Илейн Барбиери
Непорочност (3)

3

Беше ранна сутрин. Нощта бе изминала, изпълнена със смущаващи сънища. Главата го болеше. Мислите му бяха объркани. Лицето на Джени непрекъснато изплуваше в съзнанието му. Опитваше се да прогони и виденията, и познатата болка, която те извикваха.

Рийд отвори бавно очи. Премигна от ярката светлина на изгряващото слънце. Всяка костичка по тялото му пулсираше от болка. Опита се да се раздвижи, но кой знае защо не му се отдаваше.

Къде ли се намираше? Рийд потисна болката в слепоочията си. Пред погледа му изникнаха избелели тапети и оскъдна мебелировка. Всичко това му се стори смътно познато. Да, сега си спомняше. Джени беше мъртва, крадци на добитък бяха подкарали озверяло стадо право през момичешкото й тяло. Оттогава насам неговата мисия в живота беше да накара някой да плати за нейната смърт. Беше получил телеграма, че Морган и хората му са били забелязани в Седалия. После беше тръгнал за Седалия, за да се срещне с човека, който му бе изпратил телеграмата. Но раната на крака му се бе инфектирала и състоянието й се влошаваше. Пътуването му се превърна в кошмар. Най-накрая беше пристигнал в Седалия и… тук кошмарът свършваше.

Но какъв беше този шум?

От леглото до него се долавяха тихи звуци, идващи сякаш от спящ човек. Рийд се обърна и бе изумен да види жена, облечена в смачкана черна рокля, да спи край него. В съня си тя се обърна с лице към него и внезапно му просветна.

Името й беше Частити Лорънс. Беше поискала да разговаря с него.

Той обаче не искаше.

Тя беше настоявала, че той има нужда от помощ.

Той не искаше помощ.

Тя беше обещала, че няма да го притеснява.

Естествено, не спази обещанието си.

Рийд се взираше невярващо в нея. Наистина ли лежеше до него?

Сякаш в отговор на безмълвния му въпрос, клепачите й потрепнаха. После очите й се отвориха и погледът й се вторачи сепнато в него. Тя приседна рязко и леглото се разлюля от неочакваното движение. Раната на бедрото му се обади и Рийд притисна крака си. Той простена на глас, когато жената скочи припряно и посегна към очилата си на нощното шкафче. Вече беше успяла да ги нагласи на мястото им, когато той най-сетне успя да пророни:

— Ти пък какво правиш тук?

— Какво правя тук? — Досадните й, зеленикаво-кафяви очи го изучаваха напрегнато иззад прозрачните стъкла на очилата. — Помниш ли коя съм?

Той я изгледа свирепо.

— Как бих могъл да забравя?

— И коя съм?

— Ти не знаеш ли?

— Зададох ти съвсем учтив въпрос.

Той предпочете да не й отговаря.

И докато се опитваше да потисне отново връхлетялата го болка, му се стори, че погледът на Частити Лорънс е способен да го убие на място.

 

О, той наистина беше изключително противен човек…

Частити си пое дълбоко въздух и се опита да се овладее. Не й се отдаде. Беше й почти невъзможно да проумее, че този груб и високомерен човек е съшият онзи, който само преди часове шептеше нежни думи в ухото й — в ухото на своята Джени. А още по-трудно й беше да приеме, че е божи служител.

Рийд отметна припряно одеялото до кръста си и пред погледа й се откриха широките му, голи рамене и гърди. Смущението й нарасна. Не преставаше да си повтаря, че този човек е болен, че страда и не може да бъде отговорен за поведението си. Опитваше се да го възприеме като пациент. Косата му, обикновено потъмняла от потта, сега падаше на златисти кичури над свъсените му вежди. Погледът му, обичайно замаян и блеснал от треската, сега беше чист и пронизващ, а лицето му, доколкото се виждаше изпод наболата брада, вече не руменееше от болестта. Той отметна рязко глава, когато Частити се опита да докосне челото му с длан.

Тя присви устни с досада.

— Просто исках да се уверя, че температурата ти е нормална.

— Добре съм.

— Не, не си. — Частити се опитваше да говори равнодушно. — Раната ти е инфектирана. Доктор Кар се опасяваше, че ще се наложи да отстрани крака ти.

Сините очи я пронизаха.

— Това би било грешка.

Звукът от отварянето на вратата зад гърба й спести на Частити нуждата да отговори. Влезе доктор Кар. Внезапно осенена от мисълта, че истината за несъществуващия им брак всеки момент ще се разкрие по най-унизителния възможен начин, тя отстъпи колебливо крачка назад.

— Добре ли си? — Побърза да я попита доктор Кар, мигновено забелязал пребледнялото й лице и тъмните сенки под очите й. Той я потупа приятелски по ръката. — Трябва ти малко почивка, нали?

Без да изчака отговора й, доктор Кар се обърна към своя пациент. По лицето му се разля усмивка.

— Е, най-после сте в съзнание, нали? — Той протегна ръка. — Аз съм доктор Кар. Повечето хора ме наричат просто Док. Ако нямате нищо против, ще продължа да ви наричам по малко име, Рийд. Сега не сте с бялата якичка и трябва да ви призная, че се чувствам по-удобно. — Той разтърси приятелски ръката на Рийд и опря длан в челото му. — Треската ви също се е поуспокоила. Е, да видим как е кракът ви.

Без всякакво смущение, доктор Кар отметна завивката и разкри полуголото му тяло, преди да се заеме с раната на бедрото му. Рийд вторачи поглед в Частити и тя почувства, че лицето й се обагря в руменина.

— Питам се дали изобщо осъзнавате колко тежко беше състоянието ви, Рийд — подхвана сериозно доктор Кар. — Дочух част от разговора ви с Частити, когато влизах. Разбирам, че мисълта да загубите крака си вероятно ви разстройва, но наистина ме притеснява отношението ви към всичко това. Разбира се, след като извлякохме голяма част от отровата в раната ви, сега подобни драстични мерки не ми се струват наложителни.

Той замълча за момент, а очите му се присвиха замислено, когато заговори отново.

— Освен ако не направите нещо наистина глупаво, като например да се опитате да станете, преди да сте готов за това. — Посивелите вежди на лекаря се сключиха на челото му, докато изричаше въпроса, който бе задавал няколко пъти досега: — Как така един свещеник е получил рана от куршум?

— Направих грешката да се озова насред престрелка.

Доктор Кар се намръщи.

— Трябвало е да сте по-внимателен. — Той се обърна към Частити. — А ти как му позволи да извърши такава лудост?

— Онова, което съм направил, няма нищо общо с нея — отвърна сприхаво Рийд, преди Частити да си е отворила устата.

— Мерете си приказките, отче! — Частити се сепна от грубите нотки, които се долавяха в гласа на доктор Кар. Очите й се разшириха от изумление, когато възрастният лекар с прошарени коси продължи все така хапливо: — Няма да допусна да говорите така за тази жена! Вие изглежда не осъзнавате какво притежавате! Частити е извършила истинско чудо, като ви е домъкнала от онзи влак чак до главната улица, от мен да го знаете! И ни най-малко не се съмнявам, че дори Том Райт и Джери Потър да не й бяха помогнали, тя щеше да ви донесе съвсем сама чак до кабинета ми.

Доктор Кар погледна косо към Частити, която все още не можеше да се съвземе.

