Илейн Барбиери
Непорочност (8)

8

— Обзалагам се, че ви идва да крещите от радост, задето навън е изгряло слънце.

Мъжете в стаята се извърнаха колебливо към Морган, който тъкмо излизаше от спалнята си. Никой не се осмели да му отговори.

Морган погледна към Кончита, която стоеше чинно край огнището. Тя не вдигна очи да го погледне. Това не го изненадваше. Беше я отпратил, както никога преди. Вероятно това бе възбудило разни мисли във въображението й за червенокосата жена, но Морган ни най-малко не се притесняваше. След дългия ден под дъжда въобще не беше в настроение да успокоява страстите на разгонена блудница като нея.

Морган дръпна стола си и седна, а другите веднага го последваха и заеха местата си около масата. Кончита сервира плато с бисквити. Той не си направи труда да я пита къде и как е прекарала нощта. Добре знаеше, че ако Търнър или пък някой от другите се опита да я пипне, би му отрязала ръката.

Изпълни го познато чувство на досада. Търнър и Бартел си мислеха, че той не знае, че са се опитали да преспят с Кончита, докато го нямаше. Ако не му беше известно, че от тяхна страна това е само загуба на време, несъмнено щеше да се разправи с тях. Но случките само го отегчаваха. Истината беше, че хич не го беше грижа с кого ще си ляга Кончита, след като я изхвърлеше от спалнята си. А той възнамеряваше да стори точно това, щом се върнеше от Седалия.

Имаше нещо в оная червенокоса вещица, което караше кръвта му да кипва всеки път, щом си помислеше за нея. Не можеше да си я избие от главата. Едва ли щеше да е трудно да я открие, когато се върнеше в града. Колко ли жени изглеждаха като нея, с такава огнено червена коса и кожа като топло мляко? Бленуваше да вкуси това мляко, и щеше да го постигне. Защото каквото и да говореше Уолкър, Морган знаеше, че червенокосата вещица ще му принадлежи. Твърде често беше виждал този поглед в очите на жена, за да не го разпознае.

Но сега, когато слънцето отново грееше в небето и настроението му отиваше към подобряване, Морган вече проумяваше, че е сгрешил, като отблъсна Кончита предната вечер. Сигурно щеше да мине цяла седмица, преди да се върне в Седалия. И дотогава можеше да я използва.

Мислите му бяха грубо прекъснати от оглушителен трясък. Морган рязко се обърна към огнището и видя Кончита, която току-що бе изпуснала втория поднос с бисквити. Видя как тя поруменя, а мъжете се захилиха шумно на несръчността й. Време беше да я подкрепи.

— Какво има, Кончита? — Той я изчака да събере бисквитите и да ги остави на масата, преди да нагласи обезоръжаващата усмивка на устата си. — Ела при мен, скъпа. — Доловил колебанието в очите й, Морган добави: — Днес е хубав ден и вчерашните раздори вече са в миналото. — Той улови погледа й и го задържа. — Хайде, скъпа.

Кончита пристъпи неуверено, а Морган обгърна собственически кръста й с ръка. Тялото й оставаше сковано. Той се престори, че не го забелязва. Не обърна внимание и на мъжете, които следяха с интерес всеки негов жест.

— Имах доста време да размисля. След няколко дни ще свършим работа тук, и щом всичко е готово, ще се върна в Седалия за известно време. Смятам да те взема с мен. Там има един наистина приличен хотел и ще можем да прекараме няколко дни само двамата, без никой да ни се пречка. В града има и хубав магазин, и ще те заведа да си напазаруваш. Искам да ти купя нова рокля — нещо хубаво и ярко. А може би и чифт обувки, и парфюм. — Морган чакаше да види реакцията й. — Нали ще ти хареса, скъпа?

Кончита кимна.

— Какъв цвят рокля искаш да ти купя?

Кончита продължаваше да го гледа колебливо.

— Хайде… кажи ми.

— Зелена. Иска ми се да имам зелена рокля.

— Добре, нека да е зелена. А сега искам да ми се усмихнеш.

Кончита се взираше напрегнато в очите му. Морган зърна сълзите, които замъглиха погледа й, когато сниши поглед към устните му. Накрая Кончита понечи да се усмихне несигурно.

По дяволите, тя не представляваше никакво предизвикателство…

Морган я отпусна.

— А сега няма да е лошо да налееш по чашка кафе на тези момчета, за да се залавяме за работа. Колкото по-скоро свършим работа тук, толкова по-скоро ще тръгнем за Седалия, нали?

Кончита се втурна да изпълни заръката му. Усмивката й се стопи, когато го погледна отново. Стори му се забавна мисълта, че макар да беше неспособна да му устои, все още бе несигурна… и ревнива.

А когато минути по-късно мъжете се отправиха към вратата, Морган почувства погледа на Кончита, прикован в гърба му. Обърна се и й се усмихна на раздяла. Усмивката му обаче мигом се стопи, щом затвори вратата зад гърба си.

Вървяха към кошарата, когато Уолкър се изхили до него.

— Ти явно знаеш как да се оправяш с жените! Снощи си мислех, че няма начин да я спечелиш отново. Наистина ли мислиш да я вземеш в Седалия, ако се върнеш?

— Не ако се върна, а като се върна.

Уолкър изглеждаше изненадан.

— През цялото време си мислех, че само я баламосваш! — Уолкър поклати невярващо глава. — Значи наистина ще я вземеш.

— Как ли пък не!

— К-какво каза? — Уолкър изглеждаше объркан.

— Имам лична среща в Седалия и Кончита е последният човек, когото бих взел със себе си.

— С червенокосата жена…

— Точно така.

— Сигурен ли си, че ще си струва да биеш толкова път заради нея?

— Дяволски съм сигурен!

— А какво ще правиш, ако жената… има други планове?

— Бързо ще ги промени.

— Не си губиш времето, нали?

— Не и когато наистина желая нещо.

— А сега желаеш нея?

— Почти толкова, колкото ще я накарам тя да ме желае.

— Самонадеяно копеле — поклати глава Уолкър.

Морган се усмихна и погледът му се насочи към другите мъже, които вече хвърляха железата в огъня.

— Самонадеян — може би, но…

И в този миг усмивката му замръзна. Кошарата зееше празна иззад отворената врата, а наоколо нямаше и помен от животно.

— По дяволите! — Лицето му се изкриви от гняв. — Стадото трябва да се е подплашило от бурята. — Той се обърна обвинително към Търнър. — Казвах ти, че оградата трябва да се поправи. Вече може да са на мили оттук. — Морган си пое дълбоко дъх и извика: — Търнър и Бартел! Оседлайте веднага конете си и намерете проклетото стадо! И не се връщайте, докато не откриете и последното животно!

