Илейн Барбиери
Непорочност (2)

2

Набраздената от колела главна улица на Седалия беше шумна и оживена в тази светла, ранна утрин. Частити вървеше по страничния тротоар и присвиваше очи срещу ослепителната светлина на слънцето. Тя дочу оглушително трополене и се обърна да види разнебитената каруца, отрупана с животински кожи. Група ездачи с прашни от път дрехи, нахлупени ниско над челата си шапки и затъкнати на коланите револвери свърнаха на завоя. Силна музика и пронизителен смях се разнасяха от крещящо боядисаната пивница на другия тротоар, а пред нея жени в безвкусни дрехи вървяха забързано покрай редицата от сгради с дървени фасади, които изглеждаха безнадеждно старомодни в очите на Частити. Всичко това беше в остър контраст е павираните улици и внушителна архитектура на Ню Йорк Сити, където беше отгледана и възпитана. Връхлетя я мимолетно чувство за нереалност.

Чувството за нереалност напълно я завладя, когато зърна отражението си в една от витрините на магазините. Жената, която я гледаше отсреща, нямаше нищо общо със спретнатата и безупречно облечена Частити Лорънс, която се бе отправила на път на Запад преди няколко дни. Буйната й коса, някога надеждно прибрана под скромна дамска шапчица, сега танцуваше неудържимо на топлия бриз. Спретнатата й черна рокля, така внимателно подбрана заради консервативната й кройка, сега беше смачкана и мръсна, и видимо й личеше, че е спала с нея. И за да подчертаят безсрамния й вид, две копчета от корсажа й бяха отхвръкнали някъде по време на изтощителната битка през нощта и сега деколтето й се разтваряше по най-непристойния възможен начин. Всичко това създаваше напълно погрешно впечатление за това какъв тип жена е тя и какъв вид дейности са я накарали да изглежда така окаяно раздърпана.

Частити потисна обзелото я смущение. Преди няколко минути, когато доктор Кар я събуди с настойчиво почукване по вратата, тя едва осъзна къде се намира и не беше в състояние да обърне внимание на безсрамния си вид, преди лекарят да я изтласка от стаята и да я изпрати „да похапне нещо засищащо“.

Засрамена от себе си, Частити почти дочуваше загрижените гласове на лелите си.

— Частити… — Леля Пенелопе щеше да подходи по-дипломатично. — Косата ти, скъпа… Необичайно е ярка на цвят и твърде… буйна. Ще трябва внимателно да я прибираш, ако искаш да изглеждаш като почтена дама. Шапка, скъпа, незабавно трябва да си купиш друга шапка. Това е единственото ти спасение!

Леля Хариет, разбира се, би подхванала направо.

— Шапка? Какви ги говориш, Пенелопе? Да не си ослепяла! В момента това е последната грижа на Частити!

— Тя има нужда от дамска шапчица, казвам ти… И очилата й! Къде са ти очилата, Частити?

Да, къде ли бяха очилата й? Господ й беше свидетел, че не можеше да си спомни.

Неспособна да проумее как е възможно животът й да се преобърне така неочаквано, Частити мислено се върна един ден назад, когато започна всичко — когато преподобният Рийд Фарел се качи на същия влак, с който пътуваше и тя.

Истината беше, че той привлече вниманието й още в момента, в който прекрачи вратата на вагона. Брадясал, облечен в черни дрехи с бяла якичка, с нахлупена ниско над челото шапка, този човек изглеждаше някак не на мястото си сред другите западняци във влака. Не беше успяла да разбере почти нищо за него, освен че вървеше тежко и с подчертано накуцване, преди да седне, да покрие лицето си с шапката и да потъне в сън.

Частити помнеше, че безпокойството й нарастваше, докато влакът се носеше покрай еднообразния провинциален пейзаж на западната част от страната. Пътуваше съвсем сама, през непознати земи, към несигурна цел, и чувстваше как смелостта й се изпарява. Спомни си мъдрите съвети, които винаги бе получавала от възрастния пастор в църквата, която трите с лелите й посещаваха, и изведнъж й се прииска да поговори със спящия свещеник насреща си.

