Илейн Барбиери
Непорочност (1)

1

1882

— Как си могла да го оставиш в такова състояние чак досега?

Лекарят беше висок, слаб и сприхав. Малките му очички, разположени върху тясно, набраздено от бръчки лице, се взираха обвинително в Частити Лорънс. Когато преди няколко минути Частити и нейният почти изпаднал в безсъзнание товар се озоваха на прага му, докторът само бе погледнал за кратко спътника й и веднага се беше обърнал към нея.

— Направих всичко, което бе по силите ми! — опита се да протестира Частити. — Той просто отказваше да слезе от влака, докато не стигне Седалия.

— Този човек е болен, за бога! Целият гори от треска! Изобщо не е съзнавал какво говори. Това би трябвало да ти е ясно!

— Знам, но…

— Никакво но! — Очите на лекаря хвърляха гневни мълнии. — Извиненията ти няма да му помогнат.

Видимо разярен, лекарят отново насочи вниманието си към своя пациент. Щом забеляза тъмните дрехи и пасторската якичка на ранения, той каза почтително:

— Аз съм доктор Кар. А вие как се казвате, отче?

— Името ми е Рийд Фарел — отвърна раненият.

— Нещо ви тормози, Рийд. Кракът ви е, нали? — Доктор Кар докосна предпазливо бедрото на свещеника и свъси вежди при сподавения стон, който се откъсна от устните на ранения. — Ще трябва да го погледна.

След като свещеникът не отговори, лекарят се обърна рязко към Частити.

— Ще трябва да ми помогнеш. Този мъж не е в състояние да се помръдне, а е твърде едър, за да се справя с него сам. — Докато говореше, лекарят разхлабваше колана на свещеника и разкопчаваше цепката на панталона му. Частити сдържа дъха си, когато пред очите й се оголи първото късче плът.

— Какво ти става, жено? — викна й троснато доктор Кар. — Сега ще го повдигна, а ти само издърпай панталона му.

— Панталона му…?

— Не ме ли чу?

— Но… докторе, аз…

— Прави каквото ти казвам!

Частити погледна първо лекаря, а после и свещеника, който изглежда отново бе изпаднал в полусъзнание. Та тя почти не познаваше този човек! Но доктор Кар имаше право. Пасторът едва ли можеше да се помръдне. Тя просто нямаше избор.

Частити преглътна припряно и посегна към разкопчаните панталони на свещеника. Ръцете й потръпнаха, когато се отъркаха в топлата, стегната плът на ханша му. Господи, ако благовъзпитаните й лели, които я бяха отгледали, можеха да я видят сега, сигурно щяха…

— Готова ли си?

Тя кимна.

— Добре тогава, дърпай!

Частити затвори очи и рязко смъкна панталона надолу. После бавно отвори очи, благодарна да види, че лекарят не гледа към нея и че свещеникът е твърде зле, за да види кой го съблича. Тя остави погледа си да се плъзне надолу по мускулестия му корем и с облекчение видя, че макар докторът да беше свалил панталоните от краката на пастора, най-интимните му части са покрити от късото бельо, което носеше отдолу. Но облекчението й трая твърде кратко, след като видя пропитата с кръв превръзка, която лекарят свали от бедрото му. Частити си пое рязко въздух, когато пред погледа й се разкри грозна рана.

— Да, права си да ахкаш — за пореден път я смъмри доктор Кар. — Тази рана се е инфектирала. В това състояние ще е истински щастливец, ако не изгуби крака си. И как, за бога, е могъл един свещеник да получи рана от куршум?

От куршум?

Частити тръсна глава, а въпросът на доктор Кар продължаваше да отеква в съзнанието й. Изведнъж тя осъзна, че лекарят очаква отговор от нея, и подхвърли:

— Защо не попитате него?

Думите й явно никак не удовлетвориха раздразнителния доктор.

— Аз ще се погрижа за него — каза мрачно той. — Върви в кухнята и свари малко вода. — Изсумтя той. — Поне това можеш да свършиш, нали?

Частити упорито отказваше да пророни и дума. Нима на Запад всички мъже бяха така груби?

— Тогава иди отзад в кабинета ми и донеси някакви парцали. Ще трябва да извлечем поне част от инфекцията с гореща отвара. Чака ни дълга нощ.

