого?

— Много добре знаеш кого имам предвид.

Рийд мълчеше.

— Държа се грубо с него.

— Така ли?

— Знаеш, че е така.

— Съжалявам, но нямаме време за приятелско посещение, което да прибави още един ден към пътя ни до мисията.

— Ти беше груб.

— Щом смяташ така.

— Но защо? Той ми помогна, Рийд! Кой знае какво би сторил мистър Добс, ако не знаеше, че имам някой зад гърба си. Наистина не знам какво щеше да се случи, ако мистър Джеферсън не ме беше защитил.

— Много си наивна, Частити.

— Това пък какво трябва да значи?

Внезапно почувствал се неспособен да прикрива повече гнева си, Рийд изрече ядно:

— Означава, че не умееш да виждаш очевидното, когато е скрито зад фалшива усмивка.

Частити сякаш замръзна.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че мистър Джеферсън не е бил искрен?

Рийд стисна поводите на конете с такова ожесточение, че кокалчетата на ръцете му побеляха.

— Да, и това е само част от всичко.

— Какво, за бога, се опитваш да ми кажеш?

— Той те желае, Частити!

Частити трепна, а лицето й се обля в гъста руменина.

— Грешиш! Той просто е любезен и загрижен. Нали говори с него! Той е истински джентълмен!

Рийд преглътна язвителния отговор, който напираше на устните му.

Изведнъж лицето на Частити се смекчи.

— Сигурно трябва да се чувствам поласкана, задето ме намираш толкова желана. — Руменината по бузите й се сгъсти. — Ти си предубеден, Рийд, заради всичко онова, което се случи помежду ни. Виждаш ме в различна светлина, а за другите мъже аз съм просто жена. Мистър Джеферсън просто се държа дружелюбно.

— Ще трябва да ми повярваш, Частити — отвърна Рийд. — Стотици пъти съм бил свидетел на това. Знам какво видях в очите му.

— Грешиш.

— Напротив.

— Не искам да споря с теб, Рийд. Но и не искам заради мен да се държиш грубо с мистър Джеферсън. Обещай ми, че няма повече да се държиш така.

— Не мога да ти обещая.

— Защо си толкова упорит?

Рийд стисна безмълвно зъби.

— Няма да ми отговориш, така ли?

Частити се пое дълбоко дъх, щом отговор отново не последва.

— Къде ще спрем за през нощта?

— Няма да спираме.

Частити го погледна слисана.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че ще пътуваме и през нощта.

— Но вече притъмнява. Нищо няма да виждаме!

— Нощта е ясна, и освен това има пълнолуние. Ако се наложи, ще вървя напред с факлата, а ти ще управляваш фургона.

— Това е нелепо!

— Нямаме избор.

— Нямаме избор? Заради мистър Джеферсън ли? Това ли се опитваш да ми кажеш?

— Просто ситуацията се промени, Частити. Наоколо вече не е безопасно.

— Заради мистър Джеферсън… или заради онзи индианец? — Лицето й внезапно пребледня. — Нима… се боиш, че индианците ще ни нападнат?

— Не.

— Какво тогава?

Рийд отново премълча.

— Значи е заради мистър Джеферсън! — Частити тръсна буйно глава. — Какво ти става, Рийд? Та той е скотовъдец, като всеки друг! Изкарва си прехраната, като отглежда животни.

— Лъжеш се, Частити.

— Какво искаш да кажеш? — Неочаквано тя сграбчи ръцете му и ги разтърси силно, така че Рийд се видя принуден да спре конете. — Кажи ми!

— Добре! — Победен от обземащото го чувство на безсилие, Рийд изръмжа: — Все едно, рано или късно щеше да го разбереш! Името на този човек не е Джеферсън. Казва се Морган, Уил Морган. И не е скотовъдец като всеки друг, който се опитва да си изкара прехраната като отглежда животни. Той е престъпник, крадец на животни. Той отвлича стадата на хората, не ги отглежда, Частити.

— А ти откъде би могъл да знаеш всичко това? — промълви като насън Частити. — Той не те познава.

— По улиците на всички големи градове на Запад са разлепени негови снимки. Властите го издирват.

— Снимки…

— В Тексас го търсят за кражби на добитък… и за убийство.

— Убийство! — Частити притвори очи. Когато след миг го погледна отново, тялото й видимо трепереше. — Не, не ти вярвам. Сгрешил си. За теб тези земи са също толкова непознати, колкото и за мен! Онзи Морган, за който ми говориш, трябва да е някой друг, който просто прилича на мистър Джеферсън.

— Чуй ме, Частити! — Рийд разтърси раменете й потърси погледа й. — Не съм сгрешил. Това е Морган, няма никакво съмнение. Сигурен съм, защото от години съм по следите му!

— По следите му? — Очите й се разшириха от недоумение. И сякаш внезапно проумяла, Частити пророни: — Мистър Джеферсън не е мистър Джеферсън. Той е Уил Морган. — Тя повдигна смело брадичка, а гласът й потрепваше, когато го запита: — Това означава ли, че ти също не си Рийд Фарел? Кой си ти, Рийд?

— Частити, моля те…

— Ти не си свещеник, нали, Рийд?

Рийд се взираше напрегнато в очите й.

— Не, не съм.

— Кой си ти? Какъв си?

Рийд почувства надигащата се в тялото й истерия.

— Не се страхувай от мен, Частити, моля те — прошепна отчаяно той. — Името ми е Рийд Фарел, точно както ти казах.

— Човек на закона ли си? Това ли е?

— Не.

— Какъв си тогава?

Рийд стисна отчаяно раменете й.

— Аз съм ловец на глави.

Ръцете му доловиха тръпката, която премина по тялото й. Опита се да я привлече към себе си, но тя се бореше ожесточено.

— Махни ръцете си от мен! Пусни ме! — извика неистово тя.

Рийд я отпусна и прошепна:

— Нямаме време, Частити. Каквото и да си мислиш за мен, трябва да вървим. Трябва да се махнем оттук. Не сме в безопасност.

Частити се отдръпна смълчана от него, а внезапно скованите и рамене видимо потрепваха.

— Трябваше да се досетя. Раната на крака ти… не са те ранили, докато си се опитвал да предотвратиш престрелка, нали?

— Не.

— Ти си участвал в битката. Другият оцеля ли?

— Не.

— О, господи…

Рийд посегна да я докосне.

— Не! — Гърдите й се повдигаха учестено. — Онзи мъж… мистър Дженкинс… не беше служител на правителството, нали?

— Не. Донесе ми карта на местността. Скривалището на Морган е недалече оттук.

— Значи затова си дошъл.

— Да.

— Всичко, което ми каза за себе си, е било лъжа. Не те очакват в мисията. Ти не си свещеник. Не те е грижа за децата на индианците или колко много им трябва учител. — Частити се разсмя истерично. — Всичко е било измислица!

Рийд не й отговори.

— Излъга ме за всичко, нали! — В гласа й се долавяше горчива нотка.

— Да.

— Защо?

— В индианската мисия очакват да пристигнат свещеник и неговата съпруга.

Частити премигна.

— И ти реши да им дадеш онова, което са очаквали. А аз съм ти била под ръка… и достатъчно наивна, за да повярвам на всичко, което ми кажеш. — Частити докосна челото си с разтреперана ръка.