Дали пък не трябваше да го заговори?

Разбира се, че не, отговори й мигновено един вътрешен глас. Човекът спеше.

Но още по-упорит вътрешен глас й нашепваше, че ако все пак го събуди…

Сякаш в отговор на противоречивите й мисли, свещеникът се размърда.

Тя пристъпи неуверено към него и колебливо го запита:

— Д-добър ден, отче. Казвам се Частити Лорънс. Видях ви, когато се качихте на влака. Помислих си, че ако не сте зает… искам да кажа, ако можете да ми отделите няколко минути…

Нишката на мисълта й се изгуби, когато забеляза замаяния поглед на свещеника и неестествената руменина на лицето му.

— Добре ли сте, сър? — попита тя.

Но не беше подготвена за грубия му отговор.

— Какво искаш?

Объркана, Частити отстъпи крачка назад.

— Аз… не исках да ви обезпокоя. Само си помислих, че ако не сте зает с нещо друго, бихме могли да поговорим.

— Зает съм — отвърна рязко той.

Изумена от липсата му на вежливост, тя успя да промълви:

— Всички божи служители на Запад ли са така груби?

— Зает съм — повтори натъртено той.

Ако не беше забелязала издайническия блясък в очите му и болезнената тръпка, която се разля по лицето му, сигурно щеше да се обърне и да се оттегли на момента. Вместо това, тя инстинктивно посегна и докосна челото му. Той подскочи при допира й, но твърде късно, за да скрие парещата плът под дланта й.

— Вие имате треска! — възкликна тя.

Сини очи като ледени късчета се вторачиха в нейните.

— Не, добре съм.

— Да, горите в треска — отвърна непоколебимо Частити.

Сините очи я фиксираха гневно.

— Махай се.

Неспособна да повярва на ушите си, Частити премигна и намести мъничките си очила с телени рамки.

— Какво казахте?

— Махай се.

Частити подскочи, но не се помръдна и на крачка. Вместо това забеляза, че свещеникът стиска зъби, за да прикрие болката си, и вдига разтреперана ръка към слепоочието си.

Неспособна да се сдържи, тя продължи да настоява:

— Болен сте, нали?

— Това изобщо не е твоя работа!

— Сър, езикът ви не подхожда на един божи служител!

— Виж какво… — Погледът му беше унищожителен. — Нека се разберем. Как говоря си е моя работа!

Частити се вцепени.

— Аз само исках да помогна.

— Нямам нужда от помощта ти.

— Имате нужда от лекар.

— Нищо подобно.

— Напротив. Налага се да потърсите лекар още на следващата гара. — Тя погледна крадешком ъгълчето на билета, който се подаваше от джоба на палтото му. Седалия. Слисана, Частити възкликна: — Нали не смятате да чакате чак до Седалия, за да потърсите лекар?! Защото ще пристигнем там чак довечера!

Зачервеното лице на свещеника се сгърчи в спазми.

— Коя си ти, за бога?

— Името ми е Час…

— Частити Лорънс. Но каква си?

Объркването й при този въпрос мигом се разсея, щом видя лицето му отново да се сгърчва от болка.

— Вие сте болен — прошепна тя.

Тишина.

Тя видя внезапната бледност, която заля лицето му.

— Повдига ви се, нали?

Никакъв отговор.

Частити забеляза замаяния му поглед.

— И ви боли главата.

Погледът му беше убийствен.

Частити не откъсваше поглед от трескавото му лице. Огледа широката извивка на раменете му, които изпълваха облегалката на седалката, мускулестите гърди под тъмната му дреха. Без да обръща внимание на ледената тръпка, която се разливаше по гръбнака й при безмилостния му поглед, прикован в нея, Частити си каза, че този човек не беше нито стар, нито немощен, и все пак беше прегърбен и накуцваше, когато се качи на влака. Очевидно беше ранен и много по-болен, отколкото беше склонен да си признае.