Морган изчака двамата мъже да се размърдат неохотно при думите му и се обърна към Уолкър, вече съвсем забравил за досегашния им разговор:

— Ако не ми доведат стадото, живи ще ги одера! — изръмжа заканително той и, посинял от гняв, се запъти към кошарата.

 

Слънцето блестеше ослепително. Свирепата буря бе секнала през нощта и пътят вече засъхваше под лъчите на прежурящото слънце. Конете теглеха фургона със свежи сили.

Рийд погледна крадешком към Частити, която седеше край него и наблюдаваше с любопитство дивия пейзаж. Радваше се, че се събуди пръв тази сутрин. Така бе получил възможност да я погледа и да размисли трезво. Но тя се бе събудила твърде рано, за да може той да осмисли пълно събитията от изминалия ден и нощта. Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че никога няма да се насити на тази жена.

Частити бе понечила да заговори, а той бе погълнал думите й с целувка. Беше се обърнала към него, а той я бе притиснал в прегръдките си. Беше му се отдала, а той бе погълнал красотата й с цялата си страст. Влудяваше го моментът, когато бе принуден най-накрая да се откъсне от нея и да намъкне свещеническите си одежди, за да се отправят отново на път.

Незнайно защо, почти не бяха разговаряли през изминалите часове от деня. Рийд знаеше, че трябва внимателно да следи пейзажа на местността, за да изпълни напътствията на Дженкинс с колкото е възможно по-малко отклонения. Заради това си бе наложил да изхвърли всякакви лични мисли от съзнанието си. А преди известно време, когато за последно бе погледнал Частити, смътно бе забелязал, че тя изглежда замислена.

Явно почувствала погледа му, тя се обърна към него и дъхът му секна. Косите й, които сега се спускаха свободно по раменете, галеха нежно грациозната извивка на шията й. В замисления й поглед проблясваха зелени искрици, млечно бялата й кожа бе поруменяла от слънчевите лъчи, а розовите й устни бяха разтворени в безмълвна покана. Хрумна му, че никога не е виждал по-красива жена, отколкото бе Частити в този момент. А щом докосна устните й със своите, едва се сдържа да не я вземе там и тогава.

Но с всеки изтекъл час от сутринта, позата на Частити ставаше все по-скована. В момента стискаше мълчаливо златния медальон в дланта си. Присвила устни в решителна гримаса, тя наблюдаваше околния пейзаж, но сякаш бе сляпа за него.

Рийд докосна деликатно ръката й, отпусната в скута, и меко я попита:

— Какво не е наред, Частити?

Тя се обърна към него. Изглеждаше някак несигурна.

— Не знам. Има нещо в тази местност… Изглежда ми позната, макар че никога преди не съм била тук.

— Сигурна ли си? — повдигна вежди Рийд.

— Лелите ми ме откриха в Тексас и веднага след това ме отведоха в дома си, на Изток. А това тук е индианска територия. Сигурна съм, че никога не биха ме довели тук. Не биха издържали и миг, преди да се върнат отново към цивилизацията.

Рийд свъси вежди.

— Може би околността ти напомня за някое място, където си била със семейството си.

— Не… Не е това. — Кокалчетата на ръцете й побеляха около медальона. Рийд долови какво усилие й костваше да се овладее, преди да го попита: — След колко време очакваш да стигнем до мисията, Рийд?

Въпросът й явно го свари неподготвен.

— Не съм сигурен. Може би около ден или два.

Лъжи.

— И какво смяташ да предприемеш тогава?

Не, не можеше да скалъпи още една лъжа.

— Не съм сигурен.

Частити тръсна невярващо глава.

— Какво искаш да кажеш?

— Първо ще трябва да видя как стоят нещата в мисията.

— О, да.

Доловил несигурността в гласа й, Рийд я попита:

— Защо?

— Защото… — Частити си пое дълбоко дъх, а погледът й внезапно се напрегна. — …защото сестрите ми са някъде наблизо. Чувствам го.

— Наблизо? Къде?

— Нямам представа.

Рийд я изгледа изпитателно. Внезапно започна да му се прояснява накъде бие Частити.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Не мога да остана дълго в мисията, Рийд, не и докато всичките ти проблеми се разрешат. Ще отнеме твърде много време. Трябва веднага да започна да издирвам сестрите си, защото иначе може и никога да не ги открия.

— Но ти ми каза…

— Знам. Обещах ти да остана, докато изпратят друга учителка в мисията, но не мога.

Рийд не й отговори. Искаше му се да й каже, че ще му отнеме не повече от седмица-две да се разправи с Морган и неговата банда. Искаше му се да й признае, че ситуацията съвсем не е такава, каквато й я бе представил, и че всяка промяна в плановете е твърде рискована, ако не е внимателно обмислена. Искаше да й обещае, че съвсем скоро ще я отведе навсякъде, където пожелае, но стореше ли го, щеше да разбуди твърде много лъжи. Затова й отвърна по единствения засега възможен начин:

— Сигурна ли си, че точно това искаш?

— Не искам да те изоставя, Рийд. Знаеш това, нали? — Сърцето му се преобърна при вида на болката в очите й. — Но не мога да се отърва от това усещане, от тази вътрешна увереност, че ако чакам твърде дълго, ще загубя завинаги шанса да видя сестрите си.

Рийд не знаеше какво да й отговори.

— Моля те, Рийд, опитай се да ме разбереш! Преди много години дадох обет да открия сестрите си. И заричайки се пред себе си, сякаш съм се зарекла и пред тях. Не мога да се откажа от това сега. Направя ли го, цял живот ще живея с мисълта, че съм се отрекла от тях! Не мога да го направя, Рийд. Кажи ми, че ме разбираш!

Да, Рийд прекрасно разбираше какво означава да дадеш обет пред себе си.

— Рийд…

Рийд свъси вежди и нещо в сърцето му сякаш умря, когато й отвърна:

— Разбирам те.

* * *

— Слава богу, че успях да взема нещо за ядене.

Бартел вдигна очи към превалящото слънце, а после се обърна към Търнър, който не проронваше и дума. Изсеченото лице на Търнър бе сгърчено в грозна гримаса. Изглеждаше все така, откакто двамата се метнаха на конете и препуснаха, преследвани от заканата на Морган.

