Илейн Барбиери
Непорочност (6)

6

Уил Морган гледаше вторачено през прозореца на стаята. Измамно младежките черти на лицето му и тъмните му очи бяха напрегнати, докато се взираше в прашния път, простиращ се далече на север през тънката и рядка трева на индианските земи. Той раздвижи стройното си, сковано от бездействие тяло. Времето беше горещо, но яркото обедно слънце вече преваляше. Канеше се да вали.

Отегчен, той измести погледа си към грубо скованите кошари наблизо, където хората му се шляеха лениво с железата за жигосване в ръце. Най-лесното от всичко беше да отмъкнат добитъка. Изпитваше лудешки възторг от трескавото вълнение, от дебнещата ги опасност, от непреставащата да го интригува увереност, че само с едно помръдване на пръста си държи нечий живот в ръце. Но изпитваше само досада към всичко онова, което оставаше да се свърши, докато животните бъдат разпродадени.

Морган рязко се обърна към кофата в ъгъла. Топна пръст във водата, за да се увери, че още е топла и се изплю с отвращение. Когато се върна преди няколко дни, очакваше добитъкът да е готов за продан. Е, за пореден път бе сгрешил. За неговите хора, също както и за него самия, жигосването на добитъка, при което се заличаваше печатът на предишния собственик, беше най-досадната работа в техния занаят. Ленивите копелета не можеха да свършат нищо полезно, ако не стоеше над главите им. И точно това бе принуден да върши тази сутрин. Писваше му от всичко това! А още повече го вбесяваше фактът, че тяхното бездействие му пречеше да се заеме с един личен въпрос.

Червеникави кичури коса, които блестяха като огнени пламъци на слънцето… кафяви очи със зеленикави искрици… бяла, хладна кожа… Беше му казала, че името й е Частити. Той пък й каза, че се казва Джеферсън. Оттогава не спираше да мисли за нея. Беше истинска дама, но той бе забелязал огъня, който мъждукаше отвъд сдържаната й външност. Беше доловил вродената й страст, когато го поглеждаше… когато му се усмихваше. Морган инстинктивно се досещаше, че тази жена не се дава лесно, но когато бе докоснал с пръсти периферията на шапката си и препуснал по прашния път, у него бе останало чувството, че ако разполагаше с малко повече време, би му подарила нещо повече от усмивката си.

Оттогава и денем, и насън го спохождаха горещи видения на млечнобяла, влажна от потта кожа и жадни устни. Съзнанието му беше така обладано от тази жена, че по пътя към тайния им лагер бе пришпорил хората си, колкото им държаха силите, надявайки се скоро да свършат работа и да се върнат в граничното градче при първа възможност. А сега го влудяваше мисълта, че се налага да остане, ако иска работата да се свърши. Никога не беше изпитвал такова влудяващо влечение към жена, която е срещнал така за кратко. Само при мисълта за нея в стомаха му се свиваше изгаряща топка, която му причиняваше болезнено физическо страдание.

Морган внезапно се сепна от безшумното движение иззад гърба си. Обърна се и видя млада, тъмнокоса жена, която работеше сръчно край огнището. Инстинктивно почувствала погледа му, тя се обърна. Беше намерил Кончита преди няколко месеца, в крайпътен хан в едно гранично градче. Трябваха му само няколко усмивки и точните думи, прошепнати на място, за да я притежава. Беше лесно… твърде лесно. Тя го обожаваше. Би направила всичко, за да му достави удоволствие.

Морган изсумтя презрително. Това не го изненадваше. Жените бяха луди по него. Момчешкият му чар, който така успешно прикриваше истинската му същност, ги привличаше като магнит. Знаеше, че това се дължи отчасти на уроците, които бе получил от баща си. Старият го беше учил да бъде внимателен и почтителен с жените. Беше му показал силата на усмивката. Единственият проблем в случая беше, че баща му му внушаваше тези добродетели със силата на пръчката и юмрука и използваше религията като извинение за своята бруталност, а вежливостта му се изявяваше само след поредния побой.

Майка му беше починала, когато беше на десет години, но доколкото си спомняше, не беше чувствал особена загуба след смъртта й. Тя беше слаба жена, подчиняваше се безропотно на прищевките на баща му и приемаше всеки побой с отчаяни молби за неговата милост. Хората разправяха, че е починала от пневмония, но Морган още тогава знаеше, че смъртта й не ще да е била съвсем естествена. И още тогава бе взел решение, че няма да позволи да го сполети нейната съдба, когато порасне. Ако някой трябваше да го тласне насила в лапите на смъртта, то това щеше да е той самият.