Единственият й отговор беше един лишен от ентусиазъм поглед. После тя се обърна и се запъти да изпълни нареждането на доктора.

* * *

Болка… топлина… Изгаряща болка в бедрото му, която с нищо не можеше да се сравни…

Рийд простена. И тогава видя лицето й.

Джени.

Беше дори още по-красива, отколкото я помнеше, с кестеняви коси, които блестяха в златисти тонове на слънцето и млечно бяла кожа, обсипана с лунички, които тя така ненавиждаше. Той още помнеше как проследяваше с устни пътечката на тези лунички. Помнеше как тази пътечка неизменно го отвеждаше до устните й. Не беше забравил и вкуса на тези устни… топли и сладки… като мед.

Но ликът на Джени бавно избледняваше. Други образи го изместваха от съзнанието му.

Не! Не искаше да вижда Джени отново така. Не искаше да я вижда просната върху студената земя, да гледа как животът я напуска. Не искаше да вижда тялото й, наранено и окървавено, и странно отпуснато като захвърлена парцалена кукла.

Той отчаяно се бореше да изхвърли това видение от съзнанието си. Да избяга от него. Искаше Джени, каквато беше преди, усмихната и пълна с живот. Искаше отново да я прегърне, да я притисне към себе си. Не искаше да знае, че си е отишла от него завинаги.

Рийд се напрегна да отвори очи, да извика името й. Тежките му клепачи бавно се повдигнаха и видя силуета й едва очертан в гъстата мъгла, която го обграждаше. Той посегна към нея. Напрегна се, опита се да потисне болката и горещината. Знаеше, че само ако я докосне отново, най-после всичко ще се нареди.

Но тя не се приближаваше към него.

Джени, моля те…

 

— Какво ти става, жено? — Вече дълги часове двамата стояха приведени над трескавото тяло на свещеника без особен успех и търпението на доктор Кар явно започваше да се изчерпва. — Защо не видиш какво иска този човек? — просъска той.

Потънала в работата си, Частити преглътна гневния отговор. Досега уважението към посивелите коси и уменията на доктора я караше да държи езика си зад зъбите, но вече едва удържаше желанието си да му отвърне. Той несъмнено разбираше, че постоянно влошаващото се състояние на свещеника не е по нейна вина. Беше направила всичко по силите си за човек, когото едва познаваше. Още когато го видя на влака за Канзас Сити, разбра че е болен и се опита да му помогне. Почти го бе донесла до вратата на сприхавия доктор. А после беше останала, защото нямаше кой друг да му помогне. Вече три часа двамата се бореха за живота му, докато преподобният Рийд Фарел се мяташе, гърчеше и отчаяно се бореше с тях. Частити беше толкова изтощена, колкото и самият доктор Кар.

Тя погледна измъченото изражение на свещеника и гърлото й се сви. Това беше причината за гнева на лекаря, знаеше го. Въпреки всичките им усилия, състоянието му не се подобряваше. Доктор Кар разбираше това толкова добре, колкото и тя. Дали не беше твърде късно да го спасят?

— Попитах те нещо, жено!

— Името ми не е „жено“. — Гласът й потрепваше от дълго сдържания гняв. — Казвам се Частити и бих искала да се обръщате към мен с това име.

— Частити^[1], а? — Тонът на доктор Кар не се промени. — Е, това не променя нещата. Погледни този мъж. Сляпа ли си? Протяга ръце към теб. Опитва се да каже нещо. Този човек изпитва болка и има нужда от теб. Остави проклетата отвара. Мога и сам да се оправя с нея. Не мога само да успокоя дявола, който го измъчва. Ти можеш! — Той изгледа втренчено Частити и след като тя не се помръдна, й викна троснато: — Хвани ръката му, по дяволите!

Сепната от унищожителната тирада на лекаря, Частити се обърна към свещеника. Сините му очи се взираха настойчиво в нея. Устните му се раздвижиха болезнено в безмълвна молба, от която на гърлото й заседна парлива буца. Внезапно изтръпнала, тя посегна да хване ръката му, но остана изумена от неподозираната сила, с която той я привлече към себе си. Частити почувства топлината на тялото му, когато ръцете му се сключиха жадно около тялото й, а неуверените му длани затанцуваха в косите й. Чуваше меките, нежни думи, които шептеше в ухото й.

