Каси Едуардс
Рози след дъжд (30)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТА

Няколко месеца по-късно

Глоусестършайър, Англия

Тейла седеше облегната на ръката на Ян, докато каретата ги отнасяше по виещия се път към След. Тя гледаше през прозореца от дясната си страна замечтано и се възхищаваше на пейзажа. Глоусестършайър. Гледайки към хълмовете, тя сякаш виждаше божията намеса тук.

Пръснати между тях, скрити в гънките им зад поля, гори и ручеи, се стелеха красиви селца. Когато като дете Тейла беше предприемала дълги разходки, разстоянията се оказваха по-къси и пътечките — по-малко стръмни, тъй като това беше най-красивата част от Англия. Тя се беше разхождала в Котсуолдс и през май, когато всичко наоколо бе пълно с див зюмбюл, и през лятото, когато поляните бяха застлани с детелина и жълт фий, и през есента, когато гората бе покрита със златисти листа, а стърнищата пълни с оронено зърно.

Сега беше ранна утрин, мъглата бавно се вдигаше от долините и се откриваха шарени поля, обградени като с дантела от тъмна гора, покриващи хълмовете като пъстроцветно одеяло. Сърцето на Тейла се сгря при спомена за нощите, когато оставаше сама, мъглата се вдигаше от нивите и луната огряваше всичко със сребърната си светлина. Тогава цялата местност изглеждаше някак загадъчна и красива — сребърни хамбари, сребърни обори, сребърен въздух и сребърно небе.

Спомените й бяха прекъснати и тя отново се върна към реалността, когато копитата на коня, впрегнат в каретата, зачаткаха по калдъръма при влизането в малкото село След. От двете страни на пътя се виждаха цветя, окъпани от роса.

Тейла беше затаила дъх и жадно поглъщаше с поглед всичко, което й беше добре познато и близко. Над селото се извисяваха кулите на старата църква, къщите и магазините изглеждаха като сънени в този час от деня — слънцето едва докосваше прозорците им със своите живителни златни лъчи.

Тейла се приближи до прозореца и посочи към върха на църковната кула.

— О, Ян, погледни! — извика тя и въздъхна. Той се приближи към нея и наклони глава, за да може, да види какво сочи. — Виждаш ли часовника? Преди години той спря за няколко месеца, но го поправиха. — Погледна към Ян, докато каретата минаваше покрай църквата. — Знаеш ли, повече ми харесваше, когато не работеше — каза тя. — Защо трябваше отново да ни връщат времето?

Ян се усмихна. Взе ръката й и я задържа.

— Мисля, че разбирам чувствата ти — каза той. — Безвремието е така подходящо за Котсуолдс. Изглежда, сякаш времето е спряло в цяла Англия.

— Знаех, че ще разбереш — отвърна Тейла и се наведе да го целуне. После погледна отново през прозореца и сърцето й лудо заби. Скоро. Скоро щеше да бъде пред къщата на родителите си.

— Каза, че чичо ти Джеръми се е преместил в къщата на родителите ти, след като те починали — обърна се към нея Ян, когато видя нетърпението, с което се взираше през прозореца, докато каретата минаваше покрай по-малки и явно бедни къщи от другата страна на селото. — Каза, че е вдовец и че сам се грижи за Виада.

— Да, вдовец е и сам се грижи за Виада — повтори Тейла. С мъка преглътна — не искаше да плаче. Спомените я притискаха като тежък товар. — Да, той живее в дома от моето детство — размърда се Тейла на седалката. — Виждаш ли, така той намери място спокойно да прекарва нощта. Неговото жилище не беше богато.

— Казваш, че неговото жилище — започна Ян, но спря, когато Тейла, която отново погледна през прозореца, този път извика.

— О, не! — отвори вратата и скочи от каретата, преди тя да е спряла. — Не може да бъде! Боже господи, къде е Виада? Къде е чичо Джеръми?

