Каси Едуардс
Рози след дъжд (22)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА

Тейла премигна и отвори очи. Шум от гласове някъде наблизо навън я разбуди. Пребледняла, тя бързо застана седнала, когато разбра, че Ян лежи до нея все още в безсъзнание, а на главата му имаше рана и засъхнала кръв. Тя бавно започна да осмисля обстановката. Къде се намираше, защо? Огледа се наоколо. Бяха я занесли в някаква сламена колиба, след като е припаднала. Коленичи до Ян и се надвеси над него с ридания и хълцане, като се радваше, че поне ги бяха затворили заедно. Тя нежно сложи главата му на скута си и го помилва.

— Ян — прошепна тя. — О, Ян! Моля те, оправи се, бъди добре. Ян, събуди се! — Усетила някаква надежда, когато Ян изпъшка и облиза устни, тя каза, като леко разклати раменете му: — Можеш ли да ме чуеш? Довели са ни в лагера на разбойниците на Пол.

Изведнъж й призля, като си припомни какво я беше накарало да припадне. Извърна очи от Ян и прехапа устни. Майка му! Майка му беше завързана отвън. Повече от ясно бе, че са я изнасилили или измъчвали — или щяха да направят това, преди да я освободят.

Тейла погледна отново Ян. Щеше ли той да понесе всичко това, когато се събудеше? Колко ли безпомощен щеше да се почувства? Би обвинил себе си за всичко.

Тя долови гласа на Пол Хатуей измежду многото други, които се смееха и говореха отвън. Опита се да чуе нещо повече през вратата, която представляваше само рамка с опъната овча кожа на нея. Непоносима омраза я изпълни, докато го слушаше. Когато Пол започна да отправя заплахи към аборигените, тя се зарадва, че Ян не ги беше чул. Отново щеше да се почувства безсилен и да обвини себе си за нещастието, грозящо приятелите му. Беше го чула да им обещава, че ще се погрижи за сигурността им.

Разбойниците слушаха водача си и подкрепяха думите му с одобрителни възгласи.

Пол надигна кана бира и я пресуши жадно, но част от нея се разля и потече надолу по бузите му и в ризата. Коленичи на земята до огъня, когато всички от бандата му се събраха наоколо, за да ядат и пият.

— Тъкмо си мислех — започна той и се огледа наоколо. Обърса бирата от лицето си с опакото на ръката си. — Изглежда, най-после нищо не може да ни спре да се отървем от онези чернокожи копелета.

Погледна назад през рамо към колибата, където Ян и Тейла бяха затворени, и се изхили самодоволно:

— Щом Ян Лейвъри няма да ни пречи, ще можем да спрем онези аборигени още преди да са взели и едно от проклетите яйца на лебедите. После погледна към майката на Ян и се усмихна криво.

— Като се върнем след победата, всеки, който иска да се позабавлява, ще може да го стори с оная там — каза той и се изхили. — Но първо трябва да се уверим, че синът й е в съзнание, за да гледа. — Погледна към колибата и изръмжа: — А после ще убием този кучи син.

— Ами жена ти? — попита един от мъжете с глас, от който личеше, че я иска. — Какво ще правиш с нея?

Пол го погледна усмихнат:

— Тя не ми е жена, глупак такъв! Не знаеш ли, аз мразя жените!

Очите на другия светнаха и той каза:

— Ами аз си мислех… — Той погледна към колибата, като се прокашля и се засмя гърлено. — Аз не мразя жените. Напротив, дори мога добре да се забавлявам с тях. С нея например мога и сега.

— Елате всички тук — каза Пол, изправи се и застана с лице към хората си. Хвърли празната кана настрана и застана със свити на хълбоците юмруци, като оглеждаше всеки от мъжете поотделно. — Искам да чуете какъв е планът ми. Ще нападнем аборигените, докато са на път към морето. Ще отървем Австралия завинаги и от последния дивак от племето на Хоуки — и добави, като се усмихна доволно: — Но ние не правим това за Австралия, а за себе си. Все едно, че ще отидем на лов за бизони. Ще избием аборигените, защото ще ни е приятно, нали? — Думите му бяха последвани от силни викове на одобрение. Юмруци се вдигаха победоносно във въздуха. Пол се изпъчи гордо и каза: — А сега стягайте конете и оръжията си. Аз трябва да свърша нещо, преди да тръгнем.

Той си проби път през навалицата и спря пред вратата на колибата, за да приглади с ръка косата си. Прокашля се нервно, после се наведе и влезе вътре.

Тейла присви очи с омраза и се стегна.

