Илейн Барбиери
Непорочност (10)

10

— Кой от вас я простреля, по дяволите?

Дивашките викове и безредни изстрели бяха секнали. Притихналият фургон беше спрял. Морган временно бе изпитал чувство на триумф, когато забеляза кървавото петно отпред, и побърза за иде отзад, за да утеши изплашената вдовица.

И тогава я бе открил.

Приведен над неподвижното тяло на Частити, Морган бе съкрушен от сломяващо чувство на безпомощност. Обхвана го отчаяние, каквото не бе изпитвал никога преди. Тя беше в безсъзнание, а светлосиният корсет на роклята й бе пропит с кръв.

Той разкъса припряно окървавената дреха и видя дълбоката рана от куршум точно под рамото й. Морган грабна първия попаднал пред погледа му парцал и го притисна плътно към раната.

— Нали ви казах да стреляте във въздуха! — извика той към смълчаните мъже зад гърба си. — Казах ви, че аз ще се погрижа за свещеника! Казах ви, че не искам никой от вас да стреля към фургона!

— Раната й кърви лошо, Морган — прекъсна Уолкър задъханата му тирада. — Струва ми се, че нямаме време за приказки.

Морган се тресеше от гняв. Не беше очаквал да се случи такова нещо. Нито пък беше очаквал да изпита такова съкрушително чувство за невъзвратима загуба, докато Частити лежеше неподвижна, а кръвта й обагряше ръцете му. Но Уолкър беше прав. Сега нямаше време да отправя безсмислени обвинения.

— Симънс, откарай ни с фургона до лагера! — издаде той отсечена команда. — Бартел, ти ще вземеш коня ми. Уолкър, ти ще се върнеш по пътя и ще намериш тялото на Фарел. Вземи коня на Симънс, за да докараш трупа в лагера.

— Но навън е съвсем тъмно! Едва ли ще го намеря през нощта.

— Не ме ли слушаш, за бога? Тази жена сигурно ще пита за съпруга си, когато се свести, и аз искам да й покажа тялото му, ако поиска.

— Тази вечер едва ли ще пита каквото и да било — отвърна непреклонно Уолкър. — Няма смисъл да си губя времето. Ще дойда на сутринта да го взема.

— Слушай ме внимателно, Уолкър… — Морган го изгледа пронизващо. Мъжете наоколо му потръпнаха от ледените нотки в гласа му, когато заговори отново: — Искам да се уверя, че свещеникът е мъртъв.

— Разбира се, че е мъртъв! Няма съмнение. Нали видя как се плъзна настрани и тупна от фургона. Ако не е умрял от куршум, ще да е било от счупен врат, но е мъртъв, без съмнение.

— Върни се назад по пътя и направи всичко възможно да го откриеш.

— Но…

— Не ми противоречи!

Без да каже и думичка повече, Уолкър се отдалечи от фургона, а Морган се обърна рязко към останалите:

— Действайте! Нямаме време за губене!

Фургонът подскочи и с протяжно скрибуцане се понесе напред, а Морган се приведе над Частити, вперил тревожен поглед в неподвижното й, безкръвно лице.

 

Тя го чу да приближава доста преди да различи контурите му в тъмнината. Беше пътнически фургон, грамаден и тромав.

Кончита изтича до прозореца на стаята, стиснала револвер в дланта си. Фургонът спря на двора и тя дръпна решително предпазителя. После присви очи и щом разпозна мъжа на капрата, изтича в ъгъла на стаята и пъхна револвера в пролуките между дървата за подпалка. Върна се до прозореца тъкмо навреме, за да види как Морган скочи пъргаво отстрани на колата. Кончита свъси вежди, щом видя жената, която някой положи в ръцете му, а после Морган се запъти към входната врата. Той отвори вратата с ритник и извика през рамо, докато вървеше към спалнята с жената на ръце:

— Хубаво, че още не си си легнала. Ще имам нужда от теб.

Кончита погледна жената, която лежеше неподвижно в ръцете му. Косите й бяха огнено червени… а роклята й беше пропита с кръв.

Кончита повдигна брадичка и се усмихна. Морган изчезна зад вратите на спалнята, а Симънс го следваше плътно по петите. Тя зачака търпеливо.

— Кончита, веднага ела тук!

Тя пристъпи бавно в стаята и неволно отстъпи назад при вида на гневната гримаса, сковала лицето на Морган.

— Когато те викам, ще идваш на момента, ясно ли е?

Той едва изчака Кончита да кимне уплашено, преди отново да се обърне към изпадналата в несвяст жена. Кончита потръпна от ревност, щом Морган докосна червенокосата с трепереща ръка. Ревността се превърна в болезнен възел в гърдите й, щом видя изражението на лицето му миг преди да дръпне плата от раната на рамото й. Дупката от куршум все още кървеше. Кончита не откъсваше поглед от Морган, докато той обръщаше жената настрани, за да огледа гърба й. След миг погледът му се прикова в нея.

— Куршумът не е излязъл отзад. Ще трябва да го извадиш.

Кончита не му отговори.