Ян скочи от каретата и отиде при нея. Прегърна я и я обърна с лице към себе си.

— Не можеш да отидеш там — каза той и се намръщи. — Стените, които още стърчат, са отслабени от огъня и може да се срутят върху теб.

По бузите на Тейла се стичаха сълзи.

— О, Ян, всичко, което беше скъпо за мен и за моите родители, беше в тази къща — хълцаше тя. — А сега не е останало нищо. Нищо не е оцеляло в този огън — обзе я страх. — А може би и Виада е загинала тук. Или… или моят чудесен чичо.

Ян я придърпа още по-близо и я притисна към себе си.

— Ще разберем как е станало това и къде са сестра ти и чичо ти — успокои я Ян. — Не мога да повярвам, че сестра ти е загинала в огъня, нито пък чичо ти. Както виждаш, някои от стените още са здрави. Това означава, че огънят не е бил така опустошителен. Тези, които са били вътре, са имали време да излязат.

Тейла внезапно пребледня.

— Боже мой, Ян, това сигурно е работа на Пол Хатуей. Сигурно той се е разпоредил да изгорят къщата. Човекът, който е изпълнил заповедта му, сигурно е пристигнал с кораб точно преди нас. О, боже, Ян, Пол постигна това, с което ме заплашваше толкова пъти! — Изтръгна се от прегръдката му и се затича към останките от къщата. — Трябва да проверя! — викаше тя. — Трябва да потърся сестра си!

Тейла! — викаше Ян, като тичаше след нея. — Спри! Не отивай там!

Но тя не го чуваше. Навлезе в овъглените останки, повлече се из развалините, без да се интересува от праха, който полепваше по дрехите й и влизаше в обувките й. От всички страни се издигаха порутени стени, а миризмата на изгорено дърво дразнеше носа й, лютеше на очите й.

Тя се наведе и започна да разравя пепелта, по бузите й се стичаха сълзи.

— Виада! О, Виада!

Сянката на Ян падна върху нея, когато той се наведе и нежно я изправи.

— Трябва да дойдеш с мен — каза строго той. — Ще потърсим отговор някъде другаде. Не се рови тук. — Погледна към стената. — По дяволите, Тейла, тук не е безопасно. Внезапно се чу силен глас.

— Тейла, ти ли си?

Тя се извъртя и избърса очите си, като размаза пепелта по лицето си. Душата й се стопли, когато позна Ричард Хатън, най-добрият от съседите им.

— Мистър Хатън? — извика тя и се изтръгна от ръцете на Ян. Отиде при мъжа и го попита отчаяно. — Мистър Хатън, кажете ми как се случи това? Къде е сестра ми? Къде е чичо ми?

Мистър Хатън беше плешив, нисък и набит. Той въздъхна и погледна към руините зад гърба на Тейла.

— Успокой се, Тейла! — каза той и се намръщи. — Сестра ти и чичо ти са живи. А всичко, което мога да ти кажа за пожара, е, че, изглежда, е започнал, когато върху дрехите на простира са хвръкнали искри. Мога да кажа, че сестра ти и чичо ти са се устроили, но чичо ти още е зает с пренасянето си. Сигурен съм, че ако пообиколиш малко улиците на След, ще го откриеш.

— Благодаря на Бога, че са добре — каза Тейла и се поотпусна. — Благодаря ви, сър. Благодаря!

Мистър Хатън погледна подозрително към Ян.

— Виждам, че с тебе е един млад мъж — каза той. — Не ми казвай, че моята малка Тейла вече е лейди и се е омъжила.

Тейла избърса сълзите си и се усмихна, като погледна към Ян. Запозна го с мистър Хатън ги остави сами. Тейла тъжно погледна руините.

