Илейн Барбиери
Непорочност (5)

5

Двата дни изминаха неусетно.

Слънцето блестеше ослепително в ранната утрин. Движението по улицата още не беше оживено, когато Рийд надникна през прозореца на хотелската стая. Частити отдавна беше будна. Беше я оставил да си мисли, че той спи, защото така беше по-добре за него. Обикновено рано сутрин тя се възползваше от банята на Сали, ако можеше да съди по аромата на рози, който всеки ден дразнеше сетивата му, щом тя се върнеше в стаята. И тази сутрин знаеше, че Частити ще има нужда от време, за да се погрижи за тоалета си. Той също се нуждаеше от известно време.

Рийд плъзна нозе покрай леглото и за пореден път потръпна от болката, която прободе бедрото му. Изправи се предпазливо в целия си ръст и пристъпи към умивалника в ъгъла на стаята. Двата дни се бяха оказали по-кратки, отколкото си мислеше в началото, но неотложните задачи, които тогава го подтикнаха да вземе това решение, все още го очакваха. Доколкото знаеше, Морган вече се готвеше да напусне индианските земи. Не можеше да го остави да се измъкне и този път.

Вкопчен в тази мисъл, Рийд дори не се погледна в огледалото. Вместо това побърза да налее вода в каната и затърка ожесточено сапуна в кесийката, докато се надигна пяна. После си пое дълбоко дъх, за да се отърси от последните признаци на отпадналост, и натърка с кесията лицето, гърдите и ръцете си. Втриваше сапуна в плътта си и прехвърляше наум плановете си за предстоящите дни. След няколко минути, свеж и облекчен, той вече избърсваше останалите капчици вода от кожата си с бавни, кръгообразни движения. Разтриваше енергично широките си рамене, схванати от дългите дни, прекарани в леглото, и масажираше стегнатите мускули на гърдите си, готов да действа. Почувства прилив на сила в тялото си и посегна към бръснача.

Малко по-късно, вече чист и облечен, Рийд огледа критично отражението си в огледалото. Отсреща го гледаше безупречен, гладко избръснат божи служител, със светла коса и непреклонен поглед. Тъмните му дрехи и бяла якичка си бяха на мястото. Кожата на лицето му все още беше бледа, а очите му бяха оградени от тъмни кръгове, но вече стоеше на краката си с учудваща лекота. Нямаше и следа от пулсиращата болка в бедрото му, нито пък от досадната отпадналост, която през последните дни караше ръцете му да треперят.

Видимо доволен, Рийд посегна към пътната си чанта на пода. Той хвърли един предпазлив поглед към вратата и бръкна дълбоко в чантата. Извади малкия револвер, който се спотайваше на дъното, и го пъхна припряно в ботуша си. Най-после готов, Рийд се насочи към вратата.

Краката му все още бяха малко нестабилни. Рийд изруга наум. Трябваше му само малко свеж въздух и отново щеше да е предишният човек. С тази мисъл в ума си, той се спусна по стълбището към първия етаж.

 

— О, не! Не може да бъде!

Частити прехвърляше безпомощно в ръцете си избелялата черна рокля, която така внимателно бе подбрала, преди да се отправи на път. А сега я гледаше ужасена. Беше станала рано тази сутрин, за да се отбие в банята на Сали, преди да се отправи директно към малката обществена пералня, където бе оставила роклята си преди два дни. А сега, докато гледаше жалките останки от любимата се дреха, в очите й напираха сълзи.

Частити рязко се обърна към възрастния собственик на пералнята с рошави бакенбарди, който я гледаше хладно.

— Какво е станало с роклята ми? — попита тя с обвинителна нотка в гласа. — Изглежда ми поне с два размера по-малка, отколкото ви я донесох! А цветът й… сега просто няма цвят!

— Нищо не съм й направил! Моите момичета я изпраха и изгладиха, точно както поискахте.

— Но… Но…

— Изпираме всички дрехи, които идват тук, по един и същи начин! Алкалният сапун изкарва всякаква мърсотия.

— Алкален сапун? — Частити поклати невярващо глава.

— И вряла вода. В цялата страна няма мърсотия, която моите момичета да не могат да изперат.

— Вряла вода… — Частити почувства, че краката й се огъват. Не виждаше обаче смисъл да протестира повече. — Добре — каза тя. — Задръжте роклята. Може би познавате някой, който би могъл да я носи.

— Не познавам жена в този град, която да е в траур.

— В траур?

— Едва ли някой би носил подобна дреха, ако не е в траур. — Собственикът на пералнята замълча за миг, сякаш премисляше думите си. — Е, сигурно старата Джилис би могла да я използва. Тя и бездруго няма много дрехи, и едва ли се притеснява много как ще изглежда.

Частити едва съумя да извие устните си в подобие на усмивка.

— Чудесно.

Лицето на възрастния човек се вкамени, щом тя понечи да се запъти към вратата.

— Почакайте малко! Кой ще плати за прането?

— Да платя за прането? Роклята ми е съсипана, а вие искате да си платя?

