Илейн Барбиери
Непорочност (7)

7

Водовъртежът я влачеше безмилостно надолу и надолу. Потъваше без всякаква надежда за спасение.

— Мамо!

— Майка ти не е тук, мъничката ми, но няма от какво да се боиш. Вече не си сама.

Частити ясно чуваше пронизителния глас, но нямаше сили да отвори очи.

— Намерихме я просната край реката, докторе. Толкова се изплашихме! Стори ни се, че не диша. Бедното дете, толкова е малка и безпомощна… толкова самотна. Мислите ли, че ни чува?

— Откъде би могъл докторът да знае, Пенелопе?

— Напротив, мис Лорънс — отвърна плътен глас. — Смятам, че детето ви чува.

— Казах ли ти, Хариет!

— Никога не пропускаш да кажеш: „Казах ли ти!“.

— Не е вярно!

— О, нима?

— Дами, моля ви!

Пронизителните гласове обаче продължиха да спорят на висок тон и изведнъж я обзе страх. Събра сили и пророни с тъничкото си гласче:

— Хонести… Пюрити…

Гласът й секна.

— За бога, направете нещо, докторе! — В пискливия глас се долавяше нарастваща тревога. — Детето бълнува! Изброява добродетелите! Мислите ли, че ще ум…

— Мис Лорънс, щом не можете да се сдържате, ще ви помоля да напуснете стаята!

Тишина.

— Опитай се да отвориш очи, мила — прозвуча плътният мъжки глас недалече от нея. — Имаш температура и сигурно си имала неприятно изживяване в реката, но ще видиш, че само ако опиташ, ще успееш да отвориш очи.

Частити напрегна клепачите си и след миг видя размазания силует на мъж с посивяла коса и мустаци.

— Добро момиче. Можеш ли да ни кажеш сега как се казваш? Или откъде си?

— Частити.

— Господи, мили боже, отново бълнува…

— Млъквай, Пенелопе!

— Частити? — заговори отново симпатичният доктор с прошарени коси. — Това ли е името ти?

Да.

— Можеш ли да ми отговориш?

Тя кимна, а двете жени, чиито гласове беше чула по-рано, сега се приближиха към нея. Изглеждаха бледи и грозновати, а чертите на лицата им си приличаха. Очите им обаче бяха пълни със съчувствие.

— Не се бой, малката ми… малка Частити — прошепна едната. — Ти не си сама. Ние ще се грижим за теб, докато намерим майка ти.

Гореща сълза се плъзна по бузата й.

— Не плачи, миличка. Моля те, не плачи. Обещаваме ти, че няма да те изоставим. Хариет, моля те, кажи й!

— Обещаваме ти, мила. Даваме ти честната си дума. Никога няма да те изоставим.

 

Образите избледняваха в съзнанието й.

Дъждът навън продължаваше да плющи.

Частити приседна безмълвно в студения фургон, който се полюшваше равномерно по калния път. Беше прекарала една дълга нощ със спомените от миналото, които натрапчиво се лутаха в мислите й. Беше се събуждала отново и отново, а дъждът продължаваше да плющи по брезентовото платнище на фургона и да събужда у нея отдавна потискани страхове. Но страховете мигом я напускаха, щом усетеше силната ръка на Рийд, сключена сигурно около тялото й, и равномерното повдигане на гърдите му под главата си.

Странно, но нито за миг не беше изпитала смущение от споделената с него интимност, докато чувстваше топлината на тялото му до своето. Топлината и ароматът му й даваха утеха в тъмнината, а силното му, мускулесто тяло беше нейният спасителен остров, в който инстинктивно се вкопчваше всеки път, щом се сепнеше в съня си от поредния неканен спомен. Чувстваше тежестта на ръката му, отпусната през талията й, и докато се притискаше към него, а бурята навън продължаваше да вилнее, Частити бе осенена от причудливата мисъл, че никъде другаде не се е чувствала така уютно.

Отец Рийд Фарел се беше оказал съвсем различен от онова, което бе очаквала. Вече познаваше нелесния му и сприхав нрав, но и тя самата не бе проявила по-голяма отстъпчивост. На проявеното от него нетърпение бе отвърнала с не по-малко търпение. Неволно беше станала свидетел на унищожителния му гняв, когато сигурността й бе застрашена от похотливия търговец. Всички тези преживявания бяха повдигнали в съзнанието й безброй въпроси за истинската същност на човека, който се криеше зад тези безбрежно сини очи. Но никоя от тях не бе докоснала сърцето й така незаличимо, както неочакваната нежност, която бе проявил в труден за нея миг.

Частити си спомни как бе останала без дъх, когато се събуди и го видя да лежи, плътно притиснат към нея. Тялото му следваше извивките на нейното, ръката му лежеше отпусната върху гърдите й, а когато внезапно той отвори очи, сърцето й се преобърна от лазурната светлина, която я обгърна. А щом главата му се наклони към нея, Частити не намери сили дори да се помръдне. Само го гледаше като омагьосана, докато устните й бавно се разтваряха. В онзи миг повече от всичко искаше той да докосне устните й със своите. Цялото й същество бленуваше този допир. Устните му бяха само на сантиметри от нейните, когато той внезапно се отдръпна и наметна дебело нагънатите найлони на гърба си. В този момент Частити бе изпитала гнетящо чувство за празнота и невъзвратима загуба.

Той слезе от колата, без да каже и дума. По-късно двамата споделиха студената си и безвкусна закуска. Частити мислено се укоряваше, че е реагирала нелепо на проявената от Рийд загриженост. Опитваше се да си втълпи, че мълчанието му не се дължи на едва сдържан гняв към нея, че за него онези наситени с електричество мигове преди малко не са означавали нищо и че вече е изцяло погълнат от затрудненията, пред които ги изправяше несекващата буря. И макар да й бе отговорил неочаквано рязко, когато го запита дали бурята ще свърши скоро, то сигурно се дължеше на ненадейното отлагане, причинено от дъжда.