— Знам какво си мислиш. — Лицето му придоби сурово изражение. — Ти не си глуха. Чула си достатъчно и много добре знаеш коя е тази жена. Е, тя още не го знае, но вече е моята жена. Погрижих се за съпруга й по същия начин, по който се погрижих за Търнър. По същия начин ще премахна и теб, ако се наложи.

Кончита потръпна, щом окървавената ръка на Морган се вкопчи в брадичката й.

— Извади куршума, Кончита. Знам доста неща за теб. Сигурен съм, че няма да ти е за първи път да вадиш куршум от кървяща рана. Но искам да запомниш, че трябва много да внимаваш как точно ще го направиш, защото, ако тя умре, умираш и ти.

Морган замълча за миг, само колкото думите да достигнат до съзнанието й, и добави:

— Но сега ще ти обещая още нещо. Ако тази жена оживее, ще напуснеш тази къща с достатъчно пари в джоба си, за да си отидеш у дома си или където пожелаеш. Comprendes?

— Si — отвърна Кончита, а сърцето й потръпна от болка при думите му. — Comprendo.

Кончита се отдръпна от него и присви устни, почувствала влагата на кръвта по лицето си. Тя отиде в другата стая и остави Морган, вторачен в неподвижното тяло на червенокосата. Наля си вода в каната и отми кръвта от лицето си. После плисна алената течност в легена. Взе късче плат и бутилка евтино уиски от бюфета и заедно с празната кана ги отнесе в спалнята.

Смутена от изпитателния поглед на Морган, който наблюдаваше внимателно всяко нейно движение, Кончита наля алкохол в каната и повдигна ръбчето на полата си, за да извади острия си нож от калъфа на бедрото си.

Морган свъси вежди.

— Нали не смяташ да използваш този мръсен нож?

— Ножът ми е остър. Реже лесно и надълбоко. — Тя пусна ножа в миришещата на спирт течност и го изгледа предизвикателно.

— По-бързо! Направи нещо, за бога!

Кончита бръкна в каната и извади ножа. Жената беше млада. Кожата й беше бяла и гладка, чертите на лицето й нежни и деликатни. Огнената й коса, на която Морган толкова се възхищаваше, се спускаше на гъсти къдрици около неподвижното й, бледо лице. Морган не я наричаше puta. И едва ли щеше да я изостави като ненужен парцал, както беше сторил с нея. Беше обсебен от мисълта да я притежава.

Кончита потопи плата в кехлибарената течност и избърса кръвта по повърхността на раната. Жената простена приглушено. Bueno. Поне това удоволствие можеше да си достави. Нямаше да направи нищо, за да притъпи болката.

Кончита замахна решително с острието.

 

Беше като да търсиш игла в купа сено.

Свъсил мрачно вежди, Уолкър яздеше покрай потъналия в мрак път. Морган и фургонът отдавна бяха се изгубили от погледа му в тъмнината. Отново го бяха оставили да върши мръсната работа на Морган. Уолкър предполагаше, че досега трябва да е свикнал с това, но една част от него все още се противеше. Знаеше също, че отдавна трябваше да е напуснал Морган и мръсната му банда. Но Морган беше умен — далеч по-умен от всеки, с който някога се беше сработвал. Обичайно предпочиташе да не размишлява над факта, че Морган е и по-опасен от всеки друг — освен когато той самият не се окажеше под прицела на гнева му.

В мислите му се прокрадна раздразнение. Досега бе отказвал да си го признае, но Търнър се оказа прав. Съпругата на свещеника наистина влудяваше Морган. Беше го проумял по време на безредната стрелба край фургона. Тогава всъщност разбра, че трябва да предприеме нещо, преди Морган да е отвел всички им в гроба. Никой не можеше да проследи пътя на всеки заблуден куршум… затова и Уолкър се беше възползвал от шанса си. Но куршумът му бе попаднал твърде високо в тялото й. Единствената му утеха в момента беше, че при това количество кръв, което бе изгубила, усилията на Морган да я отведе в лагера навярно щяха да се окажат напразни. Това щеше само да отложи неизбежното. Уолкър отдавна беше научил, че не бива да противоречи на шефа си, когато си е наумил нещо. За съжаление, Търнър не беше научил този урок.

Уолкър дръпна рязко поводите и конят се изправи на задните си крака. Той огледа нощното небе. Плътни облаци закриха луната и пътят пред него потъна в мрак. На Симънс не му беше допаднала идеята да използват коня му, за да пренесат безжизнения труп на Фарел. Приемаше го като лошо предзнаменование. Но не беше направил опит да се възпротиви. Знаеше, че това не би довело до нищо добро.

Уолкър присви очи и напрегна поглед в мрака. Безсмислено беше да търси повече. Вече няколко пъти се връщаше по познатия път, без да открие и следа от Фарел. Когато го простреляха, фургонът се движеше с такава скорост, че нямаше начин да прецени къде точно е паднал. Можеше да е навсякъде. Дори и цяла нощ да се луташе в тъмното, едва ли щеше да го открие.