— Бих искала, ако мога, да намеря библията на майка ми или поне кошницата й за шиене, която винаги беше пълна с красиви разноцветни кълбета конци. — Гласът й секна. Като се поуспокои малко, тя продължи: — Ако само можех да намеря нещо, с което да си я спомням. Или каквото и да е от миналото ми. Каквото и да е, то ще бъде за мен като съкровище. — После се обърна към Ян: — Ян, бях права, когато казах, че няма нищо вечно. Това се отнася и до любимата ти къща, подслон, убежище от детството. Човек би очаквал те да се разрушат от времето, но не и от пожар. Не е честно, Ян.

— Но трябва да си спокойна вече за това, което най-много те безпокоеше — опита се да я успокои Ян. — Сестра ти и чичо ти са живи. И пожарът не е избухнал по заповед на Пол.

— Трябва да открия сестра си и чичо си — каза Тейла, обърна се и тръгна към каретата. Но на пътя й падаше сянката на една от оцелелите стени. Тя се взря в нея и въздъхна. — Чудя се… — и като повдигна полата си, се затича обратно към руините. Ян не помръдна. Този път не искаше да се меси. Изглежда, беше открила нещо от своето минало.

Но какво? Какво очакваше да открие? Очевидно всичко, което може да гори, беше изгоряло.

Убедена, че ще открие нещо, Тейла коленичи в праха до стената, без да се замисля, че ще изцапа роклята си. Беше развълнувана, докато търсеше с поглед малка дупка, която тя и сестра й бяха открили преди години в мазилката, докато си играеха с куклите на пода в тяхната стая до тази стена. След като я бяха открили, пъхаха там най-различни неща, които бяха решили, че са тяхна тайна и бяха уверени, че никой нямаше да ги открие.

Това, което бяха решили да крият там, бяха бележки една към друга, в които разкриваха тайните си. Беше се превърнало в игра, която продължи много години. Едно след друго пъхаха там сгънати листчета и така съхраняваха тайните си.

Тейла започна да чопли с пръсти мазилката, която след пожара се ронеше като пясък. Дъхът й секна, когато само след секунди разкри отвор, в който бяха останали непокътнати от огъня купчина хартии.

Ръцете й затрепериха, тя се пресегна и ги взе. Изтощена от силните емоции, седна в праха и започна да разтваря листчетата едно след друго — мастилото едва личеше, времето беше накарало спомените от детството да избледнеят.

Тя остави своите листчета настрани и започна да чете тези на Виада, като преоткриваше любовта на сестра си — и, о, толкова много знаци на сестринска обич, че изпадна почти в агония от болката, че все още не знаеше къде е.

В една от бележките прочете, че сестра й още на осем години се е влюбила в едно момче от хора, същото момче, към което Тейла изпитваше симпатии на шестнадесет години.

Но много по-късно откри какво значи истинска симпатия и страст…

— Тейла, какво правиш? — чу внезапно гласа на Ян зад гърба си. — Какво четеш? Господи, погледни на какво е заприличала роклята ти — сложи ръце на раменете й. — Мисля, че е време да тръгваме, скъпа, преди да решиш никога повече да не се сбогуваш с миналото си.

Тейла го погледна. Лицето й беше изцапано с пепел. Тя му подаде бележките и каза:

— Никога няма да ми се налага да се сбогувам с миналото си, тъй като голяма част от него е тук, в тези бележки.

Изправи се и се опита да поизтупа роклята си, но се отказа, като разбра, че е безсмислено. Това, което откри, я беше успокоило. Сякаш Виада беше близо до нея и надничаше над рамото й, смеейки се, готова отново да напъха друга бележка в дупката.

— Боже, тези бележки са писани от теб и Виада! — възкликна Ян, който набързо беше прочел някои от тях. — Как ги откри? Как е възможно да не са изгорели?

Тейла взе ръката му и го поведе бързо към каретата.

— Всичко ще ти разкажа, Ян — каза тя, като гледаше бележките в ръката си. — Но докато ти разказвам, трябва да търсим чичо Джеръми. Сега, когато открих бележките, нямам търпение да открия Виада и да се посмеем над тях.