В думите му имаше болка. Имаше копнеж и безутешна самота, с каквито тя не се беше сблъсквала никога преди. Имаше и нужда, така настойчива, че извика сълзи в очите й, докато привеждаше глава към брадясалото му лице.

В неговите очи също напираха сълзи и Частити потръпна вътрешно. Този човек страдаше, а болестта му не беше само физическа. Искаше й се да облекчи болката му… но как? Тя докосна брадясалото му лице и устните му се изопнаха в усмивка. Той шепнеше неразчленими думи, а ръцете му се сплетоха в косите й и притеглиха лицето й към неговото. Частити си пое сепнато дъх, когато за миг устните им се сляха.

— Джени…

Частити покри с пръсти устните му и го остави да я притиска към гърдите си, където сърцето му биеше толкова бързо, колкото и нейното. Тя почувства любовта, която напираше у него и остана така, притворила очи, докато тупкането на сърцето му не се успокои.

 

— Изглеждаш изморена.

Частити се сепна от изненада, когато долови съчувствените нотки в гласа на доктор Кар. Той стоеше зад нея в хотелската стаичка в Седалия, където преди броени минути бяха донесли изпадналия в несвяст пастор Рийд Фарел. Първите пръски утринна светлина вече се процеждаха през единствения прозорец в стаята, който гледаше към главната улица на града, още спящ по това време на деня. Лъчите на зората хвърляха сивкави сенки върху леглото, където свещеникът вече спеше кротко след дълга и изтощителна нощ. На бледата светлина ясно личаха дълбоките следи на умората по лицето на лекаря, но Частити видя и нещо друго.

Дали не се опитваше да се усмихне?

— Съжалявам. — Съвсем за кратко доктор Кар постави тежката си длан върху рамото й. — Държах се грубо с теб тази нощ. Всяка друга жена би ми отвърнала със същото, но ти явно си твърде добре възпитана, за да отговориш да грубостта с грубост. Боя се, че понякога безпокойството ми за моите пациенти се отразява на поведението ми.

Частити погледна припряно към леглото, не съвсем готова да приеме това извинение.

— Аз също се притеснявах за него — отвърна тя.

— Знам. Ти много ми помогна.

— Имам известен опит с болни хора.

— Трябваше да се досетя, след като запази такова присъствие на духа, при все че всяка друга жена би изпаднала в паника. Рийд е щастливец да те има до себе си. — Доктор Кар изгледа за миг пациента си. — Лекарството, което му дадох, ще му помогне да поспи известно време. Съветвам те и ти да поспиш, доколкото ти е възможно. Ще дойда да го видя по-късно.

Думите на лекаря бавно проникнаха през замъгленото от умора съзнание на Частити. Той очакваше от нея да остане! Но тя не би могла! Тя трябваше да си продължи по пътя.

— Мисля, че ще е най-добре да намерите някой, който да се грижи за него, докторе — прошепна меко Частити. — Аз не мога. Нали разбирате, аз…

— Не можеш? Хайде, стига! — Доктор Кар изглеждаше изненадан. — Нали не смяташ да изпадаш в паника точно сега? Ако изникне проблем, аз съм само през няколко къщи на същата улица. А ти вече показа, че си смела и способна жена.

— Не съм изпаднала в паника. — Внезапно Частити се усети неспособна да намери точните думи. Как би могла да му обясни, че е на път за Колдуел, Канзас, и че цял живот е чакала да предприеме това пътешествие? И как би могла да го накара да разбере, че ако отложи пътуването още малко, ще изгуби и малкото кураж, който й бе останал?

Вместо това, Частити отговори:

— Няма ли някой друг, който би могъл да се грижи за него? Имам предвид… — Тя отчаяно търсеше точната дума, която да не звучи егоистично. — Имам предвид някой по-подходящ.

— Мило момиче — каза й доктор Кар, сякаш не вярваше на ушите си. — Питаш за някой по-подходящ от теб? Нали видя как Рийд се отзоваваше на думите ти тази нощ? Каквито и демони да го измъчват, ти очевидно си единствената, която би могла да го успокои. А сигурно осъзнаваш, че ако не беше така, можехме и да изгубим битката. Животът му все още виси на косъм. Мисля, че това решава въпроса. Ти си единствената, която може да се грижи за него.