Внезапен порив на вятъра раздвижи сенките по смълчания път. Конят на Уолкър явно се изплаши и едва не го хвърли на земята. Когато най-после успя да го овладее, Уолкър осъзна, че конят на Симънс също се е подплашил и е изчезнал в нощта.

Е, добре! Това вече му беше достатъчно. Не го интересуваше какво ще каже Морган. Връщаше се обратно в лагера.

Уолкър решително обърна коня си и го пришпори в мрака. Все някак щеше да се оправи с Морган. Знаеше как. А може би когато стигнеше до лагера, червенокосата вещица щеше вече да е мъртва и никой нямаше да го е грижа за трупа на Фарел.

Уолкър обмисли тази идея. Един ден Морган вероятно щеше дори да му е благодарен, че го е избавил от тази жена — ако изобщо някога узнаеше.

Тънките мустаци на Уолкър потръпнаха. Не беше такъв глупак, че да му каже. Достатъчно ценеше живота си.

 

Някъде отекна тропот на копита… кон изцвили пронизително… някой изруга… После звуците изчезнаха в далечината.

Рийд простена приглушено. При всеки опит да се помръдне го пробождаше остра болка в слепоочието. Главата му се въртеше. Той отвори бавно очи.

Тъмнина.

Почувства твърдата земя под тялото си, шепотът на окапали листа и мекия бриз около себе си.

Къде ли се намираше?

Цялото тяло го болеше, а щом се опита да прочисти съзнанието си, сякаш железен обръч пристегна главата му. Докосна с ръка слепоочието си и напипа лепкава кръв.

Частити… фургона…

Рийд понечи да се изправи. Болката го раздираше, но накрая успя и се огледа замаяно наоколо си. Пътят беше съвсем наблизо, но фургонът го нямаше.

Внезапно го връхлетя проблясък на мъчителни спомени е сърцето му се преобърна. Спомни си дивашките писъци и безредната стрелба — безумна пародия, предназначена да ги накара да повярват, че са ги нападнали индианци.

Рийд се олюля безпомощно. Изведнъж целият план на Морган се проясни в съзнанието му. Морган ги беше предупредил колко опасни са индианците, а после бе организирал дивашката „атака“, за да се освободи от досадния съпруг на Частити, а тя да се обърне към него за подкрепа.

Но къде бяха всички? Частити никога не би тръгнала с Морган, без да се опита да го открие.

Беше се случило нещо страшно.

Главата му отново се замая и Рийд напрегна цялата си воля, за да проясни съзнанието си. Беше пришпорил конете до предела на силите им. И тогава Частити бе излязла на капрата. Частити беше зад него, а после не помнеше нищо.

О, господи, не!

Рийд отчаяно напрегна силите си, за да се изправи. Трябваше да я намери. Трябваше да се увери, че е добре.

Той стана и напрегна волята си. Направи несигурна крачка, после и още една. Но тъмнината го поглъщаше. Земята се олюля под нозете му. Рийд разбра, че губи равновесие в момента, в който главата му тупна с тъп звук на посипаната с листа земя.

 

— Тя отвори очи! Идва в съзнание!

— Не ми се вярва. Пак ще заспи.

— Кончита, тичай да й донесеш малко вода!

— Няма смисъл. Още е в безсъзнание.

— Прави каквото ти казвам! Никой не ти е искал мнението!

Гневните гласове едва достигаха до съзнанието й. Нищо не можеше да се сравни с острата болка, която раздираше рамото й. Частити се опита да отвори очи, но клепачите й бяха тежки като олово.

— Частити… как се чувстваш?

Този глас…

— Можеш ли да отвориш очи? Погледни ме, Частити.

Частити веднага го позна. Насили се да отвори очи и болката я прониза още по-остро.

— Проклетите индианци… — Лицето на Морган се приведе над нея. — Чухме изстрелите. Стигнахме точно навреме, за да прогоним тези пияни нищожества. — Лицето на Морган се приближи. Частити почувства топлината на дъха му върху бузата си, когато прошепна в ухото й: — Чуваш ли ме, Частити?

— Да… — Беше замаяна и й се повдигаше. Напрегна всичките си сили, когато пророни дрезгаво: — Рийд… къде е Рийд?

Лицето на Морган придоби съчувствено изражение.

— Простреляха го.

— Къде е той?

Горещата длан на Морган обгърна ръката й.

— Съжалявам. Пристигнахме твърде късно. Рийд е мъртъв.

— Не! — В гласа на Частити се долавяше такова отчаяние, че лицето на Морган се сгърчи болезнено.

— Донесете й вода! — извика той.

Частити извърна тежко глава от чашата, която мигом поднесоха към устните й.

— Изпий я, Частити — прошепна меко Морган. — Знам колко ти е тежко, но трябва да пийнеш нещо, иначе ще хванеш треска.

Частити се остави да налеят капка течност в устата й и, доволна че гласът й вече е по-стабилен, повтори настоятелно:

— Къде е той? Искам да го видя.