Оглушителен гръм рязко прекъсна обърканите й мисли и събуди старите страхове, които си мислеше, че е прогонила завинаги. Рийд бе сгрешил. Бурята не беше секнала на сутринта, както той предричаше. Пороят все още се изливаше в монотонна струя по брезента над главата й.

Втора мълния разтърси земята и Частити простена на глас. Внезапно фургонът се закова на място и тя припълзя напред, за да надзърне навън. Безмилостната водна струя скъсяваше видимостта до няколко ярда пред фургона. Рийд го нямаше на мястото на капрата.

Частити се приведе напред и го видя. Беше слязъл от колата и вървеше бавно покрай грамадните локви по разкаляния път. След миг се спря и дълго време остана неподвижен и някак замислен. После се обърна към фургона и присви замислено очи, а нестихващата дъждовна струя се плъзгаше неумолимо по дъждобрана върху раменете му.

И тогава Частити го чу.

Звукът беше едва различим сред монотонното плющене на дъжда.

Кръвта й се смрази.

 

— Ти си луд! — Лицето на Търнър се изкриви в ядна гримаса. Настроението на Морган, което си беше съвсем нормално вечерта, рязко се бе променило след началото на ожесточената буря, която ги връхлетя през нощта. Тази сутрин се беше събудил неузнаваем. Стреснати от гнева му, Уолкър и Симънс предпочитаха да си мълчат. Само Търнър извисяваше яростно глас: — Щом си мислиш, че някой е в състояние да жигосва животни в този дъжд, върви да си свършиш работата сам!

— И аз няма да изляза в тази буря! — побърза Бартел да подкрепи думите на Търнър и стовари гневно юмрук върху масата, без да го е грижа за остатъците от закуската, които още не бяха почистени. — Нямам намерение старите ми кокали да мръзнат, а дрехите ми да подгизват от вода за нищо! Ако ми беше по вкуса, щях да си остана търговец на говеда! По дяволите… — Той се изплю на пода край себе си. — Тая работа няма да стане!

Морган отвърна не по-малко разпалено:

— Нямаше да се налага да жигосвате животните в дъжда, ако си бяхте свършили работата навреме, докато бях в Седалия! Ако си мислите, че ще ви оставя да се търкаляте в леглата си като мързеливци и да чакате дъжда да спре, не сте познали!

— Аз не съм мързелив… — Пророни бавно Търнър с неприкрита заплаха в гласа. Преливащият от панталона му корем се стегна, а погледът му се плъзна към оставения наблизо револвер. — Няма да позволя на никой да ме нарича мързеливец.

— Предизвикваш ли ме, Търнър? — Топлата усмивка, която ненадейно цъфна на устните на Морган, беше в очебиен контраст със смъртоносния поглед в очите му. Той добави меко, почти приятелски: — Хайде, хвърляй се към револвера си, а аз ще те последвам. Може пък и да успееш да ме изпревариш. — Усмивката му стана злъчна. — Но държа преди това да ти припомня Абилен… и Канзас Сити. Беше там, нали?

Търнър пребледня.

— Беше ли там? — извика гневно Морган.

Небръснатата буза на Търнър потрепна в нервен тик.

— Да, там бях.

— Това, разбира се, беше преди цели шест месеца. Много неща могат да се променят за шест месеца. Може пък и да се окажеш по-бърз от нещастника, който твърдеше, че бил най-бързият стрелец в околността.

Търнър сви рамене.

— Или пък онзи, който все повтаряше, че никой не може да го накара да се обърне и да побегне. — Морган замълча многозначително. — И двамата си получиха онова, което търсеха. Всички са еднакви. Кръвта им е еднакво червена.

Търнър отпусна безпомощно ръка.

Морган се обърна рязко към останалите. В погледа му се четеше змийска злоба и нескривана заплаха.

— Има ли някой друг, който си въобразява, че пръстите му са по-бързи на спусъка от моите?

Мъжете сведоха глави и промърмориха нещо несвързано.

— Добре, а сега да се изясним веднъж и завинаги. Достатъчно ви търпях. Аз изпълних моята част от задачата. Направих добър пазарлък за добитъка в Седалия, а сега е време и вие да свършите своята част от работата. Предупреждавам ви, че няма да ви оставя да бавите сделката. Трябва да жигосаме животните и започваме още сега, независимо дали вали или грее слънце. Ще работим, докато не кажа да спрете, ясен ли съм?

Той едва изчака да чуе дрезгавия хор на неохотно съгласие и се насочи към вратата. Наметна дебелия найлонов дъждобран върху раменете си и спря на прага, с шапка в ръка.

— Ще запаля огън в кошарата. Железата ще се нагреят бързо и очаквам всички да сте до мен стане ли време за работа. И ако някой предпочита да стои на топло, по-добре да не ми се мярка пред погледа.

Морган затръшна вратата зад гърба си и се отправи към кошарите, без да се обръща назад.

Вторачен в гърба му през прозореца, Търнър избоботи:

— Божичко, направо е откачил!

— Може и така да е — вметна Уолкър и посегна към найлоните на закачалката. — Но нали знаеш, че науми ли си нещо, не можеш да го избиеш от главата му. А никой от нас не може да мери сили с него, и това също го знаеш.

— Какво, по дяволите, го е прихванало?

С явна неохота Бартел последва Уолкър към вратата и прокара нервно длан по оплешивяващото си теме.

— Откакто се върна от Седалия, променя настроенията си по-рязко и от времето — вметна той.

Симънс изсумтя замислено и Бартел рязко се извърна към него.

— Нямаш ли нещо да ни кажеш? Какво се е случило в Седалия?

— О, нищо не се е случило. Просто свършихме, каквото имахме за вършене, и напуснахме града. — Мъничките му очи се присвиха като цепки. — Подозирам, че проблемът е в главата на Морган. Сигурно си мисли какво би се случило, ако имахме време да останем.

— Какви ги приказваш?

Уолкър изгледа изпитателно Симънс и поклати разбиращо глава.

— Мислиш си за същото, което мисля и аз, нали? Червенокосата жена. Казах му, че ще ни навлече само проблеми, но той не искаше и да чуе.