Пламнала от смущение, Частити отново погледна към леглото. Ясно си спомняше топлината на ръцете на този мъж, сключени около тялото й, нежните думи, прошепнати в косите й. Но тези думи не бяха предназначени за нея.

— Той не беше на себе си. Не знаеше какво прави.

— Напротив, мила моя, знаеше.

Частити нямаше сили да спори с лекаря относно чувствата на този мъж.

— Но… аз имам толкова неща да свърша! — извика отчаяно тя. — Трябва да се погрижа за много неща, да се свържа с някои хора…

— Сигурен съм, че колкото и работа да те чака, не е по-важна от това тук, мила моя. Непредвидените разходи не бива да те притесняват.

Непредвидени разходи? Частити се вцепени. Всичките дрехи, които носеше със себе си, бяха в куфара, който остана на влака, след като тя се втурна да помага на Рийд Фарел. И ако не беше запомнила съвета на леля Пенелопе винаги да носи парите у себе си, когато е на път, сега щеше да е без пукнат цент.

Лицето на доктор Кар сякаш се смекчи.

— Хайде, мила, защо не си починеш малко? След няколко часа сън нещата няма да ти изглеждат толкова безнадеждни. И ще си близо до Рийд, в случай че се събуди.

Частити се стъписа.

— Искате да кажете, че очаквате от мен да спя в тази стая?

— Разбира се. — Доктор Кар изглеждаше озадачен. — Стаята е достатъчно голяма. Затова накарах да изпратят тези възглавници и одеялото, които са на креслото в ъгъла. То е достатъчно меко и, ако вдигнеш краката си на табуретката, ще ти е доста удобно.

— Но…

— Моля те, да не го обсъждаме повече. Имаш нужда от почивка, аз също.

Доктор Кар се запъти уморено към вратата. Обърна се за кратко, с ръка на бравата.

— Ще дойда пак следобед. Изпрати някой да ме повика, ако имаш нужда от мен преди това. Рийд все още е зле, но се надявам да е по-добре дотогава. — Доктор Кар успя да се усмихне още веднъж, докато затваряше вратата зад себе си. — Не се притеснявай. Съпругът ти е силен мъж.

Съпругът ти…?

Думите заседнаха на гърлото й, докато вратата се затваряше зад доктора. Частити бавно се обърна и се вторачи в леглото зад себе си, а думите на лекаря продължаваха да отекват в съзнанието й. Значи затова беше толкова възмутен, че раната на свещеника е била занемарена. Затова без ни най-малко да се замисли й бе наредил да свали панталона на пациента му и беше така отегчен от ненавременното й колебание. Затова така спокойно бе съблякъл свещеника пред очите й и… и почти я бе натикал в ръцете на този мъж!

О, не…

Бледото лице на Частити пламна от срам. А тя беше изпълнила нарежданията на лекаря, без да се възпротиви, и беше стигнала толкова далече, че му помогна да свали остатъка от дрехите на пастора, сякаш за нея е съвсем обичайно да се привежда над полугол мъж. Какво ли щеше да си помисли лекарят, когато узнаеше истината? Доброто й име щеше да е опетнено. Слуховете щяха да я преследват чак до Колдуел и навсякъде, където отидеше. Щяха да я низвергнат като лека жена!

Частити несъзнателно стисна медальона на гърдите си. Не, не можеше да си позволи това, особено сега, когато най-сетне беше на път за дома.

Тя покри лицето си с длани. В следващия миг я сепна задавен стон откъм леглото. Това беше първият звук, който свещеникът издаваше, откакто лекарят му бе дал сънотворния прашец, и само след миг Частити се озова до леглото му. Наситеният цвят на треската беше избледнял и сега лицето му беше плашещо бледо. Тъмни кръгове обграждаха сините му очи, които потрепнаха и се отвориха за кратко. Брадясалото му лице се сгърчи от болка. Устните му се изопнаха в мъчителна гримаса и оголиха бели, равни зъби. Ледена тръпка премина по гръбнака на Частити. Помнеше топлината на тези устни, притиснати в нейните. Бяха топли и нежни въпреки едва потисканата жажда към неговата Джени.