— Трябва да си призная, че изпърво се държах доста грубо с нея. Обвинявах я, че е позволила раната ви да загнои. Но тя се издигна в очите ми през оная първа нощ, а сега вече ми е ясно, че вие сте тежък характер и сигурно не е леко да се живее с вас, макар да носите свещеническа якичка. И най-добре ще е да се опитате да проумеете, че работих над крака ви цели три часа, след като Частити ви домъкна в кабинета ми, и през цялото време тя беше неотлъчно до мен. Изпълняваше безропотно всичките ми нареждания и в действителност аз бях този, който пръв се измори. А след като ви примъкнахме тук, тя остана да се грижи за вас, за да мога аз да си почина. Не можете да искате повече от която и да е жена! Така че ви съветвам в мое присъствие да разговаряте учтиво с Частити, защото в противен случай бих могъл да забравя, че сте болен.

Без да изглежда впечатлен от укора на лекаря, Рийд отвърна дрезгаво:

— Не съм болен.

— Болен си и още как! Лично аз ще ти съобщя, когато вече си здрав! Не забравяй това!

Най-после доктор Кар успя да открие раната и кимна одобрително.

— А сега погледни това и пак се опитай да ми кажеш, че не си бил на път за оня свят.

Частити сдържа дъха си. Откритата рана беше червена и подпухнала. Бледа гной надничаше от мъничка, кръгла дупчица в плътта, причинена от един единствен куршум. Частити се олюля. Незнайно защо, сега гледката я ужасяваше повече, отколкото първия път, когато я видя. Тя едва успя да се овладее, когато Рийд я изгледа пронизващо.

— Колкото и зле да изглежда — продължи тирадата си доктор Кар, — вече върви към подобрение. Но ще трябва да продължим да извличаме отровата. — Той погледна към Частити. — Чака те още доста работа, мила.

После отново съсредоточи вниманието си върху своя пациент. А щом срещна лишения от всякакви чувства поглед на Рийд, доктор Кар изрече с равен глас:

— Странен човек сте. И никак не ми приличате на свещеник. Ако не бях видял какво изпитвате в действителност към тази жена, когато бяхте твърде слаб и неспособен да прикривате чувствата си, бих си помислил, че сте студен като лед. Но сега всичко, което ми остава да кажа е, че само глупак не би осъзнал какъв щастливец е да има за съпруга жена като Частити.

… съпруга…

Частити затвори очи и с безмълвно примирение зачака унищожителната реакция на Рийд.

Но нищо не последва.

Частити отвори предпазливо очи и срещна погледа на Рийд, вторачен в нея.

— Този път ще превържа крака ви по-леко — продължи доктор Кар, който отдаде напрегнатата тишина на своята укорителна тирада. — Засега няма смисъл да правим нищо друго, но Частити трябва отново да налага раната с компреси, веднага щом закусите.

— Не съм гладен.

Пренебрегвайки грубия отговор, доктор Кар се обърна към Частити.

— Абсолютно е задължително да се храни и да пие много вода. И ако не си много изморена, можеш да му помогнеш да се приведе в по-приличен вид по-късно. Има нужда от малко освежаване.

Твърде стъписана, за да му отговори, Частити безмълвно наблюдаваше как доктор Кар затваря черната си чанта с инструменти и се запътва към вратата. Вече с ръка на бравата, той се обърна и каза:

— Ще намина пак, след като посетя още няколко пациенти. А междувременно, ще кажа на Сали да ви донесе нещо за ядене.

Вратата се затвори зад гърба му и Частити зачака първите признаци на бурята. Не й се наложи да чака дълго, преди дрезгавият глас на Рийд да наруши тишината:

— Е, добре, какво значи всичко това?

 

— Наистина не знам как точно се случи. — Частити Лорънс го гледаше иззад нелепите си очила. Изглеждаше изморена, рошава и съвсем не беше толкова спретната и превзета, колкото когато се приближи към него на онзи влак. Рийд видя безпокойството в очите й, когато продължи: — Изпитвах известни притеснения относно пътуването си. Видях якичката ви, когато се качихте на влака, и си помислих, че можете да ми помогнете да подредя мислите в главата си. Но щом ви приближих, вие… вие…

Думите й секнаха и Рийд почувства, че го обзема нарастващо раздразнение. Силите му вече отслабваха, а стомахът му започваше да се преобръща. Нямаше време за тази жена и за неочаквани усложнения в плановете си. Доколкото му бе известно, Морган вече бе напуснал града. Трябваше да се срещне с информатора си, преди и той да си е тръгнал. Въпросът беше как да го направи.

Частити си пое дълбоко дъх.

— Помислих си, че ще можете да ми помогнете. — Тя замълча за миг. — А после, когато ви приближих, видях че сте болен.

— Казах ти, че нямам нужда от твоята помощ.

— Но вие се нуждаехте от нечия помощ!

— Мога и сам да се грижа за себе си.

— Вие припаднахте на перона! — Тя тръсна яростно глава. Изумително ярките къдрици, които правеха строгата й преди прическа да изглежда нелепо, се посипаха в хаотична маса по тила й. — Видях ви да падате!

Последните й думи явно го вбесиха, защото Рийд отвърна с нетипична дори за него грубост:

— И ти ми се притече на помощ!

Видя как тя потръпна.

— Точно така… колкото и глупаво да беше от моя страна.

— Защо?

Частити премигна объркано при този въпрос. Рийд забеляза, че й е трудно да му отговори. Забеляза също, че отговорът й изненада дори самата нея.

— Когато се приближих към вас, си мислех, че имам нужда от вашата помощ… А после открих, че всъщност вие се нуждаете от помощта ми.

Рийд се чувстваше все по-замаян, но продължи да я притиска:

— И така, ти ми се притече на помощ. Домъкна ме някак до кабинета на лекаря, но после остана. Защо?

Отговорът й беше съвсем лаконичен.

— И аз това се питам. — В погледа й проблесна презрение. — Със сигурност не е било, защото сте приятен човек. Напротив, вие сте един от най-себичните и неблагодарни хора, които познавам.

— Но въпреки това каза на доктор Кар, че си моя съпруга.

— Не съм!

Той я прониза с презрителен поглед.

Светлата й кожа поруменя.

— Доктор Кар сам е сметнал, че съм ваша съпруга, след като ви домъкнах до вратата му. Тогава нямахме много време за приказки и не ми се отдаде възможност да му обясня ситуацията. А после вече беше късно.

Рийд чувстваше, че мислите му все повече се замайват. Той тръсна глава.

— Късно? За какво?

— Цялата тази ситуация… всичко е така объркващо! Боях се, че репутацията ми ще пострада, ако се опитам да изясня нещата.

Той се вторачи в нея.

— Репутацията ти?

— Неомъжена жена, която прекарва нощта — две нощи — в една стая с непознат мъж… Какво биха си помислили хората? — Тя стисна медальона върху деколтето на роклята си и паметта му се раздвижи при този странно познат жест. — Не можех да позволя това да се случи.

— И защо остана?

— Как бих могла да си отида? Вие непрестанно ме молехте да остана.

— Молил съм те…

— Мислехте, че аз съм… Джени.

Рийд потръпна при споменаването на това име.

— И какво друго съм казал?

— Нищо съществено. Споменавахте нещо за някаква мисия и че някакъв човек ви чакал…

— Мисия ли…?

— За някакъв човек на име Морган.

Рийд сякаш се вцепени, а после кимна.

— А, да.

Частити пристъпи крачка към него. През замъгленото съзнание на Рийд постепенно се прокрадна мисълта, че без скучната дамска шапчица изглежда по-добре, макар че грозните й очила все още си бяха на мястото, а печалният цвят на роклята й придаваше на кожата й оттенъка на разредено мляко.

Тя вирна упорито брадичка и Рийд инстинктивно долови, че предстои нещо да се случи. Затова никак не се изненада, когато тя подхвана с решително изражение:

— Независимо дали сте склонен да го признаете или не, аз ви направих услуга.

