Каси Едуардс
Рози след дъжд (27)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И СЕДМА

Когато Тейла излезе от църквата, ярките слънчеви лъчи затанцуваха и проблясваха по златния й сватбен колан. В дясната си ръка държеше букет, а на лявата имаше красив пръстен и почти не й се вярваше, че току-що беше станала съпруга на мъжа, когото обожаваше. Беше наистина щастлива: намери си съпруг, когато обичаше с всяка фибра на тялото и разума си.

Ян беше нейната душа! Нейният въздух!

Една силна ръка я прегърна през кръста и тя погледна към Ян.

— Кажи ми, че не сънувам — прошепна Тейла и го погали по гладко избръснатото му с бронзов загар лице, като го гледаше право в тъмните очи. — Никога досега не съм подозирала, че човек може да изпитва такова чувство на спокойствие, на мир, каквото изпитвам сега. — Ян, чувствам се така, защото ги си до мен. Заради теб виждам бъдещето си изпълнено с любов, спокойно, без неприятности.

Ян погледна Тейла. Не я беше виждал досега толкова сияйна. Русите й коси се развяваха от лекия бриз, а в бледосинята рокля, която й беше купил за пътуването тази сутрин, точно преди сватбения ритуал, тя изглеждаше още по-красива. Кадифената материя прилягаше плътно по тялото и подчертаваше тънкото й кръстче, а моделът беше скроен така, че да разкрива идеалните линии на гърдите й. Стилът не беше подходящ за венчална церемония, но пък така тя щеше да се чувства по-удобно по време на пътуването.

Устните на Ян се разтегнаха в широка усмивка. Тейла още не знаеше на какъв кораб щяха да пътуват. Веднъж му беше говорила, че се страхува от пътуване с кораб, но тя не знаеше какъв комфорт може да има на един морски лайнер. Затова беше направил всичко необходимо тя да не се страхува повече от морски пътешествия.

— Скъпа, това не е сън — каза Ян и ръцете му обхванаха лицето й. — А скоро се надявам и всички твои мечти да се превърнат в реалност Веднъж да се срещнете с Виада и никога повече няма да се тревожиш за нищо. Всичко на този свят ще бъде добро и хубаво за теб!

Тейла тъжно сведе поглед.

— О, аз за момент бях забравила за сестра си — въздъхна и погледна нетърпеливо към Ян. — Но аз вярвам, Ян, че когато я откриели, всичко с нея ще е наред. Сигурно е, че Пол не е имал време да изпрати някого да й етери зло, нали?

— Скъпа, трябва да бъда искрен с теб за това — отвърна Ян, страхувайки се, че ако не е откровен, може да пристигнат с кораба след някой друг кораб, на който е пътувал някой от разбойниците на Пол и това може да се окаже фатално. — Трябва да бъдеш готова за всичко. Пол беше много злобен и отмъстителен тип. Имаше достатъчно време да направи поразии. Бих желал да знаех по-рано за Виада. Щях да спра това копеле. Но сега…

Тейла побледня и погледна настрани.

— Ако бях искрена още от самото начало… — измърмори тя. — Ако се случи нещо лошо с Виада, аз ще съм виновна. Само аз.

— По дяволите! — изруга Ян. — С тези приказки аз провалих сватбения ни ден. Как не можах да измисля нещо друго?

Сега пък Тейла се почувства така, сякаш тя самата искаше да хвърли сянка на тъга и отчаяние върху техния клетвен ден. Усмихна се окуражаващо на Ян.

— Всичко днес е чудесно, Ян, и по-добре да не мислим какво може да бъде утре — каза тя, като се опита да си придаде безгрижен и весел вид, но не се чувстваше така.

Обърна се, когато Хонора и Дона ги приближиха. След тях вървеше Хоуки. Той изглеждаше много красив в костюма, който Ян го беше придумал да облече за сватбата.

— И коя ще е следващата, която ще се омъжи? — попита Тейла, като размаха сватбения си букет във въздуха Погледът й срещна погледа на Хонора. Тя беше приказно красива в бялата си копринена рокля. В тъмната си коса беше забола прекрасни розови роти.

— Хонора? — извика Тейла и се засмя. — Ти ли ще си това?

Хонора се изчерви. Тя не беше свикнала със странните обичаи на белите хора — да носи бални рокли или да стои в църквата и да слуша проповедника, който свързва един мъж и една жена в брачен съюз.

Но тя неотдавна беше получила същото обещание, което днес караше Тейла да изпитва такава радост.

Споменът за Ридж Уагнер разкъса сърцето й. За един кратък миг тя беше преживяла и изпитала истинско щастие с него, но после той беше престанал да я обича. Не искаше повече да прави такава грешка — да се влюбва. Никога по вече!