— Болен сте — каза меко тя. — Имате нужда от помощ.

— Виж какво… — Гласът му се превърна в приглушено ръмжене. — Дали съм болен или не, не е твоя работа. Върви си и ме остави на мира.

Частити най-сетне проумя, че ще е по-добре да го послуша и му каза:

— Добре, вашето състояние не е моя работа. Но в тази част на вагона е по-хладно, така че ако не възразявате, ще седна тук. Няма да ви преча да спите. И изобщо няма да ви притеснявам. — След като не получи друг отговор, освен смръщената му гримаса, Частити добави: — Няма ли поне да ми кажете името си?

— Не каза ли, че няма да ме притесняваш?

Нещастният човек не знаеше какво говори.

Няколко часа по-късно тя поднасяше манерка към устните му и го молеше да пие. Състоянието му опасно се влошаваше с напредването на дългия следобед, който постепенно премина в нощ, а влакът продължаваше да се тътри по извитите релси. Той бе започнал да мърмори в унес и оставаше в съзнание само дотолкова, колкото да настоява, че няма да слезе от влака, докато не пристигне в Седалия.

Частити се озърташе припряно из вагона в търсене на приятелско лице, съпричастен поглед, загрижена дума. Отчаяна от липсата на всякакво съчувствие, тя дори не осъзна, че едра сълза се търкулна по бузата й, докато една нежна длан не я избърса. Тя се обърна рязко, стъписана да види, че свещеникът внезапно се е събудил и сякаш иска да приближи към нея. Зачервеното му лице беше изопнато от тревога, когато прошепна:

— Недей, скъпа, моля те, не плачи.

Безмълвна, тя бе почувствала странен трепет в стомаха си, докато мазолестите му пръсти проследяваха извивката на лицето й. Устните му бяха само на сантиметри от нейните, когато прошепна задавено:

— Красива си дори когато плачеш, Джени.

Джени…

Пронизан от пристъп на болка, той продължи още по-пламенно отпреди:

— Само да знаеш колко ми липсваше! Никога няма да се разделим отново. Обещавам. Ще бъдеш…

— Седалия! Следваща спирка — Седалия!

Той отскочи назад, когато се разнесе гласът на кондуктора, и се огледа слисано наоколо. Частити забеляза объркването му, когато я погледна за кратко. Сякаш понечи да каже нещо, когато спирачките на влака изскърцаха и от тъмнината изплува оскъдно осветена гара. Частити го гледаше напрегнато, докато той се изправяше неуверено на крака и посягаше към шапката и чантата на закачалката над главата си.

Кондукторът го хвана за ръката, когато се олюля.

— Сигурен ли сте, че се чувствате добре, отче?

— Сигурен съм.

Частити седеше на ръбчето на седалката си, докато двамата мъже се отдалечаваха към платформата. Тя сдържа дъха си, когато кондукторът отпусна ръката на свещеника и той се олюля на краката си. Едва си пое дъх, като го видя да накуцва мъчително към улицата.

— Качвайте се! — отекна познатият призив, последван от оглушителната свирка на локомотива, но Частити не съумяваше да откъсне поглед от свещеника, който куцукаше бавно през перона.

— Следваща спирка — Канзас Сити!

Влакът подскочи напред в същия момент, в който свещеникът се препъна за първи път. Частити се изправи и проследи с поглед как той потърси опора в дървената колона наблизо. А когато свещеникът се отпусна на колене, тя вече тичаше към вратата на вагона.

Скочила в миг на перона, Частити се втурна към прегърбената фигурка на свещеника и пъхна рамо под отпуснатата му ръка, за да го повдигне. Само за секунда замаяният му поглед се срещна с нейния, а влакът вече се отдалечаваше от гарата с последна пронизителна свирка.

Частити рязко се извърна по посока на звука и извика с всички сили:

— Чакайте!

Но влакът продължи да се отдалечава, а тя се чувстваше съвсем безпомощна, докато неистово крещеше:

— Куфарите ми! Почакайте!

