Амбър Кей
Джена (19)

Деветнадесета глава

— О, боже, о, боже! — Леля Хестър продължаваше да хленчи така тихо, че шумът от плискането на вълните почти я заглушаваше. Тя кършеше облечените си в ръкавици ръце и се оплакваше: — Какво ли го задържа?

Джена размени съчувствен поглед с мисис Майкълс, която седеше срещу тях в каретата. Всички се притесняваха и бяха изплашени, но само Хестър си позволяваше да бърбори непрекъснато.

— Алфонс, Майкълс, виждате ли нещо? — прошепна Джена, като приближи лице до отвора, който осигуряваше връзка с кочияша.

Сякаш дълги часове бяха изминали, откакто Джейсън ги остави, а едно пристанище винаги можеше да крие опасности. Или пък корабът вече беше отплавал?

— Не, милейди — отговори Алфонс от името на двамата. — Но все още не е изминало много време.

Знаеше, че иска да я успокои и му позволи да го направи. Само Джейсън да се върнеше по-скоро. Щастието беше толкова близко, а тя все се страхуваше, че нещо ще се случи в последния момент и ще ги раздели.

За да минава по-бързо времето, Джена разказа на двете жени за снощното приключение. Не спомена само за това, че Джейсън е английски шпионин. Вече нямаше значение дали знаят за Ричи.

След като свърши разказа си и отговори на всички въпроси, тя притеснено надникна през прозорчето на каретата и точно в този миг някаква сянка се отдели от стената на пристанищния склад. Дъхът й замря, ръцете й се вледениха. После тя разпозна извивката на Джейсъновите рамене и гордо вдигнатата му глава. С въздишка на облекчение скочи от каретата и се затича към него. Той я стисна в прегръдките си и бързо я целуна.

— Трябва да побързаме. Капитанът ни чака, ще ни помогне да се качим на кораба, а после, щом приливът ни позволи, ще отплаваме в открито море.

Тя кимна, пренебрегвайки леката болка от раната, напусна топлата му и сигурна прегръдка и отиде при леля Хестър. Взе куфарчето й, но Джейсън побърза да го отнеме от нейните ръце. Бързо, като се стараеха да не вдигат шум, всички се отправиха към кораба.

На борда бяха посрещнати от капитана и неколцина души от екипажа. Капитан Ебър беше пълен мъж със сиви бакенбарди и доста оплешивял. Усмихна им се и ги поздрави с „добре дошли“. Алфонс, мистър и мисис Майкълс бяха отведени и настанени добре на кораба.

Капитан Ебър покани Джена, Джейсън и леля Хестър в своята каюта. Като влезе в малкото помещение, Джена бе приятно изненадана от удобствата. Имаше вградено легло, бюро и стол и много светлина, извираща от няколкото фенера, закачени на стените.

— Капитан Ебър — каза Джейсън, като хвана Джена за ръката и я издърпа напред, — бих искал да ви представя контеса Ди Понти и нейната леля.

— За мен е удоволствие, госпожи — каза капитанът и се поклони. — Надявам се, че моята каюта ще ви се види удобна за нашето пътешествие.

Преди Джена да успее да каже нещо, Джейсън заяви:

— Страхувам се, че контесата няма да може да сподели тази каюта с леля си.

Тя мигновено се обърна към него и видя, че погледът му е по-дяволит и по-влюбен от всякога.

Джейсън се усмихна едновременно на всички. После изведнъж стана сериозен и погледна към Джена.

— Бих желал да се оженя за контесата и вие, капитане, да извършите бракосъчетанието. Ако тя е съгласна.

Джена леко извика от щастие и се хвърли в прегръдките на любимия си. Всичко щеше да бъде наред.

А Джейсън я притисна до гърдите си, знаейки, че само с нея ще намери онова щастие, заради което си струва да се живее.