Възрастният мъж оголи беззъбите си венци в сурова гримаса и процеди:

— Вижте какво, лейди, не знам как стоят нещата на Изток, откъдето идвате, но ние тук си плащаме дължимото, защото иначе лошо ни се пише. Разбрахте ли какво имам предвид?

Изумена, Частити се вторачи невярващо в дребничкия човек насреща си.

— Заплашвате ли ме, сър?

— Нищо подобно. Само ви казвам какво ще ви сполети, ако не си платите онова, което ми дължите.

… варварска страна…

Частити потисна настойчивия глас на леля Пенелопе, който отекваше в съзнанието й. Тя подхвърли една монета на тезгяха и излезе, оставяйки сприхавия старец зад гърба си.

Озовала се на улицата, Частити погледна към единствения магазин на другия край на пътя и несъзнателно придърпа полата на бледо синята рокля, която носеше. Как можа да й хрумне да остави любимата си рокля с така капризна материя в някаква си обществена пералня? Трябваше да се досети какво я очаква.

Тя простена от нарастващото чувство за безпомощност. Какво щеше да прави сега? През последните два дни Рийд се възстановяваше изключително бързо. Състоянието на раната му се подобряваше толкова светкавично, сякаш се подчиняваше на негова вътрешна команда. Но каквато и да беше причината за забележително бързото му оздравяване, сигурно съвсем скоро щяха да се отправят към индианските територии — пътуване, в което бе решила да се включи в момент на съчувствие и слабост.

Частити въздъхна унило. Тази дива страна с непредвидими по нрав хора й бе въздействала по начин; какъвто не беше очаквала. Никога не се беше смятала за емоционален човек, но откакто беше срещнала отец Рийд Фарел, непрестанно се поддаваше на поривите и импулсите си. Но през изминалата безсънна нощ, докато лежеше безмълвно в протритото си кресло, най-после беше взела решение: каквото и да се случеше в бъдеще, никога нямаше да позволи отново собствените й нужди и цели да бъдат захвърлени на заден план. И след като вече бе разбрала, че твърде лесно се поддава на настойчивия поглед на сините очи, вторачени в нея, отсега нататък щеше да го игнорира.

Внезапен порив на топлия вятър повдигна полите на роклята й и я върна към реалността. Трябваше най-после да приеме, че не би могла да пътува в продължение на седмици, без нито веднъж да се преоблече. Просто нямаше избор.

Частити решително пое към другия край на улицата.

 

Рийд вървеше бавно по тротоара. Слънцето стопляше приятно раменете му, а лекият бриз галеше със свежа струя лицето му, но мислите му се рееха далече от мекото време. Костваше му неимоверно усилие да потисне отново зараждащата се болка в бедрото си, докато крачеше уверено към телеграфа в края на улицата. И макар да не изпускаше от погледа си никоя подробност от улицата или случайните минувачи наоколо си, не събуждаше ничии подозрения под прикритието на бялата якичка и любезни жестове. Вече почти цял час сновеше из града и засега беше доволен от онова, което виждаше.

В най-хубавия и единствен ресторант в Седалия го поздравиха топло и му пожелаха бързо оздравяване. Зададоха му и няколко въпроса за индианската мисия, на които той отговори уклончиво, но това не направи впечатление на никого. После отиде до пощата, където също веднага разпознаха в него болния свещеник, тръгнал на път към индианските земи. С няколко внимателно подбрани въпроса Рийд се увери, че Дженкинс не го е подвел. Човек, чието описание идеално пасваше на Морган, и двама от неговата банда, бяха прекарали повече от седмица в града.

Рийд нарочно избягваше да се навърта около офиса на шерифа, където въпросите му можеха да възбудят подозрения или пък някой да го разпознае. През годините опитът го бе научил, че ловците на глави не са особено на почит сред хората на закона и че рядко могат да се радват на подкрепата им. Затова сега крачеше лениво към телеграфния офис, където се надяваше с няколко въпроса да намери отговорите, които го интересуват.

— Добро утро, отче!

Мислите му прекъсна топлият поздрав на едър, плешив човек, който стоеше наблизо.

— Добро утро, сър — отвърна му учтиво Рийд.

— Казвам се Алчи Уилард. — Човекът протегна приятелски ръка. — Аз съм коминочистачът на града. Радвам се да видя, че вече се чувствате по-добре. Искрено се възхищавам на човек, готов да поеме по този труден път, който вие сте избрал. Ако мога да ви помогна с нещо, само кажете.

Рийд стисна здраво протегнатата му ръка и отвърна:

— Благодаря ви, сър.

А после продължи надолу по тротоара и вътрешно се усмихна. Не се съмняваше откъде всички в града знаят за ранения свещеник и неговата мисия. Сали познаваше всички тук и всички я познаваха. Когато стигнеше до индианските територии, пристигането му вече нямаше да е тайна за никого и никой нямаше да се усъмни в истинската му цел.

— Благодаря ти Сали.