Свещеникът се отпусна на ръката й. Разкъсвана между гнева и отчаянието, тя вторачи поглед в него и извиси глас:

— Не мислиш ли, че е крайно време поне да ми кажеш името си? И не ми казвай, че не е моя работа!

Сини очи като ледени късчета… и тишина.

 

Частити се сепна и се върна към настоящето. Пое си дълбоко дъх и невярващо огледа улицата около себе си. Деветнайсетгодишна, консервативно възпитана и отгледана от неомъжените си лели, които ненавиждаха „Дивия Запад“, сега се намираше в непознат град в Мисури, имаше само дрехите на гърба си и доброто й име беше завинаги опетнено от налудничавото усилие да помогне на един болен, груб и арогантен свещеник, който на всичкото отгоре не желаеше помощта й!

Как можа да й се случи всичко това!

Частити пое дълбоко дъх и вирна гордо брадичка. Както и да беше станало, лелите й вече ги нямаше на този свят. Трябваше сама да се оправя.

Тя потисна мрачните мисли и прекрачи прага на магазина.

Благодарна да види, че е единственият клиент в момента, Частити пристъпи към щанда, където я очакваше закръглен, започнал за оплешивява търговец. Тя се скова. Не проумяваше как би могла да изреди аксесоарите от интимното дамско бельо, които трябваше да си купи, пред този човек.

— Трябва да си купя някои неща и мисля, че вие бихте могъл да ми помогнете.

Продавачът оголи зъби в многозначителна усмивка.

— Нима? Какво да бъде, скъпа?

Частити вътрешно потръпна от не особено добронамерения му тон. Всички мъже на Запад ли бяха грубияни?

— Пристигнах с влака снощи, но багажът ми остана на него — отвърна му хладно тя. — Трябва да си купя дрехи и някои неща от първа необходимост.

— Нямаш багаж, а? — Мъжът насреща й се ухили похотливо. — Значи нямаш и пари?

— Имам пари.

— Тогава дай да ги видим, скъпа. Иначе… — Мъжът насреща й намигна лукаво. — Може пък и да измислим нещо друго.

Този път гласът на Частити беше леден:

— Казах ви вече, че имам пари.

— А аз пък казах, че искам да ги видя. Няма пари, няма и дрехи.

Лицето й пламна.

— Вие явно не желаете да пазарувам от вас. Ще си потърся дрехи някъде другаде.

Частити се обърна да си върви, но гласът му я застигна.

— Върви щом искаш. Само че дрехи няма да намериш, поне не в тоя град.

Частити забави крачка. Само да нямаше такава отчаяна нужда от дрехи…

Унижението обагри лицето й в ярко червено. Тя рязко смени посоката и свърна към едно изолирано кътче от магазина. Огледа се припряно, за да се увери, че никой не я вижда, и пъхна ръка в деколтето на роклята си да извади мъничката платнена кесийка, където държеше парите си. Кой знае защо, не й беше хрумнало да я извади преди да дойде в магазина. Причината е много ясна, помисли си тя. Просто не беше в състояние да разсъждава трезво. Всъщност, беше престанала да разсъждава трезво още в мига, в който преподобният Рийд Фарел се качи на влака, а тя реши да го заговори.

Частити пъхна ръка дълбоко в корсажа на роклята си, а пръстите й се бореха припряно да освободят връзките. Не можеше да понесе мисълта, че противният продавач я гледаше по този начин! Че поставяше под съмнение думите й и й правеше многозначителни намеци, сякаш е някаква… някаква…

— Какво правиш там, захарче?

Частити се сепна и рязко отстъпи крачка назад, когато дебелият търговец изникна точно до нея. Гърбът й опря в стената. Заля я тръпка на отвращение, когато той пристъпи към нея.

— Интересно занимание. Имаш ли нужда от помощ? Защото господ ми е свидетел, че съм добър с женските корсажи.

Частити отчаяно се опитваше да запази присъствие на духа.