Частити се питаше къде ли е Джени сега. Запита се също какво ли би било този мъж да я обича така силно.

Тежките клепачи на свещеника отново се повдигнаха за кратко и разкриха две късчета искряща синева. Устните му се разтегнаха в усмивка, преди отново да затвори очи.

Но тази усмивка не беше за нея. Частити разбра това инстинктивно, със същата сигурност, с която знаеше, че в съзнанието на пастор Рийд Фарел Частити Лорънс изобщо не съществува.

Внезапно умората я надви я тя погледна с копнеж креслото в ъгъла на стаята. Беше изтощена. Имаше нужда от сън. А когато се събудеше, щеше да уреди нещата и отново да поеме по своя път. Сега се нуждаеше само от няколко часа почивка.

Частити потъна в мекото кресло, свали очилата си, издърпа одеялото до раменете си и затвори очи.

 

Къде съм?

Рийд се опита да потисне болката в слепоочията си и си наложи да отвори очи. Замаян, той огледа непознатата стая около себе си. Пред замъгления му поглед заплуваха части от оскъдна мебелировка и избелели тапети. Как се беше озовал тук?

Главоболието му се усили, докато се напрягаше да си припомни. Последно беше на влака за Седалия и се чувстваше зле. Кракът му. Рийд плъзна ръка под одеялото и осъзна, че е напълно гол, ако се изключеха бельото му и превръзката на бедрото му. Сгърчи се от болка, когато докосна бедрото си. Да, сега си спомняше. Лекарят го бе предупредил, че раната му се е инфектирала и е наложително да се погрижи за нея, но той беше твърдо решен, че Уил Морган няма да му избяга и този път.

Обля го гореща вълна. Рийд смъкна одеялото до кръста си и с облекчение почувства хладния въздух, който погали влажните му гърди. Имаше треска. Да… Онова пътуване се беше превърнало в кошмар, който сякаш никога нямаше да свърши. Спомни си как кондукторът във влака бе извикал, че наближават Седалия, и как после се изправи да си вземе чантата.

И тук спомените секваха. Там ли се намираше, в Седалия? Рийд докосна предпазливо крака си. Превръзката беше суха. Някой я беше сменил.

Объркан от хаоса, който цареше в съзнанието му, Рийд тръсна рязко глава. Прониза го остра болка в слепоочията и бедрото. От устните му се изтръгна протяжен стон. Звукът извика някаква жена до леглото му. Той напрегна паметта си да се сети коя е.

Не, не можеше да бъде! Рийд премигна объркано и се опита да концентрира погледа си. Жената не проговори. Просто стоеше до леглото и го гледаше с видимо съчувствие. Косата й блестеше на светлината, която се процеждаше през прозореца. В гъстите й кичури проблясваха червеникави оттенъци. Не, косата на Джени беше кестенява и блестеше в медено златисто на слънцето.

Горещо… Беше толкова горещо.

Рийд се опита да отметне одеялото, да избяга от горещината. Огънят в тялото му го изгаряше.

— Не, недей да се движиш.

Видението проговори и Рийд се вцепени. В гърдите му трепна възторжена искрица. Това беше тя! Истинска беше! И беше до него! Беше заговорила на него!

Задавен смях се надигна в гърлото му и се откъсна в странни, дрезгави звуци от устните му. Опита се да отметне одеялото.

— Моля те, недей. Още си много болен. Не се отвивай.

Той улови ръката й, въпреки протеста й. Стисна я здраво, уплашен от мисълта, че може отново за я загуби.

— Не си отивай — прошепна Рийд.

Тя остана неподвижна за миг, а после проговори с мек глас.

— Ти не разбираш. Не съм тази, за която ме вземаш.

— Не си отивай… — Светлината ставаше все по-смътна. — Не ме напускай отново.

— Пастор… Рийд, моля те, опитай се да проумееш.

Гласът й събуди ужас в душата му. Непоносима горещина се надигна в гърдите му. Светлината се завъртя около него. Ликът на Джени избледняваше и с последни сили Рийд прошепна:

— Не ме напускай!

И последната искрица светлинка угасна, щом чу думите й.

— Няма да те напусна.

Гласът й беше някак тъжен.