— Не! — извика Хонора и изпъчи гордо гърди. — Хонора не иска съпруг! Никога! Хонора живее само в името на щастието на своя народ!

Тейла се поколеба, но веднага се досети коя е причината Хонора да се отрече от мъжете. Тя беше обичала, но бе загубила любовта си! И беше избрала никога повече да не се влюбва. Задоволяваше се само с обичта към народа си.

Тейла искаше да проумее това себеотдаване и помисли, че успява. Беше почувствала колко обича и колко е всеотдаен Ян към аборигените, въпреки че беше бял. А какво можеше да се каже за тези, чиято кожа беше тъмна?

— Въпреки това, букетът е твой! — извика Тейла и хвърли цветята към Хонора. Засмя се, когато Хонора ги улови и усмихната ги заоглежда, като явно не разбираше съвсем добре смисъла на този ритуал. По време на сватбената церемония Хонора изглеждаше объркана. И това беше обяснимо — тя за първи път стоеше в църква и беше свидетел на брачна церемония на бели.

Тейла се приближи до нея и топло я прегърна.

— Ще ми липсваш, докато пътувам за Англия — прошепна й тя. — Моля те, пази се!

Хонора се изплъзна от прегръдката на Тейла.

— Времето ми ще е запълнено с грижи за моя народ — отвърна гордо тя. — Сега, когато най-опасните разбойници, са мъртви, ще заживеем в мир и разбирателство.

Хоуки се приближи до Хонора.

— Дъще — обърна се той към нея и сложи ръка на рамото й, — ти вече достатъчно пожертва за своя народ.

— Жертвата на Хонора за аборигените никога не е достатъчна — извика тя и се притисна към баща си. Прегърна го силно и продължи: — Народът ни изстрада толкова много и толкова дълго.

— Но сега е щастлив — отвърна Хоуки и се отдръпна от нея. — А аз ще съм щастлив, ако видя, че ти си щастлива.

— Тогава имаш повод да се усмихваш, татко — каза Хонора. Задържа поглед върху баща си, а после се обърна към Тейла: — Надявала се, че ще откриеш сестра си жива и здрава.

Тейла подсмъркна, за да се опита да спре сълзите, които напираха в очите й.

— Аз също — изрече тя, — аз също се надявам. — Поуспокои се, когато почувства ръката на Ян около кръста си и се усмихна на Дона, която пристъпи към нея. Майката на Ян беше облечена в черна рокля и носеше шапка с було, което скриваше очите й.

— Скъпа Тейла, изглежда, нямахме шанса да се опознаем добре — каза Дона, като гледаше ту към Тейла, ту към Ян. — Ян успя да купи билет за кораб до Америка тази сутрин и аз скоро ще бъда обратно там, на земята, на която принадлежа. — Огледа се тъжно наоколо. — Никога не съм принадлежала на тази земя. Не трябваше дори да идвам тук. — Обърна се отново към Тейла. — Но нещата за теб ще се наредят по друг начин тук — каза тя. — Имаш едно предимство, което аз нямах — подкрепата на силен мъж до себе си. — Тя сведе поглед. — Последният ми съпруг беше силен като Ян, но след сърдечния удар загуби не само здравето си, но и разума си.

Ян пристъпи напред и сложи ръце върху раменете на майка си.

— Мамо, няма смисъл да съжаляваш за миналото — каза мъдро той. — Като се върнеш в Америка при старите си приятели, при моите чичовци и лели, ще забравиш тъгата и мъката, която си изпитвала, докато беше омъжена за… за…

— Шшт: — Дона постави ръка върху устните на Ян. — Не говори неща, за които ще съжаляваш. Достатъчно ми е да знам как се чувстваше с втория си баща. Моля те, нека не говорим за това отново.

Тейла хвана Ян за ръката и погледна към корабите, закотвени на кея срещу църквата. Един определено привлече вниманието й — неговият комин беше по-висок и по-широк от останалите. Никога преди не беше виждала такъв презокеански кораб, Сравнен с онзи, на борда на който беше пътувала от Англия до тук, този явно беше само за много богати. Беше със съвременен дизайн с широк нос, парапетите и подпорите им бяха направени от махагон и отразяваха дневната светлина с червеникав отблясък, В този ранен утринен час слънцето го осветяваше под такъв ъгъл, че целият кораб блестеше и излъчваше някакво сияние от кафяво-червено до златисто.

Тейла изучаваше кораба, чиито декове бяха препълнени с мъже и жени. Кеят, където беше акостирал корабът, представляваше една разбъркана сцена: навсякъде се тълпяха хора, които влачеха или бутаха пълни сакове с багаж и провизии.

После погледът й спря върху мястото, където с големи черни букви, изпъкващи на белия фон, беше написано името на кораба…

— „Тейла“? — шепнешком прочете тя и пребледня. — Този кораб се нарича „Тейла“?