— Съзнавам, че видът ми може да е подвеждащ, сър. Затова ще повторя онова, което вече ви казах. Имам пари да си платя за нещата, от които се нуждая. Ако ме оставите сама само за минутка, ще ви ги покажа.

— Изиграй си картите добре и изобщо няма да ти трябват пари, захарче.

— Не, благодаря. Ще си платя за нещата, които ми трябват.

— Аз и не съм казвал, че няма да си платиш.

Внезапно в гърдите й се надигна гняв.

— Достатъчно търпях дебелашкото ви поведение!

— Сладката ми, та ти още нищо не си видяла.

— Предупреждавам ви…

— Сигурен съм, че си една сладка малка развратница. Нали, миличка?

Продавачът я сграбчи за рамото и дъхът й замря в гърдите. Частити реагира съвсем спонтанно на допира му. Мъничката й длан се сви в юмрук и замахна с всички сили.

Слисана, Частити гледаше като в сън как ръката й се стовари в мазната челюст на търговеца. Очите й се разшириха от изумление, когато го видя да залита назад и да се блъска в масивния щанд, преди да се сгромоляса на пода.

Гръмовният звук от сблъсъка на тялото му с пода неочаквано бе заглушен от нечии аплодисменти. Частити рязко се извърна и видя строен мъж с тъмна коса, който стоеше на броени крачки от нея и се усмихваше одобрително.

— Май поставихте този приятел на мястото му. — Непознатият протегна ръка. Усмивката му стана още по-широка, когато тя я пое с изискан жест. — Казвам се Уил Джеферсън й съм изключително щастлив да се запозная с вас, мадам — добави той с добронамерен тон. После кимна към търговеца, който задъхано се опитваше да си поеме глътка въздух, и каза: — Мисля, че току-що направи ужасна грешка, приятел. Дамата иска да си купи нещо и те съветвам да я оставиш да го стори. — Той направи многозначителна пауза. — Разбираш какво имам предвид, нали?

Непознатият замълча за няколко секунди, сякаш за да подчертае думите си, а после отново се обърна към Частити.

— Мисля, че спечелихме битката. Но все пак ще остана пред вратата още известно време, мадам. За всеки случай. Ако отново ви създава проблеми, само ме повикайте и аз ще му дам да разбере.

Изведнъж осъзнала колко много дължи на този усмихнат непознат, Частити отвърна:

— Най-искрено ви благодаря, мистър Джеферсън.

После си даде няколко секунди, за да се съвземе, и се обърна хладно към продавача:

— А сега ще бъдете ли така добър да ми покажете къде се намират готовите дрехи и дамските принадлежности?

Вече забравил похотливите погледи, търговецът отвърна ядно:

— От другата страна на магазина.

— Благодаря.

Когато след известно време Частити се озова на тротоара пред магазина с покупките в ръка, огледа обнадеждена улицата. Почувства се малко разочарована, след като не видя наоколо непознатия, който й бе помогнал. В този момент иззад гърба й прозвуча плътен глас:

— Още съм тук, мадам.

Частити рязко се обърна и се изправи лице в лице с приятелската усмивка и правилни черти на Уил Джеферсън.

— Не знам как да ви се отблагодаря, мистър Джеферсън. Продавачът със сигурност не беше джентълмен, но ако трябва да съм честна пред себе си, не мога да го обвинявам, задето си е направил прибързано заключение. Видът ми трябва да го е подвел.

— Не мога да се съглася с вас. — Очарователната усмивка на Уил Джеферсън стопли душата й. — Всеки разумен мъж би проумял от пръв поглед, че вие сте истинска дама. Мисля, че сега и той го е разбрал.

Тропотът на приближаващи коне я накара да се обърне към улицата. Единият от двамата ездачи извика:

— Време е да вървим, Уил. Става късно.

— Тръгвам. — Нейният спасител отново се обърна към нея и докосна с пръсти периферията на шапката си. — Трябва да вървя. Но искрено съжалявам, че нямаме повече време, за да се опознаем по-добре. — Той замълча за миг. — Как казахте, че се казвате, мадам?