До ден днешен се усмихваше с наслада при този спомен. Баща му се бе оженил повторно, когато той стана на четиринайсет. Опиваше го мисълта, че така успешно бе изпробвал талантите, научени от баща му, върху неговата млада съпруга. Обземаше го бясно тържество, когато се досещаше как Джесика се задъхваше под него като разгонена кучка. А в деня, в който остави и двамата зад гърба си, не пропусна да осведоми баща си за креватните си занимания. Това и до днес си оставаше един от най-милите спомени в съзнанието му.

Откакто бе започнал сам да се оправя с живота, бързо бе научил, че единственият истински и верен приятел на човека си оставаше само лъскавият револвер на кръста му, и че единствената разлика между една жена и друга е колко бързо човек се отегчава от тях.

И ако понякога долавяше у себе си следи от бруталната натура на баща си, предпочиташе да не им обръща внимание. За него умението за използва жените беше така естествено, както и това да използва револвера си и единственото нещо, за което наистина го беше грижа, бе собственото му удоволствие.

Морган хвърли още един поглед през прозореца, за да види дали хората му вече не са тръгнали да се прибират, и се обърна към Кончита, която вече пристъпваше към него. Само след миг тя се озова до него и притисна стройното си тяло към неговото. Тъмните й очи блестяха сладострастно, докато шепнеше задъхано в ухото му:

— Обичаш ли ме, Морган?

Да я обича? Кончита се отърка предизвикателно в него и Морган почувства позната тръпка в слабините си. Хрумна му, че би могло да се окаже забавно да й каже, че тя е последната мисъл в главата му, откакто се е върнал от Седалия и че вече крои планове да я замени, или пък че онова, което изпитва в нейно присъствие, няма нищо общо с любовта. Но нямаше да го направи — още не. И даже щеше да й каже, че я обича, ако това искаше да чуе.

Морган вторачи поглед в лицето на Кончита. Изпита първично задоволство, когато видя устните й да се разтварят. Задавеният стон, който се изтръгна от устните й, щом посегна да помилва гърдите й, беше точно реакцията, която очакваше от нея. Той сграбчи ръката й и почувства как тя потръпна, докато я влачеше забързано към спалнята.

Морган затръшна вратата зад гърба си и придърпа Кончета в обятията си. И в този миг му хрумна, че дори не се наложи да изрече лъжливото си обяснение в любов.

 

Това никак не й харесваше.

С всеки изминал миг небето ставаше все по-заплашително. Свежият допреди малко въздух сега тежеше от предчувствие за дъжд, а птичите песни покрай пътеката бяха утихнали. В далечината отекна гръм, а на хоризонта се разцепи от светкавица.

Частити почувства смразяваща тръпка по гръбнака си, докато закритата кола навлизаше все по-навътре в индианските територии. Двамата с Рийд бяха пристигнали в Бакстър Спрингс рано сутринта. Рийд не искаше да губи време, за да обезопасява пътническия фургон и да го снабдява със запаси. Явно нямаше търпение да тръгнат на път. Няколкото думи, които бе успяла да размени с местните в града, потвърдиха думите на Рийд за неприкритата омраза към индианците и окаяното състояние на мисията, която отец Стайлс бе отворил преди години. Частити разбираше желанието на Рийд да тръгне натам час по-скоро, и все пак…

Частити погледна крадешком към Рийд, който седеше до нея и безмълвно държеше поводите на конете. През целия следобед, откакто бяха на път, лицето му беше неподвижно и сериозно, погледът му хладно изучаваше дивия пейзаж, а ръцете му държаха твърдо и уверено юздите. И все пак, докато го наблюдаваше безмълвно, Частити почувства, че не може повече да преглъща въпросите, които отдавна терзаеха съзнанието й. Промяната, която бе претърпял от онзи първи ден, когато се качи на влака преди по-малко от седмица, сега беше по-видима от всякога. В този момент, докато седеше изправен и гладко избръснат, с бистър поглед и чиста, светла коса, която се спускаше на непокорни кичури по тила му, и цялата му стойка излъчваше увереност и неприкрита мъжка сила, той сякаш нямаше нищо общо с прегърбения, брадясал свещеник, от когото бе потърсила помощ преди няколко дни. Очите му бяха спокойни и сини, а в уверения му поглед се четеше онази безкомпромисна решимост, която го бе подтикнала да тръгне на път с незараснала рана на крака.