— Ти си истинско чудовище! — изсъска тя и придърпа по-плътно главата на Ям в скута си. — Кога най-сетне ще престанеш да убиваш?

— Нищо не може да ме спре — каза Пол самодоволно и със самочувствие. — Нито Ян, нито аборигените — нищо!

Тейла искаше смело да му каже, че хората на Ян са вече наблизо с намерение да развалят пъклените замисли на Пол, но реши да не му дава никаква възможност да предположи какво го очаква. Беше сигурно, че дори без Ян да ги води, хората му щяха да успеят да намерят и спрат Пол Хатуей и бандата му разбойници.

— Ако аз можех да те спра, щях да го направя — каза му Тейла, като вдигна поглед нагоре. — Бих се радвала безкрайно да те видя как се гърчиш, преди да те разстрелям. — Пол се изхили. Наведе се на коляно до Тейла и протегна ръка да докосне бузата й. Дръпна се леко изненадан и се стресна, когато тя отметна глава, за да не може да я достигне.

— Малката сприхава женичка — каза той. — Ако въобще някога си намеря друга, която да приеме начина ми на живот, тя ще прилича точно на теб. Винаги ще сме един до друг — дори и съучастници в престъпленията. Може и да се стигне дотам, че да заобичам някоя друга като теб… знам ли…

Някакъв изблик на болка се появи в очите му, когато той прекъсна изречението си по средата и отмести поглед от Тейла. Дори и да можеше да обича някоя друга жена, нямаше да е истински. Мъжествеността му бе унищожена с един внимателно премерен и жесток удар. А любовта му към хората може би е била изтръгната от него още в момента, в който се е появил на бял свят.

Пол извърна бавно глава и спря поглед върху Ян.

— Но сега имам да свърша много други неща — каза ниско. — Много трябва да показвам. — Той се изправи, отиде до вратата и отметна овчата кожа. Обърна се към Тейла през рамо, а погледът му блуждаеше, докато накрая от устата му се отрони: — Можех да те обичам. Може би дори още те обичам.

Объркана от думите му, Тейла продължи да гледа зяпнала към вратата, дори и след като Пол излезе. Изглежда, че по някакъв начин тя бе докоснала една непозната част от него, но все пак недостатъчна да окаже някакво съществено влияние върху неговия начин на живот. Той беше изпълнен със злоба. Никога и нищо не би могло да го промени.

— По дяволите! — измърмори Ян, когато започна да идва в съзнание. Ръката му посегна към туптящата от болка глава. Той изпъшка и отвори очи. — Какво се е случило? Къде съм?

Тейла се наведе над лицето му и се усмихна щастливо, разбрала, че той се чувства добре.

— Ян — каза тя, като го целуна нежно по челото. — О, скъпи, ти най-после си буден!

Той я изгледа с удивление и после се надигна на лакът и се озърна наоколо. Изведнъж го сряза болка, сякаш някой го изрита в стомаха, когато той си спомни къде беше и защо, а и кой друг освен него и Тейла беше заловен.

— Господи! — каза той, като скочи бързо на крака, но се олюля и му се зави свят. — Майка ми!

Тейла видя колко несигурно стои той на краката си и се изправи, за да го хване през кръста.

— Ян, ти не можеш да направиш нищо в момента — каза тя с треперещи устни. — Пол има много хора със себе си тук, в лагера. Сигурна съм, че ни пазят зорко. Дори и като замине да преследва аборигените, охраната ще е силна.

Ян я погледна с тревога.

— Какво имаш предвид, като казваш, че Пол ще преследва аборигените? — Той се дръпна малко от нея и я хвана здраво за раменете. — Кажи ми! Какво означава това? Какво е намислил онзи кучи син?

Тейла го погледна уморено и каза:

— Пол и неговите разбойници смятат да тръгнат след аборигените и да ги спрат по пътя им към морето. Смята да избие всички от племето на Хоуки още преди да стигнат до крайбрежието за Празника на лебедовите яйца.

Стиснал зъби, Ян закрачи нервно напред-назад.

— Знаех си. А точно сега съм тук и не мога да им помогна! — После погледна към овчата кожа на вратата, сякаш виждаше през нея, и каза тъжно: — А майка ми… Дори и нея не мога да спася.

С една голяма крачка той се озова до вратата и отметна кожата. Погледна навън и видя, че хората на Пол вече се качват на конете, а самият той беше най-отпред. Майка му все още беше вързана за кола, а дългата й златиста коса падаше на вълни по раменете и лицето й.

Изведнъж той забрави всякаква предпазливост, изскочи от колибата и започна да удря пазачите, които се завтекоха към него. Повечето от тях бяха повалени от съкрушителните му удари. В него се бе появила някаква скрита, неподозирана сила, предизвикана от едничкото му желание да спаси майка си.