Бартел отново погледна крадешком към Търнър. Единствено Търнър беше виновен, задето животните бяха избягали в бурята. Морган отдавна му бе наредил да стегне оградата, а той не си беше помръднал и пръста. Но сега не беше моментът да му го напомня. Достатъчно им беше, че цяла сутрин препускаха, залепени за седлата, а още не бяха намерили и половината от стадото. Онази част от добитъка, която бяха открили, сега пасеше кротко на една поляна с обилна трева, но настроението на Търнър се влошаваше с всяка изминала минута. Това едва ли се дължеше само на факта, че не му се работеше. На Търнър никога не му се работеше. Нещо друго го тормозеше и Бартел имаше чувството, че няма да чака още дълго, преди да узнае какво е то.

— Писна ми от него, да знаеш! За кой, по дяволите, се мисли Морган, че да се отнася така с нас? — Търнър се изплю на земята и пришпори коня си с такова ожесточение, че животното изцвили в знак на протест. — И от ден на ден става все по-зле. Отначало го слушах, защото е по-умен от повечето бандити в тая страна. Признавам, че беше хитро да отмъкнем стадо от Тексас и да ги прекараме през границата на индианска територия, където законите на Тексас не могат да ни стигнат. Никой местен шериф не би тръгнал да излага живота си на опасност за нещо, което не го засяга пряко. Мислех, че няма от какво да се притесняваме. — Търнър изсумтя презрително. — Не съм си и помислял, че Морган ще откачи така.

— Той не е откачен.

— Нима? — Търнър повдигна насмешливо вежди. — А какво си мислиш, че щеше да стане, ако бяхме отказали да търсим добитъка, след като ни нареди?

Бартел сви рамене.

— Нямам представа. И не ми се ще да разбирам.

— Аз обаче ще ти кажа. Морган щеше да извади револвера си и да ни остави на място.

— Не би стигнал толкова далече.

— Ти би ли заложил живота си?

Бартел замълча.

— Така си и мислех.

— Е, и какво ще направиш?

— Аз ли? — Търнър вдигна рамене. — Нямам намерение да правя каквото и да е, докато не продаде проклетото стадо и не получа дела си от парите. А после ще си плюя на петите и…

— Ще сгрешиш — прекъсна го Бартел и повдигна шапката си, за да избърше потта от голото си теме. — И двамата знаем какво тормози Морган и то няма нищо общо с проклетия добитък или…

— О, я стига! Писна ми да слушам за оная червенокоса жена!

— Няколко часа с нея и Морган отново ще заприлича на себе си. Никога ли не си си падал по някоя жена?

— Не, не и като него. По дяволите, за мен всички жени са еднакви!

— Той ще се успокои.

— Стига всичко да се развие според плановете му.

— Никога не съм виждал жена да го отблъсне.

— Може и да не си, но може пък тази да е първата. Каквото ще да става, но тази вечер няма да се върна в лагера.

— Какво искаш да кажеш?

— Нито пък ти.

— Говори само за себе си!

— Почакай малко! Изслушай ме! — озъби се Търнър. — Морган ни каза да не се връщаме, докато не намерим и последното животно от стадото, нали така?

— Аха.

— Е, да предположим, че ни е отнело малко повече време да ги намерим. Ще се върнем утре, и то късничко, и ще заведем всичките говеда, както ни заръча. Дотогава момчетата трябва да са жигосали другите животни. Морган само ще си получи заслуженото, ако свърши и нашата работа.

Бартел не му отговори.

— Какво би могъл да ни каже Морган? Нали той сам нареди да не се връщаме, ако не намерим и последното говедо!

— Първо ще трябва да ги намерим, което може и да не се окаже толкова лесно, колкото си мислиш.

— До час ще си пасат кротко на някоя тучна ливада.

— Откъде си толкова сигурен?

— Погледни ей там. — Търнър посочи едно обрасло с трева хълмче в далечината. — Искаш ли да се обзаложим, че ще намерим всичките говеда да ни чакат там?

— И какво ще правим после?

— Просто ще полегнем под някое сенчесто дърво и ще си отпочинем.

Бартел замълча. Беше му писнало от прищевките на Морган не по-малко, отколкото на Търнър. И не по-малко от Търнър щеше да се радва да изиграе Морган. И освен това, какво наистина би могъл да им каже Морган, ако двамата с Търнър се появяха с всичкия добитък, точно както им бе наредил? Бартел сви рамене:

— Струва ми се добра идея.

— Хващам се на бас, че в момента нещастниците в лагера се потят над железата.

— И ругаят бурята…

Развеселен от тази мисъл, Търнър се изхили и пришпори коня си в галоп.

 

Светлината на деня вече избледняваше. Рийд бе спрял конете за през нощта. Той остана да се погрижи за животните, а Частити се спусна по брега на мъничкия поток, край който бяха спрели да пренощуват.

Частити се взираше с любопитство с блестящата повърхност на водата, в която се отразяваха последните лъчи на залязващото слънце. Заля я вселена от чувства, които не би могла да облече в думи. Беше тръгнала с Рийд на път към мисията, а ето че най-после бе приела онази част от миналото си, която никога не беше подозирала, че ще погребе и ще остави да почива в мир. В онзи паметен ден, когато бе навлязла в разпенените води на придошлата река, се бе изправила срещу най-страховития си кошмар — и го беше победила завинаги. Никога повече нямаше да бъде роб на миналото си.

Но сега с всеки изминал час я заливаха нови и нови усещания. Лъчите на слънцето, които галеха раменете й, ароматът на треви и поля, безбрежността на дивия пейзаж, който я заобикаляше отвсякъде и онова шеметно чувство за неограничена свобода, което изпълваше гърдите й и стопляше сърцето й — всичко това й бе познато по някакъв необясним начин. Имаше странното усещане, че се прибира у дома.

Внезапно осъзнала, че трепери, Частити вдигна ръка и докосна влажната следа от сълзата, която се стичаше по бузата й. Ненадейно я сепна шум от нечии стъпки зад гърба й.

До нея застана Рийд, а сините му очи се взираха в нея така настойчиво, сякаш искаха да докоснат душата й.

— Защо плачеш?

Тя избегна погледа му.

— Не плача.

Рийд избърса влажната пътечка по лицето й.

Как би могла да му обясни какво изпитва? Как би могла да му каже, че през тъмните часове на свирепата буря е открила една болезнена истина — че в неговите обятия е намерила онзи пристан, за който е мечтала цял живот, без дори да подозира? Как можеше да му обясни, че докато лежеше до него, притиснала тяло в неговото, за нея нямаше минало и бъдеще, а само настоящето и шеметните емоции, които той извикваше в душата и плътта й? Как да му заяви, че докато стои тук до него сега, а той я гледа така, сякаш на този свят няма нищо по-важно от тях двамата, й се иска този миг да трае вечно?