Но промяната у него не беше само физическа. Откакто закритата каруца бе затракала по неравния път, помежду им цареше пълна тишина. Рийд не споменаваше нито мисията, нито пък невръстните индиански дечица. Не каза каква ще е нейната роля в индианското училище, нито пък й разясни от какви запаси ще се нуждае. Сякаш беше изцяло отдаден на някаква нова мисия, в която нямаше място за нея. Частити непрестанно си повтаряше, че това все пак е същият човек, който я бе защитил от нечистите помисли на похотливия продавач и който бе обгърнал съчувствено с ръка раменете й, и й бе шептял нежни думи на влака. Този човек обаче бе изчезнал в момента, в който слязоха на гарата в Бакстър Спрингс. Всъщност, Частити вече не знаеше кое от многобройните преображения на Рийд Фарел е самият той.

А можеше дори да се окаже, че никое от тях не е истинско.

И внезапно я връхлетя смущаващото подозрение, че съгласявайки се да тръгне с него на път е допуснала една от най-големите грешки в живота си.

Докато навлизаха все по-навътре в дивата пустош, Частити все повече се терзаеше от натрапчивия въпрос: какво правеше тя тук?

Колелетата на каруцата хлътнаха в дупка на пътя. Частити подскочи и се изтръгна от мислите си. Отново я прониза мъчителната тръпка на съмнението. Спомни си първия миг, в който видя закритата кола, наметната с избеляло платнище, толкова голяма, че дори възрастен човек би могъл да стои почти изправен. В този момент болезнени спомени бяха нахлули в съзнанието й.

Ритмичното потракване на колелетата извика и други, дълго потискани спомени — спомени за любов, детски смях и семейство, за един друг живот, който някога бе познавала и който бе изгубила безвъзвратно преди много години в един закрит фургон, точно като този.

— Състоянието на момичетата се влошава, нали, Джъстийн?

— Имат нужда от лекар, и то скоро. Нещо не е наред, нали? Плашиш ме, Клей. Моля те, отговори ми.

— Стигнахме брода на реката, но водата е придошла. Няма да е безопасно да го прекосим. Ако не намерим откъде другаде да минем, ще трябва да изчакаме реката да се успокои.

— Да се успокои? Виж, продължава да вали! Колко ли ще продължи това? Момичетата имат нужда от лекар, и то незабавно.

— Опасно е да прекосим реката точно сега, Джъстийн.

— Клей…

— Нищо не мога да направя.

Дребничката фигурка на Частити се сви от мъчителната болка, която извикваха в душата й тези спомени. Тя посегна към медальона на гърдите си и здраво го стисна в потната си длан.

 

Само приглушени стонове на удоволствие нарушаваха тишината в притъмнялата стая, а преплетените тела ставаха все по-горещи и напрегнати. По кожата на Морган избиваха едри капки пот, докато притискаше голото женско тяло под себе си към леглото.

Той разтвори краката й с коляно и се спря за миг, щом тя прошепна:

— Не, още не, скъпи. — В тъмните очи на Кончита се четеше копнеж, породен не само от магията на страстта и емоциите на креватните схватки. — Твърде рано е.

Твърде рано…

Морган огледа изпитателно влажната златиста кожа на Кончита и видя любовния глад в очите й. Погледът му се плъзна по изсечените черти на лицето й, по щедрата извивка на бюста й и меката кожа на бедрата й, преди да се спре на сгорещената плът между бедрата й, където го чакаше временно удовлетворение на плътските му желания.

Твърде рано? Не, не и за него.

Морган се плъзна рязко в нея. Задавеният й протест изтръгна само въздишка на задоволство от гърлото му. Той се повдигна на лакти и навлезе по-навътре, а приглушените й думи на недоволство само усилваха възбудата му, докато тласъците му станаха по-мощни и по-забързани. Морган бързо достигна върха и се отпусна върху нея, потискайки финалната си въздишка на задоволство.

Тъкмо се канеше да се отдръпне, когато ръцете й се сключиха около него и го придърпаха към нея. Той долови колебанието в гласа й, когато му прошепна:

— Обичаш ли ме, querido?

Морган се изплъзна от прегръдката й и се насили да се усмихне. Изкушението беше толкова голямо.

Но не, още не.

Морган се приведе усмихнат над нея и погали тъмните кичури коса, разпилени по възглавницата.

— Разбира се, че те обичам, Кончита — прошепна той. — Нима се съмняваш в това?

Доволната усмивка по устните й, докато преплиташе пръсти в косата й, го окуражи да добави, вече с по-мек тон:

— Ти винаги успяваш да ми доставиш удоволствие, Кончита. Знаеш го, нали?

Тежките й ресници потрепнаха, когато се приведе над нея. Погледът й се прикова в устните му.