Е, беше се оказал прав. Прободе го странна тръпка на разочарование.

— И сега искаш нещо в замяна, така ли? Казвай какво искаш! Пари?

— Вие сте непоносим!

— Казвай какво искаш! — продължи да я притиска той.

Тя изправи рамене и отново вирна брадичка.

— Възнамерявам да напусна Седалия при първа възможност. Бихте могъл да ми спестите известни неприятности, ако изчакате да разкриете истината за цялата тази ситуация, докато си тръгна. Нямам нищо против да оставя писмено обяснение за Джени, ако смятате, че тя няма да ви разбере.

— Джени е мъртва.

— О! Съжалявам.

Рийд затвори очи. Чувстваше се отпаднал. Усети мека длан на челото си и рязко отдръпна глава.

— Чувствате се зле, нали?

— Нима?

— Челото ви е ледено студено. Сигурно се чувствате се отпаднал.

Проклета да е!

— Трябва да хапнете нещо.

Стомахът му се преобърна.

— Не искам да ям.

— Доктор Кар каза…

— Не ме интересува какво е казал доктор Кар. — Той затвори очи. — Остави ме на мира. Искам да спя.

Почувства хладния ръб на чаша да се опира в устните му. Отвори очи и срещна решителен кафяво-зелен поглед, вторачен в неговия.

— Изпийте това. Доктор Кар го остави за вас.

— Какво е?

— Ще ви помогне да заспите. Той заръча да ви го дам, ако се почувствате разстроен.

— Не съм разстроен.

— Напротив.

— Не съм разстроен!

— Изпийте го!

Е, значи малката досадница с мек глас имаше решителен нрав. Докато пресушаваше чашата, Рийд почувства в гърдите му да се надига странно задоволство.

— Така е по-добре. — Частити Лорънс замълча за миг. — Ще продължим разговора си, когато се събудите.

— Ако зависи от мен, мисля, че бях достатъчно ясен.

Той видя как в погледа й се промъкна напрежение, докато чакаше от него по-подробно обяснение. Отмъстителното задоволство изпълни цялото му същество, докато затваряше спокойно очи.

 

Разтреперана от обида и гняв, Частити се отдръпна от леглото и вторачи поглед във влудяващия свещеник. Добре, щом така искаше!

Тя се насочи решително към креслото в ъгъла, където бе оставила пакетите с покупките си. Този човек твърдеше, че ни най-малко не е болен. Каза й, че не се нуждае от помощта й. И беше сложил край на разговора, без дори да си направи труда да отговори на въпроса й. Имаше пълното право да го ненавижда!

А тя беше истинска глупачка — да предлага помощта си на човек, който ревностно повтаря, че няма нужда от нея. Е, повече нямаше да се държи като глупачка!

Частити събра припряно малкото си вещи и погледна към вратата, изправила гордо рамене. Неволно посегна към медальона си. Колдуел, Канзас — това беше нейната цел, нейната първа крачка към сестрите й, които бе изгубила преди много години в придошлата река. Те бяха живи, бяха някъде там, и тя беше сигурна в това. И макар понякога куражът да я напускаше, увереността й, че те са живи някъде и че един ден отново ще се събере с тях никога не избледняваше. Дните, прекарани в Седалия, бяха само спирка по пътя към целта, но тя нямаше да изгуби и ден повече.

Частити погледна ненавистния отец Рийд Фарел. Той несъмнено щеше да спи, докато стане време за редовната визита на доктор Кар. Вече изглеждаше съвсем отпуснат. Сънотворното прахче на лекаря явно бе свършило своята работа. Щеше да го остави да обясни на доктор Кар цялата истина. А той несъмнено щеше да изпита огромно задоволство, докато обяснява на лекаря каква глупачка е била.

Частити отвори вратата и за миг се спотаи, но дълбокото, равномерно дишане продължаваше да изпълва стаята. И какво толкова, ако доктор Кар разчиташе на нея да се грижи за раната на този човек? Какво толкова, ако треската се надигнеше отново, докато е сам? И какво толкова, ако инфекцията отново се развиеше… и ако, заради нея, този човек изгубеше крака си?

О, господи!

Частити стисна здраво чантата в ръката си. Не откъсваше поглед от неподвижното лице на отец Фарел. Буйната вече брада скриваше чертите му като маска. Спомни си острия бодеж по пръстите си, когато бе докоснала бузата му. Запита се дали Джени е одобрявала тази брада. Запита се още дали смъртта на Джени не го беше превърнала в грубия, неприятен човек, който бе понастоящем.

Защото въпреки свещеническата якичка, този мъж беше непоносим.

Вече взела своето решение, Частити пристъпи в коридора и затвори вратата зад себе си.

 

Рийд потръпна и се изтръгна от обърканите сънища. Присви очи срещу ярката светлина на следобедното слънце и посегна да смачка комара, който бръмчеше на бузата му, но дочу лек протест в ухото си. Жилото на комара го бодна и Рийд махна с досада, за да прогони нахалното насекомо.

Но щом се раздвижи, дочу неодобрително сумтене. Разпозна мекия женски глас. Отвори сепнато очи и видя познатия кафяво-зелен поглед на сантиметри от лицето си… и остър бръснач, опрян в гърлото му.

Рийд импулсивно се отдръпна, но движението му бе възпряно от рязък тон:

— Не мърдай!

Частити Лорънс го гледаше строго иззад гротескните си очила, с присвити очи и стиснати устни. А щом отметна главата му назад, за да оголи шията му, почувства топлия й дъх върху устните си.

— Не мърдай, ако не искаш да те порежа отново!

Отново…?

Рийд докосна слисан бузата си с длан. Беше гладко избръсната. Брадата, която заедно със свещеническата якичка беше съществена част от маскировката му, вече я нямаше!

— Какво си мислиш, че правиш? — попита я грубо той.

— Опитвам се да те избръсна.

— Кой ти е казал да ме бръснеш?

— Доктор Кар заръча да ти помогна да се приведеш в приличен вид.

Прободе го болка в слепоочията.

— Остави ме на мира.

— Още не съм свършила.

— Свършила си, и още как!

Рийд почувства да го обзема смътна тревога, когато тя отстъпи спокойно назад и пророни с хладен глас.

— Както кажеш.

Не му допадаше начина, по който Частити Лорънс изрече тези думи.

Той потърка отново избръснатата си буза, а после прокара длан и по другата. Беше покрита с гъста брада.

— Дай ми бръснача.

— Не.

— Казах, дай ми бръснача!

— Аз пък казах не!

По дяволите! Главата му се замая. Стомахът му беше празен, а гърлото му бе пресъхнало, но проклет да беше, ако й позволеше отново да го доближи с този бръснач.

Рийд посегна, сграбчи тънката й китка и я дръпна към лицето си със сила, която дори той самият не подозираше, че притежава. Явно я свари неподготвена, защото очилата й тупнаха звучно на пода и Частити Лорънс се озова върху него.

— Искам този бръснач — просъска гневно той.

Тялото й беше неочаквано топло и женствено, гърдите й, меки и заоблени, се притискаха в гърдите му. Обезпокоително топлият й дъх погали устните му…

Рязко почукване по вратата привлече вниманието му. В следващия миг доктор Кар вече беше на прага, а устните му се присвиха в неодобрителна гримаса.

— Ще се наложи да забравите за тези неща известно време.

Все още стиснал болезнено китката на Частити, макар лицето й вече да пламтеше, Рийд изръмжа:

— Искам този бръснач!

Доктор Кар, който тъкмо пристъпваше към тях, изведнъж видя отблизо пациента си и се закова на място.

— За бога, жено! Какво си сторила на този мъж?