— Частити Ло… — Тя се поколеба. — Наричайте ме Частити.

— Частити. Много хубаво име. За мен ще бъде чест да ме наричате Уил.

— Да вървим, Уил.

Без да обръща внимание на настойчивите подканяния на приятелите си, той добави:

— Радвам се, че се запознахме, Частити. Надявам се да се срещнем отново.

— Аз също ще се радвам да се видим — отвърна му искрено Частити.

Загледана в тримата мъже, които се отдалечаваха по улицата, Частити неволно въздъхна. Най-после беше срещнала един истински джентълмен и на Запад.

Но макар да не откъсваше поглед от тримата ездачи, които се отдалечаваха по улицата, Частити нямаше как да чуе спътника на Уил, който процеди през зъби:

— Това пък какво беше?

Нито пък можеше да види как чаровната усмивка на Уил мигом се стопява, докато отвръщаше:

— И откога съм длъжен да ти докладвам?

— Сам си търсиш проблеми, като приказваш с такива момиченца, с вид на църковни хористки.

— Така ли мислиш?

— Сигурен съм.

Уил присви тъмните си очи.

— Тя е дяволски хубава жена.

— Казвам ти…

Устните на Джеферсън се извиха в грозна гримаса, когато отвърна на спътника си:

— Няма какво да ми казваш! Разбра ли ме, Уолкър?

Тишина.

— Зададох ти въпрос!

— Да, разбрах те.

— Не те чувам!

— Казах, че съм разбрал.

Тримата ездачи изчезнаха от погледа на Частити.

 

Откритото поле се простираше безбрежно чак до хоризонта, блеснало в златисти тонове на слънцето. Нямаше сенки. Устата на Рийд бе пресъхнала. Гърлото му беше свито.

И тогава го чу, познатият тропот на конски копита. Отекна пронизителен изстрел, последван от други, отново и отново. Пред погледа му изникна обезумялото стадо, животните препускаха в панически бяг.

Стадото се насочваше право към него! Рийд знаеше какво ще последва.

О, господи, ето я и нея! Яздеше покрай обезумелите животни, приведена на седлото, опитваше се да ги направлява. Тя вдигна очи и Рийд видя лицето й. Беше сгърчено от гняв, докато крещеше неистово към него. Той пришпори коня си към нея. Извика й да остави стадото, защото така или иначе няма да се справи с озверелите от ужас животни.

Но тя не го чуваше.

Ужасът го завладя отново. Познатият страх скова душата му, докато пришпорваше коня си все по-бързо и по-бързо в безплоден опит да я достигне. Видя как конят й се препъна и сърцето му се преобърна. Тя дърпаше яростно поводите, опитвайки се да задържи вярната си кобилка на крака. Рийд безпомощно гледаше нейната храбра битка, докато животното се стовари немощно сред озверелите говеда. Видя… видя как тя изчезна сред тях.

Не!

Озверялото стадо се изгуби в далечината. Изстрелите секнаха.

Рийд се смъкна от седлото и приклекна край нея в давещата мъгла. Тя лежеше бездиханна, тялото й бе смазано и окървавено.

Отчаяна молитва отекна в съзнанието му. Не ме напускай, Джени, моля те, недей!

— Не, няма да те напусна, Рийд.

Рийд се вцепени. Този глас, галещ и мек, който шептеше в ухото му, го нямаше в съня преди.

— Просто лежи и си почивай, Рийд. — В примамливия глас долавяше познати нотки. — Ти си болен. Остави доктор Кар да ти помогне.

Насили се да отвори очи, но клепачите му бяха непосилно тежки. И сред оскъдната светлина, която най-сетне нахлу между тях, той я видя.

— Отпусни се, точно така. Кракът ти се е инфектирал. Раната няма да зарасне, ако не си почиваш.

Той не даваше пет пари за крака си. Искаше само да я докосне.