— Момчетата го откараха в хамбара. Още си твърде слаба, за да го видиш. Имаш късмет, че оживя. Ако куршумът те беше улучил малко по-надолу… — Той стисна окуражително ръката й. — Но не се притеснявай. Ще се оправиш. Аз лично ще се погрижа за това.

— Морган… — извика мъжки глас отвън. — Уолкър е тук. Иска да говори с теб.

— Морган… — Частити притвори очи. Дори не беше осъзнала, че е изрекла името му на глас. Рийд се бе оказал прав. Нямаше никакви индианци. Само Морган беше виновен за всичко. А Рийд беше мъртъв.

Рийд беше мъртъв.

Рийд беше мъртъв.

Частити се остави на мрака и тишината.

 

Морган сграбчи ръката на Симънс и грубо го натика в съседната стая.

— Проклет глупак! — просъска той. — Кой дявол те накара да го кажеш? Казах й, че името ми е Джеферсън, не помниш ли?

Той блъсна гневно ръката на Симънс и се обърна към Уолкър, който стоеше мрачно в ъгъла на помещението.

— Намери ли го?

Уолкър сви рамене.

— Не можах.

— Какво?

— Не успях да го открия. Няколко пъти минах нагоре и надолу по пътя, но не видях нищо. Много е тъмно. Още по изгрев слънце ще се върна и ще го докарам.

— Казах ти да го докараш тази вечер.

— Това е загуба на време, Морган! Не виждам нищо. Погледни навън. Тъмно е като в рог!

Морган хвърли един поглед към прозореца и присви устни.

— Добре, така да бъде. Но искам да тръгнеш още по изгрев слънце. Не мога да позволя някой друг да открие този нещастник. А и вече казах на Частити, че сме го оставили в хамбара.

— До Търнър ли?

Младежкото лице на Морган се изкриви в грозна гримаса.

— Разкарайте Търнър. Не ме е грижа какво ще правите с него, само се отървете от трупа.

Уолкър предпазливо възропта:

— Виж, Морган, нямам нищо против да докарам Фарел, но не мога просто така да изхвърля Търнър. По дяволите, цяла година сме били заедно!

— Това ли те гложди? — Неочаквано Морган се засмя. — Но предполагам, че няма да имаш нищо против да вземеш и неговия дял от плячката, когато му дойде времето.

Уолкър не му отговори.

— Така си и помислих. Просто се отърви от него, и гледай да го направиш преди да си докарал Фарел.

С тези думи Морган се обърна и погледът му попадна на Кончита, която го гледаше вторачено.

— Какво ме зяпаш? — тросна се той.

— Нищо, Морган.

Внезапно раздразнен, Морган се опита да подреди мислите си. Не му харесваше, когато нещата не се развиваха според плановете му… и не му харесваше погледа на тази мексиканска кучка.

— Приготви нещо вкусно за Частити — подметна той. — Ще има нужда от свежи сили.

— Тази вечер няма да яде. Още се чувства зле.

Морган изгледа мълчаливо Кончита. Питаше се какво е намирал някога в тая мрачна и враждебна вещица.

— Гледай да има нещо приготвено, когато поиска да яде — нареди й той и добави със смразяващ кръвта тон: — И внимавай какво ще й приказваш. Ти много добре знаеш какво става тук. Ако объркаш нещо — свършена си.

С тези думи Морган й обърна гръб, влезе в спалнята и затвори вратата след себе си.

 

Рийд бавно отвори очи на бледата утринна светлина. Главата му беше замаяна, погледът му — замъглен. Той премигна и изчака очите му да привикнат със светлината и да събере сили, за да се изправи.

Събитията от изминалата вечер изплуваха в съзнанието му, щом понечи да направи първата си крачка. Бяха отмъкнали фургона, и Частити заедно с него. Трябваше веднага да я открие и да се увери, че е добре. Ако Морган се беше осмелил да я нарани…

Някакво шумолене в храстите го накара да се извърне рязко. Той посегна към малкия револвер, скрит в ботуша му, но ръката му замря, щом зърна кестенявата кобила, която пасеше кротко наблизо. В този миг животното също го забеляза и вдигна уплашено глава. Беше оседлано, с увиснали юзди.

Рийд пристъпи бавно към коня.

— Спокойно, кончето ми. — Той прокле наум отмалелите си нозе и продължи да пристъпва предпазливо към животното. Не спираше да му говори успокоително, а главата му се пръскаше от болка. — И теб са те оставили самичка, нали? Обзалагам се, че ще се върнат да те вземат. Но няма да намерят никой от нас.

Рийд почти беше стигнал до него, когато конят отскочи уплашено назад.

— Всичко е наред, момичето ми. — Рийд протегна трепереща ръка и издиша с облекчение, здраво стиснал в дланта си свободно увисналите поводи. Той преметна юздите през главата на животното, покатери се на седлото и се огледа наоколо си. Мислите отказваха да му се подчиняват. Трябваше да се махне оттук, и то бързо, преди да е станало твърде късно.

Рийд пришпори отпочиналото животно и едва се сдържа да не извика при острата болка в бедрото и главата си, когато конят се понесе напред. Приведен плътно над буйната му грива, той се остави на поглъщащата го тъмнина.