В този момент Рийд забави крачка. За вълка говорим… Сали стоеше пред градската пивница, на няколко крачки от него и разговаряше с приятно закръглена блондинка. Един бърз оглед на пищно изрисуваното лице и прилепнала ярка рокля на по-младата жена му бе достатъчен. Хубава, опитна и лесно достъпна…

Внезапно му хрумна, че от доста време не е бил с жена. Рийд отлично познаваше опасностите, които криеше дългото въздържание, физическата нужда беше усложнение, което той не можеше да си позволи по време на дългите дни и нощи, които щеше да прекара на индианска територия сам с червенокоса, млада жена, която изпитваше прекомерно голямо доверие в свещеническата му якичка. Вече бе прекарал няколко безсънни нощи, обгърнат от мекия аромат на рози, който възбуждаше сетивата му.

Рийд обмисли предоставилата му се възможност от всички страни. Разполагаше с няколко часа, преди да напусне Седалия…

 

— Не можеш да отречеш, че е хубав мъж, нали?

Вторачена в Рийд, който пристъпваше бавно по улицата, Сали намигна към пищната блондинка край себе си. Опал Картър беше млада, красива и една от най-търсените жени в града. Напомняше й за самата нея, когато беше млада, безгрижна и се наслаждаваше на живота по най-добрия начин, който познаваше. Сали харесваше Опал. На няколко пъти дори се бе опитала да я вкара в правия път. Усилията й се оказаха безполезни, но това ни най-малко не бе навредило на приятелството им и това я радваше. Разбира се, Сали не се беше отказала и беше твърдо решена да опита отново след години, когато Опал узрееше и се преситеше от удоволствията на лекия живот, но дотогава…

— Така си е — отвърна Опал с плътния си, дрезгав глас. — Такива огнени типове не са съвсем по вкуса ми, но нямам нищо против този приятел да се опита да промени мнението ми. Всъщност, мога дори да размисля за малко, ако знае как да подхване.

— По-добре не си прави криви сметки, захарче. — Сали се изсмя отривисто. — На жена му нищо не й липсва. Можеш да ми вярваш, защото през последните дни съм я виждала както я е майка родила по-често, отколкото той самият я е виждал.

Опал повдигна грижливо изписаните си вежди и Сали се разсмя отново.

— Жената просто има нужда от моята баня, захарче. И трябва да ти кажа, че макар преподобният Рийд Фарел да беше на път да изгуби крака си, все още е силен и способен мъж, и е истински късметлия да има такава жена.

— Като го гледам, бих казала, че и тя е късметлийка с такъв съпруг.

Силно гримираното лице на Сали придоби замислено изражение.

— Да… сигурно. Но може би не чак толкова, колкото ти се струва. Има нещо в този човек — нещо отвъд сините му очи и всичките му мускули… Нещо, което не ми вдъхва доверие.

— Сега пък какво се опитваш да кажеш?

— Опитвам се да кажа, че ми се струва, че този мъж има някаква скрита страна, от която косите ми се изправят. Защото макар да носи бяла якичка, има груб и непокорен нрав.

Опал въздъхна с копнеж.

— Точно такива ги харесвам.

— Казвам ти, че си губиш времето само като си го мислиш. Да знаеш само как гледа жена си… — Сали замълча за миг. — Не мога да ти го обясня, но никога преди не съм виждала мъж да гледа така съпругата си.

— Сали, стане ли въпрос за мъже, чуждото винаги е по-добро.

— Е, както и да е. Но те заминават веднага, щом отчето оздравее.

Опал премигна.

— Но на мен ми трябват само няколко часа, Сали.

Сали изсумтя пренебрежително.

— Ето го и него. Само почакай и ще видиш.

— Добро утро, Сали.

Сали поздрави свещеника, който спря до тях. Стори й се много висок. Нужно й беше време, за да осъзнае, че всъщност никога не е била така близо до него, когато е изправен. Но не можеше да му се отрече, че изглежда добре. Излъчваше сила и мощ, макар да носеше свещеническа якичка. А когато погледна към Опал, устните му се извиха в усмивка и разкриха бели, равни зъби. Сали с почуда осъзна, че никога преди не го е виждала да се усмихва. Пламъчетата в изумително сините му очи, докато оглеждаше с явен интерес закръглените форми на Опал, подсказваха че мислите му в момента са продиктувани от онази част от мъжките инстинкти, които нямаха нищо общо с разума.

Сали потисна въздишката си на разочарование. Опал се оказа права. Чуждото винаги беше по-добро. Сигурно вече остаряваше.

— Добро утро, отче. — Бодна я мисълта, че усмивката й прилича повече на гримаса, затова добави по-меко: — Това е Опал, моя добра приятелка.

— Радвам се да те видя, Опал.

Това поне беше видно.

— И аз се радвам да ви видя, отче. — Опал пристъпи към него, без да скрива интереса си. Тя постави топлата си длан върху ръката му. Беше мека, бяла и топла. Опал се приведе съблазнително към него и разкри щедро заоблените си гърди, а когато вдигна очи към него, очите й бяха черни и загадъчни като нощта. — Сали тъкмо ми казваше, че сте бил болен. — Тя го огледа одобрително от главата до петите. — Но на мен ми изглеждате здрав и силен мъж.