Рийд се огледа безмълвно наоколо. Вечерният сумрак се спускаше над притихналата земя.

— Сега нямаме време за това, Частити. Трябва да се махнем оттук. Трябва да стигнем до мисията колкото е възможно по-скоро. Там ще бъдеш в безопасност.

— Преди не те е било грижа дали съм в безопасност.

— Лъжеш се. Но сега ситуацията се промени. Не знаех, че си срещнала Морган. Не очаквах, че той ще те търси. И не знаех, че той…

— Че той ме желае? — Частити си пое накъсано въздух. — Кой си ти в действителност, Рийд? И дали в момента ми казваш истината? Вече не знам кое е истина и кое лъжа. И когато се любехме ли се преструваше?

— Не.

— През цялото време си ми се надсмивал.

— Не!

Той посегна към нея, но Частити се отдръпна.

— Не ме докосвай!

Болката в очите й го потресе. Той отново посегна към нея, но се оказа неподготвен, когато мъничката й длан внезапно се издигна във въздуха и се стовари върху лицето му с всички сили.

Замаян за миг, Рийд видя неподправения ужас, който премина по лицето й. Тя рязко се обърна и скочи на земята. Измина дълъг миг, преди той да се осъзнае и да я последва. Но силуетът й вече изчезваше в сенките.

 

— Частити! Не бягай от мен, моля те!

Гласът на Рийд отекваше след нея в тъмнината. Дочуваше тежките му стъпки, които все повече я приближаваха, и още по-сляпо се втурна през гъстите сенки по осеяната с накапали листа земя.

Нощта все повече притъмняваше. Тъмнината не й беше враг, но не можеше да бъде сигурна и дали й е съюзник. Вече нямаше истини. Всичко бе лъжа. Рийд й беше казал, че има нужда от нея, а се бе оказало лъжа. Всяка мила дума, всеки шепот в мрака, всеки поглед и всяко докосване… всичко беше лъжа!

Частити ускори крачка. Поемаше си дъх с резки, задавени хрипове. Дочу приглушен стон и бавно осъзна, че се е изтръгнал от собствените й устни. Не, нямаше да плаче! Може да беше глупачка… може да беше наивна, но не беше толкова слаба, че да плаче. Нямаше нужда от Рийд! Нямаше нужда от никого! Щеше сама да се върне към истинския живот и цивилизацията, и там да продължи, както си бе запланувала. Скоро щеше да забрави, че някога е преживяла целия този кошмар!

Тежките стъпки зад гърба й се приближаваха. Частити се обърна да погледне назад.

Не видя стръмния склон пред себе си, докато не беше вече твърде късно, и се затъркаля надолу като неуправляема детска играчка, а главата й се удряше във всеки изпречил се пред нея камък.

 

Рийд се спря за миг и се огледа. Гърдите му тежко се повдигаха и спускаха. Раната на бедрото му пулсираше. Вслуша се в мрака. Забързаните стъпки на Частити пред него бяха стихнали. Напрегна погледа си в сенките на мрака, но не долови никакво движение. Обхванат от внезапна тревога, Рийд извика с всички сили:

— Частити, къде си?

Тишина.

— Отговори ми, Частити! Не се бой от мен, моля те!

Тишината се проточваше неумолимо.

Нещо не беше наред. Частити не се криеше умишлено. Тя никога не би го направила. Нещо се беше случило.

Изведнъж му хрумна, че беше тръгнал от фургона без револвера си и изруга наум. После продължи да пристъпва предпазливо напред.

— Частити, къде си?

Пътеката рязко се снишаваше. Веднага щом видя стръмния склон, Рийд се досети какво трябваше да се е случило.

— Частити, добре ли си? — извика той.

Никой не му отговори. Рийд започна да се спуска опипом по склона. Спъваше се и залиташе, а възелът в гърлото му се стягаше с всеки изминал миг. Отново се огледа и извика името й, щом стигна дъното на склона.

Дочу сподавено ридание и замръзна. След миг отново дочу приглушен глас и видя Частити. Лежеше на няколко ярда от него. Опита се да се изправи, щом Рийд стигна до нея.

Лицето й беше в сянка и изпърво не можа да я види ясно.

— Добре ли си, Частити? — Ръката му трепереше, докато отмяташе влажен кичур от лицето й.

— Ти ли си, Рийд? — Гласът й звучеше неестествен и дрезгав. — Ти ли си наистина?

Той я притегли в обятията си, а в следващия миг вече я целуваше жадно и ненаситно. Целуваше я и й повтаряше с всички възможни думи, че я обича, че винаги ще е до нея, когато тя има нужда от него, че за него тя е всичко на този свят и че никога няма да я остави да си отиде.

Но Частити не му отговаряше. Рийд се отдръпна предпазливо.

— Какво има, Частити?

— Главата ме боли.

Страх скова тялото и гласа му.

— Можеш ли да се изправиш?

Помогна й да се изправи на крака. Коленете й обаче поддадоха и Рийд я взе на ръце.

— Не можеш да ме носиш — прошепна уморено тя.

— Напротив, мога.

Главата й натежаваше сънено на гърдите му, когато най-сетне се добраха до колата. Качи я във фургона и внимателно я положи на земята. Запали лампата и навлажни чисто парче плат, за да избърше праха от лицето й. Кожата й беше насинена и раздрана, но в неговите очи Частити никога не беше изглеждала по-красива.

Рийд обгърна бузите й в дланите си и прошепна:

— Обичам те, Частити.

За миг насълзените й очи задържаха погледа му. Гласът й беше накъсан, когато му отговори:

— Наистина ли… или е поредната лъжа?

С едно движение Рийд свали свещеническата якичка от врата си и я захвърли на пода.

— Вече можеш да ми вярваш, Частити. Искам също да знаеш, че никога не съм те лъгал, докато съм те държал в ръцете си.

Частити не му отговори. Вместо това се опита да се изправи.

— Какво правиш?

— Нали ми каза, че трябва да пътуваме и през нощта? Че тук не било безопасно?

— Така е. — Рийд неволно се усмихна. — Но не сега. Искам още малко да те подържа в ръцете си.

Частити се отпусна на гърдите му, а той не спираше да я притиска в прегръдките си, докато тялото й не се успокои.

Мъждивото пламъче на лампата потрепна, когато Рийд отново прошепна в косите й:

— Обичам те, Частити. — Думите излязоха от устата му толкова естествено, колкото дъждът се откъсва от небето. — Обичам те.

 

Зората вече протягаше дантелени пръсти през нощното небе, когато Морган се събуди. Още замаян от съня, той огледа спалнята. Смръщи вежди при вида на разхвърляните дрехи, седла и струпаните вещи на Кончита, пръснати в хаос из стаята. Хрумна му, че трябва да се погрижи Кончита да изнесе нещата си и да почисти стаята от всички следи за присъствието й. Частити беше родена дама. Едва ли щеше да приеме мисълта, че предшественицата й е долна уличница като Кончита.

Морган бавно приседна в леглото си. Откакто се бяха отдалечили от фургона, нещата не се развиваха по вкуса му. Търнър ги бе отвел до мястото, където бяха нощували говедата. Наблизо намериха онова, което беше останало от стадото, и го докараха обратно в лагера. Хората му шумно протестираха, щом им заяви, че ще започнат да ги жигосват веднага. Работиха до залез слънце.