 

Кончита влезе в спалнята с чаша топъл бульон в ръце. Беше ранна утрин и Морган бе излязъл да помогне на другите да се отърват от трупа на Търнър. Червенокосата още спеше.

Устните на Кончита се извиха в злокобна усмивка. Търнър им бе приготвил последното си отмъщение. През нощта трупът му се беше вкочанил и сега едва успяваха да помръднат едрото му, сковано тяло. Извикаха Морган да помага. На Морган тази задача никак не му беше по вкуса. Той умееше бързо да си служи с револвера, но не беше свикнал да се оправя след това.

Кончита вирна брадичка при спомена за кървавата локва, която бе избърсала от пода по нареждане на Морган. Морган проливаше човешка кръв, без да му трепне окото. Тя разбира се знаеше, че и друг път е убивал, но това означаваше твърде малко за нея, докато беше в ръцете му.

При спомена за миговете на близост, които бе преживяла с него, по гърба й пробяга гореща тръпка. Когато беше в ръцете му, забравяше всичко. Оставаше съвсем безпаметна, щом чистото му, топло тяло се притиснеше към нейното и гласът му, дълбок и плътен като кадифе, шепнеше в ухото й. Помнеше само, че никой мъж не я е карал да се чувства така, както той умееше, и че даже само гласът му е достатъчен да я накара да потръпне, докато шепне нежни обещания.

Но сега всичко това беше минало. Морган бе изстинал към нея. Любящият му поглед вече бе насочен към червенокосата жена, и Кончита добре знаеше, че алената локва, която бе избърсала на пода, можеше да е от нейната кръв.

Червенокосата…

Кончита застана над леглото и вторачи поглед в спящата жена, която се обърна и промърмори нещо насън. Раната й не беше страшна. Кончита сама беше извадила куршума и бе имала възможност да се увери, че плътта наоколо не е сериозно увредена. Сега жената изпитваше болка и слабост, но скоро щеше да е на крака. И тогава Морган щеше да я направи своя.

При тази мисъл я прониза пареща болка. Тя обичаше Морган. Беше му отдала всичко, което имаше, и дори наивно бе повярвала, че я обича.

Кончита повдигна гордо брадичка. Той наистина я обичаше. Сигурна беше в това. Но любовта му беше заслепена от мъжка сласт към друга плът… към огнено червени коси, които замайваха съзнанието му… към тънко, стройно тяло, така различно от нейната дребничка, закръглена фигурка. Ако не беше жената, която в момента лежеше в несвяст пред нея, Морган щеше още да я обича.

Ако я нямаше жената пред нея, Морган щеше пак да я обича.

Жената се раздвижи и ръката на Кончита потрепна. Щеше да е твърде лесно. Червенокосата беше слаба и в несвяст.

Жената отвори бавно очи и я погледна. Устните й се раздвижиха беззвучно. Измина дълго време, преди да успее да пророни:

— К-коя си ти?

Кончита искаше да й каже. Искаше да й каже, че е жената, която Морган бе обичал. Вместо това, тя се наведе над нея и поднесе чашата към устните й.

— Трябва да изпиеш това, ако искаш да се оправиш.

Жената тръсна глава и отново я попита:

— Коя си ти?

Кончита размисли над този въпрос. Безброй възможни отговори преминаха през съзнанието й. Тя ги отхвърли всичките, а когато най-после отговори, гласът й бе изпълнен с горчива ирония:

— Аз съм никоя.

 

Обедното слънце пареше раменете на Уолкър, докато яздеше покрай обсипания с накапала шума път. Без да изпуска пътя от очи, той се обърна към Симънс, който яздеше зад него:

— Къде ли е, по дяволите? Като знам откъде мина фургонът, си мислех че трябва да е паднал някъде в храстите. Но няма и следа от него.

Симънс го изгледа напрегнато.

— Няма следа и от коня ми.

— Не ми говори за коня си! Оплете се като застрелян заек във високата трева. Никога не бях виждал такова непохватно животно! Сигурно още бяга от страх.

— Това беше любимият ми кон. Никога не съм имал проблеми с него. Тая работа никак не ми харесва.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Проклетият свещеник е твърде едър, за да го пропуснем. И щом не можем да го намерим, значи просто не е тук! Искаш ли да ти кажа какво се е случило? Приятелчето просто е станало, изтупало е праха от дрехите си и е намерило коня ми. А сега ще иде в индианската мисия и ще се върне с подкрепления, за да проследят дирите ни.

Уолкър гръмко се разсмя.

— Искаш да кажеш, че онзи юначага е възкръснал от мъртвите, яхнал е коня ти и се е запътил към индианската мисия, за да им каже, че някакви побеснели индианци са нападнали фургона му? Е, желая му късмет!

— Не е смешно, Уолкър! Подушвам неприятности.

— Той е мъртъв, разбра ли? Мъртъв е и скоро ще го открием. А даже и да не е, няма начин да е стигнал далече. Видях го как падна от фургона. Не е в състояние да язди такъв непохватен кон като твоя, даже и да го е намерил. Беше прострелян от куршум, и то лошо. На твое място не бих се притеснявал от него.