Все още притисната в хватката на Рийд върху гърдите му, Частити отвърна:

— Нали ми заръчахте да му помогна да се приведе в приличен вид, ако имам възможност?

— Точно така. — Досадният лекар едва потисна усмивката си. — И ти си свършила добра работа, струва ми се. Явно идвам точно преди да срежеш артерията му.

Рийд не си направи труда да каже нещо.

— Пуснете я, Рийд.

— Не.

Доктор Кар не се отказваше лесно.

— Каквото и да сте имал наум, сега е очевидно, че няма да стане. Така че ще е по-добре да ме послушате.

Рийд не знаеше дали причината беше в болестта или в неуловимия аромат на жената, притисната в него, но почувства, че силите му отслабват. Той съсредоточи всичките си сили в пронизващия поглед, който прикова в лицето й, и изрече отчетливо:

— Да не си посмяла отново да ме приближиш, докато спя. Следващия път няма да ти се размине толкова лесно.

Видя как деликатните черти на лицето й се сгърчиха от гняв, докато му отвръщаше приглушено, така че да я чуе само той:

— Не се притеснявай! Веднага щом ме пуснеш, ще се махна колкото е възможно по-далече от теб!

— Това напълно ме удовлетворява!

— Чудесно! — изсъска ядно Частити, щом най-сетне се отдръпна от него. Веднага щом се изправи, тя се обърна към доктор Кар и напъха бръснача в ръцете му. — Ето. Вие ще довършите. Той спа през цялото време, докато ви нямаше. Налагах раната му с топли компреси и сега изглежда по-добре. Успях дори да го накарам да изпие малко вода. Другото го оставям на вас. Аз си тръгвам.

— Недей така, мила… — Доктор Кар въртеше бръснача в ръцете си със смутена усмивка. — Изморена си и имаш нужда от малко време за себе си. Говорих със Сали Грийнууд. Тя държи хотела. Можеш да използваш банята й, за да се изкъпеш. Сигурен съм, че ще се почувстваш по-добре, щом се изкъпеш и смениш дрехите си. Аз ще се грижа за съпруга ти, докато отсъстваш.

Рийд улови решителните искрици в очите й, още преди да е заговорила.

— Доктор Кар, този мъж не ми е…

— Прави каквото ти казва лекарят! — И сам не разбра защо я прекъсна, но добави равнодушно. — Докторът ще се погрижи за всичко тук.

— Надявам се да се погрижи! — тросна се Частити. — Защото аз няма да се върна.

— Частити, мила… — Доктор Кар й се усмихна съчувствено. — Просто си много изморена. Не искаше да кажеш това, нали?

— Напротив. — Тя се обърна към Рийд и вирна предизвикателно брадичка. — Хайде, кажи му!

Рийд напълно съзнаваше, че мълчанието му я вбесява още повече и в гърдите му се надигна мощно задоволство. Той не пророни и дума, когато Частити тръсна сприхаво разрошената си коса и грабна пакетите с вещите си.

— Благодаря ви, задето уредихте да се изкъпя, доктор Кар, и за цялата ви загриженост към мен. Сбогом.

Без дори да погледне към Рийд, Частити отвори безмълвно вратата и пристъпи в коридора.

Потънал в мислите си, Рийд дори не осъзнаваше, че все още е вторачен в затворената врата, докато не го сепна грубия глас на доктор Кар:

— Вие наистина сте тежък случай! Не знам как изобщо живее с вас. Сигурно наистина ще е по-добре, ако изобщо не се върне!

— Ще се върне.

Доктор Кар изсумтя презрително.

— А вие сте дяволски арогантен за божи служител.

— Това не е арогантност. — Рийд свъси вежди и изруга наум, щом го заля поредната вълна на слабост. — Просто съм гладен — заяви той с равен глас.

— Сали трябва всеки момент да ви качи поднос с храна. — Доктор Кар замълча за миг, а после добави: — Може и да съм стар доктор от малко, провинциално градче, но смея да твърдя, че познавам хората. И нещо ми подсказва, че този път стигнахте твърде далеч. Тази жена няма да се върне!

— Ще се върне.

— Глупав арогантен…

Рийд не си направи труда да му отговаря, докато лекарят сипеше гневни ругатни над докторската си чанта. Вместо това вдигна тайничко грозните очила с телени рамки от земята край леглото си и доволно ги пъхна под възглавницата си.

 

Отдавна не се беше чувствала така добре!

Опряла гръб в стената на тясната вана, Частити си спомни с какво изумление влезе в примитивната баня. След всичко онова, което бе изживяла през последните дни, сигурно трябваше да е подготвена да види и това помещение, което представляваше просто една барака, залепена за хотелската сграда, и необичайната вана, която представляваше просто един голям леген, закрепен на стойка, която й се струваше твърде крехка, за да издържи дори и нейното тегло. Все още твърде разгневена от последния си разговор с преподобния Рийд Фарел, за миг си бе помислила да се откаже от идеята за топла баня. Но всичките й съмнения се разсеяха в мига, в който топлата вода докосна кожата й.

Наслаждавайки се на димящата вода, Частити въздъхна шумно и още известно време се остави на топлата й ласка. После посегна към рафтчето зад себе си и взе кесията за къпане и сапуна, които по-рано бе закупила от безочливия търговец. Докато сапунисваше ожесточено тялото си, ненатрапчивият аромат на рози се блъсна в ноздрите й и Частити въздъхна отново. Леля Хариет и леля Пенелопе не обичаха ароматните сапуни, но тя обожаваше уханието на рози. Кой знае защо, този мирис извикваше в съзнанието й спомена за нейната майка и живи картини от безвъзвратно отминалите дни, когато трите със сестрите й се къпеха в обща вана. Помнеше силния аромат на рози, докато майка им щателно ги търкаше със сапуна. Помнеше също, че този аромат често бе придружен с настойчивото бърборене на сестрите й.

— Не е честно, мамо! Косата на Частити е по-хубава от нашите!

— Това не е вярно — клатеше глава майка й. — Вярно, косата на Частити е по-ярка на цвят, но пък косата на Хонести^[1] е черна и тежка като сатен, също като тази на ирландската прапрабаба на баща ви. А косата на Пюрити^[2] е с цвета на узрели жита, също като моята. Баща ви се гордее и с трите ви. Той обича да повтаря, че и трите му дъщери са истински красавици.

— Знам, обаче косата на Частити е къдрава, като на татко, и така е по-красива.

— Иска ми се да имах коса като на татко.

— Не е честно!

А по-късно, вече в леглото, докато сестрите й милваха косите й, не пропускаха да й кажат:

— Ти си щастливка, Частити.

В гърдите й се зароди познатата тъга. Не помнеше кой знае какво от сестрите си, но добре си спомняше, че Хонести беше най-красивата и с най-силен характер от трите им. Спомняше си също, че Пюрити имаше ангелско лице, но често поставяше на изпитание търпението на баща им с пакостливата си натура. Помнеше, че се чувстваше най-щастлива, когато подтичваше след двете си по-големи сестри и че много се гордееше с факта, че е наследила червените къдрици и кафяво-зеленикави очи на баща си. Помнеше също как се покатерваше в скута му и опираше нос в неговия, и с такава сила го притискаше, че той избухваше в смях. Обичаше да чува смеха му и не познаваше по-голямо щастие от това, да се сгуши в скута му, а той да я обгърне с ръце.

Частити избърса непокорната сълза, която се стичаше по бузата й. Родителите й бяха загинали в онзи омразен ден, когато придошлата река обърна фургона им, сигурна беше в това. Ако не бяха, те със сигурност щяха да открият нея и сестрите й и отново да съберат семейството.