Сега Рийд също си позволи да я огледа по-внимателно. Беше дори по-млада, отколкото му се бе сторила отдалече. Лицето й беше мъничко, с деликатни черти, кожата й, доколкото се виждаше изпод гъстите пластове грим, беше чиста и мека, а тялото й беше тънко и съблазнително заоблено. Хрумна му, че на години трябва да е колкото Частити, въпреки че със сигурност бе видяла повече от живота.

За негова изненада, тази мисъл го натъжи.

— Чувствам се по-добре, благодаря — отвърна й той.

— Радвам се да го чуя, отче. — Опал играеше ролята си добре. Думите й бяха съпроводени с примамливо потрепване на тежките й, потъмнени мигли. — Сали ми каза, че ще напуснете Седалия, за да вкарвате индианците в правата вяра. Случайно съм свободна за няколко часа и ми хрумна, че бихте могъл да се поупражните, като ме вкарате в правия път. Нуждая се от помощта ви, отче. Всъщност, едва когато ви видях да вървите към мен разбрах колко много се нуждая от някои неща… Определени неща. И съвсем не се съмнявам, че именно вие ще ми помогнете.

Опал се приближи още по-плътно към него. Гърдите й се допряха привидно случайно в ръката му, а езикът й прелъстител но се плъзна по долната й устна, докато му шепнеше:

— Сигурна съм, че се справяте страхотно с всичко, с което се захванете, отче, затова ще ви кажа една тайна. Аз също умея да върша някои неща. Може би ще е полезно да прекараме заедно известно време. И двамата ще останем доволни. — Погледът й се сниши и се прикова в устните му. — Държа стая наблизо. Можем да се усамотим и сърдечно да си поговорим. Готова съм да ви посрещна след минути, ако пожелаете.

Пред погледа му се разливаше женска плът, гореща и сладка като мед…

Погледът на Рийд попиваше тъмните очи на Опал, в които се четеше открита покана. После се сниши към леко разтворените й устни, към топлия й бюст, който се притискаше откровено към ръцете му. Сладкият аромат на жена го опиваше, примамваше го неудържимо — и неочаквано в гърдите му се надигна нов пристъп на тъга. Запита се дали тази жена някога е била невинна и доверчива като Частити. И дали някога е ухаела на рози.

Рийд отхвърли с досада тази мисъл. Какво, по дяволите, му ставаше?

Отговорът на този въпрос нахлу със смущаваща яснота в съзнанието му.

Твърдо решен да се освободи от неудобствата, които физическите нужди му създаваха, Рийд погледна крадешком към Сали. Тя очевидно не беше особено изненадана от поведението на Опал. Беше стара лисица в този занаят и несъмнено щеше да си държи езика зад зъбите. А дори и да се разприказваше, едва ли щеше да му навреди. След половин час с Опал щеше да излекува всичките му болежки. После двамата с Частити щяха да хванат следобедния влак, а Опал щеше да остане само спомен от миналото му — усмихната и малко по-богата след времето, прекарано с него.

Вече взел своето решение, Рийд покри ръката на Опал с топлата си длан. Долови как тя си пое сепнато дъх и как сърцето й затупка учестено. Тъкмо се канеше да заговори, когато ярки кичури червеникава коса откъм другия край на улицата приковаха погледа му.

Сали веднага се обърна по посока на погледа му и промърмори нещо под носа си. Нещо в тона й го накара рязко да се обърне към нея.

— Какво каза?

— Нищо.

Рийд отново погледна към далечния край на улицата.

— Жената, която влезе в магазина… Беше Частити, нали?

— Приличаше на нея.

— Няма нужда да се притеснявате за нея, отче. Доколкото чух, нея си я бива в пердаха.

— Пердах ли?

Сали повдигна изненадана вежди.

— Тя не ви ли е разказала какво се случи? Е, сигурно е решила, че няма смисъл да ви безпокои, след като и бездруго сте болен и на легло. Но целият град се смее от сърце на тази случка.

Рийд замръзна.

— Кой се смее?

— Ами всички. Изглежда, че Чарли Добс, продавачът, си е създал погрешно впечатление, когато тя отишла да си купи някои неща в деня след като пристигнахте. Не съм видяла с очите си, но доколкото разбрах, тя се опитала да му обясни, че греши, а той не щял и да чуе. Видял сама жена и решил да се възползва от нея. А тя замахнала и го проснала по гръб на пода.

— Опитал се да се възползва от нея?

Тази мисъл изтласка всичко друго от съзнанието му.

— Аха. Казват, че си заслужавало човек да види изражението на Чарли, когато се изправил. Някакъв човек влязъл в този момент и защитил Частити, така че Чарли не е могъл и с пръст да я пипне повече.

Видял сама жена и се опитал да се възползва от нея… Рийд почувства, че целият трепери, но този път не от болестта.

— Е, вече не съм болен и на легло — процеди през зъби той.

— Отче, почакайте само минута.

Останал глух за молбата на Опал, Рийд вече подтичваше по улицата. Очите му търсеха огнените коси на Частити, а стомахът му се свиваше в гневна топка.

 

Частити пристъпваше колебливо покрай отрупаните със стоки рафтове на магазина. Огледа се смръщено наоколо. От мистър Добс нямаше и следа, а тя очевидно бе единственият клиент в магазина.