— А би трябвало. Но мен не ме притеснява толкова свещеникът, колкото Морган. Какво си мислиш, че ще направи, като му кажем, че не сме намерили трупа?

Усмивката на Уолкър избледня. Споменът за пресния гроб, който бяха изкопали тази сутрин, все още бе твърде ярък в съзнанието му.

— Стига си ни губил времето с приказки. Вече ти казах — даже да е станало чудо и свещеникът да е станал, няма начин да е стигнал далече. Ако трябва, ще навлезем в гората, но ще го намерим.

— Надявам се да се окажеш прав.

— Разбира се, че съм прав.

С тези думи Уолкър насочи коня си към гората, но изражението на лицето му подсказваше, че далеч не е толкова уверен в успеха, колкото се опитваше да изглежда.

 

— Как така не сте го намерили? Какво искате да кажете?

Уолкър остана безмълвен. Морган беше бесен. Никой от тях не се беше съмнявал, че ще е така.

— Зададох ви въпрос.

— Вече ти казах, не го намерихме.

Уолкър отстъпи несъзнателно назад, щом Морган се отправи към него с разкривено от ярост лице.

— Този човек е мъртъв. Не може да стане и да се премести.

— Явно не е мъртъв, защото не намерихме трупа му. Не намерихме и следи, защото земята е много твърда.

— Вървете и го намерете. Не може да стигне далече пеша.

Симънс погледна крадешком към Уолкър. На Морган не му убягна този поглед.

— Той не върви пеша, нали? Намерил е коня на Симънс.

— Не сме сигурни дали го е намерил, но не открихме нито труп, нито пък кон.

— Заобиколен съм от пълни идиоти…

— Вината не е наша, Морган. Откъде можехме да знаем, че е още жив? И какво от това, че е жив? Той си мисли, че индианци са нападнали фургона. Ако изобщо успее да стигне дотук, поне ще можеш да довършиш онова, което започна. Ако ли пък се добере до индианската мисия, ще се втурнат да търсят отцепници. Дори и да видят фургона при нас, ще кажем просто, че си довел жената тук да се грижим за нея и си си помислил, че индианците са отмъкнали Фарел. Той няма откъде да знае какво се е случило в действителност. По дяволите, та той беше прострелян и, като видях как падна, не ми се вярва изобщо да помни нещо!

— Само че пропускаш нещо. Вече казах на Частити, че е мъртъв.

— И какво толкова? Ще й кажеш, че си си помислил, че е мъртъв.

— Казах й, че сме донесли тялото в хамбара.

— Тя едва ли е запомнила. А дори и да е, можеш да й кажеш, че е сънувала. Тя ти има доверие. За нея си светец. Ще повярва на всичко, което й кажеш.

— Всичко си измислил, нали? — Морган се усмихна. — Явно през целия път насам си умувал какво ще ми кажеш, защото ти е ясно, че всичко стана по твоя вина.

— По моя вина ли? — Уолкър тръсна глава. — Как ли пък не!

— Ако беше потърсил свещеника още снощи, както ти наредих, щеше да го довършиш още тогава и сега нямаше да имаме никакви проблеми!

— Не е моя вина…

— Сега няма да споря с теб! — Ненадейно Морган се завъртя и грабна шапката си от кукичката на стената. — Да вървим!

Уолкър и Симънс го последваха. Малко повъзвърнал куража си, щом стигнаха до вратата, Уолкър се обади:

— Къде отиваме?

— Отиваме да свършим веднъж завинаги с проклетите животни, ето къде отиваме. Бартел вече се е заловил за работа. Трябва да свършим до вечерта, а после си събираме нещата и се махаме оттук колкото е възможно по-скоро.

— Ами жената?

— Ще я вземем с нас… във фургона.

— Тая работа не ми харесва.

Морган сякаш замръзна ма място, а по лицето му плъзна гневна руменина.

— Какво каза?

Уолкър се пое сепнато дъх.

— Казвам само, че няма да е много разумно да я водим с нас. Когато се събуди, тази жена ще започне и да говори.

— Точно така. И ще разправи на всички как индианците са ги нападнали и са отмъкнали съпруга й. А после властите ще навлязат на индианска територия и ще го намерят мъртъв някъде из тая пустош. Защото ние ще се погрижим да го намерят мъртъв, като го срещнем някъде по пътя.

Уолкър кимна отсечено.

— Добре. Това е то изпипана работа.

— Разбира се, че е изпипана. И точно така ще стане.

Симънс и Уолкър изостанаха малко назад и Симънс прошепна под носа си:

— Морган съвсем си е загубил ума по тая жена. Не знам за теб, но аз ще изчакам само да си взема дела, и веднага се махам от него, без да се обръщам назад.

— Вие двамата, размърдайте се малко!

Уолкър трепна, изплашен от резкия тон на Морган.

— Идваме.