Без да отдръпне ръката си от косите й, Морган се обърна по гръб и я придърпа върху себе си. Почувства топлината и влагата между краката й. Видя неувереността в погледа й и вътрешно се усмихна.

— А, ти обичаш ли ме, Кончита? — прошепна той.

— Si… — Устните й потрепнаха, а очите й се изпълниха с влага. — Обичам те повече, отколкото някога съм обичала, Морган.

— Приятно ми е да го чувам. — Морган изучаваше с поглед лицето й. Беше свършил твърде бързо. Това я правеше несигурна. Той се усмихна с хлапашката си усмивка и посегна да помилва гърдите й. — Обичаш да те докосвам, нали?

Дишането й се учести.

— Si…

Видя глада в очите й, когато докосна с устни тъмните връхчета на гърдите й.

— Аз също обичам да ме докосваш.

Кончита прехапа долната си устна. Морган долови вълнението й, докато шепнеше в ухото й:

— Ти ме караш да се чувствам добре, Кончита… Никоя жена не ме е карала да се чувствам по-добре.

Кончита потръпна и задъхано пророни:

— Точно това искам, Морган. Искам да те направя щастлив.

— Имаме още малко време, докато момчетата се върнат.

Кончита погледна предпазливо към вратата. Очите й бяха влажни.

— Обичам те, Морган.

— Имаме съвсем малко време…

Морган сдържа дъха си, щом главата й се приведе над слабините му.

 

Отекна гръм. Частити сякаш замръзна на седалката до него и Рийд свъсено се обърна да я погледне. Беше неестествено бледа, с втренчен поглед, а скованата й фигурка се открояваше на фона на смрачаващото се небе. Стискаше медальона на гърдите си с такова ожесточение, че кокалчетата на ръцете й бяха побелели, и сякаш изобщо не дишаше. Рийд изпита нарастващо раздразнение.

Сигурно беше луд да я вземе със себе си! Какво, по дяволите, го бе накарало да повярва, че безумната й лъжа би могла да проработи в негова полза?

Сега Рийд се виждаше принуден да приеме очевидното. Частити беше ужасена. Не беше подготвен за животинския страх в очите й, когато преди няколко часа потеглиха с колата. Не беше пропуснал да забележи колко кураж й беше нужен, за да се покатери на седалката до него, нито пък как цялата се скова от ужас, щом колелетата затрополиха по пътя. Той съзнателно се опитваше да не обръща внимание на тревожните й погледи, докато оглеждаше терена и мислено го сравняваше с маршрута на Дженкинс.

Рийд стисна зъби. Още само ден… или може би два, и щеше да е съвсем близо до скривалището на Морган. Индианската мисия беше доста надалече в северна посока, но планът на Рийд беше съвсем простичък. Ако случайно се натъкнеше на Морган или на някой от неговата банда, щеше просто да се престори, че е объркал пътя. Свещеническата му якичка и невинното изражение на Частити несъмнено щяха да потвърдят версията му. За момента му беше нужно само да обходи околността, за да се запознае с терена, на който се помещаваше лагера на Морган. А после щеше да се отправи директно към мисията, където да се освободи от Частити и цялата си маскировка.

И тогава ловецът на глави Рийд Фарел щеше да се справи веднъж завинаги с Уил Морган — крадеца и убиеца.

Дължеше това на Джени.

Вкопчен в тази мъчителна, болезнена мисъл, Рийд отново огледа изпитателно пребледнялото лице на Частити. Ръката й здраво притискаше мъничкия медальон на гърдите й. Защо ли този жест го смущаваше толкова? Къде го беше виждал преди?

Над главите им отекна гръм, последван от светкавица. Въздухът беше толкова тежък, че несъмнено само след минути щеше да ги връхлети жестока буря.

Частити трепереше.

— Какво има? — попита я Рийд. — Боиш се от бурята ли?

Частити само премигна. Ръката й вяло отпусна медальона.

— Не.

По дяволите, дори слепец можеше да види, че се бои, а той нямаше време за детински страхове.

— Можеш да седнеш отзад, ако завали — избоботи грубо той. — Там ще си на сухо.

Тя поклати глава, а от небето се отрониха първите капки дъжд.

— По-добре ще е да ме послушаш. Както е тръгнало, сигурно ще се изсипе истински порой.

Частити вирна упорито брадичка.

— Не се боя да се намокря.

Рийд огледа изпитателно решителното изражение на лицето й.

— Би било детинско от твоя страна да останеш тук по време на бурята.

— Но ти ще останеш тук, нали?

Рийд беше изумен от безсмислената й настойчивост.

— Аз няма да се намокря. Имам дъждобран.