Твърдо решена да напазари и да напусне магазина, преди отново да е възбудила враждебността на продавача, Частити пристъпи в най-отдалечения ъгъл, където бяха наредени дамските принадлежности. Стисна неволно платнената кесийка в джоба си, където бяха всичките й пари. Беше спестила доста, затова се бе погрижила този път да ги скрие на по-удобно място, за да не изпада друг път в същата смущаваща ситуация, ако има нужда от тях.

Частити огледа малката закачалка с готови рокли с нарастващо отчаяние. Ако не се нуждаеше спешно от дрехи…

— Знаех си, че ще се върнеш.

Частити подскочи, щом иззад гърба й прозвуча гласът на продавача. Обърна се сепнато към него, а той добави с нескрита злоба:

— Двамата с теб имаме нещо да довършим. Не си си помислила, че ще оставя да ти се размине, след като ме направи за смях пред целия град, нали?

— Сър — подхвана Частити и неволно заотстъпва назад, докато гърбът й не опря в стената. — Дойдох тук, за да си купя някои неща, нищо повече. Ще ви бъда благодарна, ако ме оставите да си свърша работата и просто да си тръгна.

— Този път няма да е толкова лесно — озъби се Добс и по подпухналото му лице избиха капчици пот. Малките му очички хвърляха гневни искри. Той пристъпваше бавно към Частити с изражение, от което кожата й настръхна. — Този път няма кой да ти пази гърба — изръмжа ядно той, — и трябва да знаеш, че няма начин да ме изненадаш като миналия път.

Погледът му беше сърдит и обидно похотлив. Частити се изчерви до корените на косите си.

— Пасторска булка, а? — Той се изсмя гръмко. — Никоя жена на свещеник не изглежда като тебе, каквато беше в оня ден, с онази рокля с раздърпано деколте, като някоя блудница, а очите ти бяха горещи и гладни.

— Горещи и гладни! — възкликна невярващо Частити. — Сър, дръпнете се от пътя ми! Няма да слушам повече долните ви обиди!

— Нищо подобно, сладкишче. Никъде няма да отиваш. Още не.

Частити долавяше бесния ритъм на сърцето си. Тя сви ръце в гневни юмруци.

— Заплашвате ли ме, сър?

— Не, изобщо не те заплашвам. Само ти казвам, че няма да ти дам възможност да се криеш зад якичката на съпруга си — не и след като влезе тук като разгонена кучка и беше на път да си получиш онова, което толкова ти се искаше, преди онзи жалък нещастник да нахлуе неканен тук.

— Жалък нещастник… Разгонена кучка… — Лицето на Частити се изкриви от отвращение. — Достатъчно! Тръгвам си! Махнете се от пътя ми!

Безочливият търговец пристъпи още крачка към нея и в гърдите й се надигна бурен гняв, преди да просъска:

— Сър, предупреждавам ви…

— О, дамата ме предупреждавала! И какво ще направиш, ако не те пусна да си идеш?

— Не е важно какво ще направи тя. Важното е аз какво ще направя! — прозвуча внезапно плътен глас.

Сепната, Частити ненадейно срещна погледа на Рийд, който незнайно откъде се озова до тях. Безупречно облечен и гладко избръснат, той стоеше изправен, без следа от смущение или страх, а едрата му, мускулеста снага изпълваше тесния ъгъл, в който Частити се бе напъхала преди минути. Якичката му стоеше спретнато на мястото си, но каквото и да беше призванието му, в очите му се четеше единствено смразяваща заплаха, съвсем нетипична да един божи служител.

Добс сякаш се вцепени.

— Кой… Кой си пък ти?

Равните зъби на Рийд се оголиха в грозна гримаса. Частити забеляза, че ръцете му се свиха в юмруци, докато отвръщаше:

— Мисля, че се сещаш кой съм.

— Мислех, че си болен. Всички в града разправят, че смъртта чукала на вратата ти.

— Явно са сгрешили.

Добс присви злобно очи.

— Не, ти не си свещеник! — Той тръсна глава и пронизително се изсмя. — Може и да носиш свещеническа якичка, но дяволите да ме вземат, ако някога съм виждал свещеник да изглежда като теб!

Устните на Рийд се извиха в смразяваща усмивка.

— Нямаш представа колко си прав. Не съм свещеник — не и в този момент. Сега съм просто човек, който няма търпение да чуе как се извиняваш на тази дама.

— Дама… Нея ли имаш предвид? — Добс измери Частити с презрителен поглед. — Може да се прави на важна колкото си иска, но мен няма да ме заблуди. И не смятам да й се извинявам. Получи си каквото заслужаваше оня ден, когато нахлу в магазина с вид на уличница, сякаш преди малко се е изтърколила от леглото на един и вече се кани да се хвърли в обятията на друг.

Частити явно се боеше от реакцията на Рийд, защото след тези думи се плъзна пъргаво между двамата мъже и предотврати гневния отговор на Рийд. Внезапно озовала се досами гърдите му, тя ясно долавяше бесния ритъм на сърцето му и гнева, който се разля като бурна вълна по тялото му.