— Каква червенокоса жена?

— Нали познаваш Морган, когато си падне по някоя жена. Срещна я на сутринта, когато трябваше да се връщаме насам. Дяволите да го вземат, трябваше да му видиш физиономията, когато го погледна с невинната си усмивка, сладка като мед. Веднага пусна чара си в действие. Само че нея може и да е заблудил, но мен трудно ще ме излъже. Знам какво му се въртеше в ума и веднага разбрах, че ще ни навлече само проблеми. Тези благонравни хлапачки… еднакви са до една.

— Благонравни хлапачки? — Търнър се изсмя отсечено. — И откога Морган се заглежда по такива жени?

— Е, тази точно изглеждаше добре, но все си мисля, че кръвта на Морган не ще да е кипнала само от вида й. Чакаше я пред магазина, където я срещнал, и подскачаше от крак на крак като крастав котарак. А тя излезе и се огледа за него. И трябва да ти кажа, още тогава разбрах, че Морган няма да се задоволи само с това.

— Трябваше да се сетя, че има жена в дъното на тая история — намеси се и Търнър откъм вратата. Месестото му лице мигом се смрачи и той побърза да вземе найлоновата си пелерина от закачалката. — По дяволите, ако знаех, че Морган не е в състояние да мисли с мозъка, а с други части от тялото си, изобщо нямаше да се обаждам. — Той се озъби зловещо. — Хвърли ли око на някоя жена, става по-опасен и от разгонена котка. Виждал съм го в действие преди. Най-добре ще е да се залавяме за работа, ако не искаме да си навличаме проблеми.

Останалите побързаха да се съгласят, докато Търнър отваряше вратата и излизаше навън в дъжда. Всички го последваха.

Останала сама, Кончита стоеше безмълвно край огнището. Както често им се случваше, мъжете бяха разговаряли пред нея, сякаш тя изобщо не съществува. Дори не си направиха труда да я погледнат, за да видят реакцията й.

Лицето й гореше от гняв. Смятаха я за пълно нищожество и през повечето време дори не се сещаха за нея. Смятаха също, че не е способна на никакво чувство, също както си мислеха, че Морган не изпитва нищо към нея.

Puercos! Всичките бяха свине!

Разтреперана от гняв, Кончита отиде до прозореца. Видя как мъжете изчезнаха зад стените на кошарите точно в мига, в който от комина се издигнаха първите облачета сивкав дим.

Долни лъжци, ето какви бяха! И страхливци! Нито думичка от онова, което Уолкър и Симънс твърдяха, че се е случило в Седалия, не беше истина. Всички толкова се бояха от Морган и онова, което можеше да им стори, че бяха готови да измислят всякаква история, за да го спрат.

Кончита се взираше сляпо в безмилостния дъждовен порой. Морган я обичаше. Беше й го казвал безброй пъти. Тя му доставяше повече удоволствие от всяка друга жена — това също й бе признал.

Чертите на Кончита се изкривиха в грозна гримаса, която изтри цвета на младостта от лицето й. Тя стисна ядно зъби и плъзна ръка по крака си, към ножа в калъфа на бедрото й. Онова, което Уолкър беше казал за червенокосата жена, не беше истина. Но дори и да беше, нямаше значение. Острието на ножа й вече познаваше вкуса на кръвта. Ако се наложеше, щеше да го опита отново. Никоя жена не можеше да й отнеме Морган.

 

Рийд се взираше в калния път пред себе си и не можеше да повярва на очите си. Пътят им минаваше през речен брод, който Дженкинс не си беше направил труда да отбележи на картата. Сега обаче бродът се бе превърнал в бурна разпенена река. И преди беше виждал да стават подобни неща — безобиден поток, съвсем сух през по-голямата част от годината, да се превръща в пълноводна бучаща река след обилен порой.

Рийд погледна замислено към колата зад гърба си. Нямаше голям избор.

Можеше да остане тук и да изчака бурята да утихне, а реката да се успокои, но това би могло да отнеме дни. Щеше да изгуби ценно време, а вероятно и следите на Морган.

Можеше да поеме и по резервния маршрут, който Дженкинс бе отбелязал, но в такъв случай трябваше да се върне назад и, в крайна сметка, отново да се забави.

Или да прекоси реката още сега.

Рийд стисна зъби. Беше направил грешка, като взе Частити със себе си. Не беше обмислил ситуацията. Дълго я бе наблюдавал, докато спеше, бе вдишвал жадно аромата на кожата й, беше тръпнал от желание да я притежава — и всичко това бе притъпило сетивата му дотолкова, че дори сега, когато стоеше пред жизненоважен избор, не можеше да я избие от мислите си.

По дяволите, нямаше време за това! И все пак, бледото лице на Частити през нощта и тревожната тръпка, която се разнасяше по тялото й при всяка нова мълния, оставаха запечатани в съзнанието му. Страхът й беше непресторен. Мъчителните спомени бяха издълбали белези в душата й.

Рийд погледна страховитото небе. Нестихващата водна струя го удари в лицето. Той изруга и отново огледа бучащата водна повърхност пред себе си. Сигурен беше, че не е дълбока. Дори в най-дълбоката си част едва ли щеше да достигне корпуса на фургона. Конете бяха силни и бързи, едва ли щяха да имат проблеми с течението. Ако беше сам, нямаше да се колебае и минута.

Но не беше сам.

Натрапчив аромат на рози нахлу в мислите му и извика гореща тръпка по тялото му. Рийд окончателно взе решение. Не можеше да си позволи да протака повече това пътуване, колкото заради своите планове, толкова и заради доброто на Частити.

Той се обърна решително към колата и беше видимо слисан да види Частити, която в този миг скачаше от фургона и се насочваше към него. Преди да направи и няколко крачки, вече бе мокра до мозъка на костите си.

Вбесен, той се отправи към нея с широки крачки.

 

Не, не отново!

