Илейн Барбиери
Непорочност (4)

4

Тази работа никак не му харесваше.

Лениво облегнат на стената на сградата, Ед Дженкинс присви очи срещу ярките лъчи не превалящото слънце, докато жената с ярко червената коса излизаше от пощата и се отправяше нагоре по улицата. Без да я изпуска от поглед, той нахлупи шапката си по-ниско над челото. Нещо не беше наред. Вече два дни чакаше Фарел да потърси контакт с него. Тъкмо беше на път да се откаже, когато червенокосата жена влезе в пощата и попита за някакви съобщения за отец Рийд Фарел.

Отец Рийд Фарел?

Дженкинс неволно се изхили. Беше слушал много за Рийд Фарел, и от всичко, което бе чул, знаеше че този тип е склонен по-скоро да избива престъпниците, отколкото да ги вкарва в лоното божие. Беше чувал също, че Фарел работи сам.

Дженкинс остави червенокосата да набере малко преднина, а после се оттласна от стената и я последва на известно разстояние. Единственото логично обяснение, което му хрумваше, беше че Уил Морган е научил, че е в града, и е изпратил тази жена да го подмами. Би било типично за Морган. Него го биваше да мами хората, да ги кара да му вярват, точно както бе накарал Сони да му повярва. Той самият не бе съумял да стори нищо, за да накара Сони да проумее какво се крие зад примамливите обещания на онзи изверг, докато не стана твърде късно.

Червенокосата жена свърна на завоя и Дженкинс ускори крачка. Зави зад ъгъла точно навреме, за да я види да влиза в хотела Билтмор. Спря за миг и огледа щателно улицата. Не биваше да подценява Морган.

Червенокосата се изгуби зад свивката на стълбището в момента, в който Дженкинс влезе във фоайето. Той се огледа подозрително и понечи да я последва, но нечия ръка го потупа настойчиво по рамото.

— Хубава жена, нали?

Дженкинс пъргаво се обърна и видя ниска жена на средна възраст, облечена в ярко червена рокля. Той се ухили престорено.

— Страхотна е. Току-що ми намигна на улицата, а после свърна към хотела. По-ясна покана не съм получавал.

— Размечтал си се, приятел. — Жената се разсмя и протегна ръка. — Аз съм Сали. Този хотел е мой. И трябва да ти кажа, че каквото и да си мислиш, че си видял, грешиш. Жената, която току-що се качи по онези стълби, е истинска дама. И освен това е омъжена.

— Омъжена, а? — Дженкинс поклати невярващо глава. — Сигурна ли си?

— Съвсем сигурна. Съпругът й е отец Рийд Фарел, така че каквито и похотливи идеи да си имал, по-добре си ги избий от главата.

— Свещеник? Божичко! На мен никак не ми прилича на жена на свещеник!

— И свещеникът също не прилича на свещеник, така че сигурно са си лика-прилика. Но тя се грижеше предано за него.

— Грижила се е за него?

— Той е болен. Доктор Кар го навестява редовно.

— Така ли?

— Трябваха ни трима мъже, за да го качим по стълбите в нощта, когато пристигнаха. Слава богу, че първа стая беше свободна, защото какъвто е едър, не знам дали щяхме да го помръднем и крачка повече.

— Значи мислиш, че ще си изгубя времето, ако се представя на дамата и…

— Нека те посъветвам нещо, приятел. — Лицето на Сали изведнъж придоби сериозно изражение. — Ако не си търсиш сам белята, по-добре стой по-далече от тази жена, защото казвам ти — свещеник или не, в очите на онзи човек има нещо, което казва: „Не се пречкай на пътя ми!“.

— Така ли?

— Точно така.

— Как каза, че му било името?

— Отец Рийд Фарел.

— Мисля, че съм го срещал веднъж. Един такъв дребен, с черна коса, малко пълничък…

— О, не, за бога! — Сали се изсмя отсечено. — Свещеникът е едър мъж със светла коса и сини очи… студени като лед… И доколкото можах да видя, няма и грам тлъстина по себе си.

— Трябва да е бил някой друг. — Дженкинс докосна периферията на шапката си с върха на пръстите си. — Благодаря за съвета, мадам.

Усмихнат, той се насочи към вратата. Усмивката му обаче мигом се стопи, щом стъпи на тротоара и изруга под носа си. Е, явно бе попаднал на точния човек, но все пак, нещо не беше наред.

И това никак не му харесваше.