Как да му обясни всичко това и със следващия си дъх да му каже, че скоро ще трябва да се сбогуват?

— Частити, мила, моля те, не се измъчвай.

— О, Рийд, иска ми се…

В очите му проблеснаха противоречиви чувства, щом думите на Частити заглъхнаха. Рийд съумя да се овладее и прошепна бавно:

— Ти трябва да свършиш някои неща. Аз също. И двамата сме обречени да следваме пътищата си, които водят в различни посоки. — Рийд улови ръцете й в дланите си и продължи настойчиво: — Но тук и сега не е нужно да мислим за това. В момента това място е само наше. И днешният ден ни принадлежи. Има дълги часове до утре. Сега сме само двамата, Частити.

Рийд я притегли в обятията си и я притисна горещо към себе си. Частити почувства тръпката, преминала по силното му тяло, и вдигна очи към лицето му. Видя болката в погледа му и в гърлото й заседна тръпчив възел. Неговата мъка беше и нейна. Тя повдигна устни към неговите. Плъзна ръце в косата му и привлече главата му към себе си. Разтвори устни, за да вкуси целувката му, отдавайки му себе си и цялата си любов.

 

— Какво ли правят сега?

Търнър гръмко се изсмя. Слънцето вече залязваше. Бяха наклали огън и разпънали спалните си чували на място, където жаркото слънце и свежият бриз бяха изсушили влагата по земята. По всичко личеше, че нощта ще е топла и мека. Господи, нямаше какво повече да искат от живота!

Търнър отхапа грамаден къс от пастърмата и го сдъвка с доволна усмивка.

— Обзалагам се, че Морган вече е подивял. Сигурно цял ден е впрягал Симънс и Уолкър и е поглеждал през рамо дали не се връщаме.

— Сигурно, само че не виждам защо ти е толкова смешно. — Бартел се намръщи. — Не ми се мисли какво ни чака, като се върнем, ако Морган наистина е откачил.

— Страх ли те хваща, Бартел? — изсумтя насмешливо Търнър.

— Този път наистина ни вкара в голяма беля — отвърна му сприхаво Бартел. — Не знам как се оставих да ме въвлечеш в това! — Той погледна животните, които пасяха наблизо. Опасенията от последиците на постъпката им го разяждаха все по-силно с напредването на деня. Беше се оказало, че говедата чакат на хълма, точно както Търнър бе предрекъл. Двамата ги бяха подкарали при другите и после бяха прекарали най-мързеливия следобед в живота си. През повечето време Търнър бе унесен в дрямка, но той самият нямаше този късмет. Просто лежеше буден и мислеше.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът, Търнър? — обади се внезапно Бартел. — Мислиш се за по-умен от Морган, но не си.

— Изобщо няма да те слушам.

— Но ще е по-добре да ме чуеш! Имах доста време за размисъл, докато ти проспиваше следобеда. Трябва да съм бил луд, за да те оставя да ме въвлечеш във всичко това! По дяволите, ако не се смрачаваше, още сега щях да подкарам животните към лагера!

— Хубаво! Само че вече е тъмно и няма смисъл да го правиш. Знаеш го не по-зле от мен.

Бартел се озъби ядно.

— Отпусни се! Морган няма да ни стори нищо! Толкова бърза да се върне в Седалия, че не може да си позволи усложнения. — Търнър се усмихна. — Морган се нуждае от нас. А когато вече няма да има нужда от нас, аз отдавна вече ще съм си плюл на петите.

Бартел посегна към манерката си и отпи широка глътка. Водата беше топла и имаше вкус на застояло. Той я изплю. После погледна Търнър, който все още го гледаше вторачено.

— Какво ме зяпаш, Търнър?

— Няма смисъл да се тормозиш толкова. Утре се връщаме в лагера.

— При изгрев слънце.

— Господи, нищо подобно!

— Казах по изгрев слънце, по дяволите! — Лицето на Бартел гореше от гняв. — И ако ми създаваш проблеми, ще те накарам да съжаляваш!

Търнър замръзна.

— Това заплаха ли е?

— Тръгваме към лагера по изгрев слънце и точка. — Бартел внезапно стана и навлезе в храсталака, извън полезрението на Търнър.

* * *

Стаята тънеше в тишина. Бяха вечеряли в пълно мълчание. Масата също бе почистена в напрегната тишина. Тишината тежеше от лоши предчувствия и нито Уолкър, нито пък Симънс се осмеляваха да погледнат Морган в очите. Плашеше ги онова, което очакваха да видят.

Денят бе изминал много бавно, и през цялото време Морган безмилостно ги впрягаше да работят, но никой от тях не бе посмял да се оплаква, защото и той самият работеше наравно с тях също толкова неуморно, колкото и те. Напрежението бе започнало да се покачва към обяд. Уолкър даже не искаше да си спомня колко пъти му се беше случило да вдигне глава и да види Морган, вторачил поглед в хоризонта. И с всеки следващ път възелът в стомаха му се затягаше.

Уолкър изруга наум. Имаше чувството, че Морган е разбрал не по-зле от него, че е сгрешил, като изпрати точно Бартел и Търнър да търсят стадото. Усещаше също, че Морган подозира, също както и той самият, какво трябва да се е случило. Нямаше начин животните да са избягали толкова надалече, че да не могат да ги докарат преди залез слънце. Онези типове явно си мислеха, че ще дадат добър урок на Морган и в същото време ще отърват малко работа.

Уолкър погледна към Морган, който седеше съвсем неподвижно. Погледна крадешком и към мексиканката и видя, че тя е също толкова напрегната, колкото и той. Не му харесваше погледа в очите й и се запита дали Морган осъзнаваше, че тя е по-умна, отколкото я смяташе.

Уолкър се раздвижи нервно и подръпна щръкналия си мустак. Не можеше да се сдържа повече, затова се обърна към Морган:

— Какво си мислиш, че им се е случило?

Погледът на Морган хвърляше гневни мълнии. Младежкото му иначе лице се изкриви от такава злоба, че Уолкър неволно отстъпи крачка назад.

— Проклети копелета! — процеди Морган. — Знаеш не по-зле от мен защо не се връщат още.

Уолкър погледна крадешком към Симънс. След като обаче не срещна никаква подкрепа оттам, се насили да вдигне небрежно рамене.

— Сигурно са се натъкнали на някакъв проблем, който ги е задържал. Все пак сме на индианска територия.