Частити се закова на място. Дори не усещаше бесния дъждовен порой, който се изливаше върху й, след като съзря придошлата река, простряла се пред погледа й. Не можеше да откъсне поглед от беловърхите вълни, които се блъскаха с гръмовен грохот в бреговете на коритото. Този звук се бе запечатал в съзнанието й също толкова ярко, колкото и писъците на Хонести и Пюрити, и ръката на майка й, протегната към нея.

В този момент Рийд я приближи и извика през грохота на водата:

— Кой дявол те накара да излезеш в тази буря? Връщай се във фургона! Вече си мокра до кости!

Частити вирна брадичка и извика обвинително:

— Нали ми каза, че няма да прекосяваме придошла река!

— Сгрешил съм!

Тя издърпа ръката си от силната длан на Рийд, който вече я бе повлякъл към фургона.

— Каза ми, че бурята ще спре и всичко ще е наред!

— Моментът не е подходящ да обсъждаме времето!

Тя отблъсна ръката му, отново протегната към нея, и се опита да потисне обземащия я ужас.

— Искам да си вървя! Ти ме излъга! Каза ми, че дъждът ще спре и ще изгрее слънце. Каза ми също, че няма никаква река и че…

— Достатъчно! Стига вече!

Сварена неподготвена, когато Рийд я вдигна на ръце, Частити отчаяно се бореше да се освободи. Внезапно съпротивата й секна, щом той я притисна към гърдите си, а сините му очи я пронизаха с нетърпящ възражение поглед.

— Стой мирно, по дяволите! Правя го за твое добро!

Внезапно сломена, Частити затвори очи. Искаше да забрави всичко — времето, мъчителната реалност, която не можеше да понесе и бесния ритъм на сърцето на Рийд, докато я носеше на ръце към фургона.

Щом усети бодливата слама под гърба си, Частити отвори очи и видя Рийд, приведен над нея. Той свали шапката си и я загърна плътно в дебелото вълнено одеяло. Видя твърдата извивка на челюстта му, докато отмяташе мокър кичур от лицето й.

— Сгреших, че те взех със себе си. Сега ясно виждам грешката си. Ти не трябваше да си тук. Ти имаш свои цели, а аз си имам мои. Пътищата ни явно са различни, и все пак за известно време си мислех, че… — Той замълча за миг. — Няма значение какво съм мислел. Сгреших.

Зъбите й тракаха толкова неудържимо, че Частити едва успя да пророни:

— Няма да прекося реката!

Погледът на Рийд не трепна.

— Нямаш друг избор.

— Напротив, имам! Ти върви, ако искаш, но аз оставам тук!

— Чуй ме, Частити! — Рийд стисна зъби. — Това не е река. Това е само един препълнен от дъжда поток, дълбок няколко фута!

Частити не му отговори.

— Конете лесно ще го прекосят.

— Сигурно и баща ми си е мислел така.

— Това е минало. Сега сме в настоящето.

— Няма да мина през реката.

— Няма да се върна назад и да загубя два дни. Залогът е твърде голям.

— Не можем да прекосим реката!

— Можем!

— Лъжеш се, Рийд! Вече сгреши, като каза, че дъждът ще спре до сутринта! Сгреши, когато ми каза, че няма река за прекосяване! Сега също грешиш! Не можем да минем през реката! По някакъв начин водата ще ни спре и всичко ще се повтори!

— Няма да се повтори!

— Да, да, да! Всичко ще се случи отново!

— Частити, само ме чуй! — Тя упорито отказваше да го погледне. Рийд сграбчи раменете й и я разтърси. — Погледни ме, Частити!

Тревогата в гласа му, в който се промъкваше нотка на отчаяние, докосна някаква струна дълбоко в душата й. Много бавно, Частити се обърна да го погледне. Дъхът й секна от емоциите, които обагряха лицето му. Гърдите му се повдигаха учестено, ръцете му, впити в плътта на ръцете й, трепереха от вълнение.

— Мислиш ли, че бих те повел през реката, ако мислех, че ни грози опасност? Мислиш ли, че бих рискувал живота ти, ако подозирах, че има някаква вероятност фургонът да се преобърне?

По тялото й отново премина тръпка, но този път тя нямаше нищо общо със студа.

— Довери ми се, Частити. Това е всичко, за което те моля — прошепна дрезгаво Рийд. — Права си. Сгреших, като ти казах, че дъждът ще спре на сутринта. Сгреших също, като ти казах, че няма да прекосяваме река. Но този път не греша. — Той обгърна лицето й с длани и много нежно, сякаш убеждаваше дете, прошепна: — Не знаеш ли, че не бих направил нищо, което да те нарани?

Частити преглътна мъчително. Омразните думи, които никога в живота си не бе изричала, се изтръгнаха от устните й в приглушен шепот:

— Страх ме е.

— Частити… — Погледът му се прикова за кратко в устните й и остави гореща диря по кожата й. Частити видя какво усилие му костваше отново да вдигне очи и да срещне нейните. — Остани тук. Не искам да се притесняваш и няма от какво да се боиш. След няколко минути ще сме в безопасност отсреща и всичко ще бъде наред.

— Рийд…

— Ти само стой тук, Частити, моля те. Кажи ми, че ще останеш тук.

Частити едва преглътна. Гърлото й беше свито и пресъхнало. Опита се да каже нещо, но й беше невъзможно, не и докато сините очи на Рийд я умоляваха така настойчиво, както и горещите му думи.

С върховно усилие на волята Частити потисна отчаяното ридание, което се надигаше в гърдите й, и кимна. А после затвори очи.

Рийд отпусна бавно ръцете й. Чу го да става и да слиза от фургона. Частити все още стискаше очи, когато колелетата се завъртяха. Дъхът й секна, щом колата се сниши към коритото на реката.

Грохотът се усили.

Конете изцвилиха с негодувание, щом ги блъсна първата водна вълна.

Фургонът се олюля.

 

Ледената дъждовна струя се усилваше. Рийд напрегна погледа си до крайност, за да различи неясните форми пред себе си. И тогава бесният поток връхлетя върху колелата с пълна сила. Фургонът се разклати. Здраво хванал юздите, той подкани конете напред. Животните се противяха.