— Рийд, моля те…

А после дочу и друг глас. Плътен мъжки глас.

— Ето, дай му от това лекарство. От мен няма да го вземе. Ще го накара за поспи.

— Изпий това, Рийд.

Не, не искаше да спи. Затвореше ли очи, щеше да я изгуби отново.

— Моля те, Рийд.

Той улови ръката й. Беше топла и пълна с живот. Стисна я здраво.

— Стиска ме до болка.

— От треската е. Надига се отново и това го тревожи. Говори му. Трябва да го успокоиш.

— Изпий това, Рийд. Ще се почувстваш по-добре.

Не.

Почувства топлата й длан върху лицето си. Опитваше се да го обърне към себе си. Приведе се над него. Гласът й беше приглушен шепот.

— Изпий това… заради мен, Рийд.

Заради нея.

— Моля те.

Би направил всичко за нея.

Течността беше тръпнещо горчива.

— Това ще свърши работа. — Отново мъжкият глас. — Ще победим тази треска, стига само да се успокои. Раната изглежда по-добре от вчера. Как каза, че я е получил?

Отговор не последва.

— След няколко минути ще заспи. Тази доза би трябвало да му действа през цялата нощ. Съветвам те и ти да поспиш.

Гласовете утихваха. Рийд почувства, че ръката й се изплъзва от хватката му и я стисна по-силно.

— Рийд, нараняваш ме.

Той не искаше да я наранява.

— Пусни ме.

— Не си хаби приказките. — Отново грубият глас. — Няма да те пусне. Но няма за какво да се притесняваш. След минутка вече ще спи.

Не! Рийд отчаяно се бореше с омаята, която го поглъщаше. Искаше да отвори очи. Нямаше да я остави да си отиде отново — не и този път!

Неодобрително сумтене.

— Трябва да ме е чул. Обхваща го паника.

— Не, Рийд, недей да се бориш със съня. Аз няма да си тръгна. Ще стоя тук, до теб. Обещавам.

Почувства как леглото хлътна от теглото й, когато приседна до него. Чу нежния й глас:

— Спи, Рийд. Моля те. Ще бъда до теб, когато се събудиш.

Каза, че ще остане до него, докато спи. Тя не би го излъгала.

Рийд затвори очи.

* * *

Притъмнялата хотелска стая се осветяваше само от единствената лампа върху нощното шкафче. Отвъд стъклата на прозореца, нощта вибрираше от звуците на вечерния гуляй. Но вътре в стаята не се долавяще и звук.

Частити седеше на крайчето на леглото, свела поглед към мъжа, който спеше. Доктор Кар отново си бе тръгнал и я бе оставил сама с този мъж, който стискаше ръката й дори насън.

Частити затвори очи. Сигурно сънуваше! Със сигурност нямаше да прекара още една нощ сама в тази стая с мъж, когото бе срещнала едва преди два дни. Със сигурност нямаше да продължава да държи ръката му и да слуша пламенните му обяснения в любов, предназначени за друга жена. Сигурно всеки момент щеше да се събуди в собствената си, до болка позната стая и да чуе гласовете на лелите си, които се препираха оттатък за нейното бъдеще.

— Какво ти става, Хариет? Да не си полудяла, та подтикваш Частити да отдаде живота си на бедняците от Бауъри стрийт^[1]? Никога не съм чувала нещо по-нелепо! Би било безразсъдно от нейна страна да посвещава живота си на тази част от обществото, с която въобще не е подготвена да общува!

— Безразсъдно ли, Пенелопе? Във всички случаи е по-добре, отколкото да се омъжи за „достопочтения“ мистър Бертранд Боулс, както ти я съветваше!

— Доколкото си спомням, Частити беше категорична по този въпрос. Тя не възнамерява да се омъжва. А и тази възможност вече не съществува.

— И слава богу! Мистър Боулс е достатъчно възрастен, за да и бъде баща! Освен това, целите му бяха съвсем други. Той изобщо не си търсеше съпруга! Търсеше си работна ръка да се грижи за грамадната му челяд от дечурлига, докато той скитосва нощем с леки жени!

