Каси Едуардс
Рози след дъжд (32)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ВТОРА

Две години по-късно

Щата Вашингтон, Сиатъл

В навечерието на Коледа

Тейла седеше до Ян, увита с одеяло от кожа, в шейна, теглена от белгийски коне. Шейната гладко се плъзгаше покрай отрупани със сняг дървета и въпреки че снеговалежът беше спрял, във въздуха проблясваха снежинки, които бавно и тихо падаха на земята. Тейла беше като омагьосана от великолепната гледка.

— Какво мислиш за Америка? — попита я майката на Ян.

Тейла я погледна. Дона седеше срещу тях с двегодишния си внук, сгушен в скута й. Те също бяха увити в одеяло. Новият съпруг на Дона, Брайън, седеше от другата й страна. Изглеждаше толкова красив и внушителен с цилиндъра и с коженото си палто! Една диамантена брошка блестеше на яката му.

— Много е красиво — отвърна Тейла, но внезапно се стегна и изпъна гръб, когато шейната започна да се изкачва по една стръмна улица. Дори потърси ръката на Ян за подкрепа. — Но цяла Америка ли е така неравна и стръмна?

— Не, не е — отвърна Дона и се засмя.

Когато шейната отново тръгна по равна улица, Тейла въздъхна.

— Е, наистина не е толкова зле, че някои от улиците са стръмни — каза тя. — Пред месеците, прекарани в океана, всичко останало е по-добро. — Погледна Ян и се засмя. — Може би няма да се върна в Австралия вече. По-добре да остана тук, в Америка, на твърда земя.

— А аз мисля, че мога да намеря хубава къща за вас — каза Брайън.

Дона потупа леко ръката му, за да го прекъсне:

— Скъпи, Тейла се шегуваше. Тя обича къщата си в Австралия.

— Да, така е — ката Тейла, като плъзна ръката си по крака на Ян под одеялото. — Това е нашият дом и много ми липсва.

Ян й се усмихна:

— За миг си помислих, че вече съм те изгубил тук, в Америка.

— Никога — прошепна Тейла.

— Но може да оставите Чарлз Едуард при баба му — каза Дона, като се обърна към внука си, чието лице едва се виждаше от нахлупената на главата му червена шапка. Малката му ръчичка погали бузата й. — Би ли искал да останеш при баба, Чарлз Едуард? — попита го тя, като го гледаше с любов. — Искаш ли?

Чарлз Едуард кимна и я погледна с тъмните си големи очи.

Дона се засмя и го прегърна. Притисна го силно към себе си.

— Да, сигурна съм, че би искал — прошепна тя. — Но още след първата нощ, прекарана далеч от мама и татко, бързо ще промениш решението си.

— Е, вече пристигнахме — каза Брайън, когато конярят зави с шейната към къща, построена на един хълм с изглед към езеро. — Живеем тук само от месец.

Дона погледна мъжа си с гордост.

— Да, Брайън мисли, че тази къща е най-добра за нас, докато намери някоя друга, която ще отговаря още повече на неговите изисквания — каза тя. — Но мисля, че по-добре ще е да съм надалеч, когато се местим следващия път, вместо отново да опаковам и разопаковам порцелановите си сервизи.

— Защо? Къщата е много красива — въздъхна Тейла, когато шейната спря. Поляната пред къщата бе покрита с преспи, а клоните на боровите и кедровите дървета бяха натежали от сняг. — Прилича на къща в английски стил. — Тейла се наведе и издаде тих звук на учудване, когато откри нещо червено, което се подаваше между гънките на снега. — Боже! — възкликна тя. — Това рози ли са? И цъфтят сега?

— В Сиатъл розите цъфтят през цялата година — каза Ян и слезе от шейната. После прихвана Тейла през кръста и й помогна да слезе. След това пое и Чарлз Едуард. — Климатът е много хубав, мек, затова много хора се изкушават да се заселят тук. Чудесен е за тези, които не обичат големите жеги или студове. А такъв сняг тук е голяма рядкост.