Но сестрите й бяха живи. Струваше й се, че долавя ритъма на сърцата им, когато стискаше медальона на гърдите си — същия медальон, какъвто баща й бе дал на всяка една от трите. Сигурна беше също, че ще ги открие, стига само да намери куража да опита.

Макар никога да не го бяха признавали гласно, Частити знаеше, че леля Хариет и леля Пенелопе не споделяха нейната увереност — също както знаеше, че с дълбоко вродения си консерватизъм двете жени се смущаваха от яркия цвят на косата й и настойчивите къдрици. Те намираха този цвят за неприличен, защото предизвикваше твърде много коментари, и я подтикваха да го прикрива, доколкото е възможно, и да пристяга здраво буйните си къдрици. И понеже дълбоко в сърцето си знаеше, че възрастните жени са водени само от добри чувства, тя потискаше детинската си гордост и безропотно следваше съветите им.

— Искаш ли още малко гореща вода, мила?

Частити вдигна поглед и видя Сали Грийнууд, застанала над ваната с кофа гореща вода в ръка. Чертите на по-възрастната жена бяха ярко подчертани с цветни мазила, косата и бе изсветлена до златисто русо, а закръглената й фигура бе облечена в рокля, очевидно предназначена за по-млада жена. Частити неволно си помисли, че леля Хариет спонтанно би заявила, че видът на тази жена е твърде предизвикателен, а леля Пенелопе щеше гласно да възроптае срещу прямото неодобрение, но вътрешно щеше да се съгласи със сестра си. Частити обаче надникна в силно почернените очи на Сали и видя само загриженост и топлота.

— Да, Сали, би било чудесно — отвърна тя.

Сали изля бавно водата.

— Доктор Кар ми каза, че пасторът бил много зле. Току-що му отнесох поднос със храна, но докторът го взе на вратата и изобщо не можах да го видя. Надявам се, че вече се чувства по-добре.

Частити упорито избягваше погледа на по-възрастната жена. Тя вдигна отново кесията и затърка ожесточено рамото си.

— По-добре е. Но ще мине доста време, преди инфекцията да се изчисти напълно.

Сали поклати съчувствено глава.

— Докторът спомена, че непрекъснато мърморел за някаква мисия и как закъснявал да се срещне с някого. Казва, че изглежда много притеснен. Те отдавна го чакат, нали знаеш.

Частити се сепна от изненада.

— О… да, предполагам, че го чакат.

— Знам го със сигурност, защото работих известно време със стария пастор, докато ги покръстваше.

Частити не съумя да прикрие изумлението си.

Сали се разсмя.

— Не ти приличам много на човек, който ще посвещава людете в правата вяра, нали? Е, истината е, че не винаги съм била такава. — Сали се облегна на стената и замислено подхвана: — През по-голямата част от живота си работих в една пивница, точно като тази през улицата. Никога не съм била хубава като теб, но имаше време, когато мъжете наистина си падаха по мен. Това беше отдавна, разбира се.

Частити се почувства длъжна да се възпротиви:

— Е, това не е съвсем вярно.

— Не се притеснявай. Аз не се плаша от истината.

Сали се усмихна.

— Но по някое време започнах да се чувствам някак празна отвътре. Ти си жена на свещеник, знаеш какво имам предвид.

Частити почувства угризения на съвестта, че крие истината от тази жена, но си замълча.

— И тогава извадих изпод дюшека всичките пари, които бях спестила, и купих този хотел. Това се оказа добър начин да си изкарвам прехраната. Припечелвах добре, но продължавах да се чувствам празна отвътре. И тогава срещнах отец Стайлс. Божичко, толкова беше стар, че някой трябваше да се грижи за него, иначе никога нямаше да се върне жив от онази дива пустош. Затова оставих хотела в ръцете на един приятел и тръгнах на път с него. Но той почина преди година.

— Съжалявам.

— Оттогава в мисията, която той отвори на индийска територия, не е имало пастор. Но наскоро им казали, че някакъв свещеник пътувал насам. Свещеник и неговата съпруга. Е, сигурно ще се изненадат да видят, че жената на свещеника е толкова млада.

— Е, аз не съм чак толкова млада!

Това пък защо ли го каза?

— Както и да е, за мен е добро стечение на обстоятелствата, че пасторът се е разболял и трябваше да отседне в Седалия, преди да стигне Бакстър Спрингс, защото иначе никога нямаше да се запозная и с двама ви.

— Отец Фарел — искам да кажа Рийд… Той нямаше намерение да пътува за Бакстър Спрингс. Целта му беше Седалия и беше решен да стигне дотук на всяка цена.

— Наистина ли? — Сали вдигна недоумяващо рамене. — Не мога да го разбера. Бакстър Спрингс е на границата на индианските територии, но предполагам, че няма нищо лошо човек да мине по пътя, който познава най-добре.

Частити се чувстваше все по-неудобно от разговора, който водеше. Тя се усмихна.

— Сигурна съм, че Рийд също няма търпение да пристигне и да се заеме с мисията си. — Нетърпелива да смени темата, тя попита: — Имаш ли представа колко е часът?

— Минаваше три часа, когато слязох насам. — Сали се усмихна. — Предполагам, че сега ще е най-добре да те оставя сама с горещата вода. Ако имаш нужда от нещо, само извикай. Ще те чуя.

— Благодаря ти, Сали.

Частити простена безгласно, след като вратата се затвори зад възрастната жена. Неволни лъжи… съзнателни увъртания. Беше й омръзнало от всичко това. Тя погледна новата си рокля, която старателно бе разстлала наблизо. В джоба й се намираше билет за влака, който щеше да я отведе до Колдуел. Вече се беше поинтересувала кога ще отпътува. След два часа щеше да е далече оттук, отново на път към целта си.

Обезпокоена от факта, че тази мисъл не я успокояваше, Частити се потопи за кратко под водата и се залови да сапунисва косата си. Щеше да отмие и последната прашинка от Седалия по тялото си и, каквото и да й струваше това, щеше да изтрие от съзнанието си последните два дни.

А що се отнасяше до преподобния Рийд Фарел, за нея той вече беше минало.

 

Доктор Кар се отдръпна назад, за да оцени работата си, и изсумтя одобрително.

— Е, струва ми се, че ако не бях завършил медицинското училище, от мен щеше да излезе страхотен бръснар!

Рийд прокара длан по гладко избръснатата си буза и отново почувства нарастващо раздразнение. От дълго време насам бе култивирал тази брада, защото знаеше, че лицето му става твърде познато за хората извън закона по тези земи. Сега трябваше да е двойно по-внимателен.

Доктор Кар свъси вежди.

— Струва ми се също, че не съм срещал друг божи служител, за който думата „благодаря“ да е така несвойствена, както за вас.

— Благодаря.

— Сигурен съм, че е от сърце. — Доктор Кар изсумтя одобрително. — Този път се справихте добре с храната, която ви донесе Сали. Би трябвало да се чувствате далеч по-добре.

— Мислете си каквото щете, но наистина се чувствам добре.

— Така и предполагах. Освен това съм наясно какво точно си мислите в момента, така че нека се изясним отсега. Това, че се чувствате малко по-добре, съвсем не означава, че наистина сте добре. Ще мине доста време, преди раната ви наистина да зарасне, а съвсем малко е нужно, за да изпаднете в същото състояние, в което ви доведоха при мен. Така че ще се наложи да си почивате известно време.

Студените очи обаче продължаваха да се взират безизразно в него и доктор Кар изпита разяждащо чувство за безпомощност. Той извади джобния си часовник и бръчката между веждите му стана още по-дълбока.