Рийд стисна зъби и огледа внимателно необузданата повърхност на водата. Течението се блъскаше във фургона и той се разлюля застрашително. Едно пънче, носено от бясното течение, се удари с яростна сила в платнището на фургона. Колата се разтърси. Рийд изруга. Смущаваше го тишината откъм задната част на колата, където бе оставил Частити. Фургонът навлезе в най-дълбоката част на потока. Конете едва успяваха да се съпротивляват на течението.

Животните изцвилиха в гневен протест и Рийд ги пришпори напред с остра команда. Гръм и мълния прорязаха оловно сивата повърхност на небето. То сякаш се разтвори и избълва ожесточен порой от дъжд, който се блъскаше на тежки струи в раменете му. Дъждът го заслепяваше, а бурята вилнееше с пълни сили. Най-после конете достигнаха отсрещния бряг.

Веднага щом животните стъпиха на твърда почва, Рийд ги спря, скочи от седалката и се отправи към задната част на фургона. Той отметна края на брезента и в този миг видя, че липсва резервното колело, което висеше странично на фургона. Беше се закачило на издадения камък в потока.

В момента, в който погледът му попадна на него, течението го подхвана и го понесе. Трябваше да го достигне, преди да се изгуби от погледа му.

С решителни крачки, Рийд нагази във водата. Протегна ръка и улови колелото, подхвърляно от течението като детска играчка. Сграбчи го здраво и се опита да стъпи по-стабилно върху песъчливата повърхност на дъното. Обърна се твърде късно, за да види носещия се към него клон. Дървото го връхлетя с неочаквана ярост.

Замаян до безпаметност, Рийд се отпусна в студената прегръдка на водата.

 

Частити изкрещя от ужас, когато Рийд се олюля и се отпусна по очи на водната повърхност. Обзета от смъртен ужас, тя нямаше сили да се помръдне, докато не го видя да изчезва под водата.

За миг озовала се на калния бряг, Частити тичаше като обезумяла към бучащите бързеи, когато Рийд изплува на повърхността и се опита да се изправи на крака. Извика името му и то продължаваше да отеква отново и отново в ушите й, докато навлизаше в ледените прегръдки на водата.

Не можеше да си позволи да го изгуби! Не можеше да изгуби и Рийд! Не и сега…

 

Замаян, Рийд се мъчеше да се овладее, да се изправи, но бе повален и отново безпомощен пред стихийната сила на течението. Водата проникна в носа и устата му. Отчаяно се опитваше да остане в съзнание. Чу някой да зове името му. Звукът го изтръгна от унеса, подхрани силите му.

Вече с пояснено съзнание, Рийд разпозна гласа на Частити. Обърна се и я видя зад себе си. С умножени сили, той се изправи, хвана я за ръка и двамата си пробиха път към брега.

Частити падна на колене върху калната земя. Рийд се отпусна до нея. Трябваше му доста време, за да нормализира дишането си. А после се изправи и я повдигна след себе си. Плъзна ръка около кръста й, а тя притисна лице към гърдите му и се разрида неудържимо.

Малко по-късно Рийд й помогна да се качи във фургона и сам се покатери след нея. Дълго време стоя, мълчалив и неподвижен, докато бурята виеше свирепо отвъд стените на брезентовото платнище. Най-после Частити се съвзе и истеричното ридание премина в сподавено хлипане.

Рийд изчака хлипането да секне, а тялото й да се успокои, и посегна да я притегли в прегръдките си.

 

Устните му помилваха нейните с целувка и Частити го прие с готовност. Той разтвори устните й със своите, а тя му се отдаваше без следа от съпротива. Целувката му стана по-дълбока, по-настойчива, по-всепоглъщаща. Грохотът на бурята избледня, докато шепнеше нежни думи в ухото й, неразличими под прилива на емоциите.

Частити отвръщаше на целувката с целувка, на милувката — с милувка. Тя обгърна врата му с ръце и почувства как ужаса и чувството за смразяваща безпомощност отшумяват, как се заличава в съзнанието й влудяващият момент, в който бе видяла Рийд да изчезва под водната повърхност. В онзи ужасяващ миг внезапно всичко й се беше прояснило — вътрешният й импулс, който я бе тласнал към него в онзи първи ден на влака, интуицията, която я бе накарала да остане въпреки острите конфликти помежду им и смущаващото противоречие в душата й, което се задълбочаваше с всеки изминал ден. Странно, но онези няколко мига в реката щяха да я променят завинаги.

Устните на Рийд се откъснаха от нейните. Той отметна нежно влажните кичури от лицето й, изпи с целувка дъждовните капчици от веждите й, помилва с устни трептящите й клепачи. Не пропусна да помилва дори точица от млечнобялата й, чиста като роса кожа. С нарастващ глад се върна на устните й. Докосна меките извивки на ушите й, вкуси нежната плът на шията й, проследи извивката на челюстта й. Устните му пареха върху хладната й плът, докато мократа й рокля се плъзгаше по раменете й, оголвайки деликатните хълмчета на гърдите й. Рийд ги помилва нежно. Стомахът му се преобърна от шеметната тръпка, щом сведе глава и сключи устни около розовите им връхчета.

Поразена от силата на непознатите за нея чувства, Частити простена.

Рийд се сепна и рязко се отдръпна. Ненадейно потиснал страстта си, той обхождаше с поглед лицето й, сякаш очакваше някакъв сигнал от нея. Частити обаче беше така завладяна от емоциите, че не намираше сили да проговори.

Тишината помежду им се проточи.

 

Рийд чувстваше топлото тяло на Частити под себе си и копнежът му по нея нарастваше с всеки изминал миг. Огненият цвят на косата й, потъмнял от дъжда, се открояваше на грубата сламена постеля. Ситни капчици дъжд блестяха на гладката й кожа. Гъстите й мигли бяха слепнали от водата, а в очите й подканящо проблясваха зелени искрици. Рийд гледаше жадно разтворените и устни, а после плъзна поглед към стегнатата плът на гърдите й, които с такава сладост бе вкусил току-що.