— Тогава и аз ще се пъхна под него.

— Не можеш. Тогава и двамата ще се намокрим.

Отново отекна гръм и дъждът се изсипа като из ведро. Рийд посегна към найлоновия дъждобран под седалката си и извика:

— Отивай отзад!

— Не.

Едри капки дъжд се сипеха безпощадно върху им. За броени секунди огнените кичури на косата й подгизнаха. Блестящи струйки вода се стичаха неудържимо по лицето й. Дрехите й също се просмукаха с вода, но Частити не се и помръдваше.

— Върви отзад, Частити!

Тя отново отказа да се помръдне, а тялото й видимо трепереше. Вбесен от ненадейното й своенравие, Рийд спря конете. Само за миг се озова на калната пътека и я смъкна от седалката, въпреки настойчивите й протести. Дръпна я към задната част на фургона и безапелационно я напъха вътре. Спря се само за миг, за да я инструктира с леден глас:

— Не знам за какво е всичко това, но ще останеш тук, където поне е сухо, докато дъждът не спре. Разбра ли ме?

Дъждовни капки се стичаха към извивката на брадичката й, докато отвръщаше на гневния му поглед. Тънки струйки се стичаха по млечно бялата й кожа, следваха извивката на челюстта й, после линията на тънката й шия, и накрая се губеха в меката плът на деколтето й. Рийд преглътна мъчително и с усилие на волята извърна погледа си към притъмнялото небе, където в този миг отекна нова мълния и освети за миг притихналата околност. Рийд я погледна отново и повтори, този път по-меко:

— Разбра ли ме?

Частити не се помръдна.

И не му отговори.

Рийд й обърна гръб и се върна на мястото си на капрата. Въздъхна уморено и отново пришпори двойката коне по разкаляната пътека.

 

Навън валеше.

Кончита погледна през прозореца и видя калните локви, които веднага се оформиха около кошарите с добитъка. Приглушен мъжки смях я накара да се обърне към масата, където се хранеха мъжете. Морган седеше начело на масата и обираше последните остатъци от задушеното в чинията си, което тя самата бе приготвила. Мъжете разговаряха тихичко, без дори да поглеждат към нея.

Кончита бавно се изправи и започна да оглежда мъжете един по един. Търнър, най-възрастният от бандата, беше мургав, брадясал и с изпъкнало шкембе. Беше противен човек, нечист физически и душевно. Бе опознала много мъже като него, преди да достигне сегашната си респектираща възраст от седемнадесет години. Непрекъснато се опитваше да я вкара в леглото си когато Морган отсъстваше. Сетивата й бяха постоянно нащрек, докато Морган беше в Седалия. Единственото, което все още го държеше на разстояние от нея, беше острият нож в калъфа на бедрото й — и добре осъзнатата от Търнър истина, че тя нито за миг няма да се поколебае да го използва.

Бартел беше малко по-млад и почти толкова противен. Нисък, набит и плешив, той беше лъжец и самохвалко, на който не можеше да се вярва.

И Симънс не беше много по-добър. Нито пък Уолкър. Бяха точно толкова покварени, колкото и останалите, но Морган ги предпочиташе за компания при пътуване, когато ситуацията го изискваше. Причината беше съвсем очевидна. И двамата се бояха от него и щяха да се подчиняват на нарежданията му, без да задават въпроси.

Морган обаче беше различен от всички тях. Сърцето на Кончита трепна при мисълта за него. Беше млад и хубавец; дълбокият му, плътен глас беше музика за ушите й. Влюбена беше в него от мига, в който го видя да влиза в хана, където си припечелваше прехраната. Строен, чист и добре облечен, с гъста черна коса и тъмни, блестящи очи. И макар че всички жени в пивницата му се предлагаха, той дори не им обърна внимание. Насочи се право към нея сякаш само нея виждаше. И когато я приближи с усмивка, така хубава и топла, че сърцето й се преобърна, тя беше негова.

Кончита затвори очи от силата на емоциите, които този спомен винаги възбуждаше у нея. Още в мига, в който я бе докоснал за първи път — още тогава бе разбрала, че за нея никога няма да има друг мъж. Още тогава си бе дала този обет, и когато той я отведе със себе си на север, тя сляпо го последва, без да я е грижа какво разправяха хората за миналото му или за живота, който водел. И макар да бе разбрала, че той има и тъмна страна, не преставаше да си повтаря, че нищо не е по-лошо от това да го загуби.