 

Частити почука на вратата на хотелската стая. Изчака с ръка на бравата някакъв отговор отвътре и свъси вежди при звука на свирката от влака, който вече се губеше в далечината. Ето че й се бе случило отново. Беше отложила с още един ден пътуването си за Колдуел. Само преди час беше твърдо решена да остави последните два дни зад гърба си, а ето че отново променяше намеренията си заради този мъж, когото едва познаваше.

Частити прехвърли наум разговора си с пастора отпреди няколко минути. Спомни си, че невероятно проницателните му сини очи вече не бяха така студени, когато бе пристъпила към леглото му. В този момент в погледа му бе проблеснала някаква неясна за нея емоция, която извика познатата тръпка по гръбнака й. А когато видя болезнената гримаса на лицето му, нещо в нея трепна и тя бе изгубена.

Частити, която все още чакаше някакъв отговор отвътре, преглътна припряно. Надяваше се той да не е направил опит да се изправи в нейно отсъствие. Надяваше се да е осъзнал какъв риск поема с такова необмислено действие.

Частити почука по-силно. Сърцето й затупка учестено и след като отново не последва отговор, тя отвори рязко вратата. Рийд лежеше неподвижно в леглото си. Само за миг Частити се озова до него и докосна с длан челото му. Сепна се, когато очите му внезапно се отвориха и силната му длан сграбчи китката й. В гласа му се долавяше откровена заплаха, когато избоботи:

— Казах ти да не се промъкваш до мен, докато спя.

— Не съм се промъквала! Почуках два пъти! И след като не ми отговори, си помислих… — Внезапно гласът й секна. Частити бе възмутена от отбранителната нотка в тона си. — Няма значение какво съм си помислила. Веднага ме пусни.

Рийд внезапно отпусна ръката й и тръсна глава. Видимо се опитваше да се отърси от последните следи от съня. Накрая проговори с по-мек тон:

— Извинявай. Заспал съм. Стресна ме. — Той не дочака отговора й, а припряно я подкани: — Какво откри в пощата?

Частити преглътна обидата.

— Нищо.

— Какво искаш да кажеш?

— Това, което казах. Направих каквото ми каза. Попитах дали няма някакво съобщение за отец Рийд Фарел, а служителката ми каза, че никой не е питал за теб.

— Сигурна ли си?

— Разбира се, че съм сигурна. Не беше чак толкова трудно. Уверих се, че…

Частити чу приглушените стъпки откъм коридора, не се оказа неподготвена за бързината, с която Рийд седна в леглото или пък за силата, с която я изблъска встрани от леглото и изсъска:

— Дръпни се назад!

Спонтанният протест обаче замря на устните й, когато вратата се отвори с трясък, а на прага застана мъж с насочен към тях револвер. Тя преглътна конвулсивно, докато мъжът изрече:

— Търся Рийд Фарел.

Отговорът на Рийд беше не по-малко суров.

— Какво те води при него?

Непознатият присви очи.

— Ти ли си Фарел? — Той замълча за миг. — Ти ли изпрати тази жена да разпитва за мен?

— Ако името ти е Ед Дженкинс, да.

— Трябваше да се срещнем преди два дни.

Не бях във форма да предприема каквото и да било до днес.

Мъжът с револвера кимна към Частити:

— Коя е тя?

— Пратеник… това е всичко. — Рийд се обърна към Частити. — Мистър Дженкинс иска да говори с мен на четири очи.

Частити не се помръдна.

— Частити…

Частити го изгледа невярващо.

— Искаш да те оставя насаме с този човек?

— Двамата с мистър Дженкинс трябва да обсъдим нещо.

— Но той има револвер!

— Просто е предпазлив.

— И какво ще стане, ако…

— Просто излез.

— Не си го и помисляй — намеси се грубо Дженкинс. — Тя няма да отива никъде.

— Ако не я оставиш да излезе, няма какво да обсъждаме.

Частити внимателно проследи реакцията на Дженкинс след решителното заявление на Рийд. Видя как малките му очички се стрелкаха известно време от него към нея и обратно, докато накрая бавно отпусна револвера. Видя и искрицата на задоволство, която трепна в погледа на Рийд, докато се обръщаше към нея.

— Можеш да вървиш, Частити. И не се безпокой. Двамата с мистър Дженкинс ще приключим бързо.