Но това не беше достатъчно. Той скоро беше повален на земята, задържан здраво, а над него се надвеси един едър разбойник с гъста червеникава брада и златистокафяви очи. Ян си пое дълбоко въздух няколко пъти и после събра слюнка в устата си. Очите му блестяха от ярост и той се изплю в лицето на този, който го държеше.

Мъжът охлаби хватката си за момент, но това беше достатъчно за Ян, за да стовари юмрука си в лицето му. Докато онзи се осъзнае. Ян го блъсна настрана, скочи на крака, но се спря на момента, тъй като усети хладния допир на дулото на пушка в гърба си.

— Стига забавления за тази сутрин — каза Пол, като се изсмя зад Ян. — Може би, когато се върнем, след като убием приятеля ти Хоуки, ще ни покажеш това отново, а? Но сега се прибирай в колибата!

Свил ръце в юмруци, Ян гледаше майка си и сякаш бавно умираше, осъзнавайки безпомощността си.

— Хатуей, не знам как, но ще си платиш! — изръмжа задъхано Ян. — Ще си платиш, за всичко!

— Оу, уплашен съм до смърт! — отвърна подигравателно Пол, като застана пред него и се усмихна самоуверено. — Но, както ми се струва, синко, ти си този, който ще плаща, не аз.

— Ще видим — отвърна Ян през зъби. — Веднъж да разберат за безчинствата ти в Аделаида, ще ти се струпат доста проблеми на главата. Все ще се намери кой да те предаде на властите и да отмъкне солидна награда за теб.

Пол отметна глава назад и се разсмя високо, а после погледна надменно Ян.

— Ти май не си толкова умен, колкото те мислех. Вземи се върни в Америка и поучи още малко, а? Виж, Ян, ти, който се смяташ за толкова умен, би трябвало отдавна да си разбрал, че аз имам доста високопоставени приятели на всяко място. Те винаги биха се застъпили за мен и биха потвърдили, че аз съм един скромен, почиташ, Бога и уважаван човек. Плащам добре на тези мои приятели за мълчанието и сътрудничеството им и съответно мога преспокойно да се разхождам с хората си. Само ти ме притесняваше. Заради теб трябваше много да внимавам за гърба си. — Той кимна и нагласи очилата на носа си, а после се усмихна самодоволно: — Да, синко, при всичките ти знания и умения, аз те надхитрих там, където беше най-необходимо. Признавам, че са ме притеснявали твоите хитрости и номера в Шубраците. Сега обаче играта вече е приключила и аз съм я спечелил. — След това Пол му посочи колибата с пушката си. — Влизай вътре при Тейла — каза той гладко. После се усмихна а очите му се присвиха, когато погледна към Ян. — Трябва да ми благодариш. Дал съм ви самостоятелна колиба, така че вие двамата ще можете да прекарате времето в прегръдките си. Не можете да искате нищо повече, нали? Дали пък не съм твърде щедър?

Ян се препъна и политна към Тейла, когато един от мъжете го изблъска навътре. Тейла го подкрепи и двамата застанаха пред Пол, когато той влезе и ги изгледа.

— Тейла, преди малко казах неща, за които вече съжалявам — каза Пол ледено. — В действителност за мен ти си едно голямо разочарование. Ти не си нищо поведе от момичетата, които Дейзи Оудъм ми изпращаше. Когато ме виждаха да убивам някой роб и избягваха в Шубраците, за мен беше удоволствие да ги търся и убивам. — Ярост и яд блеснаха в очите му, когато заговори отново ниско и заплашително. — Мразя всички жени. Черни или бели — за мен няма никакво значение. Но не само ти ще умреш — сестра ти също. В момента Виада трябва да пътува с кораб за Австралия. — Със смях Пол се завъртя на пета да излезе, но се спря и пак се обърна към Ян и Тейла. — Аз и бандата ми отиваме да изтребваме аборигените — похвали се той — Знам къде яйцата на лебедите се намират в най-големи количества — на един полуостров, който е широк не повече от половин миля. Детска работа е за хората ми да преградим пътя за бягство на черньовците. Ще ги изловим и ще ги избия до един с най-голямо удоволствие. — Пол отново тръгна да излиза, но пак се спря. Очите му искряха злобно, а при една загадъчна усмивка на бузата му се появи малка трапчинка. — Смятам да донеса доста свидетелства за това, колко неприятна може да бъде една битка. Естествено, ще са отвратителна гледка, но не се притеснявайте, аз ще ви ги покажа, а после — кой знае — може би ще последвате тяхната съдба. — Този път той най-после се обърна и напусна колибата. Тейла трепереше от страх. Заплахите на Пол Хатуей към Виада и аборигените звучаха зловещо. Отпусна се на Ян, а от очите й потекоха сълзи.