Когато се върнаха в къщата, Кончита беше непривично мълчалива. Тя не направи опит да го последва в спалнята му, когато се оттегли за през нощта, и Морган най-после проумя, че поне част от онова, което му бе казал Уолкър, е самата истина. Кончита наистина беше по-умна, отколкото я беше смятал. Явно бе проумяла, че между тях всичко е свършило, и че няма нужда да се опитва да го разубеждава. И двамата с Уолкър отчасти се оказаха прави за нея. Кончита беше умна и безспорно беше уличница. Знаеше къде й е мястото, кога да действа и кога да се предаде. Що се отнасяше до нейните гозби… при тази мисъл Морган си спомни белите, нежни ръце на Частити. Съмняваше се да я бива за домакинска работа, но тези гладки ръце несъмнено можеха да вършат чудеса на други места.

Внезапно Морган се изправи. Съседната стая тънеше в тишина. Все още беше твърде рано. Кончита още не беше заела мястото си до огнището. Мъжете едва ли щяха да се зарадват, ако ги накараше да се захванат за работа, преди да са закусили, но щяха да се подчинят. Едва ли биха се осмелили да роптаят, защото знаеха, че не бива да му се противопоставят, особено когато твърдо си е наумил нещо.

Морган се ухили по хлапашки. Този път си беше наумил нещо твърде специално. Щеше да направи всичко възможно, за да продаде досадното стадо колкото е възможно по-скоро, да плати на хората си и да отведе Частити със себе си, за да прекарат заедно остатъка от живота си. Щеше да я заведе, където пожелаеше. Онзи нещастник, съпругът й, едва ли й беше показал кой знае какво от живота, но той щеше да й осигури само най-доброто. Щеше да стои неотлъчно до нея и да й угажда, докато не станеше изцяло негова.

Е, добре, Частити несъмнено беше истинска дама. Сигурно щеше да му е нужно време, за да я привърже към себе си, но той нито за миг не се съмняваше, че тя си заслужава усилието. Сега почти долавяше вкуса на меките й устни, почти можеше да почувства гладката й кожа, притисната към неговата. И почти дочуваше гласа й да шепне неговото име, докато нахлува дълбоко в нея.

О, да, Частити несъмнено си струваше усилието, но проклет да беше, ако чакаше и минутка повече, отколкото е нужно, за да я притежава.

Погълнат от горещи мисли, Морган се облече набързо и излезе във външната стая. Всички спяха кротко в леглата си.

— Ставайте, мързеливци! — извика той. — Тази сутрин ще работим по-отрано. Онзи търговец в Седалия няма да ни чака цяла вечност, а господ ми е свидетел, че имаме доста работа.

Мъжете се размърдаха неохотно, а Морган пристъпи към огнището, доволен да намери там готова каничка с кафе. Кончита вече изваждаше първото плато с бисквити от огъня. Кучката явно вече знаеше къде й е мястото. Е, добре, сигурно даже щеше да му липсва мъничко.

Морган отпиваше спокойно от кафето си, докато хората му сънливо се измъкваха от леглата си.

 

Рийд се раздвижи. Ръката му импулсивно се сви около топлите рамене на жената, която спеше, притисната към него. Вдиша аромата на косите й. Помилва меката й плът.

И рязко се събуди!

Рийд се вгледа в свежата дневна светлина, която се процеждаше през пролуките в брезента. Не можеше да повярва, че си е позволи да проспи цялата нощ. Погледна към Частити, която спеше безшумно край него, и изруга наум. Синината на бузата й бе потъмняла, а на челото й бе излязла безформена цицина. Блузата и полата й бяха прашни от снощното падане, а в огнените й коси се бяха оплели мъртви листа. Рийд мислено си припомни обзелият го смъртен ужас, когато я бе видял да изчезва в нощта, и залялата го минути по-късно вълна на облекчение, щом я видя отново. А когато се върнаха във фургона, я бе притиснал в обятията си и зачакал страхът й да отмине.

Клепачите й потрепнаха и Рийд сдържа дъха си. Частити отвори бавно очи. Бяха ясни и спокойни. Тя понечи да се раздвижи, но внезапно простена от болка и посегна да докосне челото си.

— Какво има, Частити?

— Ужасно ме боли главата.

Рийд се намръщи. Частити се бе наранила по негова вина. Беше се поддал на гнева си, след като видя как самоотвержено Частити защитава Морган. Беше избълвал истината на един дъх, а тя се изплаши и избяга от него.

— Съжалявам, Частити. — Той се насили да се усмихне. — Имаш цицина на челото си. Главата сигурно ще те боли известно време.

Погледът й се стрелна към струйката светлина, която се процеждаше измежду платната на брезента.

— Сутрин е.

— Знам.

— Нали каза, че се налагало да пътуваме и през нощта?

— Да.

Частити си пое накъсано глътка въздух.

— Тогава ще е най-добре да тръгваме.

— Не, още не. Първо искам да ти кажа нещо.

Рийд млъкна, внезапно обзет от неувереност. През изминалата нощ й беше казал всичко, но все още съзираше искрици на съмнение в очите й. Трябваше напълно да разсее колебанията й.

От учестеното тупкане на сърцето му и силата на емоциите, които го заляха, гласът му беше дрезгав и приглушен, когато най-после заговори:

— Никога не съм искал да те мамя, Частити. Но ето че го направих, а сега ти не си сигурна дали можеш да ми вярваш. Предполагам, че сам си го заслужих. Но сега ти давам честната си дума, че никога повече няма да те излъжа, без значение колко тежка може да е истината. Част от тази истина е, че трябва да се доберем до мисията колкото е възможно по-скоро.

— Далече ли е тя?

— Не, не мисля. Би трябвало да стигнем преди залез слънце.

— И какво ще правиш след това?

— Първо ще се уверя, че си в безопасност, а после ще се върна да намеря Морган.

— Не можеш да направиш това! — Частити потръпна. — Обграден е от твърде много хора!

— Частити, моля те, чуй ме! — Онова, което трябваше да й каже, беше по-тежко от всичко, което някога бе изричал. — Не мога да променя миналото, нито причините, които ме доведоха тук. — прошепна той. — Кълна се, че ако можех, бих променил всичко това. Единственото нещо, което не бих променил, е това, че те обичам.

— Рийд…

Той се отдръпна и приклекна до нея. Издърпа одеялото и го нагласи плътно на гърдите й.

— Още е рано, а теб те боли главата. Почини си още малко. — Простичките думи извираха право от сърцето му. — Обичам те, Частити.

Блестящи съзвездия от зелени искрици танцуваха в очите й, когато влажният й поглед срещна неговия. В гласа й се прокрадваше тревога:

— Не искам да ти се случи нищо лошо, Рийд.

— Поспи още малко, Частити. Когато се събудиш, ще се почувстваш по-добре. А аз ще бъда тук.

За миг Рийд притисна устните й със своите. Устните й бяха топли и меки, но той си наложи да се отдръпне. Минути по-късно, застанал вече до фургона, той вторачи поглед в ясното утринно небе. Частити не беше казала, че го обича. Беше казала, че не иска да му се случи нищо лошо. Искаше му се да може да й обещае, че нищо страшно не му предстои. Искаше му се да я увери, че лесно ще залови Морган и всичко ще бъде наред.