— Индианците нямат навика да създават проблеми, и ти го знаеш!

— Е, все пак…

По лицето на Морган пробяга нервен тик.

— Утре ще докарат проклетите говеда, сякаш нищо не се е случило. Въобразяват си, че са ме надиграли, но този път съм им приготвил малка изненада.

По гръбнака на Уолкър пробяга ледена тръпка.

— Какво имаш предвид?

Тъмните очи на Морган срещнаха неговите. От погледа му лъхаше такъв хлад, че Уолкър неволно потръпна.

— Търнър ще получи един урок.

Уолкър едва преглътна през свитото си гърло.

— Нищо му няма на Търнър. Просто прекара твърде дълго време в лагера. Веднага щом се върне за няколко дни в цивилизацията и има възможност да изпусне малко пара, ще се оправи.

Морган не му отговори. Просто ненадейно се изправи и се насочи с тежки крачки към спалнята си. Уолкър забеляза, че мексиканката го проследи с поглед. А когато вратата се затръшна зад гърба му, погледът й остана прикован след него.

Уолкър погледна Симънс, а после отново мексиканката. Погледът в очите й го накара да пророни:

— Не се притеснявай за Морган. Просто е малко ядосан, това е. На сутринта пак ще е добре.

Кончита го погледна, без да трепне.

— Не си губи времето да ме съжаляваш. По-добре съжалявай Търнър! Той определено е в беда.

Кончита го удостои с последен презрителен поглед, преди да се отправи към вратата на спалнята. Поколеба се само за миг, преди да почука и вирна решително брадичка, щом отвътре я поканиха да влезе.

— Жени! — процеди приглушено Симънс.

Уолкър се обърна към него.

— Не давам пет пари за тая кучка. Знам само, че Търнър е загазил и че Бартел също може да си го отнесе. Затова когато онези двамата се върнат утре, ще гледам да стоя по-далече от тях, за да не отнеса и аз някой куршум.

— Морган откача все повече с всеки изминал ден.

Уолкър погледна припряно към вратата и процеди през зъби:

— Какво ти става бе, човек? Какво ще стане, ако Морган ни чуе? Ще ни убие и двамата!

Симънс срещна погледа му, без да мигне.

— Да… това вече го знам.

Симънс не беше много по приказките, но думите му бяха кратки и смущаващо ясни.

Те все още отекваха в ушите на Уолкър, когато се изправи. Налагаше се спешно да вземе някои важни решения.

Но утрото бе по-мъдро от вечерта.

 

Слънцето висеше в небето. Денят беше ясен и топъл.

Рийд се огледа внимателно, докато нагласяше свещеническата якичка на врата си, която разяждаше съвестта му все повече с всеки изминал ден. Но никога повече от сега не се бе чувствал така твърдо решен да следва курса, който е поел, или да носи неизменно бялата якичка, която щеше да е най-сигурната закрила за Частити през следващите дни.

Рийд отново разгледа мислено картата на Дженкинс. Ако не грешеше, трябваше да се натъкне на лагера на Морган по някое време този ден. Вече бе решил да огледа толкова бързо, колкото му е възможно.

Докато впрягаше конете, Рийд видя Частити, която се връщаше от потока. Сърцето му подскочи при вида й. Току-що изкъпана, кожата й изглеждаше почти прозрачна. Косите й бяха свободно прихванати на тила и блестяха ослепително на светлината на утринното слънце. Изглеждаше сериозна, потънала в някакви свои си мисли. А докато я гледаше, тя посегна към златния медальон на гърдите си и го стисна в дланта си.

… и в този момент Рийд си спомни…

Той преглътна с усилие. Яснотата на този спомен накара сърцето му да забие по-учестено. Беше преди година. Той бе тръгнал по следите на един крадец на добитък в Тексас, който нападаше ранчота на юг. Именно тогава бе минал покрай лагера на търговци на добитък. Бе попитал за шефа и го упътиха да върви напред. Вече бе разбрал, каквото му трябваше, и се готвеше да си върви, когато към него препусна шефът. За негово изумление се оказа, че е жена. Размениха само няколко думи. Тя бе нахлупила шапката си ниско над челото, но отдалече се виждаше, че е висока и стройна. На пръв поглед беше трудно да се различи, че е жена, ако не беше дългата, руса коса, която се развяваше подире й… и златният, сърцевиден медальон, който проблясваше от разтвореното й деколте. Рийд помнеше, че през цялото време лицето й оставаше в сянка. Не бе успял да я огледа добре, но си спомняше гордата й осанка на седлото, докато надзираваше мъжете, които отделяха годния добитък от негодния. Беше свъсила вежди, и докато той я наблюдаваше, жената посегна и стисна златния медальон в дланта си. Все още го държеше, когато Рийд обърна коня си и си тръгна.

Рийд преглътна с усилие. Частити се оказваше права. Беше почувствала, че сестра й е наблизо. Но същото се отнасяше и за Морган.

Рийд вторачи поглед в Частити. Трябваше ли да й каже? Толкова много неща зависеха от следващите няколко дни.

Внезапно той осъзна колко абсурдна е тази мисъл. Още няколко лъжи…

Частити се приближаваше към него и лицето й се озари от усмивка. Сега малкото часове, преди да й разкрие истинската си същност, му се струваха още по-безценни.

Изведнъж пред очите му изникна неподвижния, размазан от копита силует на Джени и гърлото му се сви от болка. Частити бе преследвана от спомени. Време беше да ги остави да почиват.

Но той също живееше със своите болезнени спомени.

Рийд откъсна поглед от Частити и пристегна здраво хомота на коня. Имаше нужда от време, за да се овладее. Най-после намери сили да погледне отново Частити и си наложи да се усмихне.

— Готова ли си да тръгваме?

Той пристъпи към нея и, внезапно почувствал сладкия й аромат, не се сдържа да не плъзне ръка около талията й. Тя се притисна доверчиво към него и възелът в гърлото му още по-осезателно напомни за себе си.

Златният медальон на гърдите й проблясваше ослепително, сякаш се надсмиваше над фалшивата му усмивка, докато докосваше устните й със своите и я повдигаше към седалката на капрата.

 

Наоколо се долавяше натрапчивата миризма на кръв.

Вече на седлото, Бартел огледа смръщено стадото пред себе си. Пет говеда — не, шест — лежаха на земята, разкъсани и окървавени. Още няколко други едва се държаха на краката си и кървяха обилно. Такава сцена бе заварил, когато се събуди и отиде да види стадото, което след броени минути би трябвало да подкарат обратно към лагера.