Цялата разтреперана, Частити дръпна вратата зад гърба си. Веднага щом затвори, дочу приглушени гласове откъм стаята. Стори й се, че в гласа на непознатия не се долавя открита заплаха. Малко поуспокоена, тя се отправи надолу по коридора. Пълното й невежество относно живота на Запад я изумяваше. Никога досега не беше подозирала, че ненавистта към индианците е взела чак такива размери, че един агент на правителството да е принуден да се среща тайно с човек, който иска да им помогне. Що се отнасяше до револвера на мистър Дженкинс…

Варвари — ето какви хора живеят в Дивия Запад…

Може би в думите на леля Пенелопе се съдържаше повече истина, отколкото бе предполагала.

А другата истина беше, че Рийд не показа и следа от страх, докато дулото на револвера сочеше към тях. Кой знае защо, Частити не беше и очаквала друга реакция.

Озадачена от тази мисъл, тя се спусна по стълбите.

 

Рийд гледаше хладно Ед Дженкинс. Човекът явно беше към средата на четиридесетте. Беше нисък и жилав, с набразденото лице и мазолести ръце на фермер, прекарал дълги години на открито. В погледа му се четеше онази непоколебима решимост, която Рийд различаваше от разстояние. Той самият имаше същото това изражение, преди дълбоката омраза вътре в него да превърне сърцето му в късче лед. Рийд отлично знаеше, че човек с такъв поглед никога не правеше компромис с чувствата си.

Поредният пристъп на слабост му напомни за незавидното му физическо състояние.

— Пратил си ми телеграма, че Морган и бандата му се навъртат в Седалия. Това, което искам да знам, е защо не тръгна сам след него, ако те блазни наградата или, в противен случай, защо се свърза с мен, вместо да се обърнеш към закона?

Дженкинс се изсмя отсечено.

— Закона? Знаеш, че законът не може да догони Морган. Хората на закона са толкова погълнати от задачата да следват правилата, че винаги остават крачка след него.

— Но ти не си останал крачка след него.

Лицето на Дженкинс придоби непроницаемо изражение.

— Да, така е. Но не съм такъв глупак, че да си меря силите с Морган и неговата банда. Той е умен и много бърз, а аз не съм стрелец. Не че се боя за живота си, но проклет да съм, ако го оставя да се изплъзне и този път.

— Аз също не съм стрелец.

— Я не ме занасяй!

— Казах, че не съм стрелец.

Дженкинс го изгледа изпитателно.

— Е, може и да не си, но хората разправят разни работи. Казват, че имаш лична вендета с Морган и хора като него. И други неща се говорят.

— Какви неща?

— Казват, че подгониш ли някой, никога не се предаваш, а ти преследваш Морган от доста време. Казват още, че не се боиш от нищо.

Рийд започна бързо да губи търпение, след като раната на крака му го прониза отново.

— А ти какво ще спечелиш от всичко това? — попита безизразно той.

— Кожата на Морган, закована с гвоздеи на стената ми.

— И това ли е всичко?

Сарказмът в думите на Рийд не остана скрит за жилавия каубой.

— Да, това е всичко! — отвърна му троснато той.

— Защо?

— Това вече си е моя работа.

— Грешиш. Вече е и моя.

— Имах син преди време — отвърна той, а изпитото му лице се сгърчи в болезнена гримаса. — Но вече нямам, благодарение на Морган. Искам да го накарам да си плати.

Нещо се преобърна в стомаха на Рийд при тези думи.

— Къде е Морган сега?

— Напусна града. Не можах да го последвам, защото чаках да се срещна с теб, но знам къде отиде. Има тайно скривалище на индианска територия, където законът не означава нищо. Там е стадото, което плячкоса последно. По дяволите, толкова е уверен в себе си, че дори не си прави труда да погледне дали някой не го следва.

Дженкинс бръкна в джоба си и извади лист хартия. Разпъна го на леглото до Рийд и тънка усмивка се разля по устните му.

— Начертах ти карта. Няма да е трудно да го откриеш. — Той замълча за миг. — Само едно нещо искам от теб.

Рийд присви очи.

— Само една телеграма, с която да ми кажеш, че си го хванал. Това е всичко, което искам. На гърба на картата съм написал къде да я изпратиш.

Погледът в очите на Дженкинс отново извика възела в гърдите му. Синът на Дженкинс… и Джени.

— Дадено. — Рийд си пое дълбоко дъх. — А сега се махай оттук и не се връщай повече. Не бива да възбуждаме ничии подозрения. След няколко дни ще съм на крака. А след това няма да ми трябва много време.