— Частити излезе преди цели два часа. От два дни насам никога не се е застоявала толкова дълго навън. Този път стигнахте твърде далеч, повярвайте ми. Ще ви кажа и нещо друго — допълни лекарят след известно колебание. — Наистина ще си получите заслуженото, ако в момента тя вече пътува с влак на Изток.

— Ще се върне.

— Надявайте се да се върне, защото в противен случай ще трябва да прехвърля грижите за вас на Сали. — Доктор Кар изсумтя. — Не ме разбирайте погрешно. Сали има добро сърце, но съвсем не е така приятна за окото, като младата ви съпруга, и далеч не е така послушна, че да се покорява безропотно на прищевките ви.

Рийд не му отговори. Истината беше, че през последните два часа бе добил болезнено ясна представа за физическа си немощ, макар тя да беше временна. Беше погълнал значително количество храна и сега се чувстваше по-силен, но освен това бе имал възможност да види с очите си раната на крака си и нямаше никакво основание да се усъмни, че лекарят му казва истината. Вече беше в състояние да разсъждава по-трезво и смътната идея, която преди това беше мъждукала в замъгленото съзнание му, сега започваше да се избистря. Да, вече имаше план. Сигурно щеше да е трудничко да го следва, но и преди беше изпадал в затруднения.

Сепнат от решителното почукване на вратата, Рийд вдигна глава и се приготви. Вратата се отвори и на прага застана нисичка, силно гримирана жена на средна възраст, облечена в толкова ярко червена рокля, че той премигна насреща й. Жената го огледа с добре тренирана вещина, без да му остави никакво съмнение, че с каквото и да се занимаваше сега, на младини е опитала всичко от живота. Тя продължаваше открито да го зяпа, докато се обръщаше към доктор Кар.

— Дойдох за подноса, докторе. Виждам, че този път свещеникът е хапнал добре.

— Така си е — Докторът изсумтя и се обърна към Рийд. — Това е Сали Грийнууд, жената, за която ви говорех.

Сали се изсмя отсечено, докато пристъпваше към леглото да прибере подноса.

— Радвам се да се запозная с вас, преподобни. Каквото и да ви е казал докторът за мен, не ще да е било много хубаво, ако съдя по погледа ви като ме видяхте на вратата.

— Погледът на пастора няма нищо общо нито с теб, нито пък с мен, Сали. — Доктор Кар повдигна гъстите си вежди. — Преподобният не е такъв човек, че да си го признае, но през последния час очакваше не друг, а жена му да влезе през тази врата.

— Не мога да го обвинявам за това. — Сали въртеше сръчно подноса в ръцете си и очевидно й се искаше да си побъбри. — Не знам какво я задържа все още навън. Дойде да се изкъпе преди известно време, а после я видях да върви по улицата към гарата. Помислих си, че преподобният отец Фарел я е изпратил да купи нещо или…

Рийд се обади за пръв път.

— Кога беше това?

Гримираното лице на Сали придоби замислено изражение.

— Преди около час.

— Час ли? — Рийд свъси вежди.

— Тя наистина е много приятна млада жена. — Сали го наблюдаваше така внимателно, че дори безчувственият на вид Рийд Фарел започваше да се чувства неудобно. — Казах й, че откакто почина отец Стайлс, никой свещеник не е стъпвал на индианска територия. Оттогава все им обещават да изпратят някой да го замести. Сигурна съм, че много ще се зарадват да ви видят, особено с такава млада и хубава съпруга, и…

— В мисията…

— Точно така. Натам сте тръгнали, нали? Вече казах на жена ви, че не разбирам защо ви е трябвало да минавате през Седалия, щом сте могъл да хванете влака направо за Бакстър Спрингс и оттам да вземете пътнически фургон.

— Да, но първо трябваше да се погрижа за нещо тук.

— И аз така си помислих. Но жена ви сякаш не знаеше нищо по въпроса.

— Не обичам никой да си навира носа в моите работи.

— Чувала съм, че някои мъже разсъждават така. — Сали го изгледа проницателно за последно, преди да се обърне рязко към вратата. — След около час пак ще ви донеса нещо за ядене.

— Добра идея, Сали — кимна одобрително доктор Кар. — Отец Фарел трябва да възстанови силите си.

Потънал в мислите си, Рийд дори на разбра кога Сали е излязла. Обмисляше информацията, която току-що беше получил. В някаква си мисия на индианска територия очакваха да пристигнат свещеник и неговата съпруга. Стори му се доста удобно. Ако наистина познаваше тази част от страната толкова добре, колкото се надяваше, вестта вече трябваше да се е разпространила. Накъдето и да тръгнеше, това щеше да е удобно прикритие.

Мислите му бяха грубо прекъснати от поредния остър пристъп на болка в бедрото му. Рийд изруга наум.

— Ще ви дам лекарство за облекчение на болката, ако желаете.

Рийд поклати глава. Не можеше да си позволи някакво прахче да замъглява съзнанието му — не и в този момент. Щеше да се нуждае от цялата си воля, ако искаше да нареди нещата, когато Частити се върнеше. Познаваше добре тези благонравни момиченца. Всичките бяха еднакви.

Но къде, по дяволите, се губеше тя!

 

Влакът заминаваше за Канзас Сити само след половин час! Трябваше да го открие! Приковала поглед в земята, докато изминаваше пътя до гарата за трети път, Частити почувства да я обзема нарастваща паника. Нещата не отиваха на добре.

А само преди час, докато се излежаваше лениво в топлата вана, си беше помислила, че злощастната върволица от неприятности, които я бяха връхлетели така неочаквано преди два дни, скоро ще бъдат забравени. В джоба си имаше билет. Влакът заминаваше само след два часа, а тя най-накрая беше взела решение да стори точно това, което отец Рийд Фарел й бе наредил да направи — да се махне завинаги от живота му.

Спомняше си чувството на задоволство, с което бе излязла от ваната. Най-после се чувстваше чиста и освежена, и след като си наложи да изхвърли арогантния свещеник от мислите си, започна да сресва оплетените възли в косата си.

Но задоволството й мигом се стопи, щом облече простата на вид рокля, която си бе купила от похотливия търговец. Нужен й беше само един поглед в замъгленото огледало, което Сали услужливо й бе заела, за да се ужаси от вида си. Леля Хариет и леля Пенелопе не одобряваха светлите дрехи. Те несъмнено щяха да смръщят вежди при вида на бледосинята, памучна рокля и квадратното деколте, което разкриваше оскъден изглед към заоблените форми отдолу. А после щяха да й кажат, че е твърде… фриволна. И докато се бореше с копчетата на гърба си, Частити с ужас осъзна, че цветът на тази дреха едва ли ще е единственият й проблем.

Частити вирна упорито брадичка, сякаш се отбраняваше от собствените си мисли. Все пак, тя не беше виновна, че е израсла до внушителния ръст от метър и седемдесет. Никой не можеше да я обвини, че заради необичайния й ръст е имала твърде скромен избор в единствения магазин на този забравен от бога град. И едва ли беше нейна вината за начина, по който женските й форми, които й се струваха твърде едри за иначе кльощавото и тяло и които обикновено бяха грижливо прикрити, сега напираха над деколтето на роклята и просто приковаваха вниманието.

Частити простена на глас. И тогава погледът и попадна на старата й, черна рокля. Хрумна й да я облече отново, но видът й беше така отчайващ, че се принуди да я захвърли безпомощно встрани.

Помнеше, че в този момент беше напипала билета за влака в джоба си и оттогава настойчиво си повтаряше, че скоро ще се отърве от този влудяващ низ от неприятности, в който господ знае как беше попаднала. Но още тогава, когато понечи да види точния час, в който влакът ще отпътува, бе установила, че й липсват очилата. Последваха няколко минути на отчаяно търсене из тясното помещение, а после беше завързала косата си на тила и бе излязла на улицата, за да ги потърси по пътя, по който бе дошла. И оттогава досега ги търсеше.