Стъписан, Бартел бе препуснал обратно, за да опише видяното на Търнър. Вбеси се, че спътникът му още спи, и безцеремонно го повлече да види резултата от нощните атаки на хищниците. Търнър обаче още гледаше като отнесен, видимо замаян от съня.

Въпреки пронизващия утринен бриз, изпод шапката му потекоха едри струйки пот. Бартел се обърна към Търнър и отдавна небръснатото му лице се сгърчи в ядна гримаса:

— Ти си виновен! — извика той. — Аз исках още вчера да откараме проклетите говеда обратно в лагера! А виж сега какво се случи!

— Я се съвземи! Това да не е краят на света, а? Е, загубихме няколко говеда. Какво толкова е станало?

— Не са само говедата… — Бартел отново хвърли поглед към окървавените животни. Не можеше да повярва, че е могъл да проспи атаката на хищниците. Той си пое дълбоко дъх. — Кой знае колко време ще ни отнеме да съберем отново стадото. Морган ще ни убие.

— Знаеш ли какво, Бартел? Гади ми се от тебе!

— Нима? — озъби се Бартел. Търнър го биваше по приказките, но изправеше ли се пред Морган, надменността му мигом се стопяваше. Писнало му беше да прикрива мързела на Търнър и не можеше да си прости, задето се бе оказал такъв глупак, че да му позволи да го въвлече в ситуация, която се влошаваше с всяка изминала минута. Бартел погледна спътника си в очите и изрече с леден глас: — Слушай сега какво ще ти кажа. Веднага ще заобиколим стадото, ще го съберем и ще го откараме при Морган. В противен случай аз сам ще се върна в лагера. А направя ли го, няма начин да живееш достатъчно, за да си вземеш дела, когато Морган продаде добитъка.

— Трябва ли да ти припомня нещо, Бартел? Ти сам се съгласи да участваш в тази игра на криеница. Никой не те е насилвал.

— Размърдай се, Търнър, или кълна се…

— Добре, по дяволите! — Търнър дръпна отсечено юздите. — Тръгваме, но да не си казал и думичка повече, предупреждавам те! Достатъчно те търпях вече!

Търнър пришпори коня си в галоп и остави Бартел да диша праха от копитата му. Ухили се доволно, щом дочу тропота на конски копита зад гърба си. Проклето малодушно копеле! Достатъчно беше Морган да намигне, за да се подмокри в гащичките. Е, скоро щеше да му покаже какво означава истински мъж. Веднага щом се върнеха в лагера, щеше да постави Морган на мястото му. А после щеше…

Внезапно Търнър дръпна поводите на коня и го закова на място. В далечината, право към тях се носеше впрегнат фургон и вдигаше прашна диря след себе си. Търнър се обърна към Бартел, който едва сега го бе застигнал.

— Защо спря, Търнър? И слепец би могъл да забележи, че стадото е тръгнало на север.

Търнър изсумтя пренебрежително.

— И слепец би могъл да види, че това е пътнически фургон. Чудя се само какво ще прави пътническа кола по индианските земи.

— Не знам и хич не ме е грижа.

— А би трябвало. По тези земи няма бели заселници.

— Откъде знаеш, че са бели заселници? А дори и да са, сигурно просто минават оттук.

— Може, но ние пък можем да кажем на Морган. А като ни попита кой е бил в колата, ще му кажем, че сигурно са били нови заселници… или пък не са.

Бартел се вгледа напрегнато в приближаващата кола.

— Кой ли може да е?

— Ще ги изчакаме да приближат и ще видим.

— Нямаме време!

— Ти може и да нямаш, но аз отивам да видя!

С тези думи Търнър решително пришпори коня си напред. И както бе виждал Морган да прави в такива случаи, нагласи любезна усмивка на устата си. Не пропусна също да си отбележи наум, че на индианска територия законите не важат и че на този фургон би могло да има нещо ценно. Малко пари в повече никога не бяха излишни…

С такива мисли наум, Търнър наближи фургона с доволна усмивка.

 

— Някой идва по пътя към нас.

Частити напрегна очите си, за да различи приближаващите ездачи. Виждаше един кон… или не, два. Тя погледна припряно към Рийд и замръзна, като го видя да посяга под седалката и да вади оттам револвер. Той го постави на седалката до себе си, така че да не се вижда отвън, а зачака с напрегнато изражение.

— Само предпазна мярка — обясни й шепнешком.

Рийд спря конете, щом мъжете стигнаха до тях. Частити го гледаше мълчешком, докато ги поздравяваше с неистинска усмивка.

— Добър ден, господа. Не очаквахме да срещнем някого по тези места.

Частити видя как по-едрият от двамата мъже премигна объркано, щом я видя. Цялата настръхна, докато мъжът я изучаваше напрегнато. След миг по устните му се разля широка усмивка.

— И ние не очаквахме да срещнем някой. — Той замълча за миг и се вторачи в Рийд с нескрито любопитство. — Каква работа ви води по индианските земи?

Усмивката на Рийд стана напрегната.

— На път сме към християнската мисия. Трябва да сменим отец Стайлс. Отдавна вече ни очакват.

— Индианската мисия? — намеси се по-дребният от двамата мъже, а погледът му отскачаше от Частити към Рийд и обратно. — Да, чух нещо за това. Даже и индианците вече си мислеха, че никога няма да им пратят нов свещеник. Явно са сгрешили.

— Откъде сте? — избоботи по-едрият. — От Канзас Сити?

— Не.

— Тогава сигурно идвате от Сейнт Луис?

Рийд не му отговори веднага.

— Точно така.

— Значи сте пътували с влака… през Седалия и Бакстър Спрингс?

— Явно познавате добре маршрута.

— Седалия е хубав град. Отбихте ли се там?

— За няколко дни.

Частити се притисна инстинктивно към Рийд, докато едрият мъж продължаваше да я изучава напрегнато. Усети как Рийд се скова в отговор, докато отвръщаше:

— Аз съм Рийд Фарел. — Тя не пропусна да забележи, че Рийд не я представи. — Радвам се да се запозная с вас, мистър…?

— Аз съм Търнър — Едрият мъж кимна към по-дребния до себе си: — А той се казва Бартел. Пропуснали сте отбивката, знаете ли? — добави той. — Мисията е на север оттук.

— Така ли? — Рийд свъси вежди. — Явно съм се объркал. — Частити мислено си отбеляза, че думите на Рийд не й звучат съвсем искрено, а той добави: — Дали не бихте могли да ме упътите?