Дженкинс се изправи бавно. Рийд видя издайническия тик на бузата му, преди да протегне ръка.

Веднага щом Дженкинс напусна стаята, Рийд сгъна грижливо картата и я пъхна под възглавницата си. Ръката му побутна очилата, които по-рано беше скрил там, и веждите му се свъсиха замислено. Значи Морган се криеше на индианска територия, а там очакваха всеки момент да пристигне свещеник и неговата съпруга. Нещата не биха могли да се развият по-добре. Е, щом очакваха свещеник и неговата съпруга, точно това щяха да получат.

Рийд се облегна на възглавницата и затвори очи.

 

— Новините не са никак добри.

Рийд говореше меко и провлечено. Частити напрегнато го изчака да продължи, приковала поглед в лицето му. За пореден път се опитваше да открие очилата си на улицата, когато Ед Дженкинс излезе от хотела и се насочи към конюшнята. Разтревожена, тя побърза да се върне в стаята. Един поглед към Рийд й бе достатъчен, за да разбере, че нещата не са се развили добре.

В сините очи на Рийд се четеше тревога, когато отново заговори:

— Дженкинс каза, че в мисията възникнали проблеми.

— Проблеми?

— Децата… — Рийд замълча и свъси напрегнато вежди. — Покойният отец Стайлс е отворил училище в мисията. Довел е учителка, която се е отнасяла добре с децата на индианците. Но нещо се е случило с нея — Дженкинс не знаеше точно какво — и тя напуснала.

Рийд отново замълча за миг и присви очи:

— Мисията е в беда. Когато отец Стайлс починал, индианците се почувствали изоставени. Обърнали се към учителката за опора и тя съумявала да задържи нещата за известно време, но след като и тя напуснала, поверениците на отец Стайлс започнали да напускат мисията.

— Но… сега, когато ти си вече на път…

— Преди повече от година са им обещали, че свещеник и неговата съпруга пътуват натам. А през това време изгубили и учителката си. Дженкинс каза, че индианците си мислят, че вече никой не го е грижа за тях и децата им. Той каза, че ако искам да ги спечеля отново, ще трябва да обиколя селищата им едно по едно и да говоря с тях. Проблемът е, че междувременно сигурно ще изгубя още от новопокръстените, които все още водят децата си на училище.

— Не можеш ли да отидеш в мисията и да им обясниш ситуацията — да им кажеш, че скоро ще се върнеш и училището отново ще бъде отворено?

— Тези хора са чували безброй обещания, които никой не си е правил труда да изпълнява! Дженкинс каза, че единственият начин да задържа индианците, които все още посещават мисията, е незабавно да отворя училището отново.

— Но ти не можеш да правиш и двете неща едновременно!

— Това ми е известно.

— Нима никой не осъзнаваше това, когато те изпратиха?

— Тогава ситуацията беше доста неясна. Съпругата на свещеника, който първоначално възнамеряваха да изпратят, беше добра учителка и можеше да се справи с децата, докато той обикаля селищата. Но тя се разболя тежко и двамата не можаха да дойдат. Вместо тях, изпратиха мен.

— О…

Рийд се намръщи.

— Никой не очакваше усложненията, които ме забавиха; дори и аз. А сега изглежда, че когато пристигна, ще е твърде късно да направя каквото и да било.

— Не бива да мислиш така.

— А най-лошото от всичко е, че по думите на Дженкинс, правителството е смятало да финансира училището, но ако голяма част от децата изгубят интерес, най-вероятно ще го затворят.

— Няма ли начин да се свържеш с някого, за да изпратят човек, който временно да се грижи за училището, поне докато успееш да обиколиш селищата на индианците?

— Предполагам, че биха изпратили някого, но Дженкинс не ми даде кой знае какви надежди.

— Но…

— Най-много се тревожа за децата… — Нещо проблесна в погледа му. — Мразя да губя деца.

Начинът, по който Рийд изрече тези думи, докосна нещо в сърцето на Частити. Очите му, сини и прями, бяха изпълнени с решимост. Лицето му, бледо и изпито, изглеждаше напрегнато и някак далечно. Частити инстинктивно долови, че мъжът насреща й е по-погълнат от проблемите си, отколкото бе склонен да признае. Всичко това я затрогна дълбоко, и гласът й потрепваше, когато заговори:

— Трябва да има все някой, който би могъл да помогне. Може би Сали…

Рийд мигом свъси вежди.