Кончита гледаше вторачено Морган, който в момента се смееше на дебелашката шега на някой от бандата. Изглеждаше по-спокоен след времето, което прекараха заедно следобед. Чувстваше се горда, че е способна да му донесе разтуха, когато той имаше нужда. Случваше й се понякога да долови промяна у него и тогава се плашеше, че някой ден може да се отегчи от нея. Но всякакъв страх я напускаше, когато двамата правеха любов и тя знаеше, че е само неин.

Кончита знаеше, че останалите я смятат за глупачка, задето живее единствено, за да доставя удоволствие на Морган. Но тя знаеше също, че Морган не обръща много внимание на онова, което говореха неговите хора. И макар той да не се държеше с нея винаги така, както й се искаше, тя нямаше да си позволи това да я тревожи. Не искаше да рискува да загуби неговото одобрение.

Защото истината беше, че тя би жертвала всичко, за да задържи Морган. Той я бе отделил от останалите и от долнопробния живот, който водеше — единственият човек, който я бе поставил над другите като нея, които ежедневно се бореха, за да оцелеят, без някой да го е грижа дали ще живеят или ще умрат. И тя щеше да стори всичко заради него. Абсолютно всичко.

Изведнъж Морган се обърна към нея и Кончита си пое дълбоко дъх. Сърцето й затупка учестено, щом той се изправи и пристъпи към нея. Остана неподвижна, когато Морган обгърна талията й с ръка и, сякаш останалите не съществуваха, прошепна в ухото и:

— Днес ми даде всичко, от което се нуждаех, Кончита.

Думите му докоснаха сърцето й. Тя плъзна ръцете си около врата му и прошепна така, че да я чуе само той:

— Ти си всичко за мен, querido.

Почувства как тялото му се напрегна, когато се притисна към него, и я обхвана лудешки възторг. Щеше да използва тялото и талантите си в интимния занаят, за да го привърже завинаги към себе си. Щеше да направи всичко възможно да го задържи само за нея.

И понеже той не знаеше и думичка от родния й език, Кончита прошепна в ухото му:

— Seremos juntos siempre, mi amado^[1]!

Да, щяха да останат завинаги заедно. Дори съдбата не можеше да им попречи.

 

Дъждовните капки трополяха по брезентовото платнище на фургона над главата й… колелетата скрибуцаха протяжно по калния път… блясък на гръмотевици и гневни мълнии осветяваше нощното небе…

Кошмарът се беше завърнал!

Частити се чувстваше като животно в клетка между платнените стени на фургона, където Рийд я бе напъхал съвсем безцеремонно преди повече от час. Оттогава дъждът не спираше да се излива като из ведро, а покритата каруца продължаваше уверено да си пробива път по разкаляния път. Частити не спираше да си повтаря, че това не е същият фургон, в който бе пътувала със семейството и сестрите си преди толкова много години. Напомняше си, че макар тази кола смущаващо да приличаше на онази, а дъждът също така неумолимо да се изливаше поройно от небето, ситуацията нямаше нищо общо с онзи съдбовен ден от нейното детство.

Но всички звуци наоколо й бяха така познати. Образите, които неканени се завръщаха в съзнанието й, бяха болезнено чисти и ясни. А гласовете, които преследваха мислите й, бяха мъчително живи:

— Чуваш ли ме, миличка?

— Татко?

— Не, не говори. Само ме чуй. Двамата с мама ще се опитаме да прекосим реката с фургона. Сигурно ще ви пораздрусаме.

— Но мама каза…

— Мама ще управлява фургона, а аз ще водя конете. Тя няма да може да седи при вас, но няма от какво да се боите. Мога ли да разчитам на малкото си съкровище?

— Да, татко. Обичам те, татко!

— Аз също ви обичам и знам, че малките ми момиченца винаги ще са заедно и винаги ще се държат една за друга.

А по-късно, задъханото гласче на Хонести:

— Татко ще ни преведе през реката… Ще ни отведе при чичо доктор…

— Това е добре, защото съм болна…

— И аз.

— Заспивайте вече!

А накрая смелото гласче на Хонести наруши тишината:

— Не се бойте, чувате ли? Татко ще се погрижи за нас.

Частити потръпна от острата болка, която прониза сърцето й.

Не, не искаше повече да си припомня всичко това! Беше твърде късно, за да го промени, а спомените й носеха само болка.

Отново отекна гръм и цялото й тяло се скова. Мълния проряза небето и очите й се разшириха от ужас. Спомените настойчиво напираха в съзнанието й.

Не, нямаше да слуша повече — нито плющящия дъжд, нито бученето на реката! Нямаше да позволи обичните гласове от детството й да я тормозят повече! Достатъчно се бе измъчила!