Тейла каза на коняря да кара бавно по улицата и двамата с Ян се качиха в каретата. Докато бърбореше на Ян за бележките и мястото, където ги криеха с Виада, не спираше да оглежда всяка къща, покрай която минаваше каретата. Оглеждаше щателно комините им.

И го видя! Нейният чичо Джеръми! Подаде глава от прозорчето на каретата и извика на коняря да спре. Ян излезе след нея и погледна нагоре, към един човек, който стоеше до комина на стръмния покрив на една къща и държеше четка с дълга дръжка. Човекът беше черен от глава до пети, дори по-черен от обгорените руини на къщата на Тейла.

— Чичо Джеръми! — извика Тейла и размаха ръце. Затича се към къщата и се загледа в мъжа, който спускаше една стълба, а очите му едва се виждаха през маска от сажди.

Когато той най-накрая стъпи на земята, Тейла се хвърли в обятията му, без да я е грижа за саждите, които покриваха дрехите му. Заслужаваше си за всички сажди по света, щом като можеш да прегърнеш любимия си чичо, когото не си виждал отдавна.

— Как се върна в След? — попита Джеръми, като гледаше към Ян над рамото на Тейла. — Този мъж — кой е той?

Като изтри носа си с опакото на ръката, Тейла се обърна и протегна ръка към Ян. Той се приближи към тях и я пое.

— Това е съпругът ми, Ян Лейвъри — каза гордо тя. — Ян, това е моят чичо Джеръми. — После погледна сериозно чичо си. — Къде е Виада? — попита тя, а гласът й потрепера. — Минахме покрай къщата. Видяхме руините. Толкова съм нетърпелива да видя сестра си. Тя е добре, нали?

Чичо й я потупа по рамото.

— Виада е добре — увери я той и й се усмихна. — Сладка моя, тя е повече от добре. Осиновиха я.

Тейла примижа и се изстъпи назад.

— Осиновена? — възкликна тя. — Какво искаш да кажеш с това „осиновена“? Тя трябваше да ме чака да дойда да я взема. Щях да я отведа вкъщи. Никога повече нямаше да сме разделени. — Изведнъж очите й засвяткаха гневно. — Чичо Джеръми, как можа да допуснеш това да се случи? Защо го направи? Защо?

— Не мислех, че ще се върнеш някога — отвърна виновно Джеръми. — Позволих й да замине, защото мислех, че това е най-добро за нея. Не беше хубаво да расте без майка. Когато това семейство ме помоли да я осинови, аз им разреших.

— Чичо Джеръми, казах, че ще се върна — настоя Тейла, като едва се сдържаше да не заплаче. — Обещах на Виада! Обещах й! А сега нея я няма. Къде е? Ще отида и ще я взема, Тя ми е сестра. Аз искам да се погрижа за нея. Трябва да бъдем заедно!

— Не можете — каза Джеръми, като сведе виновно поглед, а после погледна Тейла, сякаш й се извиняваше. — Виждаш ли, Виада беше законно осиновена. Тя е законна дъщеря на това семейство. Тя им е истинска дъщеря.

— Добре, ще проверя това — каза Тейла. — Къде е тя, чичо? Трябва да отида при нея. Веднага!

— Невъзможно — отвърна Джеръми.

— Мога и ще го направя — настоя Тейла.

— Тейла, Виада живее в Америка сега — изплю камъчето чичо й. — Едно богато семейство от Сан Франциско се грижи за нея като за собствено дете. Отведоха я в дома си и са се погрижили тя да получи образование, което никога нямаше да получи, ако беше останала тук — изкашля се, — или пък ако живееше с теб — погледна към Ян, — или пък ако живееше с теб и съпруга ти. — Постави ръце на раменете й. — Нека всичко остане така, Тейла — посъветва я той сериозно. — Сега пред Виада има перспективи, които повечето хора нямат.

При тези думи Тейла поклати недоверчиво глава. Тя се разкъсваше между обичта към чичо си и тъгата по сестра си.