* * *

Рийд отвори бавно очи. Над него беше синьо небе… под него твърда почва… а до слуха му достигаше приглушен ромон на вода.

Дочул шумолене някъде наблизо, той се изправи припряно. Все още замаян, Рийд видя кестенявата кобилка, която пиеше жадно от бистрата вода на близкия поток. Изправи се бавно на крака и се огледа. Наоколо беше дива пустош… нямаше и следа от живот.

Животното го погледна и му позволи да хване поводите. Рийд го завърза наблизо и се отпусна на брега на бистрия поток да навлажни устните си. Наплиска обилно лицето и главата си със студена вода, изми кръвта от слепоочието си и опипа с пръсти парещата рана. Имаше достатъчно опит, за да прецени, че куршумът е могъл и да му отнеме живота.

Освежен, с изострени сетива, Рийд се върна при коня и извади пушката от страничния кобур. Провери торбите, които висяха от седлото, и намери оскъдни запаси от храна. Извади парче месо и задъвка енергично. Когато се нахрани, се изкачи с още неуверени крачки на върха на хълма и впери поглед в околността.

В следващия момент сдържа дъха си. В подножието на хълма се простираше ниска сграда, хамбар и оградени кошари за добитък… а току пред вратата на къщата Рийд безпогрешно разпозна покрития пътнически фургон.

Сърцето му подскочи при тази гледка. Пронизваща болка го простреля в слепоочието и Рийд притисна главата си с ръце, в очакване болката да отмине.

Той си пое дълбоко дъх и се опита да си изясни ситуацията. Тази сутрин, след като намери коня и се метна на седлото, бе изпаднал в несвяст и остави животното да го носи накъдето поиска. Инстинктът явно бе надделял и кротката кобилка просто се беше върнала у дома. Но тук се бе намесила съдбата, защото той явно се беше свлякъл от седлото, преди да се доберат до лагера на бандитите. И както бе научен, конят бе останал наблизо. По ирония на съдбата, Рийд беше стигнал без всякакво усилие на няколко крачки от човека, който преследваше от години — и в същото време беше безпомощен да действа.

Рийд вторачи поглед в лагера отдолу. Нямаше и следа от Частити. Той зърна някакво раздвижване откъм кошарите и предпазливо се отдръпна. В полезрението му попаднаха двама мъже, последва ги и трети. Веднага разпозна Морган и хората му.

Но къде ли беше Частити?

Къщната врата се отвори и на прага застана някаква жена. Тя извика нещо и Морган веднага се запъти към нея. Размениха си припряно реплики и потънаха във вътрешността на сградата.

Рийд сдържа дъха си и, без да откъсва поглед от вратата, зачака.

 

Приседнала в леглото, Частити си пое освежителна глътка въздух. Беше твърдо решена да се изправи. Младата жена, която се грижеше за нея, бе направила всичко възможно да я спре, но тя я бе отпратила. Имаше нещо в погледа й, което я безпокоеше. Вярно, докосваше я внимателно, но тъмните й очи бяха студени като късче оникс. Погледът й я пронизваше с някаква смесица от емоции, които силно напомняха омраза.

Но сега нямаше време за размисли. Трябваше да възстанови силите си. Трябваше бързо да се съвземе, за да напусне това място и да се добере някак до мисията. А там щеше да открие някой, който да се погрижи Морган да си плати за онова, което беше сторил.

Рийд беше мъртъв…

Рийд беше мъртъв…

Рийд беше мъртъв…

Тази мисъл отекваше в съзнанието й като натрапчива надгробна молитва. Беше направила всичко възможно да задържи Рийд, когато куршумът го улучи. Непрестанно прехвърляше в мислите си онзи миг, в който ръката му се бе откъснала от нейната.

Победена за миг от слабостта, Частити почувства горещата сълза, която се търкулна по лицето й. Тя изправи решително рамене и си наложи да се овладее. Тъкмо се опитваше да се изправи, когато на прага застана Морган.

Господи, как мразеше този човек! Ненавиждаше го с всяка клетка от тялото си! И щеше да се погрижи той да си плати за всяко зло, което някога е сторил!

Морган пристъпи към нея, свъсил вежди.

Омразата й даде сили. Частити посегна към него с мила усмивка.

 

— Още е рано да се опитваш да ставаш.

Морган пристъпи към Частити и пое ръката й, протегната към него. Тя се опитваше да се усмихне, но устните и потрепваха от слабост. Великолепният водопад от коси по раменете й беше разбъркан, а светлата й кожа беше така бледа, че изглеждаше почти прозрачна. Тъмните сенки само подчертаваха зелените искрици в очите й, пълни с влага. Пред него стоеше най-красивата жена на света, крехка и уязвима като късче стъкло. Морган копнееше да я притежава. Жадуваше да я направи своя.

— Трябва да си почиваш — прошепна дрезгаво той. — Изгуби доста кръв.

— Искам да стана.

Морган плъзна ръка около талията й, за да я подкрепи.

— Рамото ти ще прокърви отново.

— Трябва да стана. Искам да видя Рийд.

Морган видимо се напрегна и още по-здраво обви с ръка кръста й.