За пореден път стигнала до хотела, Частити вторачи поглед във входа на сградата. Преглътна мъчително. Влакът щеше скоро да отпътува. Тя обаче не можеше да замине без очилата си, а оставаше само още едно място, където би могла да ги открие.

Частити влезе в хотела и огледа стълбището. Обърна се сепнато, когато иззад гърба й прозвуча гласът на Сали.

— Пасторът те чака, мила.

Съмняваше се да е така.

— Той хапна добре днес. Сега се чувства по-добре, но настроението му не е за завиждане.

Както винаги.

— Не знаех, че съпругът ти изглеждал толкова добре — вметна Сали.

Частити се насили да се усмихне.

Сали пристъпи крачка към нея и й прошепна поверително:

— Но погледът му не е като на свещеник. Ако бях на твое място, щях да внимавам се него.

Частити се отправи към стълбището.

 

— Съжалявам, но трябва да вървя. — Набразденото от ситни бръчици лице на доктор Кар изглеждаше сериозно. Той наблюдаваше безмълвно Рийд известно време, преди да добави: — Няма я вече повече от два часа. Бих могъл да обиколя града и да я потърся, ако пожелаете.

— Няма да е необходимо. Тя сама ще се върне.

— Съвсем сигурен сте в това, нали?

— Да.

Доктор Кар го изгледа изпитателно.

— Е, надявам се да не останете разочарован. Във всеки случай, Сали скоро ще ви донесе още топла храна. Ако имате нужда от нещо, просто й кажете.

Без да пророни и думичка, докато лекарят не затвори вратата зад гърба си, Рийд тихичко изруга под носа си. Не му допадаше да лежи в тази стая, съвсем безпомощен. Беше твърде опасно. Нито пък му допадаше мисълта, че в момента плановете му зависеха от това, дали досадната Частити Лорънс има резервен чифт очила.

Минутите се точеха като дълги часове.

Рийд започваше да губи търпение. Проклет да беше, ако останеше да я чака и секунда повече!

Той стисна зъби и стоически понесе пронизващия спазъм в бедрото си, докато присядаше в леглото. Най-сетне успя да се изправи и си пое дълбоко дъх.

Внезапно проумял абсурдността на цялата ситуация, Рийд се разсмя на глас. Рийд Фарел — ловецът на глави! Ако преди няколко години някой му беше казал, че ще лежи някой ден в подобна хотелска стая, с рана от куршум, която разяжда плътта му и с кървави пари в джоба си, които е спечелил, като е преследвал издирвани мъже като животни, несъмнено щеше да го нарече лъжец. Но преди няколко години той не беше същият човек.

Обичаше Джени от мига, в който узна какво означава тази дума. Когато прегръщаше Джени, сякаш държеше целия свят в ръцете си. А след като я загуби, можеше да запълни празнотата само по един начин.

Всъщност, беше захванал този занаят от най-благородни подбуди. След като законът се оказа не достатъчно ефективен, за да залови престъпниците, отговорни за смъртта на Джени, той реши, че сам ще ги залови. Преследваше ги безмилостно. Още помнеше безумното тържество, което го бе обзело в момента, в който ги предаде на закона. Помнеше също и огорчението, което бе изпитал, щом разбра, че бандата крадци на добитък не е същата, която бе изпратила Джени под копитата на собственото й стадо.

Наградата, която получи за залавянето им, се оказа неочаквана за него. И понеже спестяванията му ежедневно се стопяваха, той ги прие, с надеждата да открие хората, които търси, следващия път… Или пък по-следващия. Често му беше хрумвало, докато се луташе самотен в тъмните нощи, години по-късно, че той не е избрал сам пътя, по който бе поел. По-скоро пътят го бе избрал.

Но мисълта, че същият този път го бе довел до тази хотелска стая, в която в момента лежеше съвсем безпомощен, внезапно се оказа твърде болезнена, за да я понесе. Отново си пое дълбоко дъх. Не възнамеряваше да чака повече! Нямаше нужда от Частити Лорънс. Нямаше нужда от никого! Още сега щеше да се изправи и да направи няколко крачки. А утре щеше да повърви още малко и още вдругиден щеше да е вече на крака, готов да поеме отново по пътя си.

Неочакван звук откъм вратата го изтръгна от мислите му. Рийд замря, когато чу колебливото почукване по вратата.

Много добре…

Рийд стоеше в безмълвно очакване, а вратата бавно се отвори и разкри високо, стройно женско тяло, сякаш изваяно в тъмната рамка от дърво.

Беше Частити Лорънс.

 

Частити сякаш се вцепени. Не беше очаквала да види отец Рийд Фарел, приседнал на леглото, с ясни сини очи и съсредоточен поглед. Стомахът й се обърна по познатият й напоследък начин, когато, застанала насреща му, Частити разбра, че Сали е била права. Пасторът наистина изглеждаше добре. Сега, когато измамната брада вече не покриваше лицето му, златистите кичури на косата му изглеждаха по-светли, а очите му — още по-сини. Вече не оставаха скрити за погледа й правилните черти на лицето му, или пък волевата извивка на челюстта му. И докато го гледаше вторачено, Частити внезапно бе осенена от мисълта, че макар през последните два дни да се беше грижила за този човек далеч по-интимно, отколкото би й се искало да си признае, всъщност го виждаше за първи път. Беше по-млад, отколкото й се бе сторило на пръв поглед. Вече не я гледаше така сурово и, трябваше да му го признае, изглеждаше доста привлекателен…

Частити се сепна при тази мисъл. Привлекателен? Този човек с нрав на отровна змия й се струваше привлекателен?!

Доктор Кар явно беше прав. Тя се нуждаеше от почивка.

Доволна, че е намерила логично обяснение за налудничавите си мисли, Частити заговори, без да се помръдне от вратата:

— Не се притеснявайте, отец Фарел. Няма да оставам. Просто изгубих очилата си и си помислих, че може да са някъде в тази стая.

— Влез.

Частити не се помръдна.

— Моля те, влез.

Моля те?

— Не мога да те обвинявам, че си така изненадана. Треската не може да бъде извинение за отвратителното ми поведение през тези дни. Надявам се да ми простиш.

Частити стоеше, останала без думи. Наистина ли това беше същият човек, който бе оставила в леглото преди няколко часа? Тя осъзна, че светлината откъм коридора й прави добра услуга като засенчва изуменото изражение на лицето й и пристъпи колебливо в стаята. Огледа го изпитателно, а той продължи:

— Не си спомням кой знае какво от последните два дни, но все пак имам откъслечни спомени. Спомням си, че ми каза колко си се смутила, след като лекарят е приел, че си моя съпруга. Не бива да се притесняваш повече за това. Само след няколко часа вече ще съм на крака и ще…

— Какво каза? — прекъсна го Частити. — Доктор Кар ли ти позволи да ставаш?

— Не съм казал такова нещо.

— Но каза…

— Казах, че скоро ще съм на крака. И независимо дали ти се вярва или не, тъкмо се опитвах да стана, когато ти почука на вратата.

Частити беше изумена.

— Не бива да ставаш! Нали сам видя раната на крака си? Ако отново се влоши, ще…

— Налага се да свърша някои неща.

— Сигурна съм, че могат да почакат, за каквото и да става въпрос.

— Става въпрос за изключително важни неща.

— Здравето ти е най-важното нещо в момента.

Пасторът не й отговори.

— Какво би могло да е по-важно от здравето ти?

— Трябва да разговарям с един човек тук, в Седалия… Става въпрос за мисията.