Но вече й бе обещал да й казва само истината.

А истината понякога беше болезнена.

 

По дяволите, беше толкова горещо!

Морган вдигна поглед към ясното, синьо небе и шумно изруга. Той погледна нажежените железа в огъня, после и разтревожените животни в кошарата, които чакаха реда си. Работеха от изгрев слънце. Мъжете отдавна роптаеха и той отлично знаеше, че ако не стоеше над главите им, щяха да спрат още преди часове.

Стомахът му отдавна се обаждаше. Наближаваше пладне и беше гладен. Вече повече от час ароматът от гозбите на Кончита дразнеше обонянието на хората му. Но каквито и звуци да издаваше стомахът му, мислите на Морган бяха далече от вкусната храна и удобната постеля.

Беше му писнало от всичко това! Нещата се развиваха твърде бавно. А той не беше свикнал да чака. Онова, което си беше наумил, го разяждаше все по-мъчително с всяка изминала минута.

Ръката му се сви импулсивно около нажеженото желязо, щом усмивката на Частити отново изплува в съзнанието му. Топлината й бе разпалила огън в слабините му, който го поглъщаше. Всъщност, защо беше решил, че трябва да изчака, докато стигнат до мисията, преди да изиграе своя ход? Един случаен инцидент на пътя би могъл лесно да се уреди, ако вземеше нужните предпазни мерки. А после неочаквано щеше да се притече на помощ на опечалената вдовица, щом злощастният й съпруг предадеше богу дух. Знаеше какво да й каже. Частити щеше да се облегне на него и да разчита изцяло на неговата подкрепа. А той пък щеше да я доведе в дома си, за да се съвземе тя от скръбта, и да я направи още по-зависима от себе си.

И после щеше да я утеши. Тялото му се сви болезнено при мисълта за тази утеха.

Внезапно взел своето решение, Морган захвърли желязото обратно в огъня. Мъжете го изгледаха удивено.

— Достатъчно работа свършихме за днес. Гледайте да затворите добре кошарите, преди да отидете да обядвате.

Без да обръща внимание на слисаните им погледи, Морган се отправи към къщата. Тъкмо си наливаше вода за миене, когато на прага застана Кончита.

— Дойде да се нахраниш ли, Морган?

— Не. Не съм гладен. — Той не си направи труда да я погледне.

Кончита не се помръдна, докато Морган се събличаше и търкаше припряно лицето, ръцете и тялото си със сапун.

— Ще ходиш ли някъде?

— Не е твоя работа!

Видя как устните й се присвиха и вътрешно се усмихна. Вече бе съвсем измит и почти облечен, когато продължи с наставленията:

— Връщам се след няколко часа. Дотогава искам стаята ми да е почистена. И изнеси парцалите си оттам. Разбра ли ме?

Кончита остана безмълвна.

— Comprendes^[1], puta^[2]?

Лицето на Кончита придоби каменно изражение.

— Si. Comprendo… comprendo muy bien^[3].

Морган нахлупи шапката си и се отправи към хамбара. Метна се на седлото и препусна в галоп, без да се обади на никого.

Симънс се обърна и проследи Морган с изненадан поглед.

— Имате ли представа какво го е подгонило така?

Бартел се изсмя отсечено.

Търнър затръшна вратата на последната кошара и се присъедини към останалите по пътя към къщата.

— Не си чак такъв глупак, нали, Симънс?

— Не, не съм глупак. И Морган също не е глупав, ако искаш да кажеш, че е тръгнал пак да гони фургона. Сега няма начин да се добере до жената на свещеника — особено на дневна светлина.

— И какво ще го спре?

— Трезвият му разум, какво друго! — Симънс тръсна отривисто глава. — И преди съм виждал Морган да си падне по някоя жена, но никога не си е губил ума.

— Сега пък може и да го видиш, Симънс — не отстъпваше Търнър. — Морган вече не разсъждава с главата си. Той няма да се успокои, докато не получи оная жена в леглото си. И имам чувството, че няма да се наложи да чака дълго.

Търнър отвори със замах входната врата на къщата. Без дори да погледне Кончита, която побърза да сервира топла храна на масата, той издърпа стола си и седна. Изчака и другите да го последват, преди да продължи:

— Морган вече не разсъждава трезво. Време е сами да се погрижим за себе си, ако искаме да напуснем живи тия земи.

— Само дрънкаш, Търнър! — вметна разгорещено Уолкър. — Веднага щом Морган се върне, ще се свиеш в черупката си, както винаги си правил.

— Не и този път! Не и ако знам, че всички заставате зад мен!

— И защо ни е да заставаме зад теб? — озъби се Уолкър. — Не си направил нищо, за да ни убедиш, че имаш мозък и наполовина колкото Морган.

— Но не съм и наполовина толкова откачен, колкото е той!

— Той не е откачен.

— Нима? Нима ще изчакате да вдигне всички шерифи на крак, преди най-накрая да го признаете? Да убием свещеник и да отвлечем жена му, когато се предполага, че трябва да си живеем кротко и да избягваме да привличаме вниманието на властите — и това ако не е дело на луд човек, не знам какво е!

— Морган не е луд! И аз няма да застана срещу него!

— Защото още имаш жълто около устата, Уолкър. — Търнър се обърна към останалите. — И вие ли ще слушате това хлапе и ще се оставите да свършите с куршум между очите?

— Морган ще се оправи веднага, щом се успокои. Той е умен и хитър. Няма да се остави да го погне шерифа заради някаква си жена. Освен това, след няколко дни ще продадем стадото и всички ще се махнем оттук.

— Стига да доживеем дотогава. Морган е откачил, казвам ви. Той…

Търнър замлъкна по средата на изречението, внезапно забелязал купчинката дрехи, сгънати в ъгъла. Той се обърна към жената, която стоеше безмълвно до огнището.

— Какво е станало, Кончита? Морган ли те накара да изнесеш нещата си от спалнята? Сигурно те е накарал и да я почистиш, защото ще си доведе компания?

Гладкото й лице остана непроницаемо. Търнър гръмко се разсмя.

— Така е станало, нали? Не мога да повярвам! Явно съм улучил момента!

Внезапно Кончита се хвърли към купчината дрехи в ъгъла, сграбчи ги и се отправи към вратата. Търнър все още се хилеше истерично, когато вратата се захлопна зад гърба й. Когато най-сетне смехът му заглъхна, той огледа победоносно насъбралите се около масата мъже.

— Е, все още ли твърдите, че приказвам безсмислици?

— На Морган просто му е писнало от тая кучка, това е. Това не означава, че се кани да доведе жената на свещеника.

— Обзалагаш ли се, че си прав?

Уолкър не отговори.

— И аз така си помислих. — Търнър посегна към чинията с царевични питки и грабна грамаден къс. — Няма какво повече да говоря. Морган сам ще ви убеди, като доведе тая вечер жената на свещеника със себе си.

— Ти си луд!