Частити се отпусна на грубия сламеник и притисна ушите си с длани. Със стиснати зъби и до болка разтуптяно сърце, тя затвори очи.

 

Назъбени светкавици осветяваха нощното небе, следвани от оглушителни гръмове, а дъждът продължаваше да излива безмилостните си струи над смълчаната земя. С мрачно изражение Рийд седеше в дъното на фургона, недалече от Частити, свита на топка върху бодливия сламеник. Час по-рано, когато погледът му вече не различаваше следата на пътеката сред нощната тъма и плътната дъждовна струя, той най-после бе спрял конете, благодарен за това неканено извинение да отпочине през нощта. После се бе покатерил в закритата кабина на колата, пренебрегвайки нарастващата болка в бедрото си, и бе сменил подгизналите си дрехи със сухи. Съвестта го гризеше за грубото му държание с Частити по-рано през деня. От самото начало знаеше, че тя няма никакъв опит с примитивните пътища в тази част на страната. Беше много млада и едва ли е била подготвена за ожесточения порой, който се изля над главите им, или пък за онова мъчително чувство за безпомощност, която природните стихии обикновено извикваха у хората.

Частити дори не повдигна глава да го погледне. Не бяха разменили и дума, откакто я набута под навеса на платнището преди часове. Рийд нямаше представа какво посрещане да очаква, когато се качи при нея, но не беше подготвен да я види така. Свита на кълбо върху сламата на пода, тя дори не беше помръднала, откакто бе при нея. Нито нощната тъмнина, нито пък вдигнатото до раменете й одеяло можеха да прикрият мъчителното треперене на раменете й или пък неестествената поза на ръцете й, притиснати към ушите.

Рийд отново се поддаде на гнева. Тази жена се държеше като дете!

Гневът обаче бавно избледня. Не, имаше и нещо друго. Частити очевидно се измъчваше от нещо далеч по-сериозно от гневния порой.

Изтрещя поредната мълния. Светлината изпълни закритата кабина на фургона и изведнъж стана светло като ден. Частити простена. Не, това не можеше да продължава повече! Рийд изруга наум и приседна на грубия сламеник край нея. Сграбчи решително раменете й и я обърна към себе си. Свъси вежди, внезапно проумял, че тя все още е с подгизналата си от дъжда рокля.

Но неестествената бледност на лицето й го смущаваше повече от всичко останало.

— Достатъчно, Частити! Знам вече, че не само от бурята те е страх. Има нещо друго. Кажи ми какво е то. Трябва да знам!

Тя заклати припряно глава с обезумял поглед.

— Не!

— Кажи ми, Частити.

Тя само продължаваше да клати глава, а лицето й се изкриви в неестествена гримаса от обзелата я паника.

— Не мога! Няма да ти кажа! — Частити ожесточено се бореше да се изтръгне от хватката на ръцете му. — Пусни ме! Искам да се махна оттук!

— Стига вече, Частити! — Рийд не искаше да й причинява болка, но нямаше начин да я задържи, ако отслабеше хватката си. — Няма къде да идеш в тази буря! — повиши глас той.

— Пусни ме! Трябва да се махна оттук! — повтаряше почти истерично тя.

— Не мога да те оставя да излезеш навън сега. Частити, моля те…

Внезапно тялото й се отпусна в ръцете му. Тя вдигна очи и го погледна като изплашено дете.

— Искам да ти помогна, Частити — прошепна меко той. — Моля те, кажи ми какво те измъчва.

Трескавият й поглед потърси неговия. Рийд почувства паниката, която я обземаше. Болката й му причиняваше страдание. Не искаше да я притиска повече. Той изчака мълчаливо, докато устните й се раздвижиха в дрезгав шепот:

— Мислех си, че искам да си спомня какво се е случило в онзи съдбовен ден, но вече знам, че не искам. Спомените са твърде мъчителни.

Частити рязко се обърна встрани от него.

— Разкажи ми, Частити — прошепна настойчиво Рийд.

— Не. Това се случи преди много години.

— Кажи ми.

Бледа от вълнение, Частити се обърна рязко към него.

— Родителите ми са мъртви! Никога не съм била по-сигурна в това от сега! — Тя преглътна с усилие напиращите сълзи. — Пътувахме с фургон, точно като този, а навън се изливаше порой, както и в този миг. Гръмове и мълнии прорязваха небето. Аз и сестрите ми бяхме болни, но Хонести не ни позволяваше да плачем. Баща ми реши да поведе фургона през реката, за да намерим лекар. Реката беше придошла, но той ни каза да не се страхуваме. Почти я бяхме преполовили, когато дочухме тътена. Беше оглушителен! Хонести се изправи. Крещеше, докато вълната прииждаше — реката се носеше към нас като чудовищна водна стена! Мама също я видя. Задрапа да се качи при нас във фургона. Почти се беше покатерила, когато водата я връхлетя!

