Каси Едуардс
Рози след дъжд (17)

ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА

Когато Тейла и Ян се сбогуваха с Дона, денят бе кристално чист. Хванала здраво юздите, Тейла яздеше до Ян и от време на време скришом му хвърляше нервни погледи. Нещо не беше наред. Той все още не беше се опитал да я разубеди от опасното й хрумване да отиде с него и да участва в залавянето на Пол. Изглежда, той беше намислил нещо. Когато веднъж погледите им случайно се срещнаха, Тейла забеляза лукавите пламъчета в очите му, което не вещаеше нищо добро.

Изнервена, тя обърна глава и се загледа в околността. Ян се усмихна на себе си, когато забеляза стиснатите устни на спътницата си. Знаеше колко е объркана от факта, че той се беше съгласил толкова лесно да го придружи. Знаеше също, че не след дълго щеше да разбере истинските му планове. По дяволите, той можеше да пази тайни не по-зле от нея!

Двамата продължиха да яздят мълчаливо, всеки потънал в собствените си мисли.

Над тях слънцето заливаше с адската си топлина и небето, и земята. Тежка мараня бе паднала над земята. Внезапно хладен повей зарадва Тейла и леко повдигна ефирната муселинова рокля, която Дона й бе дала. Памучната й риза се изду, а вятърът започна да си играе с косата й, разпръсквайки я по лицето и раменете й.

Решена да не позволи на Ян да разбере, че е объркана от държанието му, Тейла се съсредоточи върху други неща. Като се огледа около себе си, тя отново се удиви колко много имот притежават Ян и майка му. Огромната къща с многобройните беседки, небрежно разхвърляни около нея, бяха останали далеч назад. Сега двамата яздеха по извиваща се алея, застлана с чакъл, а от двете им страни се извисяваха величествени борове и евкалипти. Склоновете около тях бяха обсипани с люляци и азалии. Малко по-далеч се виждаха насаждения, които образуваха правилни геометрични линии.

Точно на срещуположната страна Тейла забеляза градина, по японски маниер, с красиви водопади, японски явори, алезии и лалета, които правеха всичко да изглежда като в приказка. По-далеч, по облените в слънце склонове, стада крави и овце пасяха кротко.

— Вече виждам защо не ми е приятно да идвам често тук — извади я от съзерцанието гласът на Ян. Тя рязко се обърна и го погледна с полуотворени устни.

— Ян, това е толкова прекрасно! — каза тя, неразбирайки как някой може да не харесва да живее в такава обстановка.

С широк шест на ръката Ян посочи хълмовете наоколо.

— Двеста и седемдесет акра и всеки един от тях придобит със сила. Доведеният ми баща преследваше неотстъпно своя цел и смачкваше всеки, който застанеше на пътя му — каза горчиво той и като свали ръката си на лъка на седлото, го стисна толкова здраво, че кокалчетата му побеляха. — Много аборигени са били убити за тази земя. За мен тя е нечиста.

— Но ако толкова много се отвращаваш от нея, защо просто не се преместиш?

— Заради майка ми — отвърна Ян. — Съпругът й, тоест доведеният ми баща, е погребан тук. На смъртното му легло тя даде обещание, че нищо няма да оскверни гроба му или земята, която той толкова много обичаше. — Ян присви очи и продължи: — Не мога да направя нещо, от което майка ми ще бъде нещастна. Целият й живот е бил достатъчно злочест. Но дори и да го направя, аборигените не биха се върнали на тази земя. Те я смятат за нечиста, тъй като също знаят цената, на която е придобита.

— Съжалявам, Ян. Не знаех, че нещата стоят така — промълви тя, отмятайки косите си назад.

— Да, за съжаление, така стоят — каза Ян.

Той погледна Тейла и се възхити от грациозността, с която яздеше. Тя и майка му си приличаха по толкова много неща! Всяка от тях се приспособяваше към каквато и да е ситуация, независимо колко тежка беше. Ян се питаше дали Тейла ще разбере решението му да не живеят в имението, след като се оженят.

Желанието му беше да се заселят в някое малко имение — място, където децата им могат свободно да тичат и играят, необременени от голямата мрачна къща и огромното имение, придобито с алчност и кръв.

Точно така — една малка ферма най-добре би подхождала на децата им. Ян се надяваше с цялото си сърце, че и на Тейла би допаднал такъв начин на живот.

Докато той бе потънал в океана на мислите, които го измъчваха, Тейла се взираше в небето. Колкото по-навътре навлизаха в полупустинната област, толкова повече вятърът се засилваше и прогонваше убийствената жега, спуснала се над земята.