— Добре, да направим сделка. — Търнър се облегна на лакти върху масата и присви пресметливо очи, вторачил поглед в Уолкър. — Ако греша, ще млъкна и повече няма да си отворя устата. Но ако се окажа прав и Морган доведе оная жена със себе си, искам всички да признаете, че е време сами да се погрижим за себе си.

— И кой тогава би трябвало да раздава заповедите? Ти ли?

— От какво се боиш, Уолкър?

— Не ме е страх от нищо!

— Твърдиш, че Морган не е толкова глупав, да убие свещеника и да настрои всички по тия земи срещу нас, така ли?

— Точно така!

— Щом си толкова сигурен, значи няма какво да губиш. Ако доведе жената със себе си, ще обсъдим заедно по-нататъшните си планове. Ако ли пък не, повече няма да чуете каквото и да било от мен.

Уолкър не му отговори. Търнър огледа изпитателно лицата на мъжете около себе си.

— Какво ще кажете, момчета? Ще чакате ли Морган да ни убие всичките?

Най-после Симънс заговори колебливо:

— Ако Морган се върне сам, всичко продължава постарому, така ли?

— Точно така.

— И няма да правим нищо, без всички да сме дали съгласието си?

— Точно така.

Тишината се проточи. Търнър за пореден път огледа израженията на мъжете около масата. Накрая всички кимнаха в знак на съгласие и устните му се разтеглиха в доволна усмивка.

— А сега да похапнем.

Търнър сгъна поредния къс тортила и го напъха в устата си. После задъвка съсредоточено, без да обръща внимание на напрегнатата тишина около себе си, и посегна за още едно парче, преди да е преглътнал предишното.

— По дяволите, това е истински вкусно! Може пък и да задържа Кончита до огнището. Тя поне умее да готви.

— Рибата още е в морето, Търнър, а ти вече слагаш тигана.

Уолкър изсумтя с нескрито чувство на превъзходство.

— На твое място щях да внимавам какво приказвам, Уолкър. Скоро ще изпълняваш моите заповеди.

Минути след това Търнър само изсумтя презрително, когато Кончита се върна в стаята. Почти незабележима за тях, както винаги, тя мълчаливо допълни чашите им с кафе, докато се хранеха.

 

Фургонът се полюшваше ритмично по пътя, когато Частити най-после се пробуди. Тя присви очи срещу ярката светлина, която се процеждаше през процепа в брезента. Още замаяна от съня, дочу трескавите стонове на двете й болни сестри, които лежаха до нея. Чу и гласа на баща си, приглушен и пълен със загриженост. Сърцето й подскочи от вълнение, а ръката й се стрелна към челото й. Гласовете мигом избледняха, щом докосна болезнената цицина на главата си.

Съзнанието й се проясни. Опасността беше останала в миналото. Сега беше на индианска територия. Рийд не беше всъщност Рийд. Беше ловец на глави. Мистър Джеферсън не беше мистър Джеферсън. Беше крадец на добитък и хладнокръвен убиец. И сега не пътуваше към мисията, за да помогне на индианските дечурлига. Не, вървяха към своята гибел.

Частити бавно се изправи и приседна. Пулсиращата болка в главата, с която се беше събудила по-рано, сега бе някак притъпена. Драскотините по бузата й обаче я щипеха, а дрехите й бяха мръсни. И докато седеше на сламената си постеля, скована и замаяна, си спомни и нещо друго. След като падна по склона, Рийд я бе донесъл до фургона. Беше измил лицето й и се бе погрижил за раните й, а очите му бяха пълни със загриженост. И през цялата нощ я беше притискал покровителствено към себе си.

Беше й казал, че я обича.

Да, сега ясно си спомняше развълнувания му глас и топлите думи, които й причиняваха само болка и чувство на безсилие. Трябваше ли да му вярва? Дали думите бяха достатъчни? Частити си спомни също, че невероятно сините му очи не изпускаха нейните, докато на един дъх й заявяваше, че ще я остави в мисията, за да се върне за Морган.

Тази мисъл внезапно й се стори много повече, отколкото можеше да понесе. Частити затвори очи и си наложи да я изхвърли от съзнанието си. Настоящето й предоставяше мъчителни препятствия. Трябваше да се подготви за тях, за да не се наложи Рийд сам да се изправи срещу тях.

Частити съблече прашните си дрехи и посегна към торбата си. Извади отвътре синята си рокля и неволно простена, когато видя отражението си в огледалото. Дясната част на лицето й беше надрана и подпухнала. На челото й имаше тъмна, грозна подутина. Очите й бяха обградени от тъмни кръгове, а в косите й се бяха заплели сухи листа. Спомни си мислите, които я бяха навестили предния ден. Тя наистина не беше вече същата жена, която се качи на влака преди седмици.

Болезнената ирония на съдбата никога не й се беше струвала по-ясна. Рийд всъщност не беше Рийд. Частити също не беше Частити. Двамата се бяха срещнали случайно и за няколко дни бяха претърпели пълна метаморфоза. И за двама им вече нямаше път за връщане назад.

Частити приглади роклята си и я намъкна през глава. Наложи си да преглътне болезнените чувства, почисти набързо косите си от късчетата листа и се насочи към капрата на фургона.

Спря се само за миг, за да си поеме дълбоко дъх, преди да разтвори платнищата на брезента. Рийд се извърна към нея. Огледа изпитателно лицето й, свъсил тъмните си вежди.

— Как се чувстваш, Частити? Сигурна ли си, че си готова да станеш?

С присвито гърло, Частити не можа да му отговори. Но видя как бавно в очите му се върнаха познатите искрици. Видя как искриците прераснаха в пламък. Възторжено пламъче трепна в гърдите й, щом Рийд вдигна ръка и я притегли на седалката до себе си. Пръстите му се вплетоха в косите й, а устните му се притиснаха жадно към нейните.

Целувката му беше бавна и изричаше безмълвни обещания. Потвърдиха ги и жарките пламъчета в очите му, щом най-после се отдръпна неохотно от нея. А когато Частити се овладя и заговори, думите се изтръгнаха от устните й с целия плам и искреност на сърцето й:

— Обичам те, Рийд.

По лицето му пробягаха сенки от горещи емоции. Рийд безмълвно обгърна раменете й с ръка, а на лицето му се изписаха едновременно щастие и болка, когато се приведе и притисна устните й с друга кратка целувка. Частити инстинктивно долови какво усилие на волята му костваше да се отдръпне, преди да шляпне конете и за пореден път да ги пришпори в неуморния им бяг.

 

Морган яздеше предпазливо покрай пътя. Сега, когато лагерът и цялата работа, която го чакаше, бяха останали далече зад гърба му, вече можеше да разсъждава достатъчно трезво, за да прецени, че влечението му към червенокосата жена започваше да се превръща в обсебване. А с действията си тази сутрин, когато бе зарязал всичко, за да се втурне отново към нея, бе показал само, че е на път да се предаде на поглъщащите го емоции. И кой знае защо, тази мисъл го изпълваше с възторг. Червенокосата съпруга на свещеника представляваше предизвикателство, с каквото не се беше сблъсквал досега. Това придаваше привкус на очакване на победата, която той не се и съмняваше, че в крайна сметка ще постигне.

Но трябваше да бъде предпазлив. Затова си беше наложил да успокои бесния бяг на жребеца си, след като препусна с бясна скорост от лагера. Знаеше, че няма начин фургонът да стигне до мисията преди залез слънце по неравния път. Още имаше време.