— Мисията… — Частити вече познаваше решителните искрици в очите му. — Разбирам, че нямате търпение да стигнете до мисията, но доколкото разбрах от Сали, там от доста време чакат някой да замести покойния отец Стайлс. Още една седмица едва ли ще е чак от такова значение.

— Отец Стайлс… да. — Рийд направи многозначителна пауза, преди да продължи: — Получих част от записките му. Трябваше да се срещна с някой тук, в Седалия, който поддържа връзка с представителството на индианците. Той трябваше да ми разясни някои специфични неща относно мисията. Но времето тече и ако той реши, че е чакал твърде дълго, ще се върне във Вашингтон и аз ще пропусна шанса си…

— О… — Частити надникна дълбоко в необятните сини очи на пастора. Човекът очевидно се безпокоеше. Тя видя твърдата решимост в погледа му и пристъпи по-близо до леглото. В очите й се четеше съчувствие.

* * *

Внезапно Частити Лорънс излезе от прикритието на сянката и пристъпи към него. Рийд едва не възкликна от изненада. Нямаше ги вече строгата прическа и старомодна черна рокля. Косата й беше свободно прихваната на тила, а няколко блестящи златисто-червени къдрици се бяха изплъзнали от панделката и милваха бузите на лицето й. Вече без очила, лесно се виждаше безупречната извивка на веждите й и невероятно дългите й кестеняви мигли, а чертите на лицето й сега изглеждаха по-нежни и деликатни.

Рийд я огледа напрегнато. Бледосинята рокля, която бе облякла, подчертаваше мекия й тен и изненадващо женствените форми на тялото й. Безспорно бе нанесла видими подобрения във външността си, но Рийд знаеше, че не можеше да обвинява само неугледните й досега дрехи, задето бе пропуснал да забележи колко привлекателна е всъщност Частити Лорънс. Трябваше да си признае, че се чувства по-зле отколкото беше мислил, и че способността му за вярна преценка е силно занижена. Не можеше също да отрече, че при други обстоятелства замъглените му сетива биха могли да му изиграят лоша шега.

Рийд, който напълно съзнаваше колко важни ще бъдат следващите му думи, подхвана предпазливо:

— Срещата ми с онзи човек, от индианското представителство, е много важна. — Той замълча за миг, за да подсили ефекта. — Децата в мисията сигурно страдат…

Частити премигна доверчиво. Рийд почти можеше да види бедстващите дечурлига, които се надбягваха във въображението й.

— Надявах се с негова помощ да внеса някои подобрения в мисията — добави той и замълча.

Най-после Частити наруши тишината.

— Но сигурно проумяваш, че всичките ти усилия ще отидат напразно, ако раната ти отново се влоши.

— Предполагам, че и това е възможно.

— Това е съвсем сигурно, ако не следваш съветите на доктор Кар.

— Длъжен съм да опитам.

— Но… но… — Дълбоко в очите й зелените искрици се раздвижиха. — Сигурна съм, че и някой друг би могъл да открие този човек и да му каже да дойде тук, за да говори с теб.

— Стига все още да е в Седалия.

— О, сигурна съм, че е тук. Не би могъл да си тръгне, ако знае колко важна е тази мисия.

Рийд почувства, че победата му е близо.

— Знае, но времето му е изключително ценно.

— Сигурно Сали би могла да ти помогне.

Не, не можеше да позволи това. Сали беше твърде проницателна, за да я въвлича в история, която измисляше дума по дума. Той й отговори с поклащане на глава и съкрушено изражение на лицето.

— Не, не мисля. Сали не е лош човек, но видът й е подвеждащ.

— О! — Рийд ясно долавяше вътрешната битка, която се водеше зад съпричастния й поглед. Частити погледна часовника на бюфета и поклати унило глава. — Иска ми се да можех да помогна, но влакът ми заминава след петнайсет минути.

Неподготвен за този отговор, Рийд пророни:

— Влакът ти?

— Да. Тръгнала съм към Колдуел, Казнас. За мен е много важно. Аз… Един човек ме очаква там. Искам да кажа… — Тя отново погледна часовника.

Значи някой очакваше Частити Лорънс да пристигне в Колдуел. Рийд се запита как не се беше сетил по-рано.

— Върна се за очилата си, така ли? — попита той.

— Да.

— Не съм ги виждал.

В очите й проблесна разочарование.

— Имаш ли нещо против да ги потърся?

— Не.

Рийд затвори очи. Силите му отслабваха с всяка изминала минута. Вслушваше се в движенията на Частити, която обикаляше безполезно стаята. Той отвори отново очи, когато шумовете секнаха.

— Няма ги тук. — Частити махна неопределено с ръка. — Е, предполагам, че трябва да се сбогуваме.

Той не можеше да позволи това да се случи.

— Искам да те помоля за една услуга, преди да си тръгнеш — подхвана Рийд. — Би ли ми подала дрехите. — Той посочи ризата и панталона си, които висяха на кукичка в ъгъла на стаята. — Ще ти бъда благодарен, ако ги оставиш на леглото.

— Дрехите ти? Нали нямаш намерение да ставаш?

Рийд не й отговори.

— Не бива да ставаш, докато доктор Кар не ти разреши.

— Частити… — Той умишлено й внушаваше чувство за приятелска близост, като я наричаше по малко име за пръв път. — Не се притеснявай за мен. Влакът ти ще отпътува всеки момент.

— Но…

— Аз ще направя, каквото е нужно…

— Доктор Кар ще намери някой, който да ти помогне.

— Ще си изпуснеш влака. — Той погледна часовника. — Заминава след десет минути.

— Доктор Кар познава всички в този град. Сигурно ще знае къде да намери човека, който търсиш.

— Едва ли ще е трудно да го намери. В пощата би трябвало да има съобщение за мен, където се казва къде да се срещнем. Но аз вече се чувствам по-добре. Мога да се справя и сам.

— В пощата? И ти възнамеряваш да отидеш сам дотам? Съзнаваш ли колко е далече пощата оттук?

— Ще се справя.

— Не, няма да се справиш.

— Ще се справя!

Рийд инстинктивно долавяше, че тя е на път да се предаде. Задоволството му обаче мигом се изпари, когато го връхлетя поредния болезнен пристъп на слабост. Той затвори очи. Почувства мека длан на челото си и отвори очи. Частити бе приведена над него, а тънките й вежди бяха извити в загрижена гримаса. Рийд долови аромата на рози.

— Още си твърде слаб, за да вървиш сам. Нима не разбираш?

— Длъжен съм да опитам!

Частити се поколеба още само за миг, преди да отговори:

— Ще отида вместо теб.

— Но влакът ти…

— Утре ще има друг влак. Във всички случаи, не бих могла да замина без очилата си. Как се казва човекът, с когото би трябвало да се срещнеш?

— Не мога да ти позволя…

— Как е името му?

— Едуард Дженкинс.

Частити кимна.

Докато вървеше към вратата, Рийд добави:

— Трябва да те предупредя, че някои хора наоколо не са особено благоразположени към индианците. Затова мистър Дженкинс пътува инкогнито. Той не те познава, така че е възможно да не ти се представи с истинското си име. И ще е най-добре да се съгласяваш с всичко, което ти каже.

Частити кимна отново.

Невярващ, Рийд не откъсваше вторачен поглед от вратата, която се бе затворила след нея. Изумяваше го лекотата, с която бе успял да я манипулира. Никога не беше срещал по-доверчива жена. Какво ли си мислеше онзи приятел в Колдуел, та й позволяваше да пътува сама?

Изненадан от неприязнената тръпка, която го прободе при тази мисъл, Рийд затвори очи. Него какво го засягаше всичко това?