Беше красива и готова да му се отдаде. В очите й видя доверие. Преди минути тази жена бе надвила страха си и се беше хвърлила в леденото течение на реката, за да спаси живота му. Обърканите емоции, които бе изпитала в онзи влудяващ миг, все още владееха съзнанието й. Нямаше да е трудно да я прелъсти. Рийд не беше сигурен дали това е било намерението му, когато я притегли в обятията си — толкова силно я желаеше и толкова объркани бяха мислите му, станеше ли въпрос за Частити. Единственото, което знаеше със сигурност, беше че двамата се намират в забравена от бога пустош, където нормите на реалния живот не важаха, и че в този момент нищо не е по-важно за него от сладката тръпка на удоволствието, което двамата можеха да си доставят.

Рийд помилва мокрите кичури на косите й и изрече единствените думи, които витаеха в съзнанието му в този момент — думи, които извираха от една отдавна потискана част на душата му, която си оставаше чиста и недокосната от ударите на живота и от гнева, натрупан в сърцето му през изминалите самотни години:

— Искам да те любя, Частити. Искам да те любя от мига, в който те видях ясно за първи път, но никога не съм го искал повече, отколкото в този момент. Дори не съм подозирал, че някога отново ще желая жена така силно и неудържимо, както в момента искам теб. Не мислех, че някога отново ще изпитвам към жена това, което ти ме караш да изпитвам.

Рийд замълча за миг. Дълбоко го проряза мисълта, че никога не е бил така искрен към жена и същевременно така лицемерен.

— Искам обаче да се уверя, че и ти го желаеш толкова силно, колкото и аз. Трябва да го знам със сигурност, защото… Не искам да те нараня, Частити. Не искам никога да те нараня.

Погледът й се плъзна изучаващо по лицето му. Рийд видя сълзите, които напираха в очите й.

— Ти ми каза, че искаш да ме притиснеш към себе си, Рийд. Аз също го искам. Помня още нещо, което ми каза веднъж. Каза, че ти имаш свои цели, а аз си имам мои, и че тези цели ще ни отведат в различни посоки. Каза също, че за известно време си мислел, че нещата може и да потръгнат, но си сгрешил.

Частити замълча за миг и си пое дълбоко дъх.

— Всичко това може и да е вярно. Не знам. — Устните й потрепнаха. — Но има едно нещо, в което съм абсолютно сигурна. Искам да ме любиш, Рийд. — Тя замълча за миг, доловила колебанието в очите му. — Не си ли и ти толкова сигурен в това, колкото съм аз?

 

Да, сигурен беше в това.

Рийд не каза нищо. Той изрази всичките си чувства и мисли с устните си, с докосването си, с езика на страстта.

Частити се бореше да успокои бесния ритъм на сърцето си. Жестовете им ставаха все по-припрени, целувките — все по-задъхани. В замъгленото съзнание на Частити се завъртя смътната мисъл, че не би могла да понася още дълго така наситени емоции. А когато Рийд премахна и последната преграда от дрехи помежду им и притисна голата си плът към нейната, й се стори, че сърцето й ще избухне на хиляди парченца.

Това беше чудо… беше власт, каквато Частити не бе и подозирала, че притежава. Тя сключи ръце около шията на Рийд и зарови пръсти в златистите кичури коса, решена да вкуси докрай блаженството на този миг. Вече знаеше със сигурност, че е била създадена, за да изживее този момент и че нищо не би могло да я накара да се чувства по-цяла от съзнанието, че е в ръцете му и че му се отдава също толкова изцяло, колкото и той на нея.

Но вътре в нея болката нарастваше с всяка целувка, с всеки допир. С всяка ласка нуждата да го почувства в себе си ставаше все по-мъчителна. Устните и пръстите му докосваха не само тялото, но и душата й, и я изпълваха с чувства, толкова близки до болката, колкото и до шеметното щастие.

Частити разбра, че моментът наближава. Разбра го по жаждата, с която Рийд поглъщаше устните й. Почувства го по тръпката, която разтърси силното му тяло, и по онзи замъглен от страст поглед, когато Рийд пъхна ръка между бедрата й.

— Време е, скъпа. — Той я погали нежно и допирът му я накара да се задъха от копнеж. — Искам да ме желаеш толкова силно, колкото те желая и аз. Кажи ми, че ме желаеш, Частити.

Устните й потрепнаха в отговор, а тялото й се разтърси от нови, непознати емоции. Накрая Частити успя да промълви задъхано:

— Желая те, Рийд.

Милувката на пръстите му стана по-интимна. Рийд изучаваше напрегнато най-скритото кътче от тялото й, обляно във влагата на страстта, а в погледа му проблеснаха сини искрици, докато шепнеше:

— Искам да се нуждаеш от мен така отчаяно, както аз се нуждая от теб. Кажи ми, че се нуждаеш от мен, Частити.

Останала без дъх, Частити успя да промълви накъсано:

— Нуж… нуждая се от теб, Рийд.

— Кажи го още веднъж, Частити. Искам да го чуя отново. Кажи ми, че ме желаеш и се нуждаеш от мен и, че също толкова отчаяно, колкото и аз, копнееш да ме почувстваш вътре в себе си.

Рийд раздалечи бедрата й и настойчиво погали меката плът под пръстите си с нежни, забързани тласъци. После се надигна над нея и пред погледа й се възправи натежалата плът на страстта му. Частити сдържа дъха си.

— Кажи ми, Частити.

Думите, накъсани от несдържания глад дълбоко в нея, се изтръгнаха от устните й като дрезгав шепот.

— Искам те вътре в мен, Рийд. Да, искам те повече, отколкото някога в живота си съм искала нещо.