— Не мисля, че Сали е най-подходящият човек.

Частити изправи снага отбранително.

— Сали е добър човек. Работила е с отец Стайлс.

— Но никога не е ръководила училище. Не мисля, че ще се справи.

— Но би могла поне да познава някой, който да помогне.

— Не мога да позволя проблемите в мисията да станат достояние на много хора.

— Но и не можеш да се справиш сам. Все някой трябва да ти помогне.

— Ще се справя.

— Бих искала да можех да помогна.

— Разбирам, Тръгнала си към Колдуел.

— За мен е много важно да стигна дотам. Вече телеграфирах. Очакват ме.

— Не се притеснявай. След ден-два ще съм на крака.

Частити го изгледа изпитателно и нещо в стомаха й се преобърна. В погледа му се четеше същата трескава решителност. Той наистина щеше да направи онова, което считаше за необходимо.

— Виждам, че си силно привързан към онова, което правиш.

— Така е.

— И ще го доведеш докрай, със или без нечия помощ.

Дори не беше нужно да й отговаря.

— Ще ти помогна, ако мога. — Думите сякаш сами се изтръгнаха от устните й. Все още се опитваше да ги обмисли, когато добави припряно: — Но само за няколко седмици, докато ти или някой друг не поеме училището.

Стори й се, че съзря искрица на задоволство в погледа му.

— Предлагаш ми повече, отколкото мога да приема. Знам колко много се притесняваш за репутацията си, Частити.

Репутацията й? Внезапно лицето й пламна. Съвсем беше забравила, че трябва да брани доброто си име.

— Тук, в Седалия, всички те мислят за моя съпруга. Това недоразумение не е донесло зло никому и не е нужно да се разгласява. Като се замисля, сигурно така ще е дори по-лесно.

Частити кимна.

— А що се отнася до Сали, тя има добри намерения, но е твърде приказлива. Не мисля, че ще е разумна да й казваш кой знае какво.

— Точно така.

— Благодаря ти, Частити.

Благодаря? Нима чудесата нямаха край?

— Няма защо, отче.

Нещо трепна в очите му.

— Мисля, че ще е по-добре да ме наричаш просто Рийд.

Внезапно победен от умората, Рийд се отпусна на възглавницата и промърмори:

— Ще си почина малко.

След минути вече спеше.

Частити бавно се отдалечи от леглото. Коленете й се опряха в креслото зад нея и тя приседна уморено. Стиснала безценния медальон в ръка, тя вторачи поглед в непредсказуемия мъж, който спеше в леглото. Само преди час беше готова да се качи на влака и да го остави завинаги зад гърба си, без дори да се замисли. А сега щеше да навлезе с него на индианска територия. Даже се беше съгласила да преподава в училището на индианската мисия — и то след като никога в живота си не беше виждала истински индианец!

— Частити трябва най-после да се научи да не се ръководи от емоциите си! Трябва да обмисля всяка ситуация, преди да действа!

— О, стига, Пенелопе! Частити е разумно момиче и е в състояние сама да взема решения. Аз имам пълно доверие в нея!

Дали наистина беше достатъчно разумна?

Беше ли взела правилното решение?

Гласовете на леля Хариет и леля Пенелопе продължиха да се лутат в съзнанието й, а отговорите все й се изплъзваха.

 

— Каква приятна семейна идилия!

Рийд се сепна и се отърси от съня. Насреща му се усмихваше доктор Кар. Той погледна през прозореца и видя, че над града вече се спуска вечерния здрач, после се обърна към ъгъла, където Частити вече се изправяше припряно на крака. И двамата бяха заспали. Влудяваше го мисълта, че за пореден път всеки е могъл да влезе в стаята и да приближи леглото му, без да го усети. Никога преди не се беше чувствал така уязвим.

— Тази гримаса вече ми е позната. — Доктор Кар докосна челото му. — Вече нямате треска. Как е раната?

Все още ядосан на себе си, Рийд отвърна троснато:

— Добре съм.

— Е, и тонът ми е познат. — Той се обърна към Частити, която вече пристъпваше към леглото. — Добре ли се държа моят пациент, докато ме нямаше?

Тя кимна.

— Сали ми каза, че не сте слизали за вечеря. След няколко минути ще ви донесе поднос с храна.

— Нямаше нужда — възпротиви се Частити. — Сали не е длъжна да се грижи за нас.