— Не е трудно. Само следвайте пътя и отбийте на следващия завой, като стигнете разклона. Трябва да пристигнете утре по някое време.

Рийд кимна и подхвърли небрежно:

— Вие няма ли да се присъедините към нас?

— Не — отвърна мъжът на име Бартел. — Водим цяло стадо с животни.

Рийд изглеждаше изненадан.

— Нима индианците нямат нищо против да отглеждате добитък на тяхна територия?

Отговори му мъжът на име Търнър:

— Индианците са дяволски добри съседи, ако знаеш как да се оправяш с тях. А нашият шеф определено знае.

— Шефът ви?

— Аха — Търнър внезапно обърна коня си и препусна напред, а последните му думи едва стигнаха до тях. — Продължавайте напред и ще стигнете до разклона, за който ви говорех.

— Благодаря ви, господа.

— Радвам се, че се запознахме, отче… мадам.

Озадачена от бързината, с която мъжете изчезнаха от погледа им, Частити се обърна смръщено към Рийд. Видя решителната извивка на челюстта му и кой знае защо, кожата й настръхна.

— Тези хора… — подхвана несигурно тя.

— Не се притеснявай от тях. С мен си в безопасност. — Рийд рязко дръпна юздите и конете се понесоха напред. — Скоро ще бъдем в мисията.

Мрачната решимост в гласа му обаче не убягна от вниманието й.

 

Веднага щом се отдалечиха на сигурно разстояние от фургона, Търнър спря коня си и се ухили доволно на Бартел.

— О, радвам се, че ви срещнахме… мадам. — Той гръмко се изсмя.

Бартел премигна объркано насреща му.

— Наистина ли мислиш, че е тя?

— Коя друга би могла да е? — Усмивката на Търнър се стопи. — Нали Уолкър ни я описа. Колко жени си мислиш, че има с такава огненочервена коса и млечнобяла кожа? И колко от тях приличат на църковни хористки и са минали през Седалия преди няколко дни?

— Но Уолкър не спомена, че имала съпруг.

— Сигурно не е знаел. Но Морган обичайно не се притеснява от съпрузи, когато си науми да свали някоя жена.

— Аха, ама колко от мъжете приличат на тоя приятел, Фарел?

— Фарел е свещеник, за бога! Няма значение колко е едър и силен! Той изобщо не може да се мери с Морган!

— Не знам… Стори ми се, че има нещо в него… Видя ли очите му? Господи, никога не съм виждал свещеник с такъв леден поглед.

Търнър се изхили пренебрежително.

— Щом се притесняваш от очите му, кажи го на Морган, като се изправиш пред него, защото аз веднага тръгвам към лагера.

— Ами стадото?

— Да вървят по дяволите проклетите говеда! Морган толкова ще се зарадва, като му кажем на какво сме се натъкнали, че мигом ще забрави за тях. И даже ще ни бъде благодарен, че заради нас не я е изпуснал. Не, ти ако искаш върви да търсиш говедата, но аз няма да изпусна тая възможност. Връщам се в лагера.

Търнър пришпори бясно коня си напред и остави слисания Бартел в прашната диря зад гърба си.

 

Нещо не беше наред.

Рийд оглеждаше напрегнато спокойния наглед пейзаж. Двамата ездачи отдавна бяха излезли от полезрението му, но това никак не го успокояваше. Изражението на лицата им го караше да стои нащрек. Описанията на хора от бандата на Морган, които бе чувал, бяха толкова смътни, че можеха да паснат за който и да било мъж, включително и на тези двамата. От разлепените по улиците постери познаваше единствено лицето на самия Морган, но хладните тръпки по гръбнака му досега не го бяха подвеждали.

Още повече го тревожеше начинът, по който гледаха Частити. Задаваха твърде много въпроси, а те самите отговаряха мъгляво, щом ги попиташе нещо.

Той погледна крадешком към Частити. Стори му се напрегната и скована. Дори и тя, с нейната неопитна и наивна натура, бе почувствала дебнещата ги опасност.

Рийд изруга наум. Помнеше с какви безумни доводи бе взел решение да я поведе със себе си в тази опасна и непредвидима игра. В индианската мисия очакваха да пристигнат свещеник и неговата съпруга — и той бе решил да им даде именно свещеник и съпругата му. Частити щеше да му служи за прикритие, докато свърши онова, за което в действителност бе дошъл. Дълго време си беше втълпявал, че затова я е взел със себе си, а истината беше, че просто нямаше сили да я остави да си отиде.

Стомахът му се сви на възел. Вече бе загубил заради Морган или някой като него една жена, която обичаше с цялото си сърце. Нямаше да позволи това да се повтори. Трябваше час по-скоро да откара Частити в мисията. Там поне щеше да е в безопасност.

Рийд напрегна съзнанието си, за да си припомни разгърнатата карта, която Дженкинс му беше дал. Ако си спомняше добре, разклонът трябваше да е на няколко часа път оттук.

Той дръпна решително юздите и конете се понесоха бодро напред. Колелата затракаха по-учестено и фургонът заподскача по прашния път.

* * *

— Идват.

Морган вдигна поглед веднага, щом чу напрегнатия глас на Уолкър. Изправи се бавно, а ръката му импулсивно се присви около нажеженото желязо, което току-що бе извадил от огъня. Той изруга приглушено и вдигна ръка да избърше потта от челото си, без нито за миг да откъсва поглед от двамата ездачи, които се приближаваха към лагера.

— Къде ли е стадото? Какво ли се е случило?

Не знам и хич не ме е грижа — отвърна Морган през зъби. — Казах им да не се връщат без добитъка. Предупредих ги.

Той захвърли желязото обратно в огъня и посегна към кобура си. След миг в ръката му лъсна черното дуло на револвера.

— Нещо трябва да се е случило, Морган. По дяволите, не вярвам да са чак такива глупаци, че да се върнат без стадото, ако нещо не им е попречило.

— Уолкър е прав — намеси се неохотно Симънс. — Търнър е противно копеле, но не е глупак. Трябва да знае, че думите ти не бяха празна заплаха, когато тръгнаха.

Двамата ездачи приближаваха и Морган свали предпазителя на револвера си. Не го интересуваше каква е причината да се върнат с празни ръце.

Морган се изправи заплашително и Търнър и Бартел спряха конете си на няколко ядра разстояние. Той ги гледаше вторачено, докато слизаха от конете си, и за миг му мина през ума, че трябва да са много глупави, щом не подозират какво ги очаква. Уолкър и Симънс отстъпиха предпазливо назад, щом шефът им заговори.