Думите й преминаха в задавен стон, когато Рийд се плъзна в нея. Частити затвори очи. Кратката болезнена тръпка мигновено премина след шумния вопъл на задоволство, изтръгнал се от устата на Рийд, когато нахлу дълбоко в топлата влага между бедрата й. Плътта й се сключи собственически около него. Омаяна от сладостно очакване, Частити почувства едва сдържаното му нетърпение. Рийд се раздвижи колебливо, а после тласъците му станаха все по-страстни и забързани, докато не му остана друг спомен, освен магията на този миг, а от устните й не се изплъзваше дори дихание, което да не е съпроводено от неговото име, докато светът се завъртя около тях в цветен катаклизъм и експлодира мощно с омайващата тръпка на екстаза.

Дъждът плющеше по платнения навес на фургона, но този звук вече не извикваше страх в душата на Частити, щом лежеше, сигурно притисната към влажното от пот тяло на Рийд. Благодарение на Рийд, барабанящата струя на дъжда вече означаваше за нея само прелюдия към любовната игра.

Благодарна за този дар, за изпълнените с по човешки топла страст мигове, които двамата бяха споделили, Частити отвори очи. Рийд изучаваше лицето й.

 

Морган беше в ужасно настроение. Кончита го разбра още в мига, в който го видя да влиза, с подгизнали от дъжда дрехи и облепени с кал ботуши. Хората му го следваха на известно разстояние, но никой от тях не се осмеляваше да заговори, докато сваляха дъждобраните си и ги закачаха на кукичките край вратата.

Почти през целия ден бяха жигосвали животни под дъжда и нещата явно не отиваха на добре. Дъждът пречеше на работата им и на няколко пъти през деня Кончита бе дочувала ядния глас на Морган откъм кошарите. Не й беше нужно да брои колко точно животни са обработили, за да знае, че Морган ще се прибере обезумял от гняв, и бе направила всичко по силите си да го зарадва. Старателно бе приготвила храната и бе положила специални грижи за външността си. Разреса до блясък косата си, облече чиста блуза и пола и дори използва последните няколко капки от парфюма, който Морган й бе подарил преди няколко месеца.

Мъжете стояха нерешително до вратата и явно очакваха Морган да пристъпи пръв към масата, отрупана с вкусно ухаещата храна, която им бе приготвила. Кончита видя как погледът му се плъзна към тях с нескривано презрение. Гърлото й се сви при мисълта, че един ден може и нея да погледне така. Тя стоеше безмълвно край огнището, готова да посрещне избухването на гнева му.

— Какво чакате? — Очите на Морган хвърляха ядни искри, когато се обърна към хората си. — Гладни сте, нали? Така че сядайте на масата. Това, че не сте заслужили хляба си днес не означава, не няма да ядете.

Мъжете изсумтяха нещо в отговор и заеха местата си. Пръв заговори Търнър, видимо неспособен да се сдържа повече.

— Ние не сме виновни — и ти го знаеш не по-зле от нас самите. Нямаше начин да свършим кой знае какво под този порой!

— Но това ви се полага, след като имахте толкова слънчеви дни да си свършите работата, а вие предпочетохте да се шляете. — Морган набоде на вилицата си парче от ароматното месо в платото и го стовари в чинията си. После изгледа гневно всички около масата. — И няма защо да роптаете, след като вече съм сключил сделка за добитък, който още не е готов.

— Да, направил си сделка в Седалия.

Презрителният намек в гласа на Търнър не убягна от вниманието на Морган.

— Точно така. Защо, имаш ли нещо да кажеш по въпроса?

— Да, имам какво да кажа. — Търнър вече не можеше да се сдържа. — Трябвало е просто да останеш още малко, за да вкараш оная червенокоса жена в леглото си, а не да си го изкарваш на нас сега!

Морган сякаш се вцепени.

Кончита отстъпи рязко назад и гърбът й се опря в стената. Тя преглътна с усилие и смътно забеляза, че всички на масата са притихнали и че лицето на Търнър е пребледняло. Ледена тръпка премина по гръбнака й, когато Търнър сви неразбиращо рамене и огледа поред всички на масата, преди да срещне убийствения поглед на Морган.

— Не исках да кажа това. Симънс ни разказа за червенокосата, това е.

Кончита внезапно осъзна, че Морган трепери, но със сигурност не беше от страх. Тя инстинктивно долови какво усилие на волята му струваше да се овладее, преди да просъска гневно:

— Току-що заби още един пирон в ковчега си, Търнър. Предупреждавам те, че следващият ще е последен и ще излезе право от цевта на револвера ми. Ще ти кажа и нещо друго. Не искам никой от вас повече да споменава червенокосата жена — нито сега, нито пък когато и да било! Ако ви е мил животът, по-добре ще е да запомните това. И понеже вече отворихте темата, ще ви кажа и още нещо, което ще е добре да проумеете. Утре ще свършим работата с добитъка, без значение дали е студ или пек. Започваме оттам, където днес приключихме, и има само два начина да се измъкнете. Или ще си тръгнете и повече няма и да си помисляте за връщане, или аз лично ще ви изхвърля. Избирайте.

Задъхан, Морган впи ножа и вилицата си в изстиналото месо в чинията си. Известно време предъвква храната в пълна тишина, а накрая се изплю презрително.

Той захвърли сребърните прибори на масата и рязко отблъсна стола си назад. За миг погледът му се вторачи в Кончита, която видимо трепереше, а после се запъти към страничната стая и затръшна вратата след себе си.

Кончита се насили да се усмихне. Морган се бе разгневил, задето хората му разправят разни измислици за него — някакви лъжи! Той беше сърдит и студен, но тя щеше бързо да оправи настроението му в тъмнината — и онази част от него, която понякога я плашеше, щеше за избледнее.

Кончита се запъти към вратата.

— Ще сбъркаш, ако влезеш там.

Кончита се обърна рязко към Уолкър и ядно му отвърна:

— Не искам да ви слушам! Вашите лъжи разгневиха Морган!

— Не бяха лъжи. — Малките очички на Уолкър се присвиха, щом погледна към вратата. Той сниши гласа си: — Виж, не ме е грижа за теб, но ако имаш малко разум в главата си, стой далече от Морган известно време. Виждал съм на какво е способен и няма да ми е никак приятно да го видя отново.

— Не аз разгневих Морган!

— Няма значение кой го е ядосал!