— Моля те, Рийд, недей — прошепна тя. — Това нищожество не заслужава да си губим времето с него. Нека просто да се махаме оттук.

— Не.

Рийд я отмести настрани само с едно движение, което бе така ненадейно и неуловимо, че тя едва осъзна какво се е случило. Парализирана от унищожителния му гняв, Частити не успя да пророни и дума, докато Рийд сграбчи търговеца за яката на ризата му, повдигна го на няколко инча от земята и изрече със смразяващ кръвта глас:

— Дължиш извинение на тази жена и аз искам да го чуя… още сега.

— Съжалявам. — Арогантното изражение на Чарли Добс мигом се стопи в лицето на безпощадната заплаха в погледа на Рийд. Той закима припряно с изцъклени очи: — Съжалявам, съжалявам!

— Помоли я за прошка!

Добс вече се задъхваше. Гласът му се превръщаше в дрезгаво скрибуцане.

— Моля я за прошка!

— Рийд…

Без да обръща внимание на опита й за намеса, Рийд разтърси грубо Добс, в чиито очи се четеше искрен ужас, и просъска ядно:

— Имаш късмет, че нося тази якичка, защото иначе…

Без да довърши мисълта си, Рийд рязко пусна запъхтения търговец на земята и, сякаш той вече не съществуваше, се обърна спокойно към Частити. Вгледа се в бледото й лице и посегна да отметне един непокорен кичур от челото й.

— Ще те чакам отвън, докато си купиш каквото ти трябва.

Разтреперана, Частити прошепна:

— Не, Рийд, моля те. Искам само час по-скоро да се махна оттук.

Ръката му се отпусна върху рамото й и остана там за кратко. Допирът му беше изненадващо нежен и деликатен, но погледът му си оставаше студен.

— Мистър Добс вече ти се извини. Редно е да му дадем шанс да поправи грешката си. — Търговецът не се беше помръднал и на крачка, когато Рийд се обърна отново към него: — Нали така?

— Да… Да… Точно така.

— Частити ще те уведоми, когато е готова — добави сдържано Рийд.

Смутена и някак засрамена, Частити се обърна към него, след като Добс изчезна между рафтовете:

— Нямаше нужда да правиш това, Рийд. Щях да се справя и сама.

Лицето му се вкамени.

— Както си се справила миналия път ли?

— Да.

— Ще изчакам да свършиш тук.

Внезапно осъзнала, че с никакви протести няма да го накара да отстъпи, Частити се обърна към закачалките пред себе си и хвана първата попаднала пред погледа й семпла черна пола и вълнена риза.

— Вече свърших.

Минути по-късно, докато вървяха по тротоара, Частити се опитваше да изтрие от съзнанието си сцената пред щанда, когато Рийд повелително отблъсна ръката й и плати за покупките й. Знаеше, че никога няма да забрави погледа на мистър Добс в този момент — смъртна омраза, примесена със страх. И дори не искаше да си спомня откровената заплаха в очите на Рийд, когато го погледна за последен път, защото инстинктивно долавяше, че заплахите му не са преувеличени.

Потънала в мислите си, Частити се сепна, когато Рийд улови ръката й и я пъхна в извивката на лакътя си, а после я придърпа към себе си и рамо до рамо се отправиха към хотела. Не беше подготвена и за необяснимия гняв в гласа му, когато я попита:

— Защо не ми каза какво се е случило първия път, когато си била в магазина?

— Защото… — Тя не се доизказа, внезапно разгневена не по-малко от самия него. — Това не те засяга.

— Напротив. — Невероятно сините му очи се приковаха в нейните и по гръбнака й пробяга гореща тръпка, а в гърдите й се надигна емоция, която не можеше да си обясни. — Ти си моя съпруга, забрави ли?

Частити вирна отбранително брадичка.

— Помня само, че това е една лъжа, която двамата поддържаме за удобство.

Погледът му бавно се плъзна по чертите на лицето й.

— Никога не ми причинявай това отново, Частити.

— Да не ти причинявам какво?

— Никога повече не изпадай в такава ситуация.

Озадачена, Частити дълго време не съумяваше да му отвърне. Тя премигна объркано.

— Обещай ми.

Частити го гледаше втренчено, без да пророни и дума.

— Частити…

— Не!

— Защо не искаш да ми обещаеш?

— Защото нямаш никакво право да искаш това от мен.

— Имам право, защото нося отговорност за теб!

Очите й се разшириха.

— Какво те кара да мислиш, че носиш отговорност за мен?

— Двамата ще пътуваме като съпруг и съпруга!

— Но това е просто лъжа, и то за кратко.

— По дяволите, защо си толкова упорита!

— Езикът ти е твърде груб за свещеник.

— Моят език си е моя работа!

— И моята работа си е моя работа!

— Не и докато си играем на съпруг и съпруга!

— Твърдо си решен да спориш с мен докрай, нали?

Рийд извърна очи.

— Не, нямам време. Заминаваме днес следобед.

Частити премигна изумена.

— Днес следобед?

Мълчанието на Рийд и непроницаемото му изражение бяха единственият отговор.