Обзе я топло чувство на нежност и любов, когато осъзна, че някъде в света има мъж, който обича някоя жена — Тейла — толкова много, че е нарекъл кораба си с нейното име. Почувства, че това е тя, че корабът е наречен на нея.

Но беше върната към реалността, когато Ян тръгна с нея и майка си към акостиралите кораби.

— Мамо, по-добре да те качим на кораба ти — каза той, като бегло хвърли око към „Тейла“, който също беше готов за път, Едва изчакваше мига, в който щеше да се качи с Тейла на борда му и ще й каже, че това е техният кораб.

Погледът му се спря върху името на кораба и той се зачуди дали жена му вече го е забелязала.

Дори и да беше, никога не би то свързала със себе си. Тя очакваше че Ян ще се занимава само с ранчото. Тейла едва ли осъзнаваше, че никога нямаше да може да обуздае неговата безкрайна неуморност.

— Толкова много ще ми липсваш, Ян — каза Дона, като гледаше замислено сина си. — Страхувам се, че никога няма да дойдеш в Америка да ме видиш.

Ян погледна към кораба си, а после сведе поглед към майка си.

— Уверявам те, мамо, че Тейла и аз ще дойдем в Америка — каза той. — Може би не следващата година, но ще дойдем и ще прекараме няколко седмици заедно, вероятно около Коледа, когато цялото семейство трябва да се събере заедно.

Тейла слушаше и много се развълнува, когато чу за предстоящото пътуване до Америка. О, боже, възможно ли беше отсега нататък да й се случват само хубави неща! Дали не идваше първо доброто, а после лошото? Възможно ли е всичко да бъде развалено, когато стигне до Англия и разбере за тъжната участ на сестра си?

Тя затвори очи и се опита да прогони мрачната картина, която й се натрапваше в такъв прекрасен миг.

— Кога ще тръгвате за Англия, синко, за да търсите сестрата на Тейла? — попита Дона, застанала в сянката, която хвърляше огромният кораб, който щеше да я отведе обратно в дома й. Към всичко скъпо. Само Ян нямаше да го има там. Но мислено благодареше на Бога, че го беше опазил жив и здрав.

— Днес — каза Ян, като се опитваше да скрие нетърпението си и да не поглежда към кораба си. — Ще се качим на кораба веднага след като твоят отпътува за Америка. — Той погледна към Тейла. — И докато отсъстваме, Хоуки и приятелите му ще ни построят къща върху едно парче земя, което вече купих близо до река Мърей. Когато се върнем, ще имаме уютен и красив дом.

Дона погледна сина си с пълни със сълзи очи. Повдигна воала си и го целуна по бузата, после взе ръката му, отведе го настрани от Тейла и го прегърна отчаяно.

— Синът ми, синът ми! — плачеше тя. — Моля те, пази се!

— Мамо, моля те, не се тревожи — каза Ян и я прегърна нежно. — Знаеш, че всичко ще бъде наред — отдръпна я от себе си и изтри една сълза от лицето й. — Кажи на леля Роуз и чичо Матю, че чудесният им племенник и прекрасната му съпруга скоро ще бъдат в Сиатъл, за да ги видят. Ще им предадеш ли това?

— Да — отвърна Дона, като се опитваше да спре сълзите.

Тейла се приближи към тях и прегърна Дона.

— Приятно и спокойно пътуване! — каза тя. — Винаги ще помня колко мило се отнесохте към мен.

Дона я прегърна, после се обърна и се отдалечи от тях с гордо вдигната брадичка. Почти веднага след като тя се качи на борда, корабът вдигна котва и отпътува.

Тейла и Ян й махаха за сбогом, докато можеха да я различават сред останалите пътници на палубата. После Ян, се обърна към Тейла и обви с ръце кръста й.

— Мисля, че е време да открием и нашия кораб, преди да е отпътувал без нас — каза той, като едва се сдържаше да не разкрие изненадата си. — Готова ли е съпругата ми за едно дълго пътешествие по море?

— Ако ти не беше с мен, без да се замислям щях да отговоря НЕ на този въпрос — отвърна Тейла и въздъхна тежко. — Но ако ти си до мен — тогава ДА, Ян, Готова съм. — Но се намръщи. — Само че бих желала да се видя с един човек — само ако имаме време.

— О? — погледна я въпросително Ян. — Мислех, че се сбогувахме с всички. Кого искаш да видиш?

Тейла погледна зад рамото му, далеч, към края на улицата.

— Дейзи Оудъм — отвърна тя. — Бих искала да видя Дейзи Оудъм.

Погледът на Ян помрачня. Той си спомни последния път, когато беше в къщата на Оудъм. Беше пристигнал прекалено късно тогава. Прекалено късно.