— Прилича ми на кошмар, като онези, които ги сънувам напоследък — каза тя и опря бузата си в гърдите му. Чувстваше ударите на сърцето му, които бяха силни и чести, защото усещаше, че Пол Хатуей го е победил. Разбираше, че не можеше да помогне на майка си, която може би умираше или дори вече не беше жива. Не можеше да предотврати и срещата на приятелите си аборигени със смъртта.

Сърцето на Тейла също биеше силно, но повече заради страха й за сестра си Виада, отколкото за каквото и да било друго. Ако Пол Хатуей успееше да я хване, какво ли щеше да стане с нея? Каква ли щеше да бъде съдбата й?

— Господи, кога ли ще свърши всичко това? — Ян притисна Тейла към себе си и зарови лицето си в косите й. За миг спомените за прекрасните моменти на езерото го превзеха. Сега всичко му изглеждаше толкова далечно, сякаш бе минал цял живот.

— Не трябва да се отказваме — прошепна Ян. — Със сигурност приятелите ми няма да останат да чакат край скривалището, когато видят, че не идваме. Те ще ни намерят, Тейла. — Той преглътна трудно. — Само се моля да бъде навреме. — Ян пусна Тейла и започна да крачи напред-назад из колибата. Приличаше на тигър в клетка. — Само при мисълта, че Хоуки води хората си в капан, ми призлява — каза той, като потрепери, когато усети, че туптенето в главата му се подновява. — Не мога да допусна, че всички ще загинат, Хоуки, Хонора — все добри, невинни хора.

Шумът от отдалечаващи се коне накара Тейла да диша по-тихо. Тя усещаше тялото си тежко и се отпусна до огъня, Ян продължаваше да обикаля… Минутите се влачеха бавно.

Ян и Тейла лежаха един до друг, загледани с надежда в огъня, когато изведнъж отвън се чуха изстрели. Ян дръпна кожата на вратата и видя, че около тях започва битка. Усмихна се широко, защото хората му се справяха с оставените в лагера разбойници.

Изведнъж изтръпна, когато видя един от бандата да се прицелва в негов стар другар, който тъкмо минаваше на кон.

— Не! — извика Ян и като се хвърли върху разбойника, то събори на земята. Претърколиха се няколко пъти, като всеки се опитваше да вземе пистолета. Тейла застана на входа, вцепенена от ужас, защото оръжието можеше всеки момент да гръмне и Ян да бъде убит. Огледа се наоколо с див поглед, за да намери нещо, с което да удари онзи с главата. Съвсем близо до нея беше облегната една пушка. Тя я взе и се прицели в гърба на мъжа, от когото Ян беше притиснат до земята. Изведнъж Тейла усети слабост в коленете си, защото точно в момента, в който тя щеше да дръпне спусъка, Ян се извъртя отгоре. Тогава пистолетът отхвръкна настрани.

— Ян, взела съм го на мушка! — извика Тейла и се приближи малко, но замръзна, когато видя, че онзи направи някакъв невероятен скок към пистолета си. Сърцето на Тейла сякаш скочи в гърлото й. Тя бързо пристъпи и дръпна спусъка. Онзи извика, хвана се за гърба и се строполи на земята — беше мъртъв. Тейла усети, че й призлява от това, което беше направила, и пусна пушката на земята.

Ян разбра какво усилие беше положила и я хвана, когато тя се олюля, сякаш щеше да припадне.

— Тейла, сега не е време да се отпускаш — каза й той с дрезгав глас. — Ти направи точно това, което трябваше да направиш. Ако не го беше сторила, той щеше да…

— Знам — отвърна тя и го погледна с насълзени очи. — Моля те, не го казвай.

Кенет Озиър завъртя коня си до двамата и спря с ликуваща усмивка на лицето си.

— Радвам се да ви видя! — каза той, като напъха пистолета си в кобура. — Вече се чудех дали не сме закъснели.

Ян погледна Кенет въпросително. Нещо дълбоко в подсъзнанието му подсказваше, че и преди беше срещал този млад човек. Не можеше да си спомни точно, но това, че яздеше с приятелите му, беше достатъчно основание да му се довери и той протегна ръка.

— Благодаря ти, приятелю — каза, като стисна ръката му. Стрелбата беше приключила вече. Ян се огледа. Хората му го бяха заобиколили. — Знаех, че мога да разчитам на вас.