— Не е длъжна, но й е приятно да се грижи за такава приятна млада двойка като вас.

Частити не съумя да прикрие разяждащото чувство на вина в погледа си. Раздразнен, Рийд благодари на бога, че доктор Кар не гледаше към нея. Частити беше толкова наивна и доверчива, че той не можеше да проумее как е успяла да живее досега, без да я сполети някакво катастрофално бедствие.

Внезапно му хрумна странната мисъл, че пътуването му с нея на индианска територия може да се окаже катастрофално бедствие, но той потисна отегчено тази мисъл. В момента нямаше голям избор и вече бе взел своето решение.

— А сега да погледнем раната на крака ви.

Доктор Кар отметна одеялото без всякакво предупреждение и Рийд долови смущението на Частити. Цветът на бузите й се сгъсти, щом лекарят махна превръзката на бедрото му и съвсем спокойно се обърна към нея.

— Ела да погледнеш, Частити. — А след като тя се поколеба, добави: — Ела по-близо, жено! Отчасти и ти си виновна за това, така че си длъжна да го видиш.

Рийд дори не погледна раната на крака си. Погледът му остана прикован в лицето на Частити, която пристъпи колебливо към леглото.

— Е, какво ще кажеш?

— Изглежда ми по-добре.

— Изглежда много по-добре! — Доктор Кар се обърна към Рийд. — Или свещеническата якичка ви е донесла някаква помощ от небесата, или просто двамата с Частити сме дяволски добър екип, защото раната ви почти е изхвърлила отровата. Както вървят нещата, ми се струва, че още след седмица ще сте на крака.

— Цяла седмица?

— Седмица!

Доктор Кар погледна първо Рийд, а после Частити.

— Какво ви става на вас двамата? Бих казал, че трябва да сте доволни, задето нещата вървят така добре!

Частити се усмихна унило.

— Аз съм доволна.

— Но аз не съм — изсумтя Рийд. — Ставам още сега.

Доктор Кар се изсмя отсечено.

— Не говорите сериозно.

— Напротив. — И за да звучи по-убедително, Рийд седна в леглото. И дума не можеше да става да чака цяла седмица. Трябваше да стане още сега — и никой не можеше да го спре!

— Не се дръжте като глупак! Стойте си на мястото!

Вбесен от заповедническия тон на лекаря, Рийд изръмжа:

— Ще трябва да се примирите, докторе. Ако не ме оставите да стана сега, когато сте тук и можете да ми помогнете, ще стана след като си тръгнете.

— Още не сте готов да вървите!

— Готов съм да стана на крака, и точно това смятам да направя!

— Рийд, доктор Кар знае най-добре какво ще е добре за теб.

Доктор Кар избухна:

— Не си хаби думите, Частити! Досега е трябвало да опознаеш по-добре този човек, защото аз вече го познавам. Сега си е наумил, че трябва да стане, и няма да се откаже, докато не го стори. Е, ще му дадем онова, което иска, и само след миг вече ще лежи проснат по гръб на пода!

Доктор Кар не каза и дума повече, докато втриваше ароматния мехлем в раната. После нагласи превръзката и се обърна рязко към Частити.

— Добре, ще го повдигна за едната ръка, а ти хвани другата.

Частити погледна крадешком полуголото тяло на Рийд и лицето й отново се обля в руменина.

— Но… Не е ли редно поне да си обуе панталоните?

Доктор Кар я изгледа невярващо.

— Какво ти става, жено? Той ще стане от леглото само за няколко минути.

— Да, обаче…

— Обаче, обаче… Просто го хвани за ръката и вдигай, щом ти кажа!

Частити срещна погледа на Рийд. В очите й се четеше истинска паника.

 

Настойчивият поглед на Рийд срещна нейния и по брадичката и долната й устна избиха капчици пот. Едно нещо беше да се грижи за полугол мъж, когато лежи неподвижен и безпомощен в леглото, и съвсем друго…

Рийд плъзна краката си покрай леглото и коленете й се огънаха. Незнайно защо, но сега, когато беше изправен и седнал на леглото, й се струваше по-висок и по-едър отпреди. Косата му изглеждаше по-светла. Тялото му сякаш беше по-… по-голо.

— Хвани го под ръка!

Частити пристъпи към него. Сърцето й щеше да изхвръкне от гърдите, щом Рийд плъзна ръката си около раменете й. Беше тежка и топла. Мазолестата му длан се отърка в плътта на рамото й и по гръбнака й пробяга гореща тръпка. А когато се приближи към него, за да го подкрепи, цялото й тяло потръпна от мъжкия му мирис.