Прегърна Тейла и като последваха Дона и Брайън, влязоха в преддверието. Обстановката, която се разкри пред Тейла, накара дъха й да секне. Тя свали бялата си кожена шапка и наметалото от раменете си. Беше облечена в червена кадифена рокля, която прилепваше по тялото. Огледа се възторжено.

— Каква красива къща! — възкликна тя. Чарлз Едуард, на когото бяха свалили шапката, палтото и ръкавиците, отиде при нея и я хвана за ръката. Погледът му проследи погледа на майка му. — Чарлз Едуард, не е ли всичко това много, много красиво?

Къщата беше тиха и тъмна, само запалените свещи хвърляха мека светлина от стените. Естествената зеленина отвън сякаш беше пренесена вътре. Картините и стълбището бяха украсени с гирлянди. По вратите и стените висяха венци от елхово и лаврово дърво. А приятната миризма от шишарки се носеше от кошници и панери, които бяха пръснати навсякъде из къщата.

Дона застана до Ян и Тейла и ги прегърна.

— Обикновено хората тук не украсяват къщите си така, както аз, защото се страхуват, че украсата по стените за Коледа е банална — обясни тя. — Но аз мисля, че зеленината придава на дома празничен дух. Харесва ми уханието, с което се изпълва къщата. — Тя отиде до Чарлз Едуард и го хвана за ръката. — Ела! — обърна се тя към него и се усмихна. — Ела в трапезарията! Имам нещо специално за своя внук.

Тейла и Ян ги последваха. Очите й се разшириха от удивление, когато видя нещо толкова чудесно, че не вярваше в неговата реалност.

— О, Чарлз Едуард, виждаш ли това? — попита Тейла сина си, като приклекна до него и хвана ръката му. — Скъпи, виждаш ли? Мисля, че току-що влязохме в приказна страна, не мислиш ли?

Едно елхово дърво стоеше в далечния край на стаята, до прозорец, който гледаше към езерото, а по клоните му бяха закачени скъпоценни неща. Сред много свещи висяха изрезки от хартия, бисквити и мънички играчки. Имаше и златисти орнаменти, нанизи от пуканки и червени боровинки. На върха на дървото беше закрепен чудесен ангел.

— Много е красиво, мамо — каза Ян, като пристъпи към Дона и я целуна. — Благодаря, че си се приготвила специално. И най-вече заради Тейла. Съмнявам се, че в детството си е имала такава красива елха като тази.

— Това е само малка част от изненадата, която съм приготвила за Тейла — прошепна Дона, а очите й заблестяха. — Не забеляза ли, че Брайън не е тук? Той отиде за останалата част от изненадата. Тя ще пристигне всеки момент.

— Тя? — попита Ян и повдигна вежди. — Мамо, какво искаш да кажеш? Какво си намислила?

Чу се чукане по входната врата и въпросите на Ян останаха без отговор. Засега. Той погледна любопитно майка си. Тейла се стресна и излезе от унеса си, когато чу, че някой почука на вратата.

Като остави Чарлз Едуард да се любува сам на елхата, тя отиде при Ян и го хвана за ръката.

— Изглежда, че имате посетител, Дона — обърна се тя към майката на Ян. — По-добре ще е да се оттеглим а стаите си и да ви оставим насаме.

Дона повдигна полите на синята си коприна рокля и тръгна към вратата.

— За бога, не — каза тя. — Най-вероятно е съсед. Както изглежда, всички тук си разменят храна за Коледа. Този обичай е много популярен в Сиатъл. Тук пекат хлябове, кексове, сладкиши и ги носят като подаръци. Може би сега ми носят някой сладкиш, който ще опитам заедно с вас. — После се спря и се обърна с лице към Тейла. Протегна ръка към нея. — Ела, скъпа! — подкани я тя. — Ела до вратата с мен!