Объркана и ядосана от необяснимия му гняв, Частити тръсна глава и в този момент забеляза Сали и някаква млада, силно изрусена жена, които ги наблюдаваха с подчертан интерес. Хрумна й, че със сигурност са чули гневните реплики, които двамата с Рийд си размениха. Смутена, Частити се насили да се усмихне. После погледна крадешком към Рийд и процеди през стиснати зъби:

— Отсреща е Сали с нейна приятелка. Гледат към нас.

Рийд погледна към тях. Очите му си останаха студени като късче лед.

— Махат за поздрав. Поздрави ги и ти. — А след като той не се и помръдна, Частити добави: — Господи, какво ще си помислят?

Рийд се обърна и я прониза с напрегнат поглед.

— Ако си мислиш, че ме е грижа какво си мисли която и да е от тях, сгрешила си.

После поклати глава и с непроницаемо изражение повтори:

— Никога не ми причинявай това отново, Частити. Този път оставих на това жалко нищожество да му се размине, но не отговарям какво би могло да стане следващия път.

Частити не намери какво да му отговори.

 

— Е, това май потвърждава думите ми. — Сали се обърна към Опал и повдигна иронично вежди. Хубавият свещеник изобщо не обърна внимание на опитите им да го заговорят отново. Изглеждаше напълно погълнат от Частити, докато шептеше нещо в ухото й, сякаш останалият свят просто не съществуваше. — Помисли си, че си го хванала в капана си, но сгреши.

— Не съм си помислила, че съм го хванала. — Хубавичкото лице на Опал се изкриви в нетипична гримаса, докато гледаше втренчено Рийд, който се отдалечаваше по тротоара, хванал покровителствено жена си под ръка. — Наистина беше мой… за няколко минути.

— Докато не видя Частити да върви по улицата.

— Проклет да е, сигурна съм, че тя беше последното нещо, за което си мислеше, докато държеше ръката ми и си представяше какво невероятно изживяване ни чака.

Сали гръмко се изсмя.

— Е, може и да си възбудила въображението му за минута-две, но веднага забрави какво изживяване ви чака, щом разбра, че някой се е опитал да сваля жена му.

— Това нищо не доказва. Просто всеки мъж, щом чуе жената да изрича брачните обети, вече си мисли, че тя му принадлежи. Това е всичко.

Обикновено Сали не се предаваше лесно, но сега гледаше като хипнотизирана младата двойка, която се отдалечаваше по улицата. Двамата продължаваха да си шептят, напълно погълнати един от друг.

— Погледни ги само. Хубавичко виж този мъж. Казвам ти, никога не съм виждала мъж да гледа жена си по такъв начин, както я гледа той. Сякаш наднича в душата й. Не е трудно да се види, че е луд по нея. Направо откачи, като разбра, че е отишла в магазина без него, и съм готова да заложа и последния си долар, че Чарли Добс стои в момента зад щанда със смачкан фасон. Само погледни този мъж! — Сали поклати глава и неволно въздъхна. — Каквото и да се случи, той няма да се отдели от жена си.

— Да… но все пак искам още един шанс.

— Вече ти казах, само си губиш времето.

Опал замълча за миг.

— Какво е нужно, Сали?

— Какво е нужно за кое?

— Какво е нужно, за да накараш такъв мъж да те гледа, както я гледа той?

Внезапно завладяна от тъга, Сали погледна мълчаливо Опал. А когато заговори, в гласа й се долавяше някаква меланхолия, която извираше от дълбините на сърцето й.

— Захарче… де да знаех.

 

Все още беше разгневен и сам не можеше да разбере защо.

Колелетата на влака потракваха монотонно, а Рийд седеше, удобно отпуснат на седалката в притъмнелия вагон. Откакто двамата с Частити си размениха гневни реплики пред магазина сутринта, денят с нищо не му бе помогнал да утоли гнева си.

Рийд погледна към седалката до себе си. Частити седеше безмълвно с притворени очи, но той знаеше, че не спи. Бурната свада помежду им в магазина бе развалила настроението им за остатъка от деня. Доктор Кар ги бе навестил за малко, точно преди да тръгнат към гарата. Докато Рийд му плащаше за услугите, които беше ползвал, сприхавият доктор не се бе поколебал да му напомни, че според него решението да замине преди кракът му да се е излекувал напълно е глупаво и необмислено.

Частити беше съгласна. Рийд не беше.

А когато няколко минути след това намина и Сали, за да се сбогува, Рийд се почувства неловко и не съумя да потисне раздразнението си. Частити каза, че се е държал неподобаващо. Той пък смяташе, че се е държал съвсем подобаващо.

Фактът, че Частити най-после намери очилата си в хотелската стая, и то на място, където беше сигурна, че е търсила няколко пъти, само добави към раздразнението му.

Неприятният низ от обстоятелства продължи и по-късно, когато пристигнаха на гарата и разбраха, че влакът им е бил отложен. Возилото пристигна едва на смрачаване, а кракът му вече беше толкова скован, че когато най-после се качиха на влака, Рийд вече трудно удържаше нервите си.