Лицето на Рийд се сгърчи от болка и Частити инстинктивно го попита:

— Добре ли си?

Но се оказа неподготвена да срещне погледа му, който мигом се стрелна към нея; не беше подготвена за онзи миг, в който невероятно сините му очи се срещнаха с нейните. Неочакваната интимност на този миг я прониза точно толкова силно, колкото и внезапно осенилата я мисъл, че в този момент Рийд се нуждае от нея така, както никой друг на света.

Рийд премести първо единия си крак, а после и другия. След броени секунди той вече стоеше сам на краката си. Частити видя изненадата, изписана по лицето на доктор Кар, щом Рийд направи първата си крачка сам. Видя как изненадата му премина в изумление, когато Рийд измина известно разстояние без ничия помощ.

— Заинатихте се да ми покажете, че греша, нали? — Доктор Кар сграбчи ръката на Рийд със сурово изражение. — Е, добре, успяхте. Очевидно можете да вървите и сам, но за днес ви стига. Не ви съветвам да се инатите повече, ако не искате да се озовете там, откъдето тръгнахте.

А щом Рийд отново се отпусна в леглото, Частити придърпа одеялото му с разтреперани ръце. И понеже нямаше сили пак да срещне погледа му, се обърна към доктор Кар, който продължи наставленията си със суров тон.

— Сега си тръгвам. Частити, погрижи се да взема лекарството, което ти оставих. Ще дойда пак утре сутринта. — Той замълча за миг. — И помнете, че дори да се чувствате по-добре, е твърде рано за всякакви други дейности. Надявам се да сте схванали намека ми.

Частити гледаше вторачено доктор Кар. Тя определено не беше схванала намека му.

Или пък… божичко! Или беше?

Тя извърна рязко погледа си към Рийд. Изпита облекчение, щом видя, че лицето му остава безизразно при пиперливия съвет на лекаря.

Доктор Кар се спря за миг до вратата.

— Бъдете разумен, Рийд. Не искам всичкия ми труд да отива нахалост. Дайте си една седмица. Каквато и работа да ви чака, заслужавате една седмица почивка.

Веднага щом доктор Кар затвори вратата след себе си, Рийд изрече с равен глас:

— Заминаваме след два дни.

 

Силна музика, приповдигнати разговори, женски кикот и мъжки смях — шумът от ярко осветената улица долу отекваше в притихналата хотелска стая. Рийд, който не можа да заспи, след като доктор Кар си тръгна, се вслушваше в гласовете откъм улицата, които ставаха все по-буйни, музиката — по-гръмка, а смехът — по-пронизителен. Нямаше нужда да поглежда часовника, за да знае, че минава полунощ. Твърде често сам той беше участвал в подобни гуляи, какъвто се вихреше долу сега, за да е наясно кога и как се почаква градусът на настроението.

Поредният изблик на женски кикот се намеси грубо в мислите му. Това сигурно беше Трикси… или Пърл… или пък Руби. Всъщност, имената им нямаха значение. Бяха неотменна част от живота в големите градове… а сигурно и в малките. Беше се възползвал от скромните им таланти, когато нуждата го подгонеше. Контактите с тях му носеха частично удовлетворение — ако си наложеше да вярва, че са искрени усмивките, с които го изпращаха до вратата.

Шумът от неочаквано движение го накара да се извърне към креслото в ъгъла. Частити се раздвижи отново. Лицето й беше в сянка. Спомни си топлината на тялото й, притиснато в неговото, докато правеше първите си крачки часове по-рано. Спомни си мекотата на плътта й, когато дланта му се отърка в рамото й, и онзи поглед, когато вдигна очи към него…

Рийд си наложи да изхвърли тези мисли от съзнанието си. Жените, чиито смях се разнасяше откъм улицата, имаха мека плът и корав нрав. Човек знаеше, че могат добре да се грижат за себе си, след като затворят вратата зад гърба му. Частити Лорънс обаче беше друга. Нямаше време за жена като нея, но тя щеше да му бъде изключително полезна. Беше се изправила на пътя му точно навреме, за да му помогне в тази ситуация. Никой човек на този свят не би си помислил, че навлизат на индианска територия със скрити помисли, щом видеше невинността в очите й. Беше толкова неопитна, че той щеше да има възможност да тръгне по който си иска заобиколен маршрут, за да открие скривалището на Морган. И беше толкова доверчива, че нито за миг не би заподозряла, че той е някой друг, а не онзи, за когото се представя.