Морган спря коня си и огледа околността от хълмистото възвишение. Зачака неподвижно, щом съзря прашната диря в далечината. Само след минути бе възнаграден за търпението си, когато тромавият фургон най-после изплува пред погледа му.

Морган пришпори коня си и решително наближи колата. Веднага щом зърна ослепителните кичури червеникава коса, сърцето му се преобърна. Морган вече беше взел своето решение.

 

Рийд замръзна, щом различи силуета на ездача в далечината. Почувства, че тялото на Частити също се скова, когато отпусна ръката си от раменете й.

— Той е, нали? — обърна се към него доверчиво Частити.

— Прилича ми на него. Връщай се във фургона.

— Не бива. Той ще си помисли, че нещо се е случило, ако не седя до теб.

— Отивай отзад, Частити!

— Не.

Рийд посегна под седалката, за да провери на място ли е револверът му, и скришом прошепна в ухото й:

— Искам да се скриеш, в случай че нещо стане…

— Не.

— Ама че упорита…

Ездачът се приближи. Вече нямаше съмнение, че беше Морган. Рийд бавно се изправи. Не му харесваше всичко това. Не беше очаквал Морган да се появи отново така скоро. Това нищожество си беше наумило нещо. Ако нещата стояха другояче, би се възползвал да пипне Морган сега, когато беше сам.

Рийд погледна скришом Частити. Вниманието й бе изцяло приковано от приближаващия Морган. Не, не можеше така безразсъдно да рискува живота й. Трябваше първо да се увери, че Частити е в безопасност.

Рийд закова конете и зачака Морган да направи първата стъпка.

 

Фарел го гледаше напрегнато, докато наближаваше фургона. Този път не носеше свещеническата якичка. Докато се приближаваше към колата, Морган за миг си помисли, че Бартел е бил прав. Никога не беше виждал свещеник с такъв леден поглед.

Морган нагласи дружелюбното изражение на лицето си и спря пред фургона.

— Много се радвам, че успях да ви сваря още тук — подхвана той. — Така е по-лесно, въпреки че така или иначе щях да ви догоня.

За първи път Частити се обърна изцяло към него. Лицето й беше надрано и насинено, и Морган внезапно бе обзет от безсилен гняв, задето така нелепо бе загрозена красотата й. Той погледна рязко към Фарел, чието лице беше все така непроницаемо — но на него му беше ясно какво се е случило. Едва прикривайки гнева си, Морган запита:

— Какво ти се е случило, Частити?

Той не пропусна да забележи, че движенията й са лишени от свойствената си мекота, и че тя погледна несигурно Фарел, преди да му отговори:

— Паднах. Беше тъмно и не видях, че има склон. Оказах се твърде непохватна, това е.

Морган, естествено, не повярва и на думичка от онова, което му каза. Добре познаваше онзи долен тип хора, които обичаха да причиняват физическа болка, скрити зад догмите на религията. Онова копеле, съпругът й, й бе сторил това от ревност. Но Морган лично щеше да се погрижи Фарел да си плати за това.

Той обаче си наложи да прикрие яда си и подхвърли:

— Е, радвам се да чуя, че няма нищо общо с индианците.

Частити се вцепени.

— С индианците ли? — Тя погледна объркано Фарел. — Онзи индианец, който видях в храстите онази вечер… нали не искаш да кажеш…

— Нали ти казах да не се притесняваш за него, Частити. Ако е искал да ни причинява проблеми, вече щеше да го е сторил. — Фарел отново се обърна към Морган. — Не чухме индианците да са причинявали някакви проблеми, когато слязохме в Бакстър Спрингс.

— Защото още никой не е знаел.

— За какви проблеми говорите, мистър Джеферсън?

— Обичайните. Индианците обичат да гърмят, като подпийнат. Заради тях изгубих част от стадото си тази нощ.

— Все пак това е индианска територия.

— Така е. — Морган не се предаваше лесно. — Но както ви казах, ние с тях имаме договорка. — Лицето му не издаваше нищо от напрежението, което го разяждаше в момента. — Струва ми се, че ще е добре да се отбиете до дома ми за през нощта, докато нещата в мисията се поуспокоят. При мен ще сте в безопасност. Бихте могли да тръгнете на сутринта, а може и да пратя някой от хората ми да ви придружи.

— Няма да е необходимо.

— Ако главите на онези юнаци не са се прояснили, едва ли ще чакат да видят дали сте свещеник или не. — Той погледна директно към Частити. — Тревожа се за вашата безопасност, мадам.

— Не мисля, че сме в опасност.

Морган огледа изпитателно изражението на Фарел. Нещастникът не смяташе да му позволи току-така да се навърта около жена му.

— Сигурно разчитате на господ да ви преведе през опасностите — отвърна той. — Но ми се струва, че би било разумно да вземете и някои предпазни мерки.

— Ще се оправим.

Морган вдигна глава и погледна слънцето в безоблачното небе.

— Време е да се връщам при хората си. Ако все лак промените решението си, просто свърнете от пътя и ще бъдете добре дошли.

Усмивката на Фарел не беше никак убедителна, докато отвръщаше:

— Ще го имаме предвид.

Морган докосна периферията на шапката си и кимна към Частити.

— Вие още сте най-красивата жена, която някога съм виждал.

— Благодаря ви, мистър Джеферсън.

— И двамата сме ви благодарни, мистър Джеферсън. — Гласът на Фарел стържеше като лед. — А сега ще трябва да се сбогуваме.

Морган хвърли още един поглед към насиненото лице на Частити и обърна коня си. Отдалечи се от тях, без да се обръща назад.

Той спря коня си на известно разстояние от тях и се опита да прецени трезво ситуацията. Миналата нощ някакъв индианец се беше навъртал около лагера им. Всичко се развиваше прекрасно. Това само придаваше допълнително убедителност на плана, който беше замислил.

Морган отново погледна небето. След няколко часа щеше да се стъмни. Имаше достатъчно време.

 

— Той се връща.

По дървения под на стаята затрополиха тежки ботуши, когато Симънс и Бартел се скупчиха край Уолкър до прозореца.

Търнър веднага ги последва. Устните на Уолкър се извиха в победоносна усмивка, щом Търнър надзърна през прозореца.

— Сам е. Нали ти казах, че ще се върне сам? — Уолкър се изсмя доволно. — Беше толкова сигурен, че познаваш Морган по-добре от останалите, но сгреши. Може би най-после ще си затвориш устата веднъж завинаги, за да поживеем всички на спокойствие!

Търнър обаче почти не го слушаше. Беше изпяло погълнат от напрегнатата фигура на ездача, който приближаваше.

— Препуска като обезумял.

— Писна ми да повтаряш, че Морган е луд! — Уолкър пристъпи заплашително към него. — Започвам да си мисля, че е редно да му кажа какви ги приказваш в негово отсъствие. Той ще те постави на мястото ти!

— Дръж си езика зад зъбите, Уолкър — озъби се Симънс. — Няма нужда да се уверяваме за пореден път дали Морган е добър стрелец.

— Не се притеснявай. Нищо няма да му кажа — изсумтя Уолкър и отстъпи към масата. — Нищо не те грози, Търнър.