— О, но аз сигурно ще попреча! — отвърна Тейла и скръсти ръцете си отпред. — Моля ви, отидете и поздравете съседа си без мен. — После се помъчи да оправи косите си. Засмя се. — Сигурно изглеждам ужасно. Не съм си оправяла косите, откакто си свалих шапката.

Дона отиде до нея и взе ръката й.

— Настоявам! — каза тя и погледна към Ян. — Синко, доведи Чарлз Едуард!

Ян повдигна детето си и като се смееше, го постави на раменете си.

— Ела, Чарлз Едуард, хайде да видим каква изненада ни е приготвила моята майка.

Чукането по вратата стана още по-настойчиво. Дона забърза към нея, като помъкна след себе си и Тейла, но още преди да я отвори, очите й се напълниха със сълзи, когато погледна към снаха си. После широко отвори вратата.

Тейла почти не вярваше на това което видя. Някой, който й беше много скъп, стоеше до Брайън.

Виада! Три години по-късно, но със същото бебешко личице и със същата сладка усмивка!

Виада също беше изненадана. И двете извикаха силно и възторжено и се хвърлиха една към друга. Разплакаха се.

Ян погледна въпросително Дона.

— Виада — промълви Дона, като бършеше сълзите си. — Сестрата на Тейла.

— Но как, за бога, успя да уредиш това, мамо? — попита Ян, а сърцето му беше сгрято от щастието, което изпитваше съпругата му в този миг. Тя беше преминала през ада, за да се бори за благополучието на сестра си. И ето я, Виада — здрава и в безопасност и красива като картинка, защото много приличаше на Тейла.

Брайън прегърна Дона и тя се облегна на него.

— Моят мил съпруг е не само преуспяващ бизнесмен, но доказа, че може да бъде и добър детектив — каза тя с гордост. — Той пътува до Сан Франциско и откри Виада. Говори с нейните осиновители да й позволят да дойде тук и да се срещне със сестра си. Купи им билетите до Сиатъл.

Ян погледна зад Тейла и Виада и видя мъж и жена на средна възраст, които слизаха от шейната, спряна близо до къщата.

— И така, всички заедно ще празнуваме Коледа, синко — каза Дона през сълзи на щастие.

Тейла взе ръката на Виада и се обърна към Ян, сияеща от радост.

 

Тейла се събуди от някакъв звук, а слънчевите лъчи вече огряваха стаята й. Тя протегна ръка към Ян, но откри, че той вече се е събудил и явно е излязъл от стаята.

Беше все още преизпълнена с преживените радостни емоции от предния ден, когато се срещна със сестра си. Стана, тръгна боса към прозореца. Разтри очи, като се опитваше да повярва на това, което видя. Снегът се беше разтопил — нямаше и следа от него!

После си спомни, че през нощта беше чула, да вали. Дъждът беше стопил снега.

— Честита Коледа, любов моя!

Гласът на Ян я накара да се обърне. Затича се към него и протегна ръце да се хвърли в обятията му, но видя, че той държи нещо зад гърба си.

— Донесъл си ми подарък? — попита тя с блестящи очи.

— Да — отвърна весело Ян.

— Дай да видя — каза закачливо Тейла и се пресегна към него.

Ян извади прекрасен букет от чудесни червени рози иззад гърба си. По тях като сълзи блестяха малки дъждовни капчици.

Тейла взе букета и го поднесе към лицето си, за да вдъхне сладкия аромат.

— Благодаря ти, скъпи — въздъхна тя. После го погледна. — Толкова са красиви!

— Да, красиви са — отвърна Ян и я прегърна. — Но не са по-красиви от теб.

— О, Ян! — каза Тейла, като едва се сдържаше да не заплаче от щастие. — Всичко вече е наред! Наистина всичко!

Ян взе розите от Тейла и ги остави на масата отстрани. Вдигна я и я понесе към леглото. После коленичи до нея.

— Рози след дъжд — прошепна той, като покри лицето й с целувки. — За мен те винаги ще бъдат символ на нашата любов — любов, в която вече няма никаква мъка.

Тейла потъна в прегръдката му и тя отново събуди в нея желанието…