Истината беше, че Частити Лорънс имаше нужда от закрила. Мисълта обаче, че в Колдуел я очаква мъж, който е готов да поеме тази отговорност за рея, кой знае защо го изпълваше със смътно недоволство. Рийд тръсна с досада глава и мигом простена от парещата болка, която го прониза в бедрото. Частити веднага се изправи в креслото. Макар и засенчена, той видя напрежението в стегнатата й фигурка, когато го запита:

— Нещо не е наред ли?

— Нищо ми няма. — Рийд се прокле наум за резкия си тон и добави по-меко: — Добре съм. Просто раната ме заболя за миг. Не исках да те събудя.

— Аз не спях.

— Предполагам. Доста е шумно навън.

— Да.

— Това не е нещо необичайно.

— Предполагам.

— Но ти сигурно не си свикнала с такъв живот.

— Ами…

Нямаше нужда да му обяснява.

Тишината се проточи, преди Частити да пророни колебливо:

— Имаш ли нещо против да те попитам нещо?

Рийд изпита смътно безпокойство.

— Не, предполагам, че не.

— Когато мистър Дженкинс дойде да се срещнете днес… как така знаеше, че той е отвън с револвер?

— Не знаех.

— Не те разбирам.

— Не знаех, че е Дженкинс… Но разбрах, че отвън има някой и че този някой е с револвер.

— Но как?

— Чух как изщрака предпазителя.

— О…

Рийд долови изненадата й и почти беше в състояние да предугади новите въпроси, които се надигаха във въображението й. Но той също имаше някои въпроси.

— Спомена, че някой те очаква в Колдуел.

— Да.

Раздразнен, че Частити не му разкрива нищо повече, Рийд добави:

— Би трябвало да му телеграфираш, че ще закъснееш.

— Ще телеграфирам.

Не му допадаше колебанието в гласа й.

— Това ще го ядоса ли?

— Надявам се, че не.

— Явно си сигурна, че ще те разбере.

— О, да. Той е страхотен човек.

— Сигурно има ранчо.

— Не. Той е банкер.

Банкер…

— Отиваш му просто на гости или смяташ да останеш?

— Ако нещата се развият добре, надявам се да остана.

— А той иска ли да останеш?

— Не знам.

Внезапно Рийд изпита остър прилив на гняв.

— Никой нормален мъж не би трябвало да оставя жена като теб да пътува сама в тази дива провинция.

Той долови острата нотка в гласа й, когато му отвърна:

— Жена като мен?

Той й отговори по-предпазливо:

— Жена, която не познава тази част от страната.

— Аз умея да се грижа за себе си.

— Сигурно.

— Знам отлично накъде съм тръгнала и какво искам да постигна. Отдавна планирам това пътуване.

Рийд мълчеше.

— За мен е много важно.

— Струва ми се, че той е много важен за теб.

— В момента всичко зависи от него.

Стомахът му се сви, щом долови нотката на отчаяние в гласа й.

— Сигурно си нямаш никой друг?

— Не… да… — Тя сякаш се поколеба, а после му отвърна простичко: — В момента той е всичко, от което се нуждая.

Рийд напрегна погледа си, за да я види по-ясно на оскъдната светлина, но чертите й си оставаха все така неясни, както й отговорите й. Неясни… но искрени. Сигурен беше в това. Тази жена не умееше да лъже.

Хрумна му, че срещата й с него ще й бъде добър урок в тази насока.

Нещо просветна откъм прозореца и за миг освети лицето й. Седеше, облегната на възглавницата си, стиснала медальона в малката си длан. Този неин жест вече му бе станал познат. Той събуждаше нещо в спомените му.

Внезапно Рийд проговори.

— Когато всичко свърши, ще се погрижа да стигнеш до Колдуел.

— Няма да е необходимо.

— Напротив.

Рийд и сам не разбра защо го каза.

Но изведнъж отговорът нахлу в съзнанието му със смразяваща яснота. Свежият нощен въздух, който повяваше през прозореца, мекият женски глас в тъмнината, позабравеният аромат на рози, който все още изостряше сетивата му… Не, не можеше да си позволи да падне в този капан!

Той побърза да сложи край на разговора.

— Ще тръгнем след два дни.

— Но доктор Кар каза…

— Два дни. И нито минута повече!