Без да си прави труда да му отговаря, Кончита пристъпи към вратата и почука отсечено.

— Морган, аз съм, Кончита. — И понеже отговор не последва, тя повтори неуверено: — Морган, Кончита е.

— Остави ме на мира!

Ръката й замря във въздуха. Дъхът й секна. Няма път за отстъпление, помисли си Кончита и настоя:

— Искам да вляза, Морган. Трябва да поговорим.

— Махай се! Остави ме сам, по дяволите!

Гласът му накара кръвта й да замръзне във вените. Сърцето и сякаш замря в гърдите й и внезапно всичко й се проясни.

Лъжите бяха истина!

Истините бяха лъжа!

Кончита се отдръпна сковано от вратата и, без да я е грижа за погледите, които я следваха, прекоси стаята, отвори вратата и излезе на дъжда.

 

Симънс сви разбиращо рамене и огледа изпитателно мъжете около масата. Гласът му се изви в просташки кикот.

— По дяволите, тази нещастница получи добър урок. Видяхте ли лицето й, когато Морган й каза да го остави на мира?

— Аха. — Бартел изстърга с вилицата късче месо между зъбите си. — А тя, глупачката, си мислеше, че е луд по нея. Така ми и каза, когато се опитах да я търкулна в леглото си, докато го нямаше.

Небръснатата физиономия на Търнър се сви в презрителна гримаса.

— С мен даже не си направи труда да приказва. Божичко, преди да се усетя, вече беше с нож в ръка.

— Понеже и двамата забравяте нещо — изхили се Уолкър. — Не сте и наполовина толкова чаровни, колкото е Морган. Нямате бебешката му кожа и гладката му реч, или пък онзи специален поглед, когато си е наумил да свали някоя жена. Жените просто се избиват да се пъхнат в леглото му — даже и червенокосите хлапачки, които всяка неделя ходят на църква.

— И какво толкова има в нея?

Уолкър се вторачи замислено в Бартел.

— Не мога точно да го обясня. Тая червена коса и млечнобяла кожа… и беше по-висока от другите… Не знам, но имаше нещо в нея. — Той се изхили шумно. — Морган спомена, че проснала продавача по гръб, като се опитал да я пипне.

— Сериозно?! Това трябва да му е харесало!

— Да, май му хареса.

Бартел се намръщи и захвърли вилицата си на масата.

— Ще ви кажа нещо. Ако Морган домъкне тая жена от Седалия, аз изчезвам веднага, щом продадем добитъка. Не ми се ще докато той се двоуми между мексиканската кучка и новата, аз да си отнеса някой заблуден куршум.

— Мислиш ли, че може да се стигне дотам? — обърна се Търнър към Уолкър. — Ти познаваш Морган най-добре от всички ни. Дали ще доведе тази жена, докато мексиканката е още тук?

Уолкър присви рамене.

— Не знам, но даже да я доведе, не бих се притеснявал особено.

— Сигурен ли си, че ще се оправи и с двете?

— Дали ще се оправи с тях? — Уолкър изсумтя презрително. — Готов съм да се обзаложа, че ако го ядосат достатъчно, ще ги застреля и двете и няма да му мигне окото.

 

Дъждът продължаваше да плющи по брезентовото платнище, когато Рийд най-после намери сили да се отдръпне от топлата, мека плът на Частити и се вгледа изпитателно в лицето й.

В очите й искреше блясъкът на задоволена страст. Устните й бяха подпухнали от целувките му. Кожата на тялото й беше влажна и порозовяла от ласките му. Очите му жадно поглъщаха красотата й. Тялото й сякаш беше създадено за него, така пълно и всеотдайно го поглъщаше.

Тя се бе изправила срещу най-мъчителните си страхове и ги бе победила, за да му се притече на помощ в реката. Беше му се отдала изцяло, до пълна забрава и себеотрицание.

Единствените лъжи помежду им бяха неговите.

Рийд обгърна с ръце тялото й и я придърпа към себе си. Измъчваше го мисълта, че все още я мами — с фалшивата якичка на врата си, с безкрайните лъжи, които й бе пробутал, за да обясни навлизането си на индианска територия, с егоистичните подбуди, които го бяха подтикнали да я вземе със себе си. Изведнъж му хрумна, че всъщност Частити изобщо не го познава. Но не се осмеляваше да й каже истината. Направеше ли го, вероятно щеше да изпусне Морган и то сега, когато бе толкова близо до него.

И почти със сигурност щеше да изгуби Частити.

Обезпокоен от нейното мълчание, Рийд прикова поглед в лицето й. Устните му бяха на косъм от нейните, когато прошепна:

— Добре ли си Частити?

— Да.

Лека усмивка докосна устните й и той сведе глава, за да я погълне. След миг се отдръпна неохотно и се претърколи по гръб, повличайки я след себе си. Не можеше да допусне дори за миг тялото й да не е притиснато към неговото. Погледът й се сля с неговия и той каза:

— Още вали. Конете се поизмориха в реката. Мисля, че трябва да си починат. Ние също.

Целуна я отново. Устните й се раздалечиха, за да вкусят топлината на езика му. Сърцето му се преобърна, а тялото на Частити се раздвижи инстинктивно върху неговото. Жаждата му се разпали отново. Той обгърна в дланите си бузите й и се вгледа вторачено в нея, сякаш искаше да запечата в паметта си всеки детайл от лицето й.

— Ще разпрегна конете… и ще ги оставя да попасат.

Частити кимна. Задавен стон се изтръгна от устните й, щом Рийд повдигна глава и впи устни в зърното на гърдата й. По гръбнака му се разля гореща тръпка. Сърцето му тупкаше учестено, докато раздалечаваше бедрата й и опипваше с пръсти влажната й плът. Рийд затвори очи и се плъзна в нея. Телата им потръпнаха и отново ги заля трепетно очакване и шеметна наслада.

Рийд се раздвижи в нея и сърцето му сякаш замря. С притворени очи и глас, дрезгав от страстта, той прошепна:

— Конете могат да почакат.