— Поне времето днес е чудесно — каза тя, припомняйки си бушуващата буря предишната вечер.

Ян кимна, но в себе си съвсем не беше уверен, че пътуването им ще бъде гладко и безоблачно Той познаваше този рязък вятър, който не вещаеше нищо добро. Още повече че двамата се движеха в изоставено речно корито, което при буря за секунди се превръщаше в буйна река, носеща скални отломъци и стволове на дървета. Но това беше пътят към скривалището му, където той и неговите хора трябваше да се съберат и обмислят как да заловят Пол и останалите от шайката. Ян се радваше, че Тейла вече не е част от този опасен план. Когато Тейла още не беше избягала от ранчото на Пол, те мислеха как да нахлуят и да я отвлекат. Тейла сега беше в безопасност и Ян нямаше намерение да я изпуска от очи.

Двамата напредваха много бавно, тъй като коритото ту се спускаше надолу, ту се качваше стръмно нагоре. След половин час езда то се изравни и навлезе между два реда евкалиптови дървета, където бе изникнала буйна трева, висока два метра, която закриваше всякаква гледка. Пътуването между евкалиптите бе приятно. Листата им бяха толкова нежни, че се чупеха при по-силно докосване.

Накъдето и да погледнеше Тейла, виждаше следи от наводнения. От едната страна се виждаше гигантски изкоренен евкалипт, а в клоните му се беше заклещил някакъв друг ствол.

От другата страна големи дървета и коренища се бяха закачили за клоните на все още държащи се, но приведени дървета.

— Какво е това място? — неочаквано попита Тейла и се обърна към Ян. — Накъде ни водиш?

Миглите на Ян трепнаха, тъй като той не искаше все още да й отговори — не преди да стигнат скривалището.

Той започна да увърта и въздъхна с облекчение, когато един приближаващ конник, когото тя много добре познаваше, отвлече вниманието й. Ян нервно изчака Хоуки да се приближи и да спре коня си. Аборигенът погледна тревожно Тейла, след това се обърна към Ян. Очите му искряха и личеше, че е възбуден.

— Всичко е свършено, Ян — каза той с обичайния си равен тон. — Задачата е изпълнена. Съобщих в района на всички твои приятели и те ще те чакат на познатото място. Едно младо момче на име Кенет Озиър също иска да се включи и аз му позволих. — Като хвърли още един нервен поглед към Тейла, Хоуки продължи: — Трябва да вървя, приятелю. За съжаление, посоките ни се разделят. Племето ми вече е тръгнало към морето за празника на лебедовите яйца. Много хора ще се опитат да ги спрат, така че тръгвам натам, за да се присъединя към тях.

Ян кимна:

— Разбирам те, Хоуки, Какво стана с Ридж Уагнер? Не можа ли да го откриеш и да му предложиш да се присъедини към нас?

— Не. Да се открие Ридж е невъзможно — отвърна аборигенът. — Съжалявам.

— Няма нищо, приятелю — каза Ян, кимайки разбиращо. — И без това не разчитах на помощта му. Той се появява на най-различни места и никой не е сигурен къде може да бъде в даден момент.

Като приближиха конете един към друг, двамата мъже се прегърнаха.

— Язди внимателно, Хоуки — промълви Ян. — Не позволявай нищо да ти се случи, чуваш ли ме?

Хоуки го потупа по гърба и побърза да го успокои.

— Нищо няма да ми се случи. По-добре пази себе си. Ти си най-добрият приятел, който е имал някога Хоуки.

— Хоуки също е най-добрият приятел на Ян — отвърна му Ян със смях и продължи с по-сериозен тон: — Сега върви. Надявам се, че скоро ще мога да се присъединя към хората ти. Зная какво значение има за вас Празникът на лебедовите яйца и се надявам, че тази година ще можете да го отпразнувате.

Аборигенът сви рамене, а очите му се изпълниха с гордост; в следващия миг той пришпори коня си и бързо се отдалечи, вдигайки облаци прах след себе си.

— Ян, Хоуки каза, че твоите приятели ще те чакат — каза Тейла и приближи коня си към Ян. — Къде? Какви са твоите планове въобще? Моля те, кажи ми. Аз също съм част от това, което става. Трябва да ми кажеш всичко.

— Тейла, ти настояваше да дойдеш с мен — отвърна Ян със стиснати зъби, — така че ти предлагам да не се тревожиш за подробностите. Казал съм ти всичко, което трябва да знаеш засега.

В очите на Тейла пламна внезапен гняв.

— Не постъпваш ли като доведения си баща? — каза ядосана тя. — Ти се отнасяш с мен точно както той с майка ти — като към безмозъчна глупачка.