Сега погледът му се плъзна по неподвижното лице на Частити. Защо ли беше реагирал толкова остро на случката в магазина? Вече знаеше отговора на този въпрос. Частити беше заплаха за самата себе си — като малко дете, изгубено в гората, което позволява добрите му чувства и намерения да вземат връх над трезвия разум и продължава да върви уверено напред, без дори да подозира за опасностите, които го очакват иззад всяко околно дърво.

Рийд присви замислено сините си очи. Джени също беше вярвала безрезервно в добрите намерения на околните. Беше честна, обичлива и пълна с живот — живот, който бе изтръгнат от сърцето й така внезапно и необратимо, че понякога все още се събуждаше нощем и посягаше да я докосне, неспособен да повярва, че вече не е до него.

Но реалността беше жестока, а истината — безмилостна. Джени бе имала нужда от него. Беше го викала да й помогне, и въпреки цялата си любов и преданост, той беше пристигнал твърде късно.

Частити обаче не го молеше за помощ. Напротив — тя безрезервно отдаваше помощта си, без задна умисъл и страх от последствията.

Кой ли беше този глупак, който я бе оставил да пътува сама сред този толкова враждебен свят?

Този въпрос не можеше да чака повече.

— Частити… Будна ли си?

Тя се раздвижи неохотно. След миг отвори очи и го заля с поток от гневни, зелени искрици в пъстрите си очи.

— Все още ми се сърдиш.

Частити не отговори.

Рийд замълча за миг, а когато заговори, думите се изтръгваха от дълбините на сърцето му.

— Онзи похотлив търговец заслужаваше всичко, което му се случи, но съжалявам, че излях гнева си върху теб.

— Изобщо нямаше нужда да се намесваш.

Рийд не смяташе да спори с нея.

— Можех и сама да овладея ситуацията. Справяла съм се сама и преди.

За кратко на устните му трепна усмивка.

— Вярно ли е, че си проснала Добс по гръб на пода?

Лицето й се обля в руменина.

— Не съм искала да го ударя. Но той ме изкара от кожата ми, а после просто го видях да полита назад. Не можех да повярвам, че съм го ударила, докато не го видях да се сгромолясва на пода.

— Бих казал, че сам си го е търсил.

— Но не бива… — Частити се сепна. — Добре де, търсеше си го. Той е едно жалко нищожество.

— А ти наистина ли си мислеше, че ще ти се размине втори път?

— Не съм очаквала да има втори път.

— Надявала си се той да забрави какво се е случило?

— Всеки разумен човек би си признал, че е допуснал грешка.

— Ако Чарли Добс беше разумен човек, изобщо нищо не би се случило.

Частити замълча.

— Това тук не е родният ти Изток, Частити. Тук е пълно с мъже, готови да се възползват от твоята… неопитност. — Никога досега Рийд не се беше чувствал такъв лицемер. — Не можех просто да стоя отстрани и да гледам как ще свърши всичко това.

— О!

Чистите й очи, пълни с детинска наивност, с взираха настойчиво в него.

— Разкажи ми за твоя банкер.

— Моят банкер?

— Мъжът, който те чака в Колдуел.

— Той не е моят банкер. Той ми е просто приятел. Е, не точно приятел.

Рийд обходи с поглед лицето й с нарастващо безпокойство.

— Но ако не ти е приятел…

— Никога не съм го виждала, така че едва ли мога да го нарека…

— Никога не си го виждала? — Безпокойството му премина в изумление. — Пропътувала си стотици мили, и то сама, защото вярваш, че някакъв си мъж, когото никога не си виждала, ще те чака в Колдуел? И разчиташ само на честната му дума?

— Е, всъщност той никога не ми е обещавал, че ще ме чака. Аз му писах, че заминавам, но не изчаках да ми отговори.

Рийд зяпна от изумление.

Млечнобялата кожа на Частити се обля в руменина.

— Може и да ме мислиш за глупачка, но дълбоко в себе си аз вярвам, че постъпвам правилно. Знам, че си загрижен за мен, но умолявам те, не се притеснявай. Просто… виж, аз… — Гласът й пресипна от емоции. — Аз се прибирам у дома.

У дома… Е, това вече беше цел, за която си заслужава човек да жертва спокойствието си. Рийд почувства, че и собственото му гърло се стяга под натиска на неизказани чувства, докато Частити се бореше със сълзите, които напираха в очите й.

Внезапно Рийд изгуби желание да я разпитва повече. Той обгърна раменете й с ръка и я придърпа към себе си. Кой знае защо, топлината на тялото й му подейства успокоително. Рийд опря бузата си в косите й, а когато заговори, едва разпозна собствения си глас.

— Вече става късно. Изморена си. Заспивай, Частити.

Частити отпусна глава в удобната извивка на ръката му. Рамото му, опряно в бузата й, беше топло и меко. Ритмичните удари на сърцето му бяха нейната утеха в тъмнината. Беше й казал, че в новия свят на Запад има твърде малко хора, на които може да се довери. Сигурно беше прав, но сега поне знаеше, че на него със сигурност може да се довери. Убедена беше в това.

Частити затвори очи.