— Нали ви казах да не се връщате без стадото.

— Имахме проблеми. — Бартел видимо се потеше обилно, въпреки хладния бриз. — Когато ги намерихме, беше твърде късно, за да се върнем в лагера. А после, на другата сутрин, видяхме, че стадото е било нападнато от хищници през нощта. По земята се търкаляха мъртви и окървавени животни.

— Добра работа сте свършили — процеди през зъби Морган, изправи застрашително снага и отстъпи крачка назад. — А добрата работа иска добра отплата.

— Почакай малко, Морган — Намеси се и Търнър, а погледът му светкавично се стрелна към револвера в ръката на шефа му. — Не бързай да си правиш заключения. Нямаше да се върнем без онова, което е останало от стадото, ако не се беше случило нещо, което решихме, че ще искаш да чуеш веднага. — Без да откъсва поглед от лъскавия револвер в ръката на Морган, Търнър продължи, заеквайки: — Натъкнахме се на хора, докато търсехме добитъка. Веднага тръгнахме насам, защото си помислихме, че ще искаш да го знаеш.

Тъмните очи на Морган бяха студени като смъртта.

— Изплюй камъчето, глупако! Какво се опитваш да ми кажеш?

— Срещнахме пътнически фургон. С него пътуват свещеник и жена му. Пропуснали са отбивката за индианската мисия.

— Пет пари не давам за никой свещеник и неговата…

— Жена му е млада и доста хубава. Има червени коси и кожа, гладка и бяла като мляко. Споменаха, че прекарали няколко дни в Седалия на път към…

Морган внезапно се вцепени, а сърцето му заби толкова учестено, че го чуваше да отеква в ушите си. Той изгледа свирепо Търнър.

— Как изглеждаше тя? Беше ли висока, със зеленикави очи?

— Не видяхме колко е висока, защото през цялото време седеше, но не бих казал, че е дребничка. — Търнър смръщи вежди. — И съжалявам, но не помня какви бяха очите й.

— Аз обаче видях очите на съпруга й — вметна свъсено Бартел. — Носеше якичка на свещеник и каза всичко, както си му е редът, но никога не съм виждал свещеник като него. Очите му направо те пронизват. И никога не съм виждал такъв едър свещеник. Сякаш целият е само мускули.

Морган почти не го чуваше.

— Тя каза ли ви името си?

— Не каза нищо. Съпругът й говореше през цялото време.

— И какво друго ви каза той?

— Спомена, че идвали в индианската мисия, за да смени отец Стайлс, който почина преди известно време. Казах им, че са пропуснали отбивката и че сега трябва да продължат направо до разклона и да свърнат на север. А после тръгнахме право насам. Сигурен бях, че ще искаш да знаеш.

Морган си пое дълбоко дъх. Сигурно беше тя. Той се вторачи в Търнър и забеляза, че мъжът насреща му се облива в пот. Прав беше да се поти.

— Току-що си спечели живота, Търнър. Знаеш го, нали?

Търнър не му отговори.

— Правилно сте постъпили, като се върнахте право в лагера, но сега искам много внимателно да слушаш онова, което ще ти кажа, защото не смятам да го повтарям повече. Тук аз съм шефът. Аз давам заповедите, а вие ги изпълнявате. Опитате ли се да ми противоречите, ще трябва или да напуснете, или аз ще ви изхвърля. Ясен ли съм?

Търнър закима припряно. Морган се обърна към Бартел.

— Ти също имаш избор, Бартел. Съветвам те следващия път, когато Търнър се опита да те въвлече в нещо подобно, да размислиш два пъти, преди да се навиеш. Иначе може да съжаляваш.

Последваха мигове на напрегната тишина. После Морган се обърна към прихлупената постройка и извика през рамо:

— Отивам да се измия и преоблека и веднага тръгваме. Пригответе конете си.

Кончита го посрещна още на прага. Морган свъси вежди. Почти беше забравил, че тя съществува.

— Нещо не е наред ли, Морган?

Морган посегна към каната и си наля вода за миене в легена до вратата. После съблече ризата си и я захвърли на пода.

— Донеси ми чиста риза.

Кончита се втурна да изпълнява нареждането му, а той захвърли прашната си шапка на стола край масата. Натърка старателно лицето и тялото си със сапун, после го отми и се подсуши с чиста кърпа. Среса внимателно тъмната си коса и посегна към ризата, която Кончита му донесе.

— Къде ще ходиш, Морган?

Той продължи да закопчава ризата си, без дори да трепне.

— Какво те кара да си мислиш, че имаш право да ме питаш?

Устните на Кончита потрепнаха.

— Е, време е да проумееш, че нямаш право да задаваш въпроси. Всъщност, нямаш каквито и да било права.

Кончита вирна брадичка.

— Побързай да сготвиш нещо вкусно, защото скоро ще се върнем.

Тя не му отговори.

— Чу ли ме, Кончита?

— Чух те, Морган.

Морган приглади старателно косата си, нахлупи шапката на главата си и излезе, без да й каже и дума повече.

 

Задавена от болка, Кончита проследи с поглед Морган, докато вървеше към хамбара и изчезваше зад дървената врата. Тя застана наблизо до мъжете, които си приказваха приглушено.

— Ще ти кажа само едно нещо… — Обърна се Уолкър към Търнър. — Надявам се да си бил прав. По-добре ще е това наистина да се окаже жената, която Морган очаква да види. Иначе сигурно ще те накара горчиво да съжаляваш.

— Не ме е страх от Морган! — изръмжа Търнър. — Сигурно дори е по-добре да не е тя. Така поне ще се разберем веднъж завинаги.

— Да, и накрая ти ще лежиш проснат на земята с лице към небето, а очите ти ще са слепи завинаги.

— Не съм толкова сигурен!

— Дори и да не е тя, вината няма да е наша — намеси се неуверено Бартел. — Ние само се сетихме за онова, което ни разправяхте двамата със Симънс — за хубава жена с червена коса. Онова във фургона може и да не е тя. Но кой знае, Морган пък може и да я хареса повече от другата.

— По-добре не разчитай на това. Той…

— Мълчи! Ето го, идва.

Кончита проследи погледите им към хамбара и видя Морган, който извеждаше коня си. Без да казва каквото и да било, той се метна на седлото и препусна. Другите побързаха да го последват.

Кончита остана загледана след тях, докато се изгубиха от погледа й. Тя се запъти бавно към кухнята, а в мислите й настойчиво се повтаряше тъжен напев.

Мъртви мечти.

Горчиви сълзи.

И реки от кръв.