— Грози ме същото, каквото и всички останали.

Няколко чифта очи се насочиха към двора, където Морган вече слизаше от седлото. Никой не издаде и звук, докато той прекоси разстоянието до входната врата с дълги, забързани крачки. После отвори със замах вратата и се закова на място, внезапно изправил се пред вторачените в него погледи.

— Какво става тук?

— Нищо. — Уолкър присви рамене. — Само се чудехме какво ли се е случило, за да препускаш така бясно насам, това е.

— Съвсем скоро ще узнаете. Оседлавайте конете си. Чака ни работа.

— Каква работа? — Търнър притъпи напред и се изправи пред Морган в целия си ръст. — Нали каза, че сме свършили за днес.

— Промених решението си. Ще си поиграем малко.

— За какво говориш? — присви очи Търнър. — Защото аз не съм дете и отдавна не си играя.

— Каква игра, Морган? — намеси се и Уолкър, а клепачите му потръпнаха конвулсивно. — Момчетата се надяваха да поиграят карти тази вечер.

Лицето на Морган се оживи, сякаш предвкусваше тръпката на победата.

— Ще си поиграем на гоненица в тъмното. Ще вдигнем малко врява, ще всеем хаос и ще постреляме във въздуха. Изобщо, ще се правим на индианци.

— Пак си ходил при онзи свещеник и жена му, нали? — Търнър изгледа надменно мъжете около себе си. — И какъв е планът? Искаш да накараш червенокосата да вярва, че са били нападнати от индианци, за да можеш да застреляш съпруга й, без тя да разбере?

Морган се обърна към Търнър и радостното оживление мигом слезе от лицето му.

— Винаги съм знаел, че си глупак.

— Грешиш, Морган, не съм глупак! Поне не съм толкова глупав, че да ти върша мръсната работа!

— Ще правиш каквото ти наредя, Търнър. — Морган изгледа изпитателно хората си един по един. — Всички ще правите, каквото ви наредя.

— Ако ще убиваме свещеника, не искам да участвам, Морган.

Симънс отстъпи нерешително крачка назад, щом убийственият поглед на Морган се прикова в него.

— Няма нужда да убивате никого. Всичко, което се иска от вас, е да вдигнете малко шум. Аз сам ще свърша останалото.

— Тази жена не си заслужава проблемите, Морган. — Бартел прокара нервно ръка по оплешивяващото си чело. — На тоя свят има твърде много жени, за да си навличаш беля заради някоя от тях.

— Тази обаче си струва усилието.

— Не и за мен. Аз няма да участвам. — Търнър огледа мъжете наоколо си. — Какво ще кажете, момчета? Ще послушате ли този луд човек? Ще си играете ли на гонитба в тъмното заради някаква червенокоса кучка?

— Внимавай какво приказваш, Търнър.

— Достатъчно те слушах вече! — По лицето на Търнър се изписа триумф. — Не можеш повече да ме накараш да върша нещо, с което не съм съгласен.

Уолкър присви мъничките си очички.

— Мълчи, Търнър.

— Не, остави го да говори. — Морган се усмихваше спокойно. — Искам да чуя какво има да ми каже.

— Искам да ти кажа, че всички тук достатъчно вече търпяхме своеволията ти. Нямаме намерение да те последваме в гроба, само защото си си загубил ума по някаква жена.

— Така ли мислите всички?

— Да. Поемам нещата в свои ръце. Отсега нататък аз ще раздавам заповедите. Всички ще правите каквото аз кажа, и ще продадем проклетите животни, когато аз реша, че са готови. От днес аз съм шефът тук.

— Тогава да премерим силите си, Търнър.

Тишина.

Мъжете колебливо отстъпиха назад. Търнър и Морган останаха в центъра на стаята, вторачени един в друг като настръхнали хищници.

— Казах, че те предизвиквам.

— Няма да приема! — Лицето на Търнър се обля в лепкава пот. — Не можеш да ме накараш! — Той се обърна панически към мъжете зад гърба си. — Нима ще оставите това да му се размине? Този човек е луд, точно както ви казах.

— За последен път ти казвам…

Без да му отговори, Търнър се обърна безпомощно към Морган. Ръката му отскочи към кобура на бедрото му.

В напрегнатата тишина отекнаха изстрели.

В следващия миг тялото на Търнър тупна тежко на пода. А когато димът се разнесе, пропитата му с алена кръв риза и неподвижните му очи, втренчени в тавана, не оставиха никакво съмнение, че куршумите са свършили онова, за което са предназначени.

— По дяволите! Та ти го уби… — Уолкър вторачи в Морган разширени от изумление очи. — Уби го!

— Сам си го изпроси. Предупредих го, но той не искаше и да чуе. — Морган свъси вежди. — Разкарайте го оттук. Оставете го в хамбара. Утре ще го заровим.

— Можем да го погребем и сега!

— Сега нямаме време. Чака ни работа.

Уолкър поклати невярващо глава.

— Няма да се откажеш, докато не се докопаш до оная жена, нали? Дори не те е грижа какво ще ти струва това.

— Точно така. Имаш ли нещо против?

Уолкър не му отговори.

Морган се обърна към останалите.

— Някой тук да има нещо против?

Тишината говореше повече от всякакви думи.

— Тогава разкарайте тази кървяща свиня оттук — нареди безстрастно Морган.

Нито мускулче не трепна по лицето му, докато мъжете изнасяха окървавения труп. Търнър говореше твърде много. Беше само въпрос на време да го премахне от пътя си.

Кървавата локва обаче, която остана на пода, никак не му харесваше. Морган се огледа и едва тогава забеляза Кончита, застанала безмълвно в ъгъла на стаята. Тя посрещна погледа му, без да трепне.

— Разчисти тая бъркотия — изръмжа той насреща й. — И по-бързо.

Тъмните й очи дълго време не се откъсваха от неговите преди да кимне. Арогантна кучка…

— Изнесе ли нещата си от спалнята ми? — процеди той през зъби.

Кончита не трепна.

— Да, Морган.

— И се постарай да я почистиш, ако не искаш неприятности.

— Вече е чиста.

Дочул стъпките на хората си, които се връщаха от хамбара, Морган тръгна да ги пресрещне.

— На конете! Нямаме повече време за губене!

И както винаги, Морган пришпори жребеца си и препусна напред, без да се обръща назад.

 

Сенките се надбягваха по притихналия път. Рийд пришпорваше бясно конете, а погледът му не се откъсваше от околния пейзаж. Частити седеше сковано, облегната на него, а напрежението у нея нарастваше с всяка изминала минута. Ръката му не слизаше от раменете й.

— Притеснен си, нали?

Рийд сякаш се поколеба. Частити си помисли, че сигурно вече съжаляваше за обещанието си да й казва само истината.

— Да.

— Мистър Джеферсън… Морган… — Тя тръсна глава, за да разсее объркването си. — Който и да е, той явно се безпокоеше от индианците, но като че ли не подозира истинската причина ти да си тук.

Погледът на Рийд посрещна нейния.

— Индианците няма да ни сторят нищо, Частити.

— Откъде си толкова сигурен?