— Той не е тук, Частити — отвърна меко той и мигом почувства тревогата, която скова тялото й.

— Но ти ми каза, че е в хамбара.

— Не съм, Частити. Грешиш. — Обзе го пристъп на ревност при вида на болезнените емоции, които преминаха като сянка по лицето й. Морган добави бавно: — Той беше прострелян. Падна от фургона. Когато приближихме, видяхме индианците да мъкнат тялото му.

Частити простена.

— Съжалявам, Частити. — Морган обгърна покровителствено раменете й и я придърпа върху гърдите си. Вдиша аромата на косите й и внезапно бе завладян от такова желание, че едва се сдържа да не я просне на леглото още в този миг.

Но не, той искаше повече от нея. Искаше тази жена изцяло да му се отдаде. Искаше да притежава не само тялото, но и душата й. Не можеше да бъде другояче.

Частити трепереше.

— Трябва да си легнеш, Частити. Имаш нужда от почивка. — Морган й се усмихна нежно. — Ще напуснем това място след ден-два.

— Трябва да кажем на някого… — Морган видя какво усилие й костваше да продължи. — За индианците.

— Разбира се, че ще кажем. Ще уведомим властите какво са сторили индианците.

— Да.

Морган я положи внимателно в леглото и придърпа одеялото над гърдите й. Свъси неодобрително вежди, като видя, че все още е облечена в окървавената си рокля. Той докосна с пръсти огнените къдрици, разпилени по възглавницата, и сведе глава да докосне с устни нежната кожа на бузата й.

Почувства паническата тръпка, която премина по тялото й. Кръвта му кипна. Той се отдръпна и, едва сдържайки страстта си, прошепна:

— А сега поспи.

Морган се извърна от леглото и видя Кончита, застанала на прага. Издърпа я в кухнята и затвори вратата зад тях.

— Съблечи тази мръсна рокля от нея още щом се събуди. И се погрижи да й облечеш нещо чисто. Разбра ли? Не искам повече да я виждам такава.

— Добре, Морган.

Той отпусна ръката й и веднага забрави за съществуването й. Чакаше го работа. Скоро щяха да свършат и веднага да продадат стадото. А после щеше да напусне това място и всичко, свързано с него.

И щеше да посвети цялото си време на Частити.

 

Кончита се тресеше от гняв.

Облечи й нещо чисто, разбра ли? Не искам повече да я виждам така!

Думите на Морган отекваха в съзнанието й. Преди време пръстите му бяха милвали жадно горещата й плът. Сега обаче бяха твърди и безмилостни. Думите му преди бяха нежни и любящи. Сега бяха студени и безсърдечни. А тя като пълна глупачка беше вярвала, че я обича.

Обзета от безпомощен гняв, Кончита пристъпи към купчината дрехи, спретнато подредени в ъгъла на стаята. Посегна към една памучна нощница и я измъкна от купчинката с тъжна усмивка. Точно с тази дреха щеше да облече червенокосата жена. Морган несъмнено щеше да я разпознае. Често беше носила тази рокля, докато лежеше до него — в онези безпаметни мигове, когато двамата с Морган бяха се любили с такава страст, че сърцето й почти замираше.

Да, той щеше да я разпознае и щеше да се сети за нея. И отново щеше да изпита пламенната страст на онези мигове. Винаги, когато погледнеше червенокосата, щеше да си спомня минутите, в които се е любил с нея.

Стиснала здраво в ръцете си меката бяла материя, Кончита влезе в спалнята и застана над леглото на червенокосата. Тя спеше. Лицето й беше неподвижно, гърдите й се повдигаха ритмично изпод дебелата превръзка. Златния медальон, който носеше, лежеше във вдлъбнатинката на шията й. Сърцевидното бижу сякаш й се надсмиваше и Кончита, без дори да се замисли, посегна да го скъса от верижката му.

Червенокосата отвори очи в момента, в който пръстите й докоснаха медальона. Жената отблъсна ръката й и стисна медальона в дланта си, сякаш да го предпази от погледа на Кончита.

Мексиканката се усмихна надменно, изпитала временно задоволство.

— Не се бой. Няма да ти взема медальона. И друг път съм виждала такъв. Една друга млада жена имаше медальон, същия като този. Носеше го на шията си също толкова гордо, колкото и ти, и също толкова често го стискаше в ръка, но беше много по-хубава от теб. Косите й бяха черни като нощта, а очите й — сини като ясно небе. Работеше в една пивница и носеше същия медальон. Беше puta. Лъжеше на карти, играеше си с мъжете и всички я познаваха. Така че можеш да си задържиш медальона, защото той ще напомня на всеки, който те види, че не си по-различна от мен.

Червенокосата премигна и едва-едва пророни:

— Тази жена, за която ми говориш… можеш ли да ми кажеш името й?

Кончита се засмя.

— Кажи ми името й!

Кончита сви рамене.

— Нямаше име. Също като мен и тя беше никоя.

Този път усмивката на Кончита беше искрена, когато захвърли бялата нощница на леглото и напусна спалнята.