Все пак, не е ли на сигурно място сестра й? Може би е и по-щастлива, отколкото, ако беше в дивата Австралия?

— Да се учи. Да се образова. Не е ли това най-доброто за нея?

Да, Тейла разбираше, че това, което е направил чичо й, беше правилно. Той, също както и Тейла, желаеше най-доброто за сладката, невинна Виада.

Тейла се разплака и прегърна чичо си.

— Съжалявам, че ти се развиках — каза тя. — Много съжалявам.

Джеръми я погали по косите.

— Ще те изцапам — каза той и се усмихна. — Въпреки че вече си се изцапала сама, като си се ровила в руините от къщата. Не е ли така?

— Да, не можех да не поостана при спомените си от детството — промърмори тя. После очите й заблестяха. Освободи се от чичо си и хвана Ян за ръката. — О, Ян, покажи му бележките. Той ще им се зарадва!

Ян ги извади от джоба си и ги подаде на Джеръми. Забавляваше се, докато наблюдаваше Тейла и чичо й да си спомнят с тези листчета откъси от тяхното минало.

Тейла и Ян стояха един до друг на терасата на Клиф Лодж, от която се откриваше прекрасна гледка към морето, и мълчаливо се наслаждаваха на чудесния ден, Мъглата се стелеше на парцали. Под нея морето яростно се хвърляше в безкрайна атака към брега. Освен този шум и свистенето на вятъра, нямаше други звуци.

— Ян, толкова си щедър — каза Тейла, като наруши мълчанието. — Чичо ми винаги е бил беден като църковна мишка, а ти изведнъж му подари такова богатство, което той дори не може да си представи.

— Богатство? — учуди се Ян. — Скъпа, няколко златни монети не са богатство.

— За чичо ми… и за мен… те са — отвърна Тейла, като се сгуши в него.

— Едно нещо е сигурно — никога вече, докато е жив, няма да му се налага да чисти комини — каза Ян и дълбоко вдъхна от свежия въздух.

— Може би не — каза Тейла. — Но се съмнявам дали ще го направи. Комините са неговият дом. Сигурна съм, че отново ще започне да ги чисти още преди да сме се качили на кораба за Аделаида.

Ян с недоверие я погледна, но не каза нищо, тъй като дълбоко в себе си беше уверен в същото. Той, изглежда, беше от този тип хора, които не могат да стоят настрани и да гледат как други вършат работата, в която те са най-добрите.

— Ян, тъжно ми е, че не можах да се видя с Виада, но съм щастлива, че е в добри ръце — промълви Тейла. — Докато аз се тревожех за съдбата й, тя вече е била на сигурно място в новото си семейство. — Направи пауза, а после погледна Ян. — Скъпи, съмнявам се, че някога отново ще я видя, тъй като законното осиновяване е обвързано с тайната. Всичко, което знам, е, че е отведена в Сан Франциско. Сан Франциско голям град ли е?

Полазиха я студени тръпки, когато Ян се намръщи, вместо да отговори. Това беше красноречив отговор. Сега беше повече от сигурна, че наистина никога вече няма да види сестра си. Но това, че Виада беше добре и на сигурно място, изглеждаше достатъчно засега. Можеше да бъде съвсем друго. Нещата можеха да имат трагичен край и за двете. Но, изглежда, че и двете са намерили своите малки спокойни кътчета на този свят.

Тя погледна към чайките, които бяха накацали по брега, отпусна се в прегръдката на Ян и той я поведе към хотелската стая, като затвори вратата към терасата.

— Утре ще тръгнем обратно към Аделаида — каза Ян, а пръстите му започнаха да разкопчават копчетата на роклята й. — Но тази нощ сме сами. Нощта е наша, Тейла. Само наша.

Тейла се притисна към него и той я дари с топла целувка, от която й се зави свят. Той я вдигна на ръце и я понесе към леглото…