— Защото познавам Морган. Преследвам го от години — него и такива като него. Чуй ме, Частити. — Гласът му беше приглушен и настоятелен. — Този човек е убиец. Хора като него са свикнали всички да действат според техните планове. Него не го е грижа за нищо и никой, ако той самият няма интерес от това.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Че Морган не би си направил труда да измине всичкия този път, за да ни предупреди каква опасност представляват за нас индианците, ако не си е наумил нещо.

— Може би все пак грешиш, Рийд. — В гласа на Частити все още се прокрадваше надежда. — Може би това не е човекът, когото търсиш. Той изглежда толкова искрен.

— Толкова е искрен, че преди шест месеца застреля човек в Тексас, само за да докаже, че е по-бърз стрелец от него. Толкова е искрен, че подкара последното стадо, което отмъкна, през трупа на един от хората, които го пазеха. Толкова е искрен, че стои начело на листите на издирваните на всички шерифи в Тексас.

Думите му сякаш смразиха кръвта във вените й. Частити дълго време гледа вторачено непреклонното му изражение, докато накрая успя да промълви:

— Сигурен си, че това е той, нали?

— Сигурен съм.

— Властите издирват Морган за тези тежки престъпления… — Частити замълча отново и събра всичкия си кураж, преди да продължи: — Но това не ми отговаря на въпроса ти защо го преследваш. Защо, Рийд? — Не, тя не можеше повече да сдържа въпроса, който я разяждаше от толкова време насам. — Каза ми, че си ловец на глави — прошепна тя. — Това означава, че преследваш хора, сякаш са животни — заради парите. Но аз не вярвам това да е причината. Не мога да повярвам, че точно ти би го направил.

По лицето му пробяга мрачна сянка.

— Време е да престанеш да ме смяташ за светец, Частити. Не ми приписвай добродетели, които не са ми присъщи. Сам си избрах да бъда това, което съм.

— Но защо? — Частити се поколеба, преди да избълва на един дъх въпроса, който досега не се осмеляваше да зададе. — Заради… Джени ли?

Частити сдържа дъха си, щом видя пелената от болка, която обгърна лицето на Рийд. Видя и колебанието в очите му, докато погледът му обхождаше питащо лицето й.

— Много искам да ти кажа онова, което очакваш да чуеш, Частити — отвърна бавно той. — Иска ми се да те накарам да вярваш, че мотивите ми са благородни, че съм искал да въдворя ред и справедливост там, където те не могат да съществуват. Може би отначало наистина съм бил воден от такива подбуди. Аз наистина я обичах, Частити. — Гласът му стана дрезгав от вълнение. — Познавах Джени от дете. Джени беше такава неотменна част от живота ми, че когато я убиха така нелепо и безмилостно, не можех да понеса мисълта, че ще трябва да живея без нея. Не можех дори да го допусна. Сигурно тогава съм си мислел, че ако се опитам да открия хората, виновни за смъртта й, част от нея ще остане с мен.

Рийд замълча за миг.

— Но годините си течаха… и постепенно започнах да проумявам, че без значение колко престъпници ще предам на закона и колко ще ми платят за тях, нищо няма да се промени. Не мога да върна Джени. И тогава започнах да преследвам онези хора заради себе си, Частити. Исках мъст. Нямаше нищо благородно и чисто в подбудите ми, докато ги гледах над цевта на револвера си и тайничко се надявах да ми дадат извинение, за да стрелям. Някои от тях имаха глупостта да ме предизвикат — и аз никога не се поколебах, нито пък се обръщах назад.

Погледът му внезапно омекна, щом отново се спря на лицето й.

— Но през последните няколко седмици нещата сякаш се промениха. Изпърво не осъзнавах промяната. Отхвърлях я. Отказвах да я призная пред себе си дори… също както отчаяно отказвах да призная истинската причина, задето не можех да допусна да се качиш на влака в Седалия и завинаги да излезеш от живота ми. Едва ли някога ще си простя, че толкова късно го осъзнах, но истината е, че не можех да ти позволя да си отидеш.

Светлите му очи се взираха напрегнато в нея и Частити почувства парещо кълбо в гърлото си, докато той й шепнеше задавено:

— Каквото и да си мислиш, Частити, колкото и да се съмняваш в думите ми, в едно нещо никога не бива да се съмняваш. Обичам те, Частити. Проклинам деня, в който те въвлякох в тази опасна игра. Ако можех да променя миналото, бих го сторил на момента, но…

— Не, не говори така… — Частити тръсна глава. Думите на Рийд дълбаеха болезнена рана в душата й. — Ако се бяхме разделили в Седалия, ако не ме беше взел със себе си, каквато и да е била причината тогава… — Гласът й замря, но Частити преглътна мъчително и намери сили да прошепне: — Опитвам се само да ти кажа, че ако можех да избирам дали сега да съм на път за Колдуел или да бъда тук, с теб, независимо какви опасности ни дебнат, щях да избера теб.

— Частити, аз… — Рийд внезапно замълча, а погледът му се стрелна към дърветата край пътя.

— Какво има, Рийд?

— Тихо!

По гърба й пробяга ледена тръпка, щом погледът на Рийд отново стана хладен и пресметлив, докато се взираше в обгръщащата ги тъма.

— Кажи ми какво не е наред, Рийд.

— Отивай отзад във фургона, Частити.

Рийд пришпори още по-силно конете. Частити се огледа панически с разтуптяно сърце.

— Не виждам нищо. Какво има?

— Върви отзад! — Лицето му беше в сянка. Частити почти не осъзна какво й се е случило, когато той я сграбчи и я метна във фургона. Тя загуби равновесие и отскочи безпомощно назад. Обхваната от смъртен ужас, тя чу първите изстрели, които отекнаха в тъмнината.

Бесен тропот на копита изпълни нощта, а фургонът продължаваше да се носи по неравния път. Изстрелите вече долитаха по-отблизо, нечленоразделните викове се чуваха по-ясно. Най-после Частити успя да се изправи на крака, разтвори брезента и мигом се озова до Рийд, който припряно плющеше с поводите по потните гърбове на конете.

— Отивай отзад, Частити! — Рийд се обърна рязко към нея и пъхна револвер в ръката й. — Вземи това и отивай във фургона, по дяволите!

Внезапно почувствала хладната цев на оръжието в ръката си, Частити извика:

— Никъде няма да вървя. Индианците…

— Това не са индиан…

Рийд отскочи встрани, поразен от коварен куршум. Алена кръв бликна от слепоочието му. Частити изкрещя неистово и сграбчи ръката му, за да го задържи. Тялото му обаче неконтролируемо се свличаше от седалката. Изстрелите продължаваха да отекват в злокобната нощ, а тя отчаяно се бореше да го придърпа към себе си. Изхлипа, щом ръката му започна да се измъква от хватката й. В последен отчаян порив Частити се опита да прихване по-здраво ръката му, когато гореща, пронизваща болка я блъсна и я отхвърли внезапно назад.

Частити се олюля, опитвайки се да се задържи изправена, а конете продължаваха да препускат като обезумели напред. Погледът й попадна на празната седалка пред нея. В полусъзнание тя проумя, че Рийд го няма.

Няма го…

Главата й се завъртя, а ушите й бучаха. Частити вдигна ръка и докосна гърдите си. Роклята й беше пропита с кръв. Напрегна се да си поеме въздух. И прошепна името на Рийд.