С насълзени очи Тейла хвана здраво юздите, забрави болката в ръката си, пришпори коня и се отдалечи в галоп от Ян.

Ян я познаваше добре и беше много учуден от начина, по който тя реагира на хладното му държание. Проклинайки се, че не е бил откровен с любимата жена, той заби пети в хълбоците на коня си и препусна след нея в луд галоп.

Неочаквано, зловещи черни облаци закриха цялото небе. Започнаха да тътнат гръмотевици, а сребристите очертания на светкавиците прорязваха небето.

— Тейла! — изкрещя Ян. — По дяволите, Тейла, почакай! Ще има буря, не виждаш ли? Не можеш да се справиш сама. Спри!

Без да обръща внимание на думите му, Тейла опъна още по-силно юздите. Тя трепереше от страх, че силният вятър, който духаше в различни посоки, може да я свали от седлото. Вкопчила се в коня, тя продължи бясното препускане, избягвайки повалените дървета. Чувстваше се малка и слаба, когато дъждът започна да се излива като из ведро, а светкавиците се спускаха като змии. Но въпреки това тя не мислеше да спре и да приеме някаква помощ или утешение от Ян, Никога повече тя нямаше да бъде негова. Никога!

— Тейла, спри! — изкрещя отново Ян, забелязал недалече в коритото на реката да приближава огромна вълна от тонове пръст и скални отломки, която помиташе всичко по пътя си.

Той опъна още по-силно стремената и след няколко секунди настигна коня на Тейла. Като се изравни с нея, той я обхвана през кръста, вдигна я рязко от седлото и я сложи в скута си.

Тя се обърна и го заблъска с юмручетата си по гърдите.

— Пусни ме! — крещеше и се опитваше да се освободи от желязната му хватка. — Конят ми! Пусни ме да хвана коня си!

— По дяволите, остави проклетия кон. По-добре да загубим него, отколкото да се удавим като плъхове! — Той обърна коня си натам, откъдето бяха дошли. Като препусна толкова бързо, колкото можеше, той й извика. — Не чуваш ли? Вълната почти ни настига!

По лицето на Тейла се изписа страх, когато до ушите й достигна шумът от тътнещи води, движещи се шеметно зад тях. Тя можа да чуе как някакво дърво бе изтръгнато и пращенето на чупещите се клони я ужаси. Обърна се и като погледна през рамото на Ян, извика тихо, но ужасено. Вече не само чуваше приближаващата опасност. Тя я виждаше — огромна вълна, висока няколко метра, носеща изкоренени дървета и трупове на животни. Последното нещо, което можа да види, беше гребенът от мръснокафява пяна точно над себе си.

Тогава водата ги удари. Тейла не можа да разбере точно откъде — водата ги беше обгърнала отвсякъде. Двамата паднаха от различни страни на коня. Тейла изпищя, когато се намери в ледената вода. За миг изплува на повърхността, пое глътка въздух и после отново бе погълната от кипящата вода.

— Ян! — изпищя тя обезумяла, когато отново можа да подаде глава, но не го забеляза и в следващия миг отново потъна.

Яростната вълна я мачкаше и Тейла се извиваше, гърчеше, мъчеше се да изплува отгоре за глътка въздух.

Изведнъж един по-силен тласък я издигна във въздуха и като прелетя известно разстояние, тя падна на земята в калта.

Слънцето бавно се показваше зад разкъсаната пелена от черни облаци. Водната стихия бе отминала, след като бе напълнила с тиня коритото на реката.

Тейла бе цялата в кал. Изведнъж зад нея се разнесе оглушителен смях. Примигвайки с очи, тя се обърна и видя Ян, потънал до коляно в тинята на няколко крачки от нея. Нямаше част от тялото му, която да не бе покрита с кал. Виждаха се само очите му, които щастливо се взираха в нея.

Устните й се разтеглиха и тя също започна да се смее. Като погледна себе си, тя разбра какво толкова го е разсмяло — бяха се измъкнали от това опасно приключение, без дори една счупена кост, но целите бяха в кал.

Като погледна към Ян, Тейла отново се разсмя, а смехът й премина в необуздан кикот, когато тя се опита да стане, но се плъзна в калта. Дори когато Ян й протегна ръка, тя се изплъзна и отново падна.

Най-накрая Ян успя да я изправи и я привлече към себе си. Двамата си помагаха да запазят равновесие. Изведнъж смехът им заглъхна, погледите им се срещнаха и те изведнъж станаха сериозни.

Ян се наведе и потърси устните й. Целуна я, а вкусът на калта се изгуби в огъня на избухналата отново страст между тях.