Частити ридаеше неудържимо, притиснала лице в гърдите му.

— Водата… преобърна фургона — пророни дрезгаво тя. — Чувах пращенето на строшено дърво и тътена на водата. Хонести и Пюрити крещяха, но аз не можех да издам и звук.! Водата ме погълна. Изпълни носа и устата ми. Не виждах. Не чувах. Не можех да дишам!

Рийд я притисна още по-плътно към себе си и нежно я залюля. Не беше сигурен какво би трябвало да каже в такъв момент, но зашепна успокоително в ярките кичури огнена коса под брадичката си. Поемаше дълбоко свежия аромат на рози, докато накрая тялото й се поотпусна. Изчака я да се овладее, преди да попита:

— Чувала ли си оттогава нещо за родителите или сестрите си?

— Не. Няма и следа от тях.

Рийд отметна лъскавите кичури от лицето й. Кожата й бе зачервена от сълзи, а клепачите на очите й бяха подпухнали, но той инстинктивно разбра, че вярата й не е продиктувана от сестринска обич, когато тя най-после продължи:

— Всички смятат, че в онзи омразен ден всички от семейството ми са се удавили. Аз обаче знам, че Хонести и Пюрити са оживели.

Неочаквано тя улови ръката му и сви пръстите му около миниатюрния медальон на шията си. Погледът й се прикова в очите му.

— Сигурна съм, че сестрите ми са живи, Рийд, също както съм сигурна, че и до днес носят медальоните, които татко подари на трите ни — прошепна тя. — Знам го, защото когато държа в ръка този единствен спомен от миналото си, чувствам сърцата им да бият в дланта ми. Ти също го чувстваш, нали? Ударите на сърцата им са силни и ритмични, както винаги са били. Живи са и някъде на този свят чакат да ги открия. Сигурна съм в това.

Очите й бяха по детински невинни и пълни с надежда.

— Какво мисли за всичко това твоят банкер в Колдуел?

— Той ще ми помогне да ги открия.

— Той ли ти каза това?

— Не точно…

Рийд почувства как стомахът му се свива на кълбо.

— Всъщност никога не съм го питала, но Емили ми обеща, че той ще ми помогне, когато съм готова да ги търся.

— Емили?

— Съпругата му. Тя почина.

— О… — Рийд се поколеба. — А какво ще стане, ако той не иска… или не може да ти помогне?

— Тогава ще ги намеря сама.

Възелът в стомаха му се затегна.

— Как?

— Не знам. Знам само, че ще успея.

Рийд стисна здраво медальона в силната си длан. Искаше му се да й каже, че и той чувства ударите на сърцата на сестрите й — но не можеше. Искаше му се да вярва също толкова силно като нея, че са живи — но не можеше. Искаше му се да й каже, че не е изминала целия този път, само за да види мечтите си стъпкани в праха — но щеше да я излъже.

Единственото сърце, чиито удари ясно долавяше, беше това на Частити. То туптеше уверено досами гърдите му и сякаш следваше ударите на собственото му сърце.

Зачервена кожа, която той копнееше да вкуси с устните си… подпухнали клепачи, които жадуваше да успокои с докосване… разтреперани устни, които болезнено му се искаше да притисне с целувка… Повече от всичко на света Рийд искаше да успокои Частити. Искаше да я притисне силно към себе си, плът до плът и дъх в дъх. Искаше да вдиша аромата й, да я погълне, да я направи част от себе си и да прогони всички съмнения и страхове от съзнанието й. Толкова силно я желаеше, че…

Златният медальон сякаш внезапно опари кожата му и Рийд рязко отдръпна ръката си.

Той се насили да изхвърли всички други мисли от съзнанието си и прошепна:

— Тази кошмар вече е минало, Частити. Бурята, която вилнее отвън, скоро ще секне. Няма нужда да прекосяваме придошли реки и не бива да се боиш от утрешния ден.

Частити го гледаше безмълвно.

— Още утре слънцето ще изгрее. Няма от какво да се боиш.

Тя си пое накъсано дъх.

— Ще намеря сестрите си, каквото и да ми струва това. — Частити поклати замислено глава и едва успя да пророни, преди да затвори очи: — Вече не ме е страх.

Рийд я придърпа по-плътно към себе си, завладян от сладко-горчивата болка на мига. Частити не се боеше вече. Рийд я притисна в прегръдките си.