— И откъде можех да зная, че старият глупак е бил такъв похотливец?

— А как можеше да не знаеш?

— Не знаех, защото нямам навика да слушам безсмислени хорски клюки.

— Да не би да намекваш, че аз имам подобен навик?

— Сама го каза.

Напрегната тишина.

— Няма да позволя да ме обиждаш, Пенелопе!

— Аз не те обиждам. Просто…

— Стига, Пенелопе! Истината е, че Частити е твърде умна и съобразителна, за да пилее качествата си в примката на брачния живот!

— Казваш това само защото никой мъж не ти е предлагал да станеш негова съпруга! И макар да не съм омъжена, аз разсъждавам другояче, защото имах доста обожатели, на младини.

— Я не ме занасяй!

— Брадфорд Дилън искаше да се ожени за мен!

— Защото глупакът си мислеше, че татко е богат! Но бързо свири отбой, щом разбра, че зестрата ти ще е скромна — в най-добрия случай.

— Той беше съкрушен, когато му отказах!

— Не е вярно!

— Страдаше ужасно!

— Глупости!

— Хариет, толкова си груба!

В крайна сметка леля Пенелопе обичайно заключваше, че тази женитба е била най-сигурният и безопасен път, който племенницата им е могла да поеме. А леля Хариет продължаваше ревностно да настоява, че Частити трябва да отстоява личната си независимост.

Но тя открай време имаше свои собствени мечти.

Беше много малка, когато лелите й поеха грижите за нея. Съвсем скоро тя откри, че и двете са топли и любящи натури, макар усърдно да го прикриваха. Но двете горещо обичани от нея жени вече ги нямаше — починаха в разстояние само на няколко месеца. Частити предполагаше, че е трябвало да го очаква. Никоя от сестрите не беше позволявала другата да я изпревари в каквото и да било.

С притворени очи, Частити посегна да погали медальона на гърдите си. Преди седмица се беше отправила на път, за да превърне най-после най-свидните си мечти в реалност. Но вместо това се оказа въвлечена в този влудяващ сън, който сякаш никога нямаше да свърши.

Частити бавно отвори очи и вторачи поглед в леглото.

Не, това не беше сън.

Вперила поглед в лицето на спящия свещеник, Частити почувства познатото пробождане в стомаха. В съзнанието й с болезнена сила се завърна познатият въпрос без отговор. Какво правеше тук? Този мъж с морско сини очи и сприхав нрав не й беше казал и една добра дума, а тя беше загърбила собствените си цели, за да се грижи за него. Беше изстрадала обиди и унижение и беше поставила под въпрос доброто си име, беше позволила дори да я вземат за негова съпруга.

Защо?

Този въпрос се сля с другите, докато Частити изучаваше отблизо спящия си пациент. Ръката му сякаш бе поотпуснала нейната. Явно лекарството най-после беше започнало да действа и сега свещеникът похъркваше звучно.

Частити погледна с копнеж към ъгъла, където възглавницата и одеялото на стола сякаш я подканваха да поспи. Тя измъкна внимателно ръката си от топлата длан на мъжа и се сепна от изненада, щом той внезапно отвори очи. Видя паническата искрица в погледа му.

— Недей, Рийд! — Стресната от трескавия му поглед, Частити хвана отново ръката му и здраво я стисна. Погледът му срещна нейния с плашеща настойчивост. — Виждаш ли, още съм тук! Седя на леглото, до теб!

Внезапно Рийд се вцепени. Премигна объркано, сякаш се опитваше да я разпознае. Частити въздъхна с облекчение, когато тялото му се отърси от напрежението, а очите му отново се притвориха.

Частити погледна отново към креслото в ъгъла и потисна въздишката си на нетърпение. Гърбът й вече се сковаваше, а клепачите й тежаха като олово. Беше изтощена. Тя погледна свободната част от леглото край свещеника и въздъхна с копнеж.

Беше толкова изморена!