— Струва ми се, че отървахме земята от доста разбойници, нали, Ян? — отбеляза Кенет, като посочи с поглед наоколо. Беше разкъсван от чувството, че е бил предател, но, от друга страна, възможността да се скрие беше най-важното. Беше си направил планове, които се отнасят само за него самия.

Кенет погледна към кола, от който тъкмо развързваха майката на Ян.

— Коя е тази? — попита той. — Не изглежда много добре.

Ян дотича при нея точно когато я покриваха с едно одеяло, но до главата, а това означаваше, че Дона е още жива. Сърцераздирателен вик се изтръгна от гърдите му, когато Ян коленичи до нея и я прегърна.

— Майко — прошепна той. — Благодаря на Бога, че си жива. Но, по дяволите, кълна се, че Пол ще си плати за всичко, което ти е сторил.

Дона бавно отвори очи, протегна ръка към Ян и му каза със слаб глас:

— Върви и спри Пол Хатуей. Чух всичките му планове. Смята да убие Хоуки и всичките му хора! Ян, спаси и Хонора!

Тейла коленичи до Ян. Хвана го с ръка през кръста и се усмихна на Дона.

— Ще се погрижа за майка ти — каза тя, като прекара нежно ръка по челото й.

— Няма да ви оставя тук без закрила — Ян се изправи. — Майко, смяташ ли, че си достатъчно добре, за да пътувай! Налага се. Трябва да тръгваме.

— Ян, сине, прави каквото смяташ за най-добро — прошепна Дона и му се усмихна нежно. — Много мъки изпитах, но мисля; че ще мога да яздя, стига да има някой до мен на седлото да ме подкрепя.

— Това е достатъчно — каза Ян решително. — Вижте, искам лично да ви изведа оттук и да съм сигурен, че ще стигнете до Аделаида живи и здрави, Другият вариант е да ви взема с мен при преследването на Пол Хатуей. Вече мина доста време, откакто той замина. Май ще трябва да ви взема двете с нас.

Дона стисна Ян за ръката. От очите й потекоха сълзи и тя изхлипа:

— Хубавият ми дом! Те го изгориха, Ян!

— Знам — отвърна той с мъка. — На Пол му беше приятно да се похвали с това.

— Ян, искам да се връщаме вкъщи — каза му тя разплакано, а пръстите й здраво го стискаха.

— Но ти знаеш, че не може — отвърна й той с блуждаеш поглед. — Сама каза, че си видяла къщата да гори. Нямаме дом.

— Не — каза Дона и бавно поклати глава. — Нямам предвид това.

— А какво тогава?

— Америка. Искам да се връщаме в Америка.

Ян я погледна изненадан от думите й.

— Америка?

— Получих всичко, което желаех от Австралия, синко — каза Дона и облиза напуканите си устни. — Искам и ти да дойдеш там с мене. Вземи и Тейла. Можем да споделим едно жилище в Сиатъл.

Ян въздъхна.

— Ще говорим за това по-късно, майко. — После се обърна към Тейла. — Скъпа, готова ли си да тръгнем след този кучи син Пол Хатуей?

Тя се усмихна и кимна в знак на съгласие. Ян се изправи и се обърна към хората си. Огледа ги бързо и погледът му се спря на Кенет.

— Виж — започна той и сложи ръка на рамото му. — Ще се радвам да се грижиш за майка ми по време на ездата.

— Готово, съгласен съм — отвърна Кенет и се усмихна доволно. — Приятно ми е да съм ти в помощ.

— Благодаря ти. — После Ян събра хората си и им даде указанията си.

Тейла потръпна, като осъзна какви опасности очакваха мъжа, когото обичаше. Усети, че една нежна ръка я прегърна.

— Синът ми няма да пострада — каза й Дона и бавно се изправи на крака. — Той е смел, а доброто го следва навсякъде. Бог няма да позволи да му се случи нещо.

Тейла се опита да не заплаче и прегърна Дона.

— Надявам се, че си права — каза тя, като осъзнаваше колко изпълнен с мъст и омраза беше Пол Хатуей. — Пол няма да се спре пред нищо, когато мрази някого. Ще направи всичко, за да убие Ян, когато разбере, че е избягал.

— Казах ти вече, Тейла — увери я Дона. — Бог няма да позволи да му се случи нищо лошо.

После Дона се притисна по-плътно към нея, като се опитваше да скрие страховете си от това младо и невинно момиче, което, изглежда, Ян обичаше с цялото си сърце. Дона не се беше излагала друг път на опасностите на живота в Австралия. Съпругът й я беше пазил добре. Ян също се опита, но